Рик Риърдън
Последният олимпиец (6)

Шеста глава
Прегорели сладки

Не бих препоръчвал пътуване в сенките, ако ви е страх от:

1. Тъмното.

2. Студени тръпки по гърба.

3. Странни шумове.

4. Развиване на такава скорост, че да ти пламнат бузите.

С други думи, беше страхотно. В първия момент не виждах нищо. Само усещах козината на госпожа О’Лиъри и бронзовите халки на нашийника, който стисках здраво.

След това мракът се разпръсна и пред мен се разкри съвсем различен пейзаж. Намирахме се на една скала сред горите на Кънектикът. Или поне винаги така си го бях представял — много дървета, ниски каменни огради и големи къщи. От едната ми страна, долу в ниското, минаваше шосе. От другата започваше нечий заден двор. Той беше просторен, макар и запустял и с неокосена трева. Къщата беше голяма, двуетажна и боядисана в бяло. Макар че от пътя я делеше само скалата, на която се намирах, изглеждаше насред нищото. Кухненският прозорец светеше. Под една ябълка се поклащаше стара ръждясала люлка.

Не можех да си представя да живея в подобна къща с истински двор и всичко останало. До този момент бях живял единствено в малкия ни апартамент в Манхатън или по пансиони. Ако това беше домът на Люк, не разбирах защо изобщо го е напуснал.

Госпожа О’Лиъри се олюля. Спомних си предупреждението на Нико, че пътуването в сенките ще я изтощи, и скочих на земята. Тя се прозя широко, белнаха се зъби, които биха уплашили и тиранозавър, завъртя се и се строполи толкова тежко, че земята потрепери.

До мен се появи Нико, изскочи от сенките, все едно те го бяха създали. Политна и аз го подхванах за ръката.

— Добре съм — едва чуто измърмори той и потърка очи.

— Как го направи?

— Научих се. На няколко пъти се блъсвах в стени. Веднъж се озовавах в Китай.

Госпожа О’Лиъри захърка. Ако не беше шумът от преминаващите коли, сигурно щеше да събуди целия квартал.

— Ти също ли ще поспиш? — попитах Нико.

Той поклати глава.

— След първия ми успешен опит спах цяла седмица. Сега само се уморявам и затова не бива да го правя често. Госпожа О’Лиъри ще трябва да остане тук известно време.

— Е, поне ще поразгледаме Кънектикът. — Взрях се и бялата двуетажна къща. — И сега какво?

— Ще позвъним на вратата — отвърна Нико.

 

Ако бях на мястото на майката на Люк, едва ли щях да отворя на две непознати хлапета посред нощ. Но пък тя си беше странна птица.

Досетих се за това, още преди да стигнем до вратата. Покрай алеята бяха наредени гипсови фигурки на животни: лъвове, прасета, дракони, хидри, дори бебе минотавър с минотавърски памперс. Предвид жалкото им състояние, явно стояха тук от доста време — най-малко от пролетта. От врата на една от хидрите стърчеше поникнала фиданка.

Предната веранда беше пълна с вятърни чанове. Лъскавите стъклени и метални пръчици звънтяха при всеки полъх. Пиринчени нанизи потракваха като ромон на вода и ми напомниха, че трябва да отида до тоалетната. Чудно ми беше как госпожа Кастелан понасяше тази шумотевица.

Вратата беше боядисана в тъмнозелено. Името КАСТЕЛАН беше изписано на английски и отдолу на гръцки Διοικητής φρουρίου^[1].

Нико ме погледна:

— Готов ли си?

Едва почука на вратата и тя се отвори.

— Люк! — извика радостно една възрастна жена.

Приличаше на човек, който за разнообразие обича да пъха два пръста в контакта. Бялата й коса стърчеше във всички посоки. Розовата рокля беше прогорена на няколко места и изцапана с пепел. Усмихна се, лицето й се разтегли някак неестествено, очите й искряха така, че се зачудих дали не беше сляпа.

— Скъпото ми момче! — Тя прегърна Нико. Не можех да схвана защо смяташе Нико за Люк, те изобщо не си приличаха, но след това жената се усмихна и на мен и отново извика: — Люк!

Забрави за Нико и ме притисна към себе си. Миришеше на изгорели курабийки. Беше кожа и кости, но едва не ме смачка в обятията си.

— Влизай — заповяда тя. — Вече съм ти приготвила обяда.

Вкара ни вътре. Всекидневната беше по-странна и от моравата. Всеки сантиметър беше претъпкан с огледала и свещи. Накъдето и да се обърнех, виждах отражението си. Над камината малък бронзов Хермес летеше над стрелката на часовника. Умът ми не го побираше как вестоносецът на боговете се е влюбил в тази стара жена.

След това забелязах снимката в рамка над камината и застинах. Беше точно като рисунката на Рейчъл — Люк на девет години, с руса коса, широко усмихнат и с два липсващи зъба. Без белега на бузата изглеждаше съвсем различно — безгрижен и щастлив. Откъде Рейчъл беше разбрала за тази снимка?

— Насам, скъпи! — Госпожа Кастелан ме побутна към кухнята. — Казах им, че ще се върнеш! Знаех си!

Накара ни да седнем на масата. На нея бяха натрупани стотици — и наистина имам предвид стотици — кутии със сандвичи с фъстъчено масло и сладко. Тези най-отдолу вече бяха започнали да позеленяват и да мухлясват. Явно бяха направени доста отдавна. Миризмата ми напомни на шкафчето ми в училище в шести клас — а тя определено не беше приятна.

Върху печката имаше няколко тави с прегорели курабийки. В мивката се издигаше планина от празни бутилки от безалкохолни. До чешмата — все едно да я пази — беше поставена фигурка на Медуза.

Госпожа Кастелан си затананика, извади фъстъчено масло и сладко и започна да маже нов сандвич. Нещо гореше във фурната. Подозирах, че се печаха още курабийки.

Над мивката и по прозореца бяха закачени изрезки от списания и вестникарски реклами с изображения на Хермес от фирмените знаци на различни компании и кадуцей от реклами на лекарства.

Потиснах се. Бях готов да хукна навън, но майката на Люк не ме изпускаше от очи, докато правеше сандвича, сякаш се страхуваше, че ще избягам.

Нико се покашля.

— Ааа… госпожо Кастелан?

— Да?

— Трябва да ви питаме нещо за сина ви.

— О, да! Казваха, че никога повече няма да се върне. Но аз знаех, че грешат. — Помилва ме нежно по бузата и остави следи от фъстъчено масло и сладко.

— Кога го видяхте за последен път? — попита Нико.

Очите й се замъглиха.

— Беше толкова малък, когато замина — прошепна тя унесено. — В трети клас. Беше твърде малък, за да избяга от къщи. Каза, че ще се върне за обяд. И аз го чаках. Той обича сандвичи с фъстъчено масло и сладко, курабийки и безалкохолно. Всеки миг ще се върне за обяд… — Погледна ме и се усмихна. — О, Люк, какви ги говоря, ти вече си тук! Толкова си красив! Имаш очите на баща ти.

Обърна се към изображенията на Хермес над мивката.

— Той е добър мъж. Да, така е. Наминава да ме види от време на време.

Часовникът във всекидневната тиктакаше. Избърсах фъстъченото масло от бузата си и умолително погледнах Нико: „Може ли вече да си тръгваме?“.

— Госпожо — рече той, — какво… какво е станало с очите ви?

Очите й изглеждаха накъсани на десетки парчета, все едно тя се опитваше да погледне към него през калейдоскоп.

— Люк, вече съм ти разказвала за това! Стана точно преди да се родиш. Винаги съм била по-специална, мога да виждам през… как й викаха?

— Мъглата? — подсказах аз.

— Да, скъпи — кимна ми ласкаво. — Затова ми предложиха една важна работа. Защото бях специална!

Обърнах се към Нико, но той сви объркано рамене.

— Каква работа? — настоях. — И какво стана?

Госпожа Кастелан се намръщи. Ножът й се спря над филийката.

— Не се получи. Баща ти не ми даваше да се пробвам. Било твърде опасно. Но аз държах да опитам. Такава ми е била съдбата… Все още не мога да прогоня виденията от главата си. Заради тях всичко е толкова неясно. Искаш ли курабийки?

Извади една тава от фурната и изсипа десетина овъглени парчета тесто на масата.

— Люк беше толкова добър — прошепна госпожа Кастелан. — Замина, за да ме предпази. Казваше, че ако го няма, чудовищата няма да се появяват. Опитвах се да го убедя, че не ме е страх от чудовищата. Те седят по цял ден отвън на алеята, но не влизат вкъщи. — Тя взе малката фигурка на Медуза от перваза. — Нали така, госпожо Медуза? Чудовищата изобщо не са опасни. — Усмихна ми се. — Толкова се радвам, че се върна у дома. Знаех си, че не те е срам от мен!

Размърдах се смутено. Представих см как се е чувствал Люк, когато е бил на осем-девет години, как постепенно е започнал да осъзнава, че майка му не е съвсем в час.

— Госпожо Кастелан?

— Мамо — поправи ме тя.

— Ъъъ… да. Виждали ли сте Люк след заминаването му?

— Разбира се!

Зачудих се, дали не си въобразяваше. Доколкото виждах, тя вземаше за Люк всеки, който се появеше на прага й. Но Нико се наклони напред нетърпеливо.

— Кога? — попита той. — Кога е бил тук за последен път?

— Ами… о, богове… — Лицето й помръкна. — Последния път изглеждаше толкова различен. Имаше белег. Ужасен белег! И звучеше толкова огорчен…

— А очите му? — обадих се аз. — Златни ли бяха?

— Златни ли? — Тя премига. — Не. Каква глупост! Люк е със сини очи. Красиви сини очи!

Значи Люк наистина беше идвал тук, и то преди миналото лято, преди да се превърне в Кронос.

— Госпожо Кастелан — Нико я хвана за ръката, — това е много важно. За какво беше дошъл той? Поиска ли нещо?

Тя се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни.

— Моята… моята благословия. Колко мило, нали? — Погледна ни нерешително. — Щял да ходи в някаква река и се нуждаел от благословията ми. И аз му я дадох. Как няма да му я дам!

Нико ми хвърли тържествуващ поглед.

— Благодаря ви, госпожо. Това е всичко, за което…

Госпожа Кастелан изпъшка. Преви се на две и тавата с курабийките падна на пода. Ние скочихме.

— Госпожо Кастелан? — извиках аз.

— Оооо!

Майката на Люк се изправи. Очите й искряха в зелено. Отдръпнах се рязко и едва не паднах върху кухненската маса.

— Детето ми — занарежда тя с много по-дълбок глас. Трябва да го защитя! Хермес, помогни ми! Не си давам детето! Не е за тази съдба! Не!

Сграбчи Нико за раменете и го разтърси яростно, сякаш за да го накара да разбере:

— Не е за него тази съдба!

Нико изпищя и я блъсна. Сграбчи ръкохватката на меча си.

— Пърси, да се махаме оттук!

Изведнъж госпожа Кастелан политна. Скочих към нея и я подхванах, преди да си е ударила главата в ръба на масата. Успях да я сложа на един стол.

— Госпожо Кастелан?

Тя прошепна нещо неразбираемо и поклати глава.

— Богове! Изтървах курабийките… Колко съм несръчна!

Премига, очите й си бяха нормални — или поне същите, както преди. Зеленият блясък беше изчезнал.

— Добре ли сте? — попитах.

— Разбира се, скъпи. Нищо ми няма. Защо?

Обърнах се към Нико, който безгласно изрече: „Да вървим!“.

— Госпожо Кастелан, разказвахте ни… разказвахте ни за сина си — продължих аз.

— Така ли? — отвърна тя отнесено. — Да, за сините му очи. Говорехме за сините му очи. Толкова красиво момче!

— Трябва да тръгваме — обади се настойчиво Нико. — Ще кажем на Люк… Ъъъ… Ще му предадем много поздрави.

— Но как така ще си тръгвате? — Госпожа Кастелан се надигна и аз отстъпих. Беше глупаво да изпитвам страх от тази крехка възрастна жена, но промяната в гласа й, как беше сграбчила Нико… — Хермес ще си дойде скоро. Той ще иска да види момчето си!

— Може би следващия път — рекох. — Благодаря ви за… — сведох поглед към изгорелите курабийки на пода. — Благодаря ви за всичко.

Тя се опита да ни спре, предложи ни безалкохолно, но аз вече не издържах в тази къща. На верандата майката на Люк ме сграбчи за китката и едва не подскочих.

— Люк, пази се. Обещай ми, че ще внимаваш!

— Ще внимавам… мамо.

Тя се усмихна. Пусна ме и докато затваряше вратата, чух как обясняваше на свещите вътре:

— Чухте ли? Ще се пази. С него всичко ще е наред. Нали ви казах!

С Нико побягнахме. Дребните фигурки край пътеката като че ли ни се надсмиваха, докато тичахме край тях.

 

Когато се върнахме на скалата, видяхме, че госпожа О’Лиъри си е намерила приятел.

Пламтеше приятен огън, ограден от камъни. Момиче на осем-девет години седеше с кръстосани крака до гигантската хрътка и я галеше по главата.

Непознатата беше с кестенява коса и проста кафява рокля. Беше си вързала шал на главата и приличаше на дете на заселници в пустошта — като онези в „Малка къща в прерията“. Разръчка огъня с пръчка и той ярко заискри.

— Здравейте — рече момичето.

Първата ми мисъл беше: чудовище. Ако си полубог и попаднеш на малко сладко момиченце в гората, най-добре веднага да извадиш меча и да атакуваш. Освен това, срещата с госпожа Кастелан ме беше поразтърсила и още ми държеше влага.

Нико обаче се поклони и рече:

— Радвам се да ви видя отново, господарке.

Непознатата насочи червените си като огъня очи към мен и аз реших да последвам примера му.

— Седни, Пърси Джаксън — подкани ме тя. — Гладни ли сте?

След мухлясалите сандвичи с фъстъчено масло и прегорелите курабийки нямах апетит, но момичето вдигна ръка и край огъня се появи покривка, а върху нея се подредиха чинии с печено месо, картофи, задушени в масло моркови, пресен хляб и какви ли не други вкуснотии. Стомахът ми закъркори. За съжаление рядко имах възможността да се насладя на домашно приготвени ястия. Момичето отново вдигна ръка и отстрани изникнаха два дълги по метър кучешки бисквити за госпожа О’Лиъри, която доволно ги загриза.

Настаних се до Нико. Напълнихме си чиниите, но преди да започнем да се храним, се сетих нещо.

Хвърлих малко от храната в пламъците, както правехме в лагера, и казах:

— За боговете.

Момичето се усмихна.

— Благодаря. Едва ли знаеш, но като пазителка на огъня, получавам част от всяко приношение.

— Сега вече ви познах — рекох. — При първото ми идване в лагера седяхте край огъня на моравата пред хижите.

— Тогава не се спря да поговорим — припомни си тъжно тя. — Уви, малцина го правят. Нико обаче дойде да поприказваме. За първи път от много години. Всички се суетят насам-натам. Нямат време да посещават близките си.

— Вие сте Хестия — казах. — Богиня на домашното огнище.

Тя кимна.

Приличаше на не повече от осем-деветгодишна. Не я попитах защо е избрала този вид. Боговете можеха да изглеждат както си поискат.

— Господарке — обади се Нико, — защо не сте с другите богове, които се сражават с Тифон?

— Не съм много по сраженията. — Червените й очи заблестяха. Осъзнах, че те не просто отразяваха пламъците, а като че ли в тях гореше друг огън. Само че не бяха като на Арес, нейните излъчваха спокойствие и топлина. — Освен това, някой трябва да поддържа огъня у дома, докато останалите богове ги няма.

— Значи сега вие охранявате Олимп? — попитах.

— „Охранявам“ е силно казано. Но ако се нуждаете от топлина, уют и домашно приготвена храна, винаги сте добре дошли. Хайде, хапнете.

За нула време ометох чинията. Нико също не изостана.

— Страхотно беше — рекох. — Благодаря, Хестия.

Тя кимна.

— Доволни ли сте от посещението при Мей Кастелан?

За миг бях забравил възрастната жена с бляскавите очи и налудничавата усмивка, както и за нейния странен пристъп, когато все едно я беше обладал зъл дух.

— А всъщност какво точно й има? — попитах.

— Била е родена с дарба — отвърна Хестия. — Да вижда през мъглата.

— Също като майка ми — кимнах, като си мислех „И също като Рейчъл“. — Но това с блясъка в очите…

— Някои понасят по-леко проклятието — рече тъжно богинята. — Мей Кастелан беше много талантлива. Привлече вниманието на Хермес. Роди им се красиво момченце. За малко тя беше щастлива. Но не знаеше кога да спре.

Спомних си какво ни беше казала госпожа Кастелан: „Предложиха ми важна работа. Не се получи.“ Зачудих се каква ли беше тази работа, че след нея да останеш в такова състояние.

— Първо беше съвсем спокойна, а след това изведнъж закрещя нещо за съдбата на сина си. Сякаш знаеше, че той ще се превърне в Кронос. Какво се е случило, че да полудее така?

Лицето на богинята помръкна.

— Не ми се разказва нейната история. Мей Кастелан видя твърде много. Ако искате да разберете врага си Люк, трябва да разберете неговото семейство.

Замислих се за тъжните изрезки с образа на Хермес, залепени край мивката на Мей Кастелан. Чудех се дали госпожа Кастелан е била толкова луда и когато Люк е бил малък. Пристъпите и пламтящите в зелено очи можеха да изкарат акъла на всяко деветгодишно момче. Ако Хермес не се е появявал, ако Люк е бил сам с майка си през цялото време…

— Нищо чудно, че Люк е избягал — рекох. — Да, не е хубаво, че е напуснал майка си, но все пак е бил малък. Хермес не е трябвало да ги изоставя.

Хестия почеса госпожа О’Лиъри зад ушите. Хрътката от Подземното царство доволно размаха опашка и без да иска, повали едно дръвче.

— Лесно е да съдиш другите — предупреди ме богинята. — Готов ли си да последваш Люк? Да възжелаеш неговата мощ?

Нико остави чинията си.

— Нямаме друг избор, господарке. Това е единственият начин.

— Дали? — Хестия протегна ръка и огънят лумна. Издигнаха се пламъци на десет метра височина. Топлината ме удари в лицето. След това огънят отново утихна. — Истинската мощ невинаги е видима. — Обърна се към мен. — Понякога най-трудно е да овладееш желанието си и да отстъпиш. Съгласен ли си с мен?

— Аха — кимнах. Бях готов на всичко, за да не я предизвикам да се заиграе отново с огъня.

Богинята се усмихна.

— Ти си добър герой, Пърси Джаксън. Не си твърде горделив. Това ми харесва. Но има още много да учиш. Когато Дионис стана бог, аз му отстъпих своя трон, за да не избухне война между боговете.

— И това е нарушило равновесието — припомних си изведнъж. — Вече са били седем мъже и пет жени.

Хестия сви рамене.

— Това беше най-добрият вариант, не съвършеният. Сега се грижа за огъня. Бавно изпадам в забвение. Вече никой няма да напише ода за делата на Хестия. Повечето полубогове дори не се спират да поговорят с мен. Но това няма значение. Аз пазя мира. Стремя се към нещо, само когато е необходимо. Ти можеш ли да го правиш?

— Не знам за какво говорите.

Тя ме огледа преценяващо.

— Може и да е така. Все още. Но скоро ще разбереш. Ще продължиш ли нататък?

— Затова ли сте тук — да ме предупредите да не го правя?

Хестия поклати глава.

— Тук съм, защото когато всички усилия се провалят, когато другите богове заминат за бойното поле, оставам само аз. Домът. Огнището. Аз съм последният олимпиец. Трябва да си спомниш за мен, когато дойде време за последния ти избор.

Изобщо не ми хареса това „последният ти избор“.

Погледнах Нико, след това пак се обърнах към топлите очи на богинята.

— Трябва да продължа, господарке. Трябва да спра Люк, тоест Кронос.

Хестия кимна.

— Добре. Няма с какво повече да ти помогна, освен с това, което вече ти казах. Но тъй като ти направи приношение и за мен, мога да те върна край твоето огнище. Ще се видим отново, Пърси, на Олимп.

Тонът й беше прокобен, явно следващата ни среща щеше да е много по-напрегната.

Богинята махна с ръка и всичко избледня.

 

Изведнъж се озовах у дома. С Нико седяхме на дивана в апартамента на мама в Манхатън. Това беше добрата новина. Лошата беше, че останалата част от всекидневната беше изцяло заета от госпожа О’Лиъри.

Чух приглушен писък от спалнята. След това се разнесе гласът на Пол.

— Откъде се появи тази космата стена на мястото на вратата?

— Пърси? — извика мама. — Ти ли си? Добре ли си?

— Тук съм! — извиках.

— Баф! — Госпожа О’Лиъри се опита да се завърти към мама и събори снимките от стените. Беше виждала майка ми само веднъж, но страшно я обичаше.

След няколко минути успяхме някак си да подредим нещата. Потрошихме повечето мебели във всекидневната и вероятно вбесихме съседите, но в крайна сметка успяхме да измъкнем родителите ми от спалнята и да се настаним в кухнята около масата. Госпожа О’Лиъри остана във всекидневната, като се излегна така, че главата й да е на прага към кухнята, за да ни вижда. Мама й даде един огромен пакет с месо и то изчезна за секунда в гърлото й. Пол ни сипа лимонада, а аз разказах за пътуването до Кънектикът.

— Значи е вярно. — Пол се взираше в мен, все едно ме виждаше за първи път. Беше с бял халат, покрит с косми от хрътката от Подземното царство, прошарената му коса стърчеше. — Всичките тези приказки за чудовища, че си полубог… наистина е вярно.

Кимнах. Миналата есен бях обяснил на Пол за мен. Мама ме беше подкрепила. Но явно до този момент той не ни беше вярвал.

— Съжалявам за госпожа О’Лиъри — рекох. — Жалко, че ви потроши всекидневната.

Пол се засмя щастливо.

— Шегуваш ли се? Това е страхотно! Когато видях следите от копита по капака на тойотата, си помислих, че може и да е истина. Но сега!

Той потупа госпожа О’Лиъри по муцуната. От всекидневната се чу ДУМ! ДУМ! ДУМ!, което показваше, че или се е появил отрядът за бързо реагиране и разбива вратата, или че госпожа О’Лиъри доволно маха с опашка.

Нямаше как да не се усмихна. Пол беше готин, макар да ми беше учител, освен че беше съпруг на мама.

— Радвам се, че не си изкара акъла — рекох.

— О, изкарах си го — увери ме той. — Но въпреки това смятам, че е страхотно!

— Може и да си промениш мнението, когато научиш какво ни чака.

Разказах им за Тифон, боговете и надвисналата над нас битка. След това им споделих плана на Нико.

Мама стисна здраво чашата с лимонада. Беше облечена в стария си син халат, косата й беше вързана. Неотдавна най-сетне беше започнала да пише книга, за която си мечтаеше от години и си личеше, че е работила до късно през нощта, защото под очите й имаше тъмни кръгове.

На перваза на кухненския прозорец искреше лунна дантела в сандъче. Бях донесъл вълшебното цвете от острова на Калипсо предишното лято и мама така добре се грижеше за него, че то не спираше да цъфти. Ароматът му ми действаше успокояващо, но в същото време и ме натъжаваше, защото ми напомняше за приятелите, които бях загубил.

Мама си пое дълбоко дъх.

— Пърси, опасно е — рече тя. — Дори и за теб.

— Знам. Може да загина. Нико ми го обясни. Но ако не се опитаме…

— Всички ще загинем — обади се Нико. Той не беше докоснал лимонадата си. — Госпожо Джаксън, ако ни нападнат, нямаме никакви шансове да победим. А те със сигурност ще ни нападнат.

— Да нападнат Ню Йорк? — измърмори Пол. — Възможно ли е? Нали ще видим… чудовищата?

Той като че ли все още не можеше да повярва, че чудовищата съществуват.

— Не съм сигурен — казах. — Нямам представа как Кронос може да нахлуе в Манхатън, но не бива да подценяваме мъглата. В момента Тифон прекосява страната, а простосмъртните го смятат за ураган.

— Госпожо Джаксън — продължи Нико, — трябва да дадете благословията си на Пърси. Това е първата стъпка. Не бях сигурен, докато не говорихме с майката на Люк, но сега съм убеден. Досега е имало само два успешни опита за това. И двата пъти майката е дала благословията си. Тя трябва да позволи на сина си да поеме риска.

— Искате да дам благословията си за това? — Мама поклати глава. — Това е лудост. Пърси, моля те…

— Мамо, няма как да го направя без помощта ти.

— И ако оживееш след…

— Ще се изправя срещу Кронос — отвърнах. — И по-добрият ще победи.

Не й казах цялото пророчество, спестих й онова за посичането с прокълнатия меч. Не исках да знае, че вероятно бях обречен. Можех само да се надявам, че ще спра Кронос и ще спася света, преди да загина.

— Ти си ми син — прошепна тя нещастно. — Не мога ей така да…

Трябваше да я притисна, за да се съгласи, а не ми се искаше да го правя. Спомних си горката госпожа Кастелан, която чакаше в кухнята си завръщането на сина си. Дадох си сметка какъв късметлия бях аз. Майка ми винаги е била до мен, опитвала се е да ме отгледа като нормално момче, въпреки боговете, чудовищата и всичко останало. Примиряваше се с приключенията ми, а сега исках да ми даде благословията си за нещо, което вероятно щеше да ме убие.

Приковах очи в Пол и той като че ли се досети какво исках от него.

— Сали… — Хвана я нежно за ръката. — Истина е, че и представа си нямам какво сте изтърпели с Пърси през изминалите години. Но ми се струва… Струва ми се, че това, което Пърси възнамерява да стори, е страшно благородно. Иска ми се и аз самият да бях толкова смел.

Буца заседна в гърлото ми. Рядко получавах подобни похвали.

Мама се взираше в лимонадата си. Като че ли едва се сдържаше да не заплаче. Сетих се за думите на Хестия колко е трудно да отстъпиш и си помислих, че може би сега мама се сблъскваше точно с това.

— Пърси — рече тя, — давам ти благословията си.

Не усетих никаква разлика. Не се случи нищо, дори и вълшебна светлина не огря кухнята.

Погледнах Нико.

Той изглеждаше още по-притеснен отпреди, но кимна.

— Време е.

— Пърси — спря ме мама. — Още нещо… Ако… ако оцелееш след сблъсъка с Кронос, изпрати ми знак. — Зарови в чантата и извади мобилния си телефон.

— Мамо — въздъхнах, — знаеш, че полубоговете не бива да…

— Знам — прекъсна ме тя. — Но ти го давам за всеки случай. Ако не успееш да се обадиш, дай ми знак, който да се вижда отвсякъде в Манхатън. За да разбера, че си добре.

— Като Тезей — предложи Пол. — Той е трябвало да вдигне бели платна на връщане от Атина.

— Само че забравил — измърмори Нико. — И в отчаянието си баща му скочил от покрива на двореца. Но иначе е добра идея.

— Някакво знаме или пък огнен знак? — предложи мама. — От Олимп, „Емпайър Стейт Билдинг“.

— Нещо синьо — рекох.

От години си имахме семейна шега със синята храна. Синьото беше любимият ми цвят и мама се стараеше да ми угажда. Тортата за рождения ми ден, яйцето за Великден, коледното бастунче винаги бяха сини.

— Добре — съгласи се мама. — Ще чакам син сигнал. И ще се постарая да не скачам от покрива на двореца.

Прегърна ме. Опитах се да прогоня мисълта, че се сбогувахме завинаги. С Пол си стиснахме ръцете. След това с Нико застанахме на прага на всекидневната пред госпожа О’Лиъри.

— Извинявай — рекох, — пак ще те помоля да ме пренесеш през сенките.

Тя изскимтя и вдигна лапа към муцуната си.

— Накъде? — попитах Нико. — Към Лос Анджелис ли?

— Няма нужда — отвърна той. — И тук има вход към Подземното царство.