Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (4)

4

Бе горещ августовски ден. Изминаха две седмици, откакто мадмоазел Дьо Куртон преустанови уроците. Сутрините прекарваха в градината, понякога при тях идваха Аднан бей и Бехлюл. Този път в беседката цареше голямо оживление. Най-сетне Бехлюл бе донесъл червения фес със син пискюл за Бешир. Ала изглеждаше като кацнал върху възголямата заради бухналите къдрици глава. Бяха решили да го подстрижат. Два дни наред Бешир криеше машинката и само гледаше как да се изплъзне от Бюлент, който пък не отстъпваше тая работа на никой друг. Така гореше от желание, че в края на краищата Нихал се почувства задължена да се намеси:

— От какво се опасяваш. Бешир? Няма да те загрози, не бой се…

Думите й начаса разсеяха всички страхове на Бешир. От смях Бюлент така и не смогваше да го подстриже Докато Бешир се кълчеше от гъдел, чешеше по тила и молеше: „Стига, малък господарю…“. Бюлент отмаляваше, с другата ръка притискаше корем и се превиваше от кикот. Мадмоазел Дьо Куртон ги следеше разсеяно с очи. По устните й трептеше едва забележима усмивка. „Ох! Лоши времена настъпиха за французите, госпожице! Държа да ви убедя, че решението ви да напуснете Франция е напълно уместно. Няма начин хората с поне няколко капчици благородническа кръв в своите жили да останат безучастни към подобни мерзости“. Бехлюл съвсем предизвикателно й разказваше някаква скандална история, разгласена от последните парижки вестници до най-циничните й подробности. Тя следеше Бешир колкото да не го слуша. Това бе едно от най-големите удоволствия за Бехлюл — да разказва на старата мома от благородно потекло всички прочетени сензации, всички изгледани фриволни комедийки, украсявайки ги с всевъзможни пикантерии, за да се забавлява с нейното смущение и с червените петна, плъпващи по лицето й от свян. Нихал седеше на другия край на пейката в беседката и показваше на Джемиле новото си ръкоделие. Имаше си този навик — щом не й достигаше търпение да усвои нещо, тя го демонстрираше на Джемиле. Правеше някаква плетеница от разноцветни ленти, като ги прихващаше с големи като грахово зърно мъниста. Изнамери я в един от последните броеве на женските списания, които получаваше мадмоазел Дьо Куртон. Представляваше покривка за малката масичка.

— Ей така трябва. — Нихал се опитваше едновременно да го направи и да показва на Джемиле. — Сложихме жълтата и червената, сега трябва да се провре мънистото, а след това ще прибавим синята и зелената. Нали мадмоазел? — обърна се тя към гувернантката. — Ох! Не се получава. Омръзна ми вече. Само да свърша с жълтото, ще я прехвърля на Джемиле.

Мадмоазел Дьо Куртон тръгна към тях повече, за да се отърве от Бехлюл, отколкото да прецени дали си подхождат цветовете. Най-сетне Бюлент бе успял да подстриже криво-ляво Бешир, но вече го мързеше да го дооформи, затова пък Бехлюл се втурна към ножицата. Надвесила кръглото си личице, Джемиле се вслушваше какво обяснява гувернантката на Нихал и с нетърпение очакваше да й възложат новото ръкоделие.

Над градината трептеше неразнесената все още след задушната августовска нощ омара. Орловите нокти, жълтите рози и жасминът, увити по беседката, градинските карамфили и шибои разливаха тежък упойващ аромат. Фъндък, жълтият котарак, тръгнал тази сутрин на разходка заедно с Нихал, се мъчеше да проумее що за чудо са тия черни къдри, плахо протягаше лапичка, докосваше и подмяташе посипаните по земята коси на Бешир. С безспирно жужене една пчела, опиянена от аромата на цветята, кръжеше пред беседката. В далечния край на градината пърхаха подплашени от пеперудите две врабчета.

Над цялата градина витаеше безмълвието на безметежно щастие; това кътче живот изглеждаше упоено от сънлив покой.

Имението като че ли бе забравило важното събитие. Никой не отронваше и думичка за него. Преминало бе дори и главоболието на Шакире ханъм, налегнало я още същия ден, и тя бе махнала вече кърпата, с която си стягаше челото. Само един-единствен път стана въпрос, че ще се наложи някаква промяна в спалните на горния етаж, та попитаха Нихал дали е съгласна тяхната стая да се превърне и в занималия, за да освободят четвъртата. Тя само кимна с глава. Сетне и това мина в забвение. Не продумаха повече нито тя, нито пък някой друг.

Нихал бе потънала в сладък унес. С надеждата, че повече нищо няма да се случи, престана да разсъждава. Навърташе се покрай баща си повече от всякога, опитваше се да го спечели изцяло за себе си.

Но един ден в имението се развихри голяма суетня, някаква мауна пусна котва на пристана. Надигна се врява, от нея взеха да разтоварват някакви неща. Нихал се втурна към прозореца: комплект спалня!… Красив комплект от явор!

Начаса се сети. Това е то причината за промяната в стаите — този комплект! Отказа се да гледа повече и избяга в градината.

Два дни стоя спалнята в горния вестибюл. Аднан бей очакваше Нихал все пак да попита нещо. Но тя отминаваше струпаните из целия вестибюл купчини, без да ги забележи.

Днес, когато мадмоазел Дьо Куртон рече: „Не, не, синьото и зеленото изобщо не си отиват, ще трябва да се измисли някакво друго съчетание…“, Нихал неочаквано попита:

— Мадмоазел, защо още не са опразнили тяхната стая?

Старата мома вдигна глава и я погледна. Този въпрос така я изненада, че тя не успя да й отвърне веднага.

— Защо не я опразнят днес?

— Да, но после ще дойдат майстори, ще трябва да се сменят пердетата, стаята… — запъна се мадмоазел Дьо Куртон. Така и не успя да обясни това, което искаше: „Стаята ще се боядисва“. Предстои голяма работа. Вместо да стоим сред бъркотията… Тази година изобщо не сме отишли до Острова, нали, Нихал? Да идем на гости при леля ти, а, за седмица-две…

Хрумването бе нейно. И току го подхвърляше в стремежа си да спести на Нихал появяването на мащехата, както бе спестила и смъртта на майка й. Нихал присвиваше устни и всячески демонстрираше несъгласието си. Боеше се да не би като се махне, да се случи тук нещо, което съвсем ще й отнеме бащата. Но един ден се съгласи без ни най-малко колебание.

— С Бюлент обаче, нали, и с Бешир? Е, да тръгваме още днес. Само че да опразнят занималнята… После да правят каквото щат!…

Още като чу за заминаването на Острова, ентусиазираният отново да довърши подстригването Бюлент тутакси забрави Бешир, грабна червения му фес със син пискюл, размаха го и закрещя:

— Заминаваме! Заминаваме!… Отиваме на Острова, ще яздим катъри!

Втурна се към кака си, прегърна я и се замоли:

— Нали ще яздим катъри, а, како? Няма вече да падам. Тогава бях малък, сега съм пораснал вече…

Повдигаше се на пръсти, правеше се на голям. Затичаха се заедно. Бюлент ги увлече с порива на радостта си към къщи.

Устата на мадмоазел Дьо Куртон изрече пред Аднан бей: „Стаята е свободна, децата заминават на Острова, при старата ви леля“, ала очите им си размениха съвършено други мисли. Аднан бей притисна до себе си безмълвно втренчилата се в него Нихал: явно искаше да й благодари с целувка. Но не го направи. Имаше нещо в нея, което в миг го възпря — заради опразването на стаята, заради заминаването на Острова, заради това, че ще остави всичко тук на спокойствие.

На Бюлент му стигаше само идеята за заминаване, за да пощръклее съвсем. Цялата прислуга — Шайесте, Несрин, Бешир — възприе неохотно тази работа, но не съумя да не се поддаде на радостта му. Щом повлякоха пианото към вестибюла, той го опаса с шнура от импрегнирания калъф, впрегна се в него, напъна се и го задърпа с викове: „Варда, пазете се, махнете старите обувки на мадмоазел, ще ви прегазим…“ Несрин, вече поуспокоена малко, не можеше да сдържи смеха си: „За бога, мой господарю, стига си ни разсмивал, та да си гледаме работата!“. Запъхтяна, Шайесте използва случая да сгълчи Несрин: „Лудетино! Какво толкова смешно? Намерила време за смях…“ Опитваше се да й намекне за нещо.

Бюлент бе вир-вода. Шайесте тътреше някакъв стол, върху който Несрин бе натрупала чекмеджетата на бюрото, Бюлент се лепна за другия край на завесата, която Бешир мъкнеше едва-едва, и като заподскача, викна:

— Дайте път, че идват хамалите, да не ви блъснат.

Насред виковете му Нихал ненадейно помръкна.

— Да се махаме! — рече тя на мадмоазел Дьо Куртон. — Да се махаме оттук!

Закопня да бъде по-далеч от този дом, да избяга от тези, които я бяха предали.

 

 

От петнадесетина дни бяха на Острова. Като че ли тук забравиха всичко. Нихал обаче повече от всеки друг път не се свърташе на едно място и тъкмо по това мадмоазел Дьо Куртон отгатваше, че я гризе нещо отвътре, че детето се подготвя за онова, за което не желаеше да говори. И днес отстъпиха пред увещанията на Бюлент, та от сутринта още бяха излезли на разходка с катъри. Следваха околовръстния път, опасал целия остров. Мадмоазел Дьо Куртон и Нихал не понасяха ездата, затова бяха в кабриолета на лелята. Бюлент и Бешир се стараеха да ги догонят и току пришпорваха и подвикнаха на катърите. И лицето, и червеният фес на Бешир бяха побелели от прах. Свилено русата коса на Бюлент, щръкнала изпод феса, бе слепена от пот по челото и слепоочията му пухкавите му бузи пламтяха.

Караха бавно кабриолета, само и само да не се отдалечават твърде много от ездачите, вслушваха се в долитащите зад гърба им гласове на Бюлент и Бешир и в ситното топуркане на катърите. Бешир току изоставаше и с присъщия на скопците нежен мекушав гласен подвикваше:

— Много бързо препускаш, господарю, ще паднеш, изчакай ме…

А Бюлент надаваше глас към кака си:

— Чакайте, почакайте малко де, ето на, не мога да удържа моя катър!

Мадмоазел Дьо Куртон грабваше поводите от Нихал, отбиваше кабриолета встрани, за да не пречат на онези, които минаваха по пътя и го спираше. Пак бяха спрели, изчакваха позакъсалите доста назад ездачи. Види се, Бюлент бе изпуснал камшика. Бешир бе слязъл да го търси.

Над Острова припадаше жарък ден; навред, додето око вижда, се стелеше синкаво потрепващата тежка мараня. В далечината се мержелееше Истанбул — в море от пяна сякаш изплуваха минаретата, куполите на джамии, зелените гористи масиви по хълмовете.

Бяха си разменили само няколко думи от сутринта досега. Извърнала глава, Нихал следеше как освободеният от товара катър бавно-бавно пристъпва към тях.

— Кога се връщаме? — за пръв път в тези петнадесетина дни ненадейно попита тя мадмоазел Дьо Куртон.

— Щом пожелаете, детето ми!

— Ах! — не успя да сдържи изненадата си Нихал и впи очи в старата мома. Помълча малко, след което добави: — Значи всичко вече е приключило…

Поначало Нихал възприемаше нещата както едно дванадесетгодишно дете, живяло под стъклен похлупак, без по-отракани от него другарчета, което познаваше живота единствено от приказките на бащата и гувернантката, от книгите и бавачките. Житейският опит на това дете се ограничаваше в рамките на мъглявите обяснения, които получаваше за случайно дочутите думи, за случайно видените неща от улицата, минавайки с ландото по нея.

Изпита инстинктивна болка още щом узна, че в дома им ще дойде някаква жена, без дори да има представа какво всъщност означава това. Най-точното определение на тази болка бе ревност: ревнуваше жената, която щеше да дойде, от всичко и всички, най-вече от баща си, от Бюлент, сетне от Бешир, от цялото домочадие, от къщата, от предметите, от себе си дори. Появеше ли се тук сред нейните любимци, тази жена щеше да й ги отнеме, да ги обсеби; да, не си го представяше ясно, не можеше и да предугади точно по какъв начин ще стане това, но с цялата си душа предчувстваше, че след нейното идване самата тя, Нихал, нямаше вече да обича онова, което бе обичала досега.

След като веднъж вече се разгласи, домашните отбягваха да говорят пред нея на тази тема. Влезеше ли в стаята на Шакире ханъм, седналата на земята пред нея Шайесте, която явно й разправяше нещо, тутакси млъкваше. Несрин току изохкваше. Всичко живо покрай нея излъчваше някаква тайнственост. Значи нещо щеше да се случи, но тя така и не съумяваше да го разбере. Дори грейналите върху топчестото лице лъчезарни очи на Джемиле издаваха, че това момиченце знае повече от Нихал.

Отначало, водена от неподвластната амбиция да се добере до истината, тя се опълчи срещу настойчивите до втръсване домогвания на мадмоазел Дьо Куртон да заминат на Острова. Държеше да остане с пристрастието на педантичен историк изследовател, да бъде жив свидетел на събитието до най-малките му подробности. Не питаше никого за нищо, дума не обелваше по този въпрос. Единственото нещо, което искаше, бе да се добере до истината, да я види с очите си. Но в мига, когато разбра, че стаята им се опразва и че там ще бъде поставен красивият комплект от явор, силите и да чака повече се изчерпаха и рухнала още в първия си сблъсък с истината, закопня да избяга.

И ето, от петнадесет дни мислеше само за това с усещането, че някъде далеч от нея умира скъп за сърцето й болник, но се страхуваше, че ако произнесе макар и една дума, ще ускори неговия край. Съжаляваше, задето се съгласи да дойдат на Острова. Не биваше да напуска. Страхът бе обсебил сърцето й, живееше с мисълта, че когато се върнат, баща й заедно с цялото имение ще са изчезнали, пометени от някакъв вихър. Ако беше останала там, нито вихърът щеше да ги връхлети, нито ураганът щеше да им стори нещо.

От друга страна, бе насъбрала някакво смътно озлобление срещу баща си. Винаги когато дойдеха на Острова, той отскачаше и оставаше по някой ден при тях. Този път нито дойде, нито пък изпрати някого да се позаинтересува как са. През последните дни изобщо не спомена за него пред мадмоазел Дьо Куртон.

 

 

Аднан бей гледаше да отложи връщането на децата колкото може повече, докато пък Бихтер, тъкмо обратното, всеки ден му говореше за тях.

— Доведете ги най-после! Да знаете само какво огромно желание изпитвам да ги видя!

Тя също се страхуваше от първата им среща. Даваше ся сметка, че отношенията им ще зависят цял живот от първоначалното впечатление.

Малко преди да поеме за Истанбул, Аднан бей целуна Бихтер по косата — откакто се бяха оженили, за пръв път се отделяше от нея.

— Ще им съобщите днес, нали? — умоляващо попита младата жена.

Ненадейно от подножието на стълбището долетя глъч и звънлив смях.

— Ето ги! — изтръпна Аднан бей. — Смехът на Бюлент… Сега вече от сутрин до вечер ще чувате все този смях.

Бюлент изтича нагоре по стълбите, изплъзнал се от преследвачите си — Шайесте и Несрин. Хвърли се към баща си, обгърна го с мъничките си ръце, устните му докоснаха едва полите на елека. С порива на петнадесетдневното затъжаване обсипа с целувки бялото пике с небесносини цветчета. И в миг застина, току погледна усмихнатата насреща му жена, а сетне прикова очи в лицето на баща си. Очакваше някакъв отговор от него, някакво указание как да постъпи.

— Твоята майка, Бюлент. Няма ли да целунеш и нея? — успя да изрече Аднан бей.

Тогава Бюлент, воден отчасти и от чисто момчешки я копнеж за досег с млада, изящна, красива жена, се засмя, положи ръце в подадените му от Бихтер ръце, поднесе й устни, пак с охотата да получи една красива ласка от тази красива майка, и двамата се целунаха.

В това време Нихал и мадмоазел Дьо Куртон прекрачваха последните стъпала към вестибюла. За да посъбере малко смелост, Аднан бей започна с гувернантката:

— Бонжур, мадмоазел! Моята стара леля сигурно ви изтормози… Нихал, няма ли да ме целунеш?

Нихал беше приковала очи в Бюлент, който стоеше до Бихтер и през смях отговаряше на някакъв неин въпрос. Остра болка прониза сърцето й, отвърна поглед от него и пристъпи към баща си; протегна му малката си нежна ръка. Аднан бей я пое и стисна така, като че ли искаше прошка от дъщеря си. Притегли я към себе си и те си размениха кратка целувка. Сетне, без сама да разбере защо, най-неочаквано му поднесе острата си брадичка. Закопня да го целува дълго-дълго там, където го целуваше винаги, по гушата, където свършваше брадата му.

Бихтер пристъпи към нея. Аднан бей посочи мадмоазел Дьо Куртон.

— Мадмоазел Дьо Куртон… — представи я той.

Поздравиха се — старата мома и младата жена. Бихтер пристъпи още по-близко и с лъчезарна усмивка разтопи за миг с чудния полъх на обичта хладината на първия контакт, положи ръка върху рамото на Нихал, с другата хвана нейната и притегли към себе си крехкото детско телце. Бихтер ухаеше приятно на теменужки, дъх на свежа пролет заля Нихал. И девойчето склони главица върху гърдите на Бихтер. Така значи, онова толкова страшно нещо, дето измъчваше безпомощната й душа с кошмара на ужасяващо бедствие, бе тази млада, красива, засмяна жена, бе това ухаещо на свежа теменужка пролет същество? Уханието й направо омайваше и възнасяше душата на Нихал. Вдигна очи, така, с положена върху гърдите й глава, и я погледна — Бихтер й се усмихваше. Усмивката на Бихтер грабна душата й и тя сякаш разцъфтя сред напъпилите рози. В този миг младата жена изчурулика с леко разтегляне на сричките:

— Нали ще ме обикнете? Няма как да не ме обикнете… Така силно, така силно ще ви обичам, че и вие ще ме обикнете.

В отговор Нихал й поднесе изящните си устни, Бихтер се наведе и тези две същества, предопределени да бъдат врагове, се целунаха в порив на спонтанно бликнала обич; така те станаха приятелки. Да, тутакси станаха приятелки. Нихал като че ли се пробуди от кошмарен сън.

— Колко е красива, нали, мадмоазел? А аз си мислех, че… — подшушна тя на мадмоазел Дьо Куртон, когато вече се качиха горе да се преоблекат.

Бюлент държеше в ръце венец от борови клонки, който донесе най-грижливо чак от Острова. Щеше да го закачи над библиотеката. Тичешком изпревари кака си и гувернантката. Припкаше към занималнята, искаше му се да свърши това важно дело преди всичко друго. Бутна вратата и в същия миг издаде от изненада протяжен вик:

— Аааа…

Съвсем бяха забравили за разместването на стаята, Нихал и мадмоазел последваха Бюлент в неудържимото си желание и те да надзърнат. Той стоеше като закован насред стаята, невярващ на очите си, че това тук е било оная същата оная същата занималия с напрасканите по стените параходчета, в която изобщо не можеше да се въдвори някакъв порядък, стоеше като истукан, сякаш размисляше на кое място от тази красива спалня трябва да окачи венеца от борови клонки.

Нихал и гувернантката плахо пристъпиха.

— Да си вървим в стаята — промълви мадмоазел Дьо Куртон. — Не бива да влизаме тук.

Ала и тя самата се бавеше, искаше й се да я разгледа. Нихал се заозърта, очите й се спряха най-напред на прозорците. Зад диплите на полуоткрехнатите бледосини атлазени завеси — толкова бледосини, че изглеждаха като забулени от светъл облак — прозираше и се стелеше на пухкави къдри чак върху пода по един от ония пастелни кулски килими, които напоследък се тъчаха по западен модел. Под талазите на нахлуващата пред вдигнатите жалузи светлина завесите напомняха на рукнал от забулена в синева канара бял водопад.

Стените — боядисани също в бледосиньо, таванът — облепен със същия цвят атлаз, опасан околовръст с тънички златисти корнизи, по средата — огромен полилей с пъстроцветни стъкла, наподобяващи светилниците в древните храмове; в ъгъла — там където стоеше пианото на Нихал — ложе с балдахин, спускащ се от голяма златиста халка на тавана; отсреща между двата прозореца — тоалетка; встрани — огледален шкаф с полуоткрехната врата; продълговато канапе, висока настолна лампа също с небесносин абажур, еднокрака кръгла масичка, малък свещник и няколко книги, точно срещу шкафа с огледалото — графичен портрет на баща й в естествена големина…

Ето какво видя Нихал на пръв поглед. Бюлент прояви повече смелост и захвана да разглежда разнообразните безбройни джунджурийки по тоалетката и огледалния шкаф — леко приведен, той имаше такъв боязлив вид, като че ли ей сега отвътре ще се подаде нечия глава и в същото време непрекъснато възклицаваше от възторг.

Мадмоазел Дьо Куртон се опита да изведе Нихал. Девойчето тръгна, осенено от някакво намерение. Решило бе да мине не по коридора, а през междинната врата: отметна тюлената завеса и извика:

— О! Вижте, мадмоазел! Вашата стая е изчезнала…

— Да, дете, не ви ли казаха? — въздържано отвърна гувернантката. — Аз се премествам в предишната стая на баща ви. Но само си губим времето. Още не сте се преоблекли.

Бледа като платно, Нихал си замълча.

Бюлент грабна забравена върху канапето ефирна копринена наметка с бели панделки, загърна се с нея и какъвто си бе мъничък, премрежи кръгли очета, закипри се и се закълчи напред-назад из стаята.

Мадмоазел Дьо Куртон реши най-накрая да прояви строгост.

— Малък пакостнико! — дръпна тя наметката от плещите му. — Милион пъти ви се каза, че не е прилично да пипате чужди вещи.

— Да, права сте, мадмоазел! — разсмя се Бюлент. — Даже и в читанката е написано! Нали?

Нихал продължи по-нататък. Стисна и завъртя топката на междинната врата към собствената си стая, ала тя не се отвори. Върна се, без да отрони дума. Излязоха в коридора, гувернантката теглеше Бюлент за ръка. Нихал бутна вратата на стаята им и прекрачи прага й. Този път не успя да сдържи лекия вик на изненада. Бюлент връхлетя след нея като вихрушка:

— Какво?! Божичко, како! Нима това е нашата стая? Каква прелест! Каква гиздосия… Нови ли са балдахините над леглата? Сменили са счупеното стъкло на библиотеката, боядисали са я… Я вижте, нещо е станало и с бюрото… Загладили са моите дялканици. Ами завесите! Оо! И ние вече си имаме завеси от коприна и тюл.

Внезапно Бюлент се вторачи в изписан с едри букви лист хартия, забоден с карфица върху прясно боядисаната стена:

— А, какво е това, мадмоазел?

Нихал разглеждаше белия балдахин, прихванат със сини панделки, който се спускаше от свода над железния й креват, и се усмихваше — пред изцяло променения вид на стаята им изписаното само допреди миг огорчение по устните й бе изчезнало.

— Забранява се рисуването на кораби и човешки глави по стените — прочете тя.

— Това е измишльотина на батко! — досети се Бюлент. — Камили значи мога да рисувам, нали, како?

— Край на моливчетата! — намеси се мадмоазел Дьо Куртон. — В стаята трябва вече да се поддържа чистота. Ще изхвърля и всички излишни играчки. Бюлент ще бъде вече малкият господар, който обича порядъка. Нихал, нали няма да забравите довечера да благодарите на баща си за тази прелестна стая?

Нихал си замълча.