Дженифър Донъли
Северно сияние (33)

Са-мо-за-блу-да

— Чух, че снощи се е отбил Ройъл — отбеляза Уийвър.

Беше десет часа. Закуската беше приключила. Чистехме грах на задните стълби.

— Да, отби се.

— Чух, че ти подарил книга за рождения ден.

— Да, така е.

— Роман?

Не отговорих.

— А?

— Какво, Уийвър? Какво имаш предвид с това „а“?

— Просто се чудех…

— Какво се чудеше?

— Чудех се дали в речника ти има дума за хора, които са наясно с истината, но се преструват, че не са.

— Аха.

Много късно е. Или много рано. Не съм сигурна кое точно. При всички случаи спя. Най-накрая спя. И искам да остана в това състояние. Но чувам звука от нечии стъпки по дъските на пода. Приближават към леглото ми. На Ейда или Фран са. Идват да ме събудят. Не искам да ставам. Искам да спя.

— Мати.

— Махай се — промърморвам.

Тогава дочувам някакъв странен шум. Вода. Чувам шум от водни капки.

— Мати.

Отварям очи. До леглото ми стои Грейс Браун. В ръцете си държи речника ми. Очите й са черни и бездънни като езерото.

— Кажи ми, Мати — заговаря, — защо „забременяла“ се римува с „умряла“?