Лийси Харисън
Монстър Хай (13)

Дванадесета глава
Под въртележката

Франки спеше като пиле с отрязана глава — мозъкът и тялото й бяха на коренно различни вълни. Най-сетне, след отегчителното закърпване, проточило се пет часа, през които Виктор настояваше да гледа новините, Франки бе завита уютно под комплект електромагнитни одеяла и през болтовете й струеше топло електричество. Но мозъкът й работеше на луди обороти. Откъслечни изречения от лъжите, които изрече пред родителите си, се въртяха безконечно до припадък и язвително й се надсмиваха като карнавална музика.

 

 

Вивека: Виктор! Виж Франки! Нещо не е наред!

Виктор: Какво стана? Какво те боли? (към Вивека) Ранена ли е? (към Франки) Добре ли си? Къде ти е чадърът?

Франки: Добре съм, само малко ми е студено и съм уморена. (пауза) Татко, знаеш ли, че мустаците на гризачите премахват белезите?

Виктор: Какво? (към Вивека) Сигурно халюцинира. (към Франки) Франки, разбираш ли какво ти казвам? Знаеш ли къде си?

Франки: Да, знам.

Виктор: Къде са другите момичета? (Той я вдига на ръце и я отнася до металното легло.)

Франки: Искаха да отидат на кино след библиотеката. Но аз ви обещах да се прибера, затова си тръгнах.

Вивека: И не те докараха дотук преди киното? (Вивека включва лампата над главата, издърпва ръката и я поставя върху тялото на Франки. Франки се чувства като на разпит.)

Франки: Ами, предложиха ми, но не исках да закъснеят заради мен.

Виктор: Защо не се обади да питаш дали ще те пуснем да отидеш с тях? Щяхме да те пуснем. Особено ако знаехме, че ще се прибираш пеша в дъжда.

Франки: Не беше чак толкова зле. Но малко съм уморена. Нали нямате нищо против да си почина?

Виктор: (Докосва я с нещо мокро и студено по шевовете.) Не, разбира се. Почини си. (шепнешком към Вивека) Почти изцяло изгорели са.

Вивека: (шепнешком) Може би просто са се разбрицали от дъжда.

 

 

Докато двамата разсъждаваха върху случилото се, суетяха се смутени, обгрижваха я ласкаво, кърпеха шевовете и слушаха новините, Франки се бореше да се върне обратно на плажа, на който двамата с Брет тичаха свободни. Най-сетне успя да стигне там, но валеше.

По някое време Франки трябва да бе заспала, защото не помнеше кога родителите й бяха угасили лампите й напуснали стаята. През изминалия час лежеше в леглото, заслушана да чуе глитератите от леговището им под стърготините, и умуваше как да обясни на момичетата тайнственото си изчезване. Едно бе да излъже родителите си за ходенето на спа. Но как да пробута дежурното извинение с падналата батерия след гръмналия контакт в солариума? Без допълнително упражнение нямаше да се справи.

Буху. Бууу-хууу.

Франки изключи Кармен Електра и надигна глава.

Буху. Бууу-хууу.

В къщата май имаше бухал. Или пък родителите й експериментираха с тоновете за звънене на телефоните си.

Надзърна да види глитератите, като очакваше да дращят по стъклото в опит да се измъкнат от ноктите на крилат хищник. Вместо това, те спяха свити на кълбо като малки бели диско топки.

Буху. Буху.

— Ало? — в гласа на Вивека, заглушен от стената, се долавяше безпокойство. — Разбирам… Идваме възможно най-скоро.

Само след миг по излъскания циментов под се чуха боси стъпки, плъзна се врата на гардероб, чу се течащата вода в тоалетната. Във филмите среднощните обаждания донасяха новината за нечия смърт или за пожар във фабриката. Можеха да значат и че извънземни бяха направили опожарени кръгове сред нивите с царевица. Но това бе реалността и Франки нямаше представа какво може да се е случило.

Вратата се отвори бавно. Тънката ивица светлина от коридора се разтвори като японско ветрило.

— Франки? — прошепна Вивека, а на устните й вече имаше лилаво червило.

— Да? — Франки примигна, заслепена от ярката светлина.

— Обличай се. Трябва да излезем.

— Сега? — Франки хвърли поглед към телефона. — Четири през нощта е.

Вивека закопча ципа на черното горнище. За миг болтовете й останаха непокрити.

— Тръгваме след три минути.

В кухнята Виктор сипваше кафе в две чаши.

Франки скочи на крака. Подът бе студен. Новите шевове я стягаха.

— Трябва ми поне половин час за грима и…

— Забрави за грима. Дълги ръкави и качулка ще са достатъчни.

— Къде отиваме? — попита Франки, разкъсвана едновременно от страх и трепетна възбуда.

— Ще ти обясня по пътя — Вивека излезе от стаята, като остави вратата открехната.

Дъждът бе спрял, но вятърът все още бушуваше. Лунната светлина се отразяваше в калдъръма и напомняше на Франки огромна купа мляко. Но вместо с листа, тя бе пълна с фруктови бонбони.

— Къде отиваме? — подпита тя Виктор, но вместо отговор получи прозявка от баща си, докато той изкарваше джипа от гаража.

— Имаме среща — обади се Вивека, а в гласа й се усещаше тревога.

— В университета ли?

— Не, отиваме на друга среща — очите на Виктор не се отделяха от червените светлини на черния приус пред тях. Предвид ранния час, изненадващ брой коли се движеха по Радклиф Уей.

— Аз не съм вчерашна. Нещо става — рязко рече Франки.

— Франки — Вивека се извърна с лице към нея. Ароматът на гардения за миг изпълни всичко. — Помниш, че ти казахме, че има и други като нас в Салем, нали?

— Други РАД?

— Именно. Когато нещо се случи, ние се събираме и го обсъждаме.

— И сега нещо се е случило, така ли? — попита Франки и свали прозореца, поемайки хладния нощен въздух.

Вивека кимна.

— Аз ли съм причината?

Вивека кимна отново.

Франки пусна искри.

— Какво ще ми направят?

— Нищо! — успокои я Вивека. — Никой не знае, че си била ти.

— И никой няма да узнае — твърдо рече Виктор.

— Събиранията ще ти харесат. Докато ние разговаряме, децата се забавляват с други РАД — поясни Вивека.

Вълнение запълни мястото, където трябваше да се намира сърцето на Франки.

— Ще срещна други РАД-ове?

Брет! Брет! Брет! Брет! Брет!

— Да — Вивека отново извърна очи към пътя с усмивка. — Госпожа Джей е прекрасен детски психолог. Тя води различни дискусии за проблемите, които ви вълнуват и…

— Госпожа Джей, учителката по биология?

— По-тихо и затвори прозореца — рече Виктор, като зави по улица „Фронт“. Паркира до тротоара пред градския парк и угаси двигателя. — Шшшшшт — прошепна с пръст върху устните.

От другата страна на улицата въртележката на „Ривърфронт“ стоеше глуха, боядисаните кончета — притихнали и неподвижни като заспалия град. Светлините на светофара се меняха от червено през жълто до зелено и после отново в същия ред за публиката, която така и не бе дошла на представлението им. Дори вятърът бе замлъкнал.

„Какво чакаме?“

Не без известна трудност Франки овладя импулса да пусне искри. Лилава точица, не по-голяма от гумичка на молив, потрепна на предното стъкло.

— Да вървим! — Виктор слезе от джипа.

Появи се мъж, облечен изцяло в черно. Без да изрече и дума, той взе ключовете от Виктор и откара колата. Докато стояха на пустия тротоар, Франки се боеше да наруши тишината, но очите й бяха пълни със стотици въпроси.

— Само ще паркира джипа — прошепна Виктор. — Вървете след мен!

Той подаде ръце и поведе момичетата си зад един гъсталак. След като бързо се огледа, той се наведе и опипа мократа трева.

— Намерих я — рече той и дръпна нещо подобно на ръждясала гривна. Капакът се отвори и той подкани Франки и Вивека навътре.

— Къде сме? — Франки се дивеше на подземния коридор, който се виеше напред, застлан с калдъръм и осветен с фенери. Вътре миришеше на мокра пръст и опасност.

— Това води към РУП — проехтя гласът на Виктор. — РАД умно парти.

Франки засия:

— Значи отиваме на парти?

— Може и на парти да го обърнем — Виктор намигна на жена си.

Вивека се засмя.

Вибрацията от приглушеното бръмчене на колите над тях се усещаше в целия тунел. Но Франки не пусна дори една искра. Изпълнена с надежда да срещне Брет, тя следваше родителите си по калдъръмения път с жизнерадостта и обещанията на цял ден в Дисниленд.

В края на краткия път ги посрещна дървена врата с дебели железни панти.

— Стигнахме — прошепна Виктор.

— Ммм, мирише на пуканки — Франки потърка коремчето си.

— Над нас е сергията на Мел за пуканки — обясни Вивека, докато Виктор търсеше ключа. — А скоро ще се озовем под въртележката.

— Наелектризиращо! — Франки вдигна глава, но погледът й срещна единствено тавана от пръст и няколко счупени халки за фенери.

— Въртележката е построена от РАД — изрече Вивека с гордост. — Господин и госпожа Горгон^[1] — много приятна двойка гърци, които някога гледали коне във фермата си. Мисля, че синът им Дюс е в твоя клас.

„Приятелят на Клео? Дали знае, че той е РАД?“

— Семейство Горгон са наследници на Медуза и могат да превръщат всичко в камък само с поглед — продължи Вивека. — Един ден Мади Горгон чула врява в конюшните. Оказало се, че някое от децата на конярите замервало с камъни близкия кошер и го счупило. Мади връхлетяла вътре, конете я нападнали, а тя започнала да се поти като луда. Очилата се смъкнали от носа й, тя погледнала конете и ей така — щракнала с пръсти — и те се превърнали в камък.

— През следващите пет години семейството боядисало всички коне — Вивека се прехласна възторжено по грандиозността на проекта. — А през 1991 госпожа Горгон ги дари на града — засмя се. — О, трябва да я чуеш как го разказва. Много е смешно.

— Обзалагам се — Франки се престори на заинтригувана, докато мислите й се върнаха към онова, което се криеше зад вратата.

Щрак!

Виктор отвори вратата към новия свят.

— Помни — каза й той, — тук всички сме едно семейство. Но там горе — той посочи към въртележката, — всяко споменаване на РУП или членовете му е забранено. Дори когато разговаряш с друг РАД. Независимо дали е по имейл, чрез съобщение или статус в Twitter.

— Добре, разбрах — Франки тикна баща си в стаята и се огледа за Брет.

Деца на различна възраст само по пижами се изтягаха по диваните и столовете, сякаш бяха в мазето на някой приятел. Но в това мазе всичко бе покрито с гладък бял камък. Явно госпожа Горгон бе губила очилата си повече от веднъж.

— Наелектризиращо! — ахна Франки. — Колко много деца само!

— Виктор, Вив! — жена с преголеми черни слънчеви очила Dior ги посрещна с отворени обятия. Косата й бе събрана високо под синьо-зеления шал Gucci, а белият ленен костюм изглеждаше неочаквано шик, нищо че не бе първа мода.

— Мади Горгон, запознай се с дъщеря ни Франки — с гордост рече Вивека.

Мади закри уста с ръка:

— О, Ви, просто е прекрасна. Виктор е свършил отлична работа.

Франки почти полетя от радост. По-зелена от това не можеше да бъде и въпреки това, някой друг, а не родителите й, я намираше за прекрасна!

— Приятно ми е, госпожо Горгон — Франки подаде ръка, без да се тревожи за искрите.

— Наричай ме Мади — подчерта тя, — или „свеки“. — Тя се наведе към Франки и прошепна в ухото й: — Ако Дюс някога зареже Клео, ще ти се обадя — жената потупа една от черните лещи вместо намигане.

Франки засия.

— Сега, ако ми позволиш — със сериозен тон рече Мади, — ще открадна родителите ти. — Тя сложи ръка на гърбовете им и ги поведе по каменния коридор.

Щом възрастните излязоха, някой наду Bust Your Windows от саундтрака на „Клуб Веселие“ и всички скочиха да танцуват. От това, което виждаше, никой друг нямаше шевове и болтове. Но пък имаше неколцина със змии за коси, една двойка с хриле на риби се прегръщаше до каменния кактус, няколко поклащащи се опашки и момиче с кожа на змия, подобна на наелектризиращата чантичка Fendi, която бе видяла във Vogue.

— Франки! — извика познат женски глас.

Обърна се:

— Лала? Какво правиш тук?

— Аз бих попитала същото, но… — докосна Франки по зелената ръка — май е очевидно. Освен това, преди известно време дочух слух, че баща ти си прави дете. Но не знаех, че ще е толкова… наелектризиращо.

Франки бе очарована да чуе любимата си дума от устата на Лала.

— Значи си знаела, когато отидохме на спа?

— Предположих, че си ти, както и другите — призна Лала. — Но там не можем да говорим за РАД — тя посочи нагоре. — Тъй че трябваше да чакаме следващото РУП за потвърждение.

— Е, считай, че си получила потвърждението — Франки се усмихна ведро, наслаждавайки се на безтегловността от свободата си. — А ти какво си? — попита тя, без да е съвсем сигурна дали с този въпрос не нарушава всички правила на доброто възпитание, но по-учтив начин да го зададе не й хрумна.

Лала отстъпи назад, сложи ръце на кръста на буквата „Ф“ и се усмихна. Черно-розова коса, черна копринена пижама на розови прилепи, кашмирен шал и ръкавици, размазани йени от спирала по челото… С една дума — Лала.

— Знам ли — сви рамене Франки.

— Виж — Лала се ухили широко като за снимка, нищо че нямаше кой да я снима.

— Зъби! — извика Франки над глъчката от музиката. — Имаш кучешки зъби! Затова винаги се смееш с притворена уста!

Лала кимна енергично. Франки бе на път да даде воля на напиращото вълнение и колко удивително бе, че и двете бяха РАД, когато до ушите й достигна друг познат глас.

— Здравейте, момичета! — провикна се Блу, докато пръскаше с Evian голите си, люспести ръце. Те бяха покрити до лактите с триъгълни бодливи израстъци, подобни на перки, а между пръстите на ръцете и краката имаше ципи. — Имаме ли потвърждение?

Лала вдигна ръката на Франки и посочи шевовете.

— Страхотно! — перките й зашаваха от удоволствие. — Добре дошла в клуба!

— Ааааа! — прозина се Клео и се затътри към тях. Освен сандалите със златисти подметки и пръстените на ръцете й, цялата бе обвита в ленти от бял плат. Стилът й напомняше този на Риана. — Да знаете случайно какво става? Забелязани ли са други чудовища?

Лала сви рамене.

— Той тук ли е? — попита Клео.

Лала посочи трите момчета, които седяха на каменния килим пред тях. Дюс изглеждаше изпаднал в транс. Седнал с кръстосани крака и със слънчеви очила на лицето, той свиреше на флейта за плетеницата от змии, гънещи се по главата му.

— Изглежда, някой празнува РАД деня на косата — пошегува се Лала.

Клео се изкиска в шепата си и обърна гръб на неверния си приятел, който харесваше нормита.

— Не е за вярване, че и ти си тук! — възкликна Франки, като пое с целия си нос аромата на смола от парфюма й.

— Аз бих казала същото и за теб, само че не съм никак изненадана — със самодоволство отвърна тя. — А сега, давай парите!

— Ъ?

— Не ти! Дракулора! — рече тя рязко, а уморените й сини очи закипяха гневно до съвършенство. — Още щом те зърнах, казах на тоя вамп тук, че си една от нас. Сега ми дължи десет долара.

— Коя е Дракулора?

— Това е РАД името ми, истинското ми име — Лала подаде една десетачка на Клео.

Клео я сгъна на фунийка и я затъкна в лененото деколте.

— Ако семейството ми изкарваше добри хонорари от филмите с Брендан Фрейзър или от натруфените костюми на Клеопатра за Хелоуин, нямаше да ти взема парите.

— Представи си аз колко пара ще изкарам от „Здрач“ — рече Лала.

— И аз щях да имам от какво да се „оплаквам“ — Блу се почеса по люспестите си ръце, — но „Създанието от черната лагуна“^[2] не донесе големи печалби.

— Как разбра, че и аз съм РАД? — обърна се Франки към Клео, питайки се кой ли друг я е разпознал.

— Стори ми се, че те видях да пускаш искри в стола. А после и в колата на Лала.

— Това не беше единственият път, когато пуснах искри вчера — Франки се засмя.

— Твое дело ли бе суматохата с късото съединение? — попита Блу.

Франки кимна смутено.

— Фанта-зъба-стично! — плесна Лала с ръце.

— Имаш ли представа колко мразя тъмнината? — попита Клео. — Имам чувството, че съм погребана жива.

— Стори ми се, че те чух да викаш.

— Масажистката трябваше да ме изнесе на ръце — призна Клео. — Едва не умрях от страх.

— Намекваш, че може да умреш все някога? — пошегува се Лала.

Момичетата се разсмяха.

— Толкова е наелектризиращо, че всички сте РАД — гласът на Франки потрепери. — Никога не би ми минало през ума…

Вратата се тръшна. Всички се извърнаха. Спретнати, но рунтави момчета влязоха в клуба, а дългите им пръсти стискаха огромни пликове McDonald’s. Без да кажат и дума, те седнаха на каменната маса за пикник и запреглъщаха стръвно сандвичите.

— Клод! — извика Клео на най-големия сред тях, който имаше тъмна къдрава коса и носеше бежов панталон и синьо сако. — Къде е сестра ти?

— В тунела, плаче — отвърна той, докато дъвчеше ожесточено. — Пак я подгониха.

Клео и Лала размениха погледи, пълни със съчувствие.

— Няма нужда да надаваш вой, та целият свят да научи! — извика Клодин от тунела.

— Ти си тази, дето надава вой, не аз — отвърна той и нагъна следващия Big Мас, като захвърли опаковката.

— А какво друго ми остава? — Клодин влезе с ридания. — Виж какво ми направиха — тя дръпна парче червена козина от врата си.

— Какво стана? — Клео я потупа по ръката.

— Пак бяха тези от Асоциацията за етично третиране на животните. Мислят, че нося кожена яка.

— Ами прави са — обади се Франки.

— Да — Клодин разкопча синьото палто, за да покаже кехлибареното си кожухче. — Ама своята!

Франки възкликна ужасено. Не защото бе шокирана да види козина на върколак под нощницата на Клодин. Ужаси я собствената й нетактичност, когато предложи на Клодин да свали яката. Ако знаеше само!

— Ъъъъ! — изръмжа вълчицата. — Ако скапаният ток не беше спрял вчера, щях да си направя кола маската и всичко щеше да е наред.

Франки седна на облегалката на близкия диван и се престори, че оправя шевовете на глезена си.

— Спокойно. Вече всичко е наред — Клео прегърна обърканото момиче вълк. — Мама е до теб.

Клодин се засмя и обърса нос в увитото в плат рамо на Клео.

— Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувала.

— Мисля, че коментарът на Лала за РАД деня на косата печели класацията.

— Знаеш ли — Лала зареса с пръсти сплъстената яка на Клодин, сменяйки темата, — малко е пънкарска.

Клодин се вторачи в нея.

— Какво се е случило с челото ти?

— Спиралата не слуша! — произнесе се Блу.

— Каква изненада — закачи я Клео.

— Какво? — зъбите на Лала проблеснаха. — Не мога да се видя, какво толкова! Поне се опитвам — подчерта тя, седнала до Франки на дивана.

— Ей, ами тя защо е тук? — попита Клодин, забелязала неочаквано новодошлата.

Франки посочи болтовете си.

— О, супер — сякаш цял живот си бе изкарвала хляба, като слага болтове по вратовете на хората в мола, Клодин приседна до тях, без да се смути.

Франки забеляза избродираното име на нощницата — КЛАУДИН.

— О — тя посочи към името, — така ли го изписваш? Яко е.

Клаудин погледна надолу:

— Родителите ми го изписват така. Но в училище е по-лесно да карам с правописа на нормитата. Така избягвам досадните коментари.

Влезе госпожа Джей и пусна резето на вратата.

„Ами Брет къде е?“

Франки въздъхна тежко. Нямаше го. Той не беше като тях. Между тях не можеше да има нищо.

Госпожа Джей спря уредбата и всички седнаха в кръг. Блу се уви в червена плюшена рокля и се присъедини към момичетата на дивана.

— Съжалявам, че закъснях — започна госпожа Джей. — Имах проблеми с колата.

— Напомнете ми да използвам същото извинение следващия път, когато закъснея за часа по биология — излая Клод.

Всички се засмяха.

— Първо си вземи книжката — не му остана длъжна тя и се качи на каменния подиум срещу групата на дивана.

— Остават ми единайсет дни — обяви Клод.

Всички РАД аплодираха. Той стана и се поклони, докато Франки изучаваше госпожа Джей с подновен интерес. С очила ала Уди Алън, черна къса коса, подстригана на черта, ярко червило, цял гардероб с вталени, тесни поли и блузи в различни нюанси на черното, тя будеше интерес, особено за учителка. Но за РАД й липсваше известна доза харизма.

— Ами тя каква е? — прошепна Франки в ухото на Лала.

— Норми. Синът й е РАД, но не знае. Тя смята, че това ще го предпази.

— Кой е той? Брет? — С вълнение попита Франки.

— Не — Лала се направи, че припада.

— Преди да започнем с днешната тема, нека ви представя най-новия ни член — Франки Щайн.

Франки стана и всички я аплодираха топло. Цялото й същество се усмихна в отговор.

— Представете се на Франки след срещата, ако все още не сте го направили. А сега да продължаваме — тя прелисти някакви записки в жълтия си адвокатски тефтер. — Както знаете, миналата седмица в района на „Маунт Худ Хай“ е бил забелязан РАД.

Франки дръпна конците на врата си.

— Предполагам, че е било някаква шега, но нормитата са го взели много насериозно. Някои дори не смеят да излязат навън…

— Ааауууууу! — заизвиваха братята на Клаудин и затропаха с мокасини по пода.

— Ред! — сряза ги госпожа Джей, а косата й се разлюля. — На света има достатъчно омраза. Ние трябва да носим любов. Ясна ли съм? — извика тя.

Момчетата веднага се укротиха.

— Опитвам се да кажа, че трябва много да внимаваме, докато всичко това отшуми. Контактите с нормита трябва да са дружелюбни, но сдържани…

Клео вдигна ръка:

— Госпожо Джей, „сдържан“ означава ли, че не трябва да целуваш Мелодорк?

— Тя норми ли е?

Клео кимна. Учителката свали очилата и стрелна Клео, а очите й казваха: „Ти сериозно ли ми задаваш този въпрос?“.

— В такъв случай, знаеш отговора.

Дюс се изправи лице в лице с Клео.

— Стига вече, Клео! — змиите му изсъскаха в съгласие с него. — Казах ти, че тя ме нападна. Аз какво можех да направя? Обичам теб и само теб.

Клео примигна с гъстите си (и вероятно изкуствени) мигли:

— Знам. Просто исках да го кажеш пред всички. Както и да е, тя и без това не те харесва, защото харесва Джаксън.

Всички, освен госпожа Джей и Франки, се засмяха. Франки се питаше какво толкова виждаха момчетата у Мелъди, която сякаш не бе способна на друго, освен да краде чужди гаджета.

— Свърши ли, Клео? — попита госпожа Джей.

— Зависи — тя впи поглед в Дюс. — Дюс, ти свърши ли?

Той кимна и й прати въздушна целувка. Клео отвърна със същото.

Дюс седна на каменния килим, сложи си слушалките и змиите в миг се укротиха.

Клео се усмихна доволно на госпожа Джей:

— Вече свърших.

— Хубаво!

Клаудин вдигна ръка и момичетата се поздравиха.

— Ако всички вече са приключили, бих искала да преминем към нещо малко по-сериозно — госпожа Джей се изправи и дръпна нагоре ръкавите на черната блуза. — По време на събранието този петък научих, че тазгодишният септемврийски бал ще бъде тематичен.

Блу вдигна ципестата си ръка:

— Морско дъно ли ще се казва?

— За съжаление, не, Лагуна Блу — отвърна госпожа Джей. В светлината на предполагаемите чудовища, мислят, че ще е подходящо да го нарекат… — тя пое дълбоко дъх и издиша, — „Миш-маш с чудовища“.

Последва толкова бурна реакция, че Франки си представи как въртележката се отскубва от място и с въртене се понася надолу по улицата.

— Това е обидно!

— Абсолютно клише!

— Правихме такъв бал след пети клас и беше пълна скръб.

— А защо да не си направим „Миш-маш с нормита“?

— Всички ще се облечем еднакво и просто ще си стоим ей така.

— Да, но ако искаме да приличаме на нормита, трябва да си стоим по домовете!

— И да залостим вратите!

— И да си разказваме истории за страшните чудовища.

Франки започна да пуска искри, но не защото намираше идеята за обидна. Тъкмо обратното, изобщо не смяташе, че е обидна. А да мълчиш, когато може и да имаш право, бе по-лошо, отколкото да кажеш нещо и да сбъркаш. Ръката й се стрелна нагоре.

— Извинете, може ли да кажа нещо?

Гласът й бе твърде тих, за да надвие глъчката, но пръстите й свършиха добра работа. Щом децата в стаята се успокоиха, искрите също спряха. Всички я гледаха с очакване. Франки не се страхуваше. Знаеше, че онова, което има да им каже, щеше да ги впечатли повече от зарята, която пръстите й произведоха.

— Мисля, че темата „Миш-маш с чудовища“ е добра.

Жуженето се възобнови. Клео я ритна в крака, както направи в колата, но госпожа Джей плесна ръце и даде думата на Франки.

— Желанието на нормитата да се маскират като чудовища е комплимент за нас — подхвана тя. — Не е ли подражанието най-явната форма на ласкателство? — някои кимнаха одобрително. — Та на кого не му е втръснало да имитира техния стил?

Лала и Блу запляскаха, а подкрепата им зареди с енергия Франки така, както слънцето.

— Може би е дошло време за промяна и може би нормитата са готови за тази промяна. Може би имат нужда да им покажем, че няма защо да се боят от нас. И може би най-добрият начин да им го покажем, е като отидем на бала без костюми.

Жуженето отново започна да се надига като пуснати балони с хелий. Госпожа Джей вдигна ръка и попита:

— Какво точно предлагаш?

Франки дръпна конците на врата си.

— Ами, такова, казвам, че един маскен бал с костюми на чудовища означава, че няма нужда да се маскираме, а може да отидем така. И в разгара на бала ще покажем на нормитата, че не сме маскирани. Те ще разберат, че сме безобидни, а ние ще можем да заживеем открито и свободно.

Стаята притихна напълно.

— Най-сетне ще мога да си пусна косата — пошегува се Дюс.

— А аз най-сетне ще мога да сваля това нелепо сако — обади се Клод.

— А аз ще мога да се усмихвам, когато ме снимат — заяви Лала.

— Много важно — Клео се усмихна. — Така или иначе, няма да се снимаш във филм.

Лала оголи зъби. Клео завъртя очи, а после и двете се засмяха.

— Хайде да гласуваме — каза учителката. — Всички, които искат да се разкрият на септемврийския бал, да вдигнат ръце.

Само една ръка щръкна нагоре. Беше на Франки.

— Всички, които не искат да се разкриват?

Всички вдигнаха ръце. Госпожа Джей вдигна и двете.

— Наистина ли? — Франки седна, без да може да погледне другите в очите. Не че някой гледаше към нея. Срам и разочарование се бореха за превес в гърдите й. Но победителят — пълната депресия — се появи от нищото и я завладя изцяло.

Защо всички се страхуваха? Как щяха да променят нещата, ако не използваха шанса? „Ще танцувам ли някога на плажа с Брет?“

— Въпросът е решен тогава — обяви госпожа Джей. Четирийсет и три срещу един…

— Два — каза момчешки глас.

Франки огледа стаята, но така и не видя единствения си поддръжник.

— Насам — Над главата на Франки се носеше блуждаеща лепенка с надпис: „Здравей, казвам се Били“. — Исках само да ти кажа, че имаш подкрепата ми.

— Наелектризиращо — Франки се опита да покаже ентусиазъм пред своя невидим боен другар.

— Какво ще правим занапред? — извика госпожа Джей.

— Ще се крием с гордо вдигната глава! — извикаха всички в един глас.

Всички без Франки.