Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Northern Light [= A Gathering Light], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Дженифър Донъли. Северно сияние

Orange books, София, 2012

ISBN: 978-619-171-001-0

История

  1. — Добавяне

Кал-так

Всеки в Биг Мус, Игъл Бей, Инлет и в целия Норт Удс знаеше, че носи лош късмет да точиш инструмент след мръкване. Очевидно Хенри не го знаеше.

Беше вечерта, някъде към осем часа, и готвачката ме беше пратила до хангара за лодки, където водачите правеха демонстрации на хвърляне на въдица, докато се черпеха от поднос захарни бисквитки и кана лимонада. Когато се върнах, видях Хенри — седнал на кухненските стъпала, да остри нож за филетиране.

Готвачката беше измъкнала от него признание, че така нареченият му стаж в едни от най-изисканите кухни на Европа явно се е изчерпвал с бърсане на пода и изхвърляне на боклука. Беше изпаднал в немилост и трябваше да върши най-слугинската работа като чистене на риба, приготвяне на бульон от кости и изрезки и точене на ножове. Готвачката с радост би го изгонила, но нямаше как да стане. Сезонът започваше и беше трудно да се намерят помощници — добри или лоши.

— Хенри, не прави това! — скастрих го. — Носи лош късмет.

Сега можех да си го позволя — да скастря Хенри, да дразня Бил, да се шегувам с Чарли, с бармана и с гостите; бях прекарала в „Гленмор“ цяла седмица, бях получила първата си заплата и бях приобщена. Колкото и всички останали.

— Какфо тофа късмет? Късмет какфо си направиш — промърмори Хенри и твърдоглаво продължи заниманието си.

Е, той си заслужи късмета. Лош късмет. И не само за себе си.

Спомних си за ножа и бруса за точене в мига, в който зърнах лицето на Уийвър. Беше около половин час по-късно, когато с готвачката бяхме излезли да простираме кърпите за съдове на въжето до кухненските стъпала и Джон Денио го доведе до вратата на кухнята. Ахнахме при вида му и го вкарахме вътре колкото можехме по-бързо, с надеждата господин Морисън и господин Спери да не узнаят. Те обаче разбраха.

— Уийвър, защо не можеш да се пазиш от неприятности? — изкрещя господин Спери, като влетя през вратата на трапезарията. — Пратих те на Биг Мус Стейшън с проста задача — да помогнеш на Джон да посрещне новите гости, — а виж какво стана. Един от гостите каза, че имало бой. Ти участва ли в него?

Уийвър вирна брадичка.

— Да, господине, участвах.

— По дяволите, Уийвър, наясно си как постъпвам с побойниците…

— Вината не е била негова, господин Спери — казах бързо, докато посипвах със стипца раната под окото на Уийвър. — Не е започнал той сбиването.

— Но е могъл да го спре — отряза готвачката и попи кръвта от носа на Уийвър. — Да се беше отдръпнал и да остави боклука да бъде отвян по тротоара, ама къде ти той да си замълчи?

— Какво е станало? — попита господин Спери.

Джон Денио отговори. И тримата — готвачката, господин Денио и аз — знаехме, че е по-добре на Уийвър да не бъде дадена възможност да обяснява.

— Нападнаха го — каза Джон — Пред самата гара. Аз отидох да поговоря с началника на гарата и оставих Уийвър в колата. Трима мъже излязоха от хотел „Съмит“. Трапери. Бяха пияни. Наговориха някои неща. Уийвър им отвърна. Единият от мъжете го извлече от седалката и тримата го пребиха. Чух шума, изтичах навън и прекратих боя.

— Трима срещу един, Уийвър? Защо не си замълча, за бога?

— Нарекоха ме чернилка.

Господин Спери повдигна брадичката на Уийвър и се намръщи при вида на раните му. Цепнато око, което започваше да посинява. Вероятно счупен нос. Устната му беше подута и лъскава като плужек.

— Това е само дума, синко. Мен и по-зле са ме наричали — рече той.

— Простете, господин Спери, но не са — възрази Уийвър. — Утре ще се явя пред мировия съдия — добави той. — Ще кажа какво се случи. Смятам да повдигна обвинения.

Господин Спери въздъхна.

— Виждам, наумил си да си дириш белята. От утре оставаш в кухнята. Ще миеш чинии, ще бършеш пода и каквото още ти каже готвачката, докато лицето ти се оправи.

— Но защо, господин Спери? — попита разстроен Уийвър. Нямаше да има бакшиши, ако работеше в кухнята.

— Защото изглеждаш, сякаш си паднал в месомелачката. Не мога да допусна да сервираш на гостите с такава физиономия.

— Не е честно, сър. Не е редно да ме наричат всякакъв. Да ме бият. Също и да ме пращат в кухнята.

— На колко години си, Уийвър? На седемнайсет или на седем? Не си ли разбрал, че как е редно да бъде и как е, са различни неща? Като нищо можеше да си умрял. За щастие не си. Помисли си за това следващия път, когато решиш да се ежиш на трима възрастни мъже. — Той изхвърча навън.

Готвачката го последва, за да поиска някаква доставка, Джон се върна при конете си и двамата останахме сами.

„Калтак“, думата ми за деня, означава нещо, което живее в калта. Стори ми се, че е много подходяща за онези, които бяха набили Уийвър и го бяха нарекли така. Уийвър също не спести епитетите си за тях и добре, че готвачката не ги чу.

— Шшшт, Уийвър, просто го забрави — успокоих го и увих лед в една кърпа. — Нищо няма да ти стане, ако се потрудиш няколко дни в кухнята. По-добре така, отколкото да загубиш работата си. Ето, сложи това на устата си.

— Нямам голям избор, нали? — измърмори той. Притисна леда до устната си, изохка и каза: — Само още три месеца, Мат. Три месеца и се махам от тук. Само да завърша Колумбийския, само да стана адвокат, и няма повече да нося ничии куфари. Няма повече да ме наричат момче, негър или Сам. Нито да ме удрят. Ако някой го направи, ще се постарая да го пратя в затвора.

— Сигурна съм — отговорих.

— Ще си намеря ново място в живота. Със сигурност по-хубаво от това. И двамата ще успеем, нали, Мат? — промълви той и потърси очите ми.

— Да, ще успеем — казах и се захванах да прибирам стипцата, защото не можех да го погледна.

Вече си бях намерила ново място, не каквото възнамерявах, но сега нямаше значение. Беше място само за мен, и то такова, за което не можех да кажа нито на Уийвър, нито на госпожица Уилкокс. То беше в прегръдките на Ройъл Лумис и бях доволна. Уийвър никога не би ме разбрал. Понякога и аз сама не се разбирах.

 

 

Чувам гмурец да извива глас откъм езерото. Всички туристи казват, че звучи прекрасно. За мен е най-самотният звук. Още чета. Още търся друг отговор. Някакъв друг изход. По-щастлив край. Обаче вече знам. Няма да го открия.

„Южен Оцелик

28 юни 1906 година

Скъпи Честър,

… струва ми се, че ще умра от радост, когато те видя, любими. Казвам ти, ще положа всички старания да е по-добре, мили, ще се опитам да не се тревожа толкова и няма да вярвам на ужасните неща, които пишат момичетата. Предполагам, че преувеличават, скъпи. На ръба на лудостта съм, иначе бих разсъждавала по-трезво. Ужасно се радвам, че си прекарал добре на езерото, скъпи, и ми се иска и аз да бях там. Много обичам водата, въпреки че не умея да плувам. Плача и едва пиша. Сигурно защото сестра ти свири на мандолината си и пее «На младите мечтите за любов». Малко съм тъжна…“

Писмото е дълго, има още много редове, но погледът ми се връща там, където пише: Много обичам водата, въпреки че не умея да плувам. Побиват ме тръпки. Отърсвам се от тях и продължавам да чета.

„…Честър, копринената рокля е най-хубавата, която съм имала, поне останалите казват така. Мама смята, че не проявявам особен интерес към нея. Но аз съм ужасена, че всеки път когато я облека, тя е все по-впита. Мама казва, че не разбира защо започвам да плача всеки път когато ме погледнат… Честър, скъпи, надявам се да прекараш много добре на Четвърти юли. Наистина, скъпи, не ме е грижа къде ще бъдеш и с кого, само ела на седми. Толкова харесваш плаването, защо не предприемеш пътуване до някое езеро?…“

Не мога да чета повече. Опитвам да прибера писмото в плика, но ръцете ми така треперят, че успявам чак на третия път.

Той е знаел, че тя не може да плува. Знаел е.

Започвам да плача. Притискам ръце към лицето си, за да не се чува звук, и плача, сякаш ми се къса сърцето. Така ми се струва.

Има още няколко писма, но не мога да ги чета. Не трябваше да поглеждам дори първото, да не говорим за почти всичките. Взирам се в тъмнината и виждам лицето на Грейс, когато ми подава писмата. Чувам я да казва: „Изгори ги. Моля те. Обещай да го направиш. Никой не бива да ги вижда.“

Заравям се във възглавницата и затварям очи. Чувствам се толкова стара и уморена. Отчаяно искам да заспя. Но тъмнината се процежда под клепачите ми и не мога да спра да си представям, че това е черната вода от езерото, която ме обгръща, пълни очите, ушите и устата ми и ме тегли надолу, независимо че се боря с нея.

Много обичам водата, въпреки че не умея да плувам…