Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (8)

8

Вечерта Нихал и Бюлент не седнаха на трапезата. Така се бяха изморили, че им разрешиха веднага да се оттеглят в стаята си.

Със салфетка на уста Бехлюл прекъсна прозявката на Бихтер.

— Лельо, бас държа, че ще заспите още на масата. Това са то излетите. Човек тръгва с надеждата да се разтуши, а се връща като пребит — отегчен и уморен. Особено пък вие, жените, дето живеете само вкъщи, сред тягостната атмосфера на стаите, щом се покажете на слънце се превръщате в устремени към свободата, току-що излетели от клетката канарчета, които грохват още под стрехата.

— Ох, как ми се спи! Как ми се спи! — въздъхна Бихтер. — Имам чувството, че като заспя, цяла седмица няма да се пробудя.

Почти не докосна ястията. Набоденото на връхчето на вилицата парченце рачел набъбваше в устата й в огромен залък, който все не можеше да преглътне.

— Разрешавате ли ми да се оттегля? — попита тя, като избърса устните си със салфетката.

Копнееше да остане сама. Тази вечер копнееше да бъде съвършено сама сред съкровените потайности на стаята.

Влезе. Цареше пълен мрак. Пристъпи така предпазливо, сякаш се боеше да не разбуди тайнствения покой на заспалата стая. Белият тюл пред отворения прозорец просветваше в тъмата с ледените отблясъци на среброто, прохладното дихание на нощта я погали с нежна ласка. Като мина покрай тоалетката, забеляза собствения си силует — смътна белезникава мъглявина. Балдахинът потрепваше над кревата, абажурът величествено й кимаше с глава. Прииска и се да затвори прозореца, а сетне да се просне върху килима ей така с дрехите, сред мрак, сред абсолютен мрак, та да поотърси тялото си от умората. Прииска й се тук да не проникне и повей от диханието на нощта.

Виждаше единствено най-високия клон на сливата в градината, стори й се, че и тя пристъпва към нея с протегнати ръце. Тази сянка там, размахала ръце, всеки миг би могла да връхлети през прозореца, би могла да връхлети ведно с повея на нощта, просмукан от смразяващия дъх на стаените в мрака странни кошмарни видения, би могла да наруши нейната самота. А копнееше за оная самота, която прилича на безпаметен сън.

Нямаше да се измие дори. И най-бледият лъч светлина би могъл да разбуди потъналите в мъртвешки сън вещи — леглото, канапето, завесите — и, току-виж, че се стреснат, размърдат се и оживеят! И тя не би могла да остане насаме със себе си, насаме с това огледало, насаме със собственото си отражение в усмихнатото насреща й огледало.

Насаме! Насаме със себе си!

Но и от себе си се уплаши. Само да зърнеше собственото си отражение, да, само да се усамотеше сред мрака, да застанеше пред Бихтер, в същия миг щеше да я връхлети беда, в същия миг щяха да си кажат всичко онова, което дълго бяха премисляли. Имаше усещането, сънят, дълбокият сън без проблясък и без видения — а нали тъкмо него търсеше в самотата и тъкмо той липсваше на всички живи твари — ще изчезне веднъж завинаги и никога повече няма да се върне. А тъкмо от това се страхуваше. Приближи се до прозореца. Прохладна звездна нощ. След тежката жарава на деня благодатният ветрец даряваше ласки с влажния си повей; като че ли нечия състрадателна ръка ръсеше капчици уханна вода върху прекарал мъчителна треска болник.

Преди да затвори прозореца, така ненаситно отпи глътка въздух, сякаш бе пътуващ през пустиня странник, попаднал на студен извор след безкрайно дълга изгаряща жажда, и почувства как й олекна.

Дали пък не е болна? Какво ставаше с нея? Облекчението от прохладата настъпи така ненадейно след налегналата я само допреди пет минути отпадналост, че тя неволно се попита:

— Какво ми става, да не би наистина да съм болна?

Закопня да обори глава върху нещо леденостудено, да продължи пак да гълта прохладния въздух, да мръзне, да, да мръзне зъзнеща, гола под снеговалеж. Ех да можеше да измръзне! Имаше чувството, че едно измръзване би потушило огъня, който я обжари след досега на хладния ветрец, огъня в главата, в дробовете, по цялото тяло.

Има в нашите сърца такива огнища, които, без да засягат тъканите на плътта, си горят, пламтят като подмолен пожар, без дим, с коварството на дебнеща болест, без външни признаци, без изявени опустошения. Що за огън е това, не знаем. Дори и не подозираме за съществуванието му, а той си тори — бавно, непрестанно. И в някой прекрасен ден съвсем ненадейно един най-дребен повод, един внезапен пристъп ни подсказва разпаления в сърцето ни пожар. Какъв пожар, откъде се е взел? Какъв ли вятър случайно е довял на крилете си искрицата и я е раздухал там? Не знаем.

Застанала сред прохладата на нощта, Бихтер гореше в ето такъв огън, а едничкото й желание беше да мръзне, да мръзне. Вместо това да се беше натопила в морето… Вятърът все така я галеше с талазите на своето дихание, промушваше се под яката чак до раменете й, плъзваше се по гърдите и я целуваше с хладни устни. Тя се оставяше на ласките му, копнееше докрай да му се отдаде, да я целува безспир. Бе облечена в колосана мъжка риза от фино пике. Разхлаби вратовръзката и я захвърли настрана. Разкопча ризата. Развърза си колана, метна го и него. Трескаво смъкна корсажа; така — с разголени гърди — тя застана пред вече свободно плъзгащите се ласки на вятъра предостави се на устните му, донесли целувките си като че ли от самата тайнствена безметежност на нощта, от необятното мрачно лоно на небосвода.

Ех, защо не беше в морето, сред ширналата се под проблясващите тук-там жълти очички на тъмносиньото небе водна бездна, сред мрака, сред вълните мамещи с покоя на прохладните си обятия цялото ти същество…

Представяше си как плува в среднощния хлад, как вълните я плискат по шията, по гърдите, как водата гали с копринения си допир ръцете й краката… Обзе я желание да се разголи, да се отдаде на въздуха, на неговите ласки, да му отдаде цялото си същество.

Разкопча полата, свали я. Дърпаше, мачкаше, хвърляше — обувки, чорапи, всичко. Остана само по копринения си комбинезон, с панделки на раменете. Той запърха под вятъра, той също се стремеше да полети, та да предостави това свежо женско тяло в съвършената му голота на страстните устни на нощта.

— Бихтер, още ли не си легнала, скъпа?

Гласът на съпруга й я стресна. Бе влязъл при нея. Досами прозореца. Заварил я бе така — само по комбинезон, примамлива в своята разголеност; очите му молеха да не го гони, очите му просеха милостиня — за мъничко поне да го задържи в подлудяващото обаяние на светото си тяло.

— Оставете ме, моля, сама, тази нощ съм така уморена, така болна… — отрони Бихтер.

— Но това е лудост! — възкликна Аднан бей. — Съвършено гола, на прозореца…

Прегърна я през раменете да провери дали не е изстинала. Едва докоснал тялото на младата жена, той се наведе да я целуне. Бихтер се отдръпна — тази нощ, сред мрака, тя се изплаши от ненадейно влезлия в стаята й мъж. Сега за нея той бе чужд, непознат мъж, звяр, промъкнал се през тъмната нощ да разкъса своята плячка. Само дето не извика. Заизвива се в ръцете му, опита се да се изплъзне, отвърна лице само и само да не я целуне.

— Не, оставете ме, моля, не, тази нощ искам да съм сама — сподавено шепнеше тя.

Тази нощ, в този миг нещо в тялото й се разбунтува, накара я да се изтръгне от ръцете на този човек. Фибите паднаха и дългата й коса се разстла на вълни по мъжа, така както бе застинал в ненаситна целувка върху все още съпротивляващите му се устни, и като че ли забули с още по-непрогледен мрак целувката между младата жена и застаряващия й съпруг.

Спогледаха се безмълвно, засрамени и двамата: единият от нежеланието си, другият — от насилието си. Бяха зашеметени от боричкането.

Думите на Бихтер бяха пълни с упрек:

— Обидихте ме! Само да знаете колко съм уморена и как се нуждая от покой.

Аднан бей отново пристъпи към нея и започна да й гали ръцете.

— Не ми ли простихте вече? — попита той. — Кажете ми…

И се наведе към ухото й:

— Да знаеш как те обичам! Ако и ти ме обичаше, ако бих могъл да получа доказателство за обич…

Бихтер се изсмя нервно; започна да го подбутва към вратата.

— Голямо бебе си!… Хайде, отивай си! Чудесно знае как умее да подлудява жена си, а после току измисли някакво подозрение. Хайде, време е за сън! За сън…

Ласкаеше го, шегуваше се, а в същото време го гонеше.

— А! — внезапно се сети той. — Прозорецът остана отворен! Нека го затворя. Остане ли така, разболяването ти е сигурно!

Не му отказа. Той го затвори, прекоси стаята, на вратата си размениха бегла целувка.

— Тази нощ вратата е заключена — предупреди Бихтер.

Вече имаше навика понякога да заключва междинната врата. Така и не дочака отговора на Аднан бей. Най-сетне прозорецът бе затворен, най-сетне, след като заключи вратата, тя остана сама, съвършено сама сред мрака. Въздъхна дълбоко.

Що за нощ? Тази насила изтръгната целувка, това изпросено по принуда любовно подаяние… Да, само за миг собственият й съпруг я охлади. Ето че сега тя зъзне от студ. Но не оня студ, от който ти олеква, който те обгръща в талазите на покоя. А този, от който се разболяваш, от който те боли.

Заболя я от истината, която проумя едва тази нощ, в този миг, ала бе започнала да предусеща още в първите дни след сватбата. Първият допир на този мъж я накара да настръхне от физическо отвращение — така алчно целуваше лицето и очите й, сякаш наваксваше всички свои незадоволени на младини страсти — и тя потръпна от предчувствието, че бракът й ще се превърне в низ от продължаващи да я отвращават по същия начин мигове. Всякакви доводи отстъпваха пред собствената й съпротива и непреклонното й сърце — в такива мигове по цялото й тяло полазваха все по-непоносими тръпки.

В обятията на съпруга си затваряше очи, за да не вижда нито себе си, нито него, за да не споделя любовната забрава. Не че не искаше, напротив, искрено жадуваше да го дари и с младостта на тялото, и с въжделенията на душата си. Но нещо все я възпираше; в обятията му цялото й същество се изплъзваше от устрема, да изчезне да умре начаса, на секундата. Така и не успя да го преодолее.

Опитваше се да не мисли за това, да не забелязва ужаса, който я обземаше. Всяка любовна нощ й оставяше усещането, че е някакво стъпкало, повехнало — не, не точно това, — усещането, че е някакво захвърлено в калта цвете. И за да не се задълбочава повече, тя се мъчеше да притъпи и сетивата, и разума си.

Ала по устните й — особено в ъгълчетата — кървяха парещите следи от неговите целувки. Целувките, с които той я обсипваше в любовен екстаз, а тя му подхвърляше собствените си подаяния, за да изпитва смразяваш леден студ по цели дни след това.

Тъкмо в тази стая изживяваше болката от любовта. На каквото и друго място да си разменяха целувки, тя ги възприемаше като жест на приятелство. Но тук изпитваше ужас — защото трябваше да остане насаме с него, трябваше да го приеме не само като приятел, а и като съпруг, с когото трябваше да изживее докрай любовта на своя живот.

Да, тя го чувстваше като приятел… Питаеше към него дълбоко уважение, дори и обич. Но не можеше да бъде жената, която да му се отдаде от все душа. Обичаше го навсякъде извън тази стая. Когато се разхождаха, когато седяха в малката стаичка долу, даже и в спалнята му, да, в ей тази съседна спалня тя изгаряше от желание да се притисне в него, да бъдат възможно по-близо един до друг. Понякога обронваше глава на рамото му или се сгушваше в скута му съвсем по детски.

Ако целият им брачен живот преминеше така, тя щеше да го обича чистосърдечно, предано и щеше да бъде щастлива. От нея обаче се искаше повече, не само обич, а и любов. Не можеше да го дари с подобно нещо, макар сама да се упрекваше в несправедливост, в жестокост. И тогава реши: щом по силата на някакви си там неопровержими права от нея се изтръгва несподелена и непоносима любов, щом тялото и сърцето й се обсебват насила, тя също има право да плаче, да крещи, да се гърчи в собствената си болка.

Такъв значи щеше да бъде брачният й живот, такава щеше да бъде любовта й — изтръгвана винаги без никакво възвишено, платонично чувство. Никога нямаше да получи оная единствена целувка, която веднъж завинаги покорява душата, а само тия смразяващи я ласки. От тук нататък щеше да е все така, винаги…

Открито трябваше да си признае: твърде много я измори, твърде много я изтормози полаганото вече цяла година усърдие да скрие истината дори и от себе си. Да, открито трябваше да си признае: от тук нататък щеше, е все така. Ето тази нощ, докато стоеше вцепенена и цялата се просмукваше от мрака, изпълнил стаята на любовта, след като превъртя ключа на междинната врата тя принуди истината да заговори — прямо, без никакво премълчаване, по-красноречиво от всякога. И до този миг знаеше какво ще изрече, но не й позволяваше да го стори. Тази нощ, в този час, най-сетне й разреши: Да, от тук нататък щеше да е все така.

Ето я мрачната стая на любовта. Нищо, нищо нямаше да съществува — нито просветваш хоризонт, нито звънък смях, нито прелитащо облаче; никакъв лъч — макар и най-блед; никакво газениче — макар и едва мъждукащо, само непрогледна нощ, най-непрогледна нощ… Щеше да тръпне от страх в мрака, недокосната от живителните ласки на прохладата, щеше да зъзне под парещия допир на посипаните от този мрак черни ледени иглички, докато погребе в зейналата паст на мрачната бездна целия любовен блян на собствената си младост. От тук нататък щеше да бъде така, все така.

Значи този брак, този толкова желан и така усърдно постигнат брак, представляваше ето такъв мрак. Сега всичко, което му придаваше някаква стойност — скъпоценните камъни, грели като дъга на моминското й легло, платовете, бижутата, — всичко това се разпиля като шепа изпепелени илюзии в тъмнината на стаята.

Седна на ниското столче до леглото, подпря брадичка с ръка върху коляното и се замисли. Започна да изрежда всички недостатъци на женитбата си, всички онези дребни неща, които създаваха тягостна атмосфера; само още веднъж да изречеше горчивата истина, щеше да прозвучи с двойна сила и самата тя да я прецени като още по-горчива.

Мислеше най-вече за този дом. Неин беше този дом. Тя беше единствената господарка на огромното имение, чийто разкош някога можеше само да си го представя, щом минеше край него. Но все пак нещо не достигаше. Нещо, което не можеше точно да определи, ала непрестанно го усещаше и й пречеше да възприема дома като свой… Не я обичаха тук, държаха се с нея студено, враждебно, тя го чувстваше, то лъхаше даже от кътчетата, където още не бе надниквала, от неразместените мебели, от децата, чиито лица още не бе зърнала дори, от цялата женска прислуга. Душата на къщата й се изплъзваше. Витаеше нещо досущ като онова, което й пречеше да се отдаде на съпруга с цялото си същество, и тъкмо то издигаше ледената стена на фалшивата ласка между нейното сърце и този дом.

Постепенно постави цялата къща под своя власт. Всички ключове бяха в нейни ръце. Всяко кътче беше под нейния надзор… Така се пристрасти към дома, че за нищо на света нямаше да разреши на когото и да било да й се бърка. Ала сред ключовете, които дрънчаха на синджирчето, завързано на кръста й липсваше един-единствен — ключът към душата на къщата.

Започна да се дразни и от задълженията си на мащеха. Ето, воюва за приятелството на Нихал вече цяла година. Обичаше я, но в същото време ни най-малко не се съмняваше, че това момиченце никога не ще я обикне от все сърце. Знаеше — в мига, когато Нихал проумее, че породената в сърцето й обич е постигната целенасочено, и че тази жена в крайна сметка е само една мащеха, която трябва да бъде обичана по задължение, граденото с най-невероятни средства доверие щеше да рухне. А на негово място щеше да зейне шеметна пропаст. Да, и най-дребният повод би могъл да доведе до пълния крах на техните взаимоотношения. Тези две сърца, обречени на вражда, по силата на обстоятелствата все още не враждуваха, ала някой ден това непременно щеше да се случи.

Отскоро Нихал изпитваше огромно желание да ускори скъсването на приятелските отношения, да намери повод да разруши привидното спокойствие, което безспорно й тежеше, да премине към открита вражда. Бихтер се уплаши да не би днес да е техният последен безметежен ден. От сутринта, та чак до вечерта Нихал изобщо не й проговори. Ако макар и за миг загубеше самообладание, това означаваше, че най-късно утре животът им щеше да се превърне в ад и тя щеше да бъде принудена да обяви война на едно дете. На всяка цена трябваше да се овладява, само и само да не допусне това, на всяка цена трябваше да понася тормоза на прикритата враждебност. Никога нямаше да бъде оценена нейната саможертва. Нямаше да се намери поне един човек, който би я разбрал. Напротив, нея щяха да смятат за виновна дори когато Нихал я обвиняваше несправедливо, дори когато се оплакваше неоснователно: всички щяха да се сърдят на Бихтер, всички щяха да я гледат с упрек, а Шакире ханъм отново щеше да получава главоболие.

Представи си я, демонстративно намръщена, пристегнала чело с кърпата. Представи си и Шайесте, и Несрин — двете момичета, които в тази къща без стопанка явно са се надявали тайничко на нещо, та затова изпитваха към втората си господарка безгранична омраза. Неин враг бе дори и Джемиле, която постоянно се криеше от нея, като че ли бе някакво чудовище. Със своите недомлъвки, със злобните си погледи, с мълчанието си, просто с всяка своя фибра те създаваха около Нихал оня леден обръч, който тя след безплодни целогодишни усилия така и не успя да прескочи и да я спечели докрай.

Единствено Бюлент й бе истински приятел. Имаше какво да ги свързва — смехът…

Свързваше ги в трайно приятелство. Заради което щяха да обвинят Бюлент. На никого в този дом, най-вече пък на кака си, момчето не можеше да признае, че обича Бихтер — е, не чак като майка, но много повече, отколкото заслужава една мащеха.

Изведнъж един друг образ последва засмяното лице на Бюлент и ясно изплува пред очите й: Бехлюл!

Не мислеше за него, а и не желаеше. Пък и защо да мисли? Но сетила се веднъж, тя си спомни как се навежда с тръпнещи от страст устни над Пейкер, как жадува да положи върху тила й пламенна целувка, а после — с какъв похотлив поглед люлее Фирдевс ханъм в хамака й.

Мислите й замряха. Секнал за миг, потокът им се забави преди още да е поел в друга посока. Само и само да не му позволи да се отклони, тя се опита да прогони видението с една-единствена дума: „Женкар!“. Изрече я гласно.

Да, този човек не представляваше нищо друго, освен един женкар. Ядоса се на себе си. „Ще го разоблича, ако се наложи. На какво прилича това. Хайде, Пейкер да речем, има право… Но майка ми…“

Внезапно в съзнанието й изплуваха някакви думи, изречени от Пейкер. Какво й каза? Че не се била омъжила, за да изневерява на съпруга си. Колко притворени бяха очите й, когато го изрече. Какво ли целеше? Може би искаше да й намекне, че другите, особено пък самата тя, Бихтер, са се омъжили, за да изневеряват на съпрузите си?… На това обаче не беше способна, тя нямаше да прилича на Фирдевс ханъм!

Нейната майка!… Вечният позор в живота й. Ето на, когато флиртуваше с Бехлюл, Бихтер без малко не я сряза: „Засрамете се най-сетне, та вие сте вече възраст жена, възрастна, възрастна, ясно ли ви е?“

Да, на Фирдевс ханъм нямаше да заприлича никога, заклеваше се. Но в същото време един друг спомен нахлу в главата й. Бяха още съвсем малки, когато хората вече казваха, че Пейкер прилича на баща си, а Бихтер се е метнала на майка си. Щом всички го твърдят, трябва да е вярно. Изплаши се. Сърцето й се сви — да не би приликата да не е само физическа, а и по характер. Силно се разтревожи.

Щеше да е хубаво и тя да прилича на баща си; да бъде като Пейкер… Светлокестенява, с налято тяло, възшироки рамене, изписани тънки вежди, бяла, по-точно бледа кожа; това е то Пейкер. Разбира се, Бихтер беше по-красивата. Ала на драго сърце би приела да не е чак толкова красива, но да прилича на баща си.

Обичаше го предано, макар да не го помнеше. Към майка си така и не успя да се привърже, живееше си със спомена за покойника. И не само това — тя благоговееше пред този спомен: беше си изградила собствена представа за бащата по случайно дочути фрази и откъслечни подробности. Измъчван от Фирдевс ханъм, на него му е било непоносимо тежко в ролята на наивен съпруг рогоносец и в края на краищата е рухнал, сломен от унижение. Колко обичаше баща си! Безкрайно завиждаше на Пейкер, че прилича на него.

Предполагаше, че животът на Пейкер ще протече безметежно тъкмо защото приличаше на баща им. А тя нямаше да бъде щастлива, защото не бе сполучила в брака. Естествено е Пейкер да се чувства щастлива, тя обичаше своя съпруг, имаха си и този мъничък Феридун. Безметежен брачен живот. А тя, какво притежаваше тя?

Питаше се и чакаше със скръстени в мрака ръце някакъв отговор — от чезнещите в тъмнината мебели, от атлазените завеси, от всички тези претенциозни вещи. Да обича, да обича — ето какво искаше. Това бе единственото нещо, от което я бе лишил животът, а нали животът е обич… Да, пълно щастие можеш да постигнеш единствено в обичта: трябваше й само една бедна оголена стаичка с кушетка, два стола и бели перденца, за да свие своето гнездо на любовта. Важното бе да обича. Господи! Мечтаеше само за една любов. Пламенна, безумна любов. И за щастие.

А сега е като погребана жива сред разкоша на натруфената си стая същинска гробница от черен мрамор.

Нямаше въздух, задушаваше се. Закопня да изскочи от тази гробница, да живее, да люби.

Скочи. Обзе я поривът да се спаси от мрака. За да не я усети никой, тихичко се качи на стола и посегна към лампата, която така много напомняше светилниците на древните храмове. Запали я. В първия миг тя като че ли не пое, но после внезапно запращя и процеди струйка светлина. Жълтеникавият ореол пропълзя сред мрака на стаята и се разля навред. Мъждивата светлина се пречупи през жълтите, зелените, сините, червените стъкълца на абажура и попила техните наситени цветове, превърна стаята в зеленикава, осветена в пъстроцветието на нощта морска пещера. Мебелите безмълвно изплуваха, по техните очертания приплъзна прозрачният тюл, зелените, сините, жълтите, червените отражения ту преливаха едно в друго, ту се разделяха. По мебелите, по стените, по огледалото с откроеното в него някакво далечно подобие на Бихтер се струйна безшумен водопад. Отърсила се от кошмара, Бихтер сякаш се озова в дивен цветен сън. Сред полумрака на стаята — същинско сборище на самодиви — тя се взря в другата Бихтер, Бихтер от онова огледало там, далечната Бихтер от чезнещите лабиринти на бездънната пещера, трептящата безплътна сянка, която пристъпваше към нея. Бял женски силует върху сребрист фон, който всеки миг, само да се изтръгнеше от копринения комбинезон, можеше да се превърне в облак и да отлети.

Сама не разбра защо пожела да види трепетното тяло отсреща в цялата му голота. Развърза панделките на раменете — комбинезонът се плъзна, поспря се за миг на гърдите, после на ханша и се свлече в нозете й. Поривисто сграбчи дългата черна коса, вдигна я нагоре и я сви на кок — голотата не трябваше да бъде нарушена.

Дълго се любува сама на себе си. Никога не се бе виждала така. Като че ли някакво съвършено чуждо тяло стоеше отсреща и. Това значи беше Бихтер. Боеше се да я доближи, не искаше да я види ясно. Отблизо веднага щеше да се разбере, че тя и образът са близначки. Да, затова стоеше далеч, съвсем далеч — чисто и просто искаше отдалеч да се полюбува на това съвършено тяло.

Наистина й харесваше. Обич запърха в сърнето й, обжари я страст. Отражението си беше нейно, ето, усмихваше й се. Отдели се от огледалото, открои се сред сиянието на окръжаващия го нежносин ореол с преливащи контури, оживя, заплува към Бихтер, към истинската Бихтер. В нея живееха две жени, съществуваха две тела, готови да се хвърлят в томителна прегръдка, та сред трепетния жар на целувките да сринат всички скрупули на своята любов.

Съзерцаваше това олицетворение на любовта, обкръжено от струящото от ледено-бездънната паст на огледалото пещера, прозрачно синьо-зеленикаво сияние, с все по-назряваща страст. Очите й се премрежиха, когато се плъзнаха по закръглените контури под неналетите още гърди; и в мекия овал още по-надолу; внезапна плахост й попречи да разсъблече докрай белите одежди — призрачни сенки на облаците от висините.

Природата бе изтънила повече, отколкото е необходимо, източения под раменете торс и като че ли в уплахата си да не извае някоя несъразмерно тънка талия изведнъж бе проявила повече щедрост, само и само да оправдае пестеливите до тук линии на своето творение; започнала отначало да оформя тяло на девица, по-нататък тя бе създала една жена в ослепителния разкош на младостта.

Бихтер не смееше да мръдне, боеше се, че и най-малкият жест ще пропъди видението, което тя съзерцаваше в момента като съвършено чуждо тяло: имаше чувството, че само да протегне ръка, само да го докосне, само да се притисне в него за целувка, те двете начаса ще издъхнат, ще предадат сред жаравата на безумната ласка душите си на бога. Но тя се стремеше тъкмо към това — да умре, да издъхне, да изгори в разтърсващия до дъното на душата любовен екстаз. А тъкмо този стремеж накара цялото й същество да застене от страст, тялото й пламна в огън до болка.

Да, в тези минути нейното тяло изживяваше отново мъките на оскъдната брачна любов, да, мъките на откраднатите от нея несподелени целувки, които не й донесоха нито мъничко утеха, нито поне искрица радост, мъките на нежеланието да бъде любена, което изопваше нервите й, причиняваше й нетърпима болка; почувства се ограбена и душата й застена в протяжен вой заради това, че бе останала недокосната, заради това, че жената в нея не бе дарила ласки на никого.

Жадуваше за премала в нечии обятия, копнееше за любов, в която да чезне… Вкопчи се в копнежите, само и само да спре да се измъчва до болка пред собствения си образ. Не бе допускала, че изглежда така. Без малко нямаше да повярва, че е самата тя, а не някакво привидение. Бе така съвършена, така прекрасна, че й се приплака от възторг.

Гъста къдрава коса увенчаваше високото чело с такава величествена красота, че ако главата бе малко по-дребна, а челото малко по-ниско, стройната снага щеше да загуби своето съвършенство. Дългите вежди се стрелваха към слепоочията в две плавни дъги, които секваха рязко преди още да се изтънят съвсем. Разположени високо, те придаваха на цялото лице, и особено на очите, израза за полет нагоре; а на тялото — строгост, оная строгост, от която то изглежда още по-стройно и изискано.

В черните пламенни очи проблясваха искрици на загадъчна закачливост. От глъбините на женствеността надзърташе палаво дете. В тайнствената усмивка грееше радост, съвсем изненадваща за подчертаната строгост на главата — а това й придаваше вид на захласнато в игра момиченце, волна и жизнерадостна кралица, свикнала да носи корона.

Детският израз на погледа се допълваше от едва забележимата трапчинка на брадичката и от пухкавите, но бледи устни, разкриващи белия наниз на ситните зъби. Тъничка като косъм бразда се спускаше от дясната вежда към ъгълчето на устните, където хлътваше изведнъж като погълната от шеметен водовъртеж.

Проследи я с приковани в себе си очи, все така вцепенена, все така унесена; едно от зъбчетата надигаше част от устната й и проблясваше с връхчето си; над нея потръпваше в сянка лека вдлъбнатина.

Усмихваше се — усмихваше се на себе си, на собствената си красота, от която никога не ще можеше да се възползва, — а й се плачеше. Значи от сега нататък, да, от тази нощ нататък в нейното лишено от възможността да тържествува тяло ще се надига все съшият бунт на младостта, нейната копнееща да изтлее в обятията на любовта душа все така ще се измъчва и чезне, дотогава, докато най-сетне цялата тази похабена от безплодни надежди красота увехне.

Такава присъда издаде сама на себе си. Поглъщаше с усмихнати и същевременно разплакани очи това прелестно, но обречено на безследно изчезване видение, в гърдите й се надигаше все по-горчива жал, представяйки си как пърха и се мята сред никому ненужни напразни мечти за пълно изтляване.

Внезапно недоловим ветрец съживи предметите около нея и отгоре й се посипаха пъстроцветните отражения на лампата; тя се смути, че я завари така разголена в сумрака на стаята сред спящото безмълвие на къщата, самотата я изплаши. Не, това бе повече срам, отколкото страх. Засрами се. Засрами се, че най-лекомислено е извършила непростим грях, позор за честта й. Имаше усещането, че сред интимните потайности на стаята без никакви задръжки в трескава възбуда се бе отдала за първи път на тайно промъкнал се при нея любовник през разлюлените завеси, през спуснатите тюлове и атлази безчет любопитни очи. Струваше й се, че някой вдига жалузите, за да види как изглежда това женско тяло след първото грехопадение, че внезапният животворен полъх пробужда предметите, че абажурът на лампата страховито поклаща глава, готов да връхлети отгоре й. Обзе я желание да побегне.

Хвърли се в леглото си. Така както беше. Пъхна ръце под възглавницата, скри и главата си под нея. Но видението отново изплува пред очите й: този път вече нечие чуждо тяло, по-далечно, по-мъгляво, по-смътно; то й се стори още по-примамливо и тя отправи към него с молеща усмивка своя зов.

Не бе преживявала подобно нещо в моминските си години. Не бе изпитвала досега жарещата болка на любовната страст. Любовните й блянове тогава витаеха из облаците. Брачният живот обаче разпали любовния плам в душата, пробуди потисканите копнежи, ала без да удовлетвори поне един от тях, без да въплъти поне един от тях.

Ох, как се бе измамила! Жадуваше за обич, имаше нужда да обича. Иначе я очакваше гибел. А как да обича? Нима любовта не е вече недостъпна за нея, нима не е забранена?

Не се ли омъжи, за да изневерява на своя съпруг? Този въпрос прокънтя в ушите й ужасно подигравателно, с умопомрачителен пронизителен кикот, но въпреки това тя продължи все така умоляващо да зове далечното, забулено в мъглявина видение.

Никога, да, никога нямаше да изневери! Защо да изневерява? Нима би открила в изневярата онова, което сега не намираше в брака?

Сети се за майка си, после — и за сестра си. Мисълта й блуждаеше, очите й се премрежваха.

Лампата на тавана се пръсна на зелени, жълти, сини, червени отломки, канапетата, мебелите, завесите, стените заплуваха като подхванати от вихрушка ту нагоре, ту надолу. Багри и сенки се сляха в едно и погълнаха всичко наоколо, един черен поток, далече-далече, повлече проблясващите под слънчевите лъчи мътни води. Бавно се полюшваше някакъв хамак, някаква топка описваше странни кръгове из въздуха. Някакво дете тичаше с протегнати ръце. Някакво размазано лице се надвесваше за томителна целувка над устните й, тя се опитваше да го отблъсне, обаче ръката й не се помръдваше, мъчеше се да извърне лице, но не можеше. Ето я томителната целувка, все по-близо, все по-близо.

След този низ от видения отсрещната Бихтер, Бихтер от огледалото, другата Бихтер й предлага устните си, протяга ръце и притегля истинската Бихтер с непреодолима сила, запечатва устата й, сковава ръцете й и двете заедно в безпаметна прегръдка се понасят стремглаво сред талазите на страхотен порой към шеметна бездна, за да се сгромолясат в нея едно със струящите от лампата зелени, жълти, сини, червени отломки, ведно с цялата стая, ведно с Гьоксу и всичките крайбрежни дървеса…