Едуард Успенски
Гаранционните човечета (13)

Тринадесета глава
Моторът на кралския автомобил

Над главния площад на кралството изгря раирано слънце. То освети пода, дупките и кралския дворец.

Буре надникна през прозореца на своя автобус-зоологическа градина и видя, че в кралството не всичко е наред. По площада на тълпи се разхождаха насам-натам мишлета. Всяка група си имаше свой лозунг, закачен на пръчица. Майсторът с учудване четеше:

НЕ ИСКАМЕ ДА СЕ СРАЖАВАМЕ, А ИСКАМЕ ДА СЕ ПРЕДАВАМЕ, ЗАЩОТО КРЕНВИРШИТЕ СА ПО-ВКУСНИ ОТ СНАРЯДИТЕ!

 

СТИГА НА КУРШУМИ СВИРЕНЕ, ДАЙТЕ НИ СИРЕНЕ!

 

ЗАЩО ДА Е АГРЕСОР, ЩОМ Е ГАРАНЦИОНЕН ПРОФЕСОР!

 

ЗА ВСЕКИ ХВАНАТ ГЕНЕРАЛ, ОЧАКВА НИ ПАРЧЕ САЛАМ ИЛИ КЪСЧЕ ВКУСЕН КАШКАВАЛ!

Имаше и по-обикновени лозунги, без увъртания. Като тези например:

НИЕ ИСКАМЕ ДА ДРУЖИМ С ГАРАНЦИОННИТЕ, ЗАЩОТО ТЕ СА ЮНАЦИ И ВСИЧКО МОГАТ!

 

ТОВА, ЧЕ Е ГАРАНЦИОНЕН, НЕ ЗНАЧИ, ЧЕ Е ЛОШ И ПРОТИВЕН!

В този момент с едно автомобилче-играчка пристигна кралят. Обкръжиха го конни, по-точно миши генерали от кавалерията, стегнати с колани от обвивка на салам. Кралят слезе от колата и й каза:

— Върви на паркинга и ме чакай там.

Колкото и да беше странно, автомобилчето само се обърна и тръгна към автобуса, където беше Буре. А на площада се вдигна невероятен шум и започна митинг. Кралят се качи на трибуната и заговори:

— Скъпи мишки и съграждани! В нашите редици са се появили отделни отстъпници и изменници! И те са болшинство! Те са разбрали, че противникът живее добре и са решили, че и те трябва да живеят не по-лошо! По друг начин, освен предателство, това не може да се нарече. Кренвирши — нима това е най-важното в живота! Даже аз мога да преживея без тях! А пък вие — още повече! Преди всичко ние трябва да завладеем гаранционните!

— Защо? За какво? — завикаха от тълпата.

— Ако ние ги завладеем, това ще бъде наша победа! Ясно ли ви е? А пък вие — кренвирши! Смешно! Ура!

Но населението мълчеше. Никой не извика „ура“. Ако не се смятат няколко генерала.

— Е, добре — каза кралят, — както виждам, мненията се разделиха. И сега пред нас стои един въпрос: кралството или саламът? Саламът или кралството? Това трябва да решим сега. За когото е по-важно кралството, нека да мине надясно. За когото саламът — наляво!

Площадът зашумя и се замисли. А Буре изведнъж чу нечий глас:

— Ей, гаранционният! Чуваш ли ме?

— Кой е?

— Аз — изпод колата излезе малко бяло мишле. — Аз, Вася.

— Какво правиш там?

— Аз съм моторът. Една конска сила. Аз паля колата.

— А не може ли да се пали с ключ? — попита Иван Иванович.

— Може. Но тогава няма да имам работа. Аз нарочно не казвам на краля за ключа. А него хич го няма по техниката!

— А тебе има ли те?

— Разбира се. Аз съм живял в Двореца на пионерите. В живия кът. След това избягах и се мотах по разни кръжоци, където изучават техника.

— А как попадна тук?

— Случайно. Пъхнах се в един самолет с моторче. Да спя. А на сутринта него го пуснаха. И вятърът ме отвя насам. Сега живея тук.

— А искаш ли да дойдеш при нас?

— И още как! Ще ме вземеш ли?

— Само ми помогни да се измъкна.

— Няма какво да ви помагам. Струва ми се, че и така ще ви върнат. Виждате ли заради вас какви вълнения станаха.

В това време на площада бе свършило делението на мишлетата на такива, които предпочитат салама, и такива, които предпочитат кралството. За салама бяха десет. Привържениците на краля — дванадесет. Между тях четири конни генерала.

— А конете? — попита Иван Иванович. — Те не се ли броят?

— Броят се — отговори мишлето. — Само че какво могат да направят? Нали върху тях седят генералите!

И в този миг бялото мишле го осени идея. То отвори багажника на автомобила и извади стъклена пипетка. За някои това можеше да бъде пипетка, но за мишлето беше сигнална тръба. То вдигна глава и затръби: Та-та-та-та! Та-та-та-та!

Това беше мишият кралски химн. И всички мишлета започнаха да се изправят на задните си лапички и да застават в цял ръст. Генералите скочиха от конете и се изпънаха. Същото направиха и конете. И всички запяха:

В гората се роди елхичка,

в гората — сред цветя,

ала през зимата едничка

беше зелена тя.

— Странен химн си имате — каза Буре.

— Аз го предложих. Най-хубавата песен. Децата я пеят на Нова година. Тогава е много шумно и весело. На пода остават много бонбони.

Но май че не всички мишлета знаеха добре думите на своя химн, който някои пееха така:

Там зайче в гащички ушити

подскачаше цял ден

и вълк притичваше сърдито,

нарамил цял овен.

А вместо „Студът не знае граница: Иди, че се пази!…“, се разнасяше: „Войникът стяга раница: Иди, че изпълзи!…“.

И докато елхичката беше в гората, докато скърцаше снегът из леса, и тичаха разни „кончета мокроноги“, мишите коне незабелязано, крачка по крачка, преминаваха на саламената страна. В резултат на това броят окончателно и безвъзвратно се измени в полза на салама.

— Поздравявам ви! — каза бялото мишле на Иван Иванович.

— Ура! — извика той.

И майсторите малко се поуспокоиха. Прибраха се в стаята.

— Все пак тези мишки не са чак толкова лоши — каза Прахосмукачев.

— Би трябвало не да воюваме с тях, а да ги научим да работят — съгласи се Хладилин. — Поне като Машка.

— Часовник с Машка е добре — каза Новините на Деня, — но часовник с мишка е нещо много глупаво!

Машка чу, че говорят за нея, показа се от бюфета, в който живееше, и закука. Всички яростно започнаха да й се карат!

— Ти какво, да не си полудяла!

— Къш!

— Намерила време да кука!

— Ту кукай, ту не кукай! — разсърди се Машка. — Ама и вие сте едни!…

Напоследък Машка се беше понаспала, беше си отпочинала, подмладила и просто се бе превърнала в една доста хубавичка кукувичка. Даже се опитваше да лети. И през цялото време все се ослушваше за нещо. Понякога от другия край на селото долиташе кукане. Едно „ку-ку“ или две „ку-ку“, или цели дванадесет. И не можеше да се разбере дали жива кукувица се беше научила да кука по часовник, или часовникова кукувица се беше научила да кука не по-лошо от жива. Размишленията на тази тема отнемаха цялото Машкино време и целия й не чак толкова голям ум.