Луси М. Монтгомъри
Анн от дома на мечтите (3)

III
В земята на мечтите

— Реши ли вече кого ще поканиш на сватбата, Анн? — попита госпожа Рейчъл Линд, докато усърдно премрежваше с ажурна плетка салфетки за маса. — Време е да изпратиш поканите си, дори да са само неофициални.

— Не смятам да каня много хора — каза Анн. — Само искаме онези, които ни обичат най-много, да присъстват на бракосъчетанието ни. Роднините на Гилбърт, господин и госпожа Алан и господин и госпожа Харисън.

— Имаше време, когато ти трудно би причислила господин Харисън към най-скъпите си приятели — каза Марила сухо.

— Е, при първата ни среща не ми хареса твърде много — призна Анн, като се засмя на спомена. — Но откакто се запознахме, господин Харисън се разви, а госпожа Харисън наистина е мила. После, идват, разбира се, госпожица Лавендар и Пол.

— Решили ли са дали ще идват на острова това лято? Мислех си, че ще ходят в Европа.

— Промениха намеренията си, когато им писах, че ще се омъжвам. Днес получих писмо от Пол. Той казва, че трябва да дойде на моята сватба, независимо какво ще се случи с Европа.

— Това дете все те идеализира — отбеляза госпожа Рейчъл.

— Сега това „дете“ е млад мъж на деветнайсет години, госпожо Линд.

— Как лети времето! — беше блестящият и оригинален отговор на госпожа Линд.

— И Шарлота Четвърта може да дойде с тях. Тя прати съобщение по Пол, че ще дойде, ако съпругът й разреши. Интересно дали все още носи онези огромни сини панделки и дали съпругът я нарича Шарлота или Леонора. Ще се радвам Шарлота да дойде на сватбата ми. С Шарлота не сме били на сватба цяла вечност. Очаква се да пристигнат в „Къщата на ехото“ следващата седмица. После — Фил и преподобния Джо…

— Звучи ужасно да говориш така за свещеник, Анн — каза строго госпожа Рейчъл.

— Жена му го нарича така.

— Би трябвало повече да уважава тази свещена длъжност — отвърна госпожа Рейчъл.

— Доста често съм чувала самата ти доста остро да критикуваш свещениците — подразни я Анн.

— Да, но го правя с почит — запротестира госпожа Линд. — Никога не си ме чувала да се обръщам към свещеник с прякора му.

Анн прикри една усмивка.

— Добре, следват Дайана, Фред и малкият Фред, както и малката Анн Корделия — и Джейн Андрюс. Искам да поканя госпожица Стейси, леля Джеймисина, Присцила и Стела. Но Стела е във Ванкувър, Прис е в Япония, госпожица Стейси е омъжена в Калифорния, а леля Джеймисина замина за Индия да провери терена на мисията на дъщеря си, въпреки страха си от змии. Наистина е ужасно — начинът, по който хората се пръскат из земното кълбо.

— Господ никога не го е искал нарочно, ето какво — каза госпожа Рейчъл с авторитет. — Когато бях млада, хората порастваха, женеха се и се установяваха в свой дом. Слава богу, че се придържаш към острова, Анн. Страхувах се, че Гилбърт ще настоява да се втурне към края на света, след като завърши колежа, и ще помъкне със себе си и теб.

— Ако всички оставаха там, където са родени, местата скоро щяха да са претъпкани, госпожо Линд.

— О, няма да споря с теб, Анн. Аз не съм бакалавър. По кое време на деня ще бъде церемонията?

— Решихме да е следобед — в късния следобед, както казват светските репортери. Ще можем да хванем вечерния влак за Глен Сейнт Мери.

— И ще се омъжиш в гостната?

— Не, освен ако не вали. Смятаме да се оженим в овощната градина — със синьото небе над нас и слънчевата светлина около нас. Знаеш ли кога и къде бих искала да се омъжа, ако можех? На разсъмване — в юнска зора, с прекрасен изгрев и цъфтящи рози в градините. Ще сляза при Гилбърт и двамата ще отидем в сърцето на буковата гора. И там, под зеления свод, който ще бъде като великолепна катедрала, ще се оженим.

Марила изсумтя презрително, а госпожа Линд изглеждаше шокирана.

— Но това би било много странно, Анн. Всъщност това не би изглеждало законно. Какво ли би казала госпожа Хармън Андрюс?

— А, това е проблемът — въздъхна Анн. — Има толкова много неща в живота, които не можем да правим поради страха си от това какво би казала госпожа Хармън Андрюс.

— Понякога, Анн, не съм съвсем сигурна, че те разбирам напълно — оплака се госпожа Линд.

— Анн винаги е била романтична, знаеш ли — каза Марила извинително.

— Е, брачният живот вероятно ще я излекува — отвърна госпожа Рейчъл строго.

Анн се разсмя и избяга на Пътеката на влюбените, където я намери Гилбърт. И нито един от двамата нямаше вид на уплашен или убеден, че брачният им живот ще ги излекува от романтиката.

Хората от „Къщата на ехото“ пристигнаха следващата седмица и „Грийн Гейбълс“ бръмчеше от удоволствие. Госпожица Лавендар се беше променила толкова малко, че трите години, които бяха изминали от последното й посещение на острова, сякаш бяха само една нощ, но Анн зяпна от изненада при вида на Пол. Този ли висок шест стъпки мъж беше малкият Пол от училищните дни в Авонлий?

— Наистина ме караш да се чувствам стара, Пол — каза Анн. — Ами че аз трябва да те гледам от долу нагоре!

— Никога няма да остарееш, учителко — каза Пол. — Ти си една от щастливите смъртни, които са открили и са пили от извора на младостта — ти и майка ми. Виж сега! Когато се омъжиш, аз няма да те наричам госпожа Блайт. За мен ти винаги ще бъдеш „Учителката“ — която ми е преподала най-добрите уроци, които някога съм научавал. Искам да ти покажа нещо!

„Нещото“ беше книга джобен формат, пълна със стихотворения. Пол беше изразил в стихове някои от красивите си фантазии. Анн прочете стихотворенията на Пол с истинска радост.

— Ти ще станеш известен, Пол. Винаги съм мечтала да имам един известен ученик. Смятах, че ще е директор на колеж, но велик поет е още по-добре. Някой ден ще мога да се хваля как съм налагала с пръчка изтъкнатия Пол Ирвинг. Но нали никога не съм те налагала, Пол? Каква пропусната възможност!

— Самата ти можеш да бъдеш известна, учителко. Видях доста от работите ти през последните три години.

— Не. Зная какво мога. Мога да пиша причудливи малки пиески, които децата харесват и за които издателите изпращат добре приети чекове. Но не мога да направя нищо голямо. Единственият ми шанс за безсмъртие е с някоя страница от твоите „Мемоари“.

Шарлота Четвърта беше хвърлила сините панделки, но не се забелязваше луничките й да са намалели.

— Никога не бях мислила, че ще падна толкова ниско, че да се омъжа за янки, госпожице Шърли — каза тя. — Но никога не знаеш какво те очаква, а и той не е виновен. Така се е родил.

— Самата ти си янки, Шарлота, щом си омъжена за такъв.

— Госпожице Шърли, не съм! Няма да съм, дори да се омъжа за дузина янки! Том е добър. Освен това, мислех си, да не бъда много капризна, че можеше да нямам друг шанс. Том не пие и не мърмори, аз съм доволна, госпожице Шърли.

— Нарича ли те Леонора? — попита Анн.

— Не, за бога, госпожице Шърли. Няма да знам към кого се обръща, ако го прави. Разбира се, на сватбата трябваше да произнесе „Вземам теб, Леонора“, и кълна ти се, госпожице Шърли, чувствам се най-ужасно оттогава, сякаш той не го е казал на мен и сякаш изобщо не съм омъжена както трябва. И така, сега ти ще се омъжваш, госпожице Шърли? Винаги съм си мислела, че бих искала да се омъжа за лекар. Би било толкова удобно, когато децата се разболеят от дребна шарка и круп. Том е само зидар, но наистина е с добър характер. Казвам му: „Том, мога ли да отида на сватбата на госпожица Шърли? И без това ще отида, но бих искала съгласието ти“, а той само ми каза: „Угоди на себе си, Шарлота, и ще угодиш на мен“. Наистина е приятно да имаш такъв съпруг, госпожице Шърли.

Филипа и преподобният Джо пристигнаха в „Грийн Гейбълс“ в деня преди сватбата. Анн и Фил се поздравиха с възторг, който се уталожи до поверителен разговор за всичко, което се беше случило и което предстоеше.

— Кралице Анн, ти си по-царствена от всякога. Ужасно съм отслабнала откакто дойдоха бебетата. Не изглеждам и наполовина толкова добре, колкото бях; но мисля, че на Джо му харесва. Няма толкова голяма разлика между нас, виждаш ли. О, чудесно е, че ще се омъжиш за Гилбърт.

— Ходила ли си напоследък в дома на Пати?

— О, да, често ходя. Госпожица Пати и госпожица Мария все още седят пред камината и плетат. И това ми напомня — донесохме ти сватбен подарък от тях, Анн. Познай какъв е.

— Никога не бих могла. Как са разбрали, че ще се омъжвам?

— О, аз им казах. Бях там миналата седмица. И те бяха толкова любопитни. Преди два дни госпожица Пати ми изпрати бележка с молба да я посетя. После ме попита дали мога да ти донеса подаръка й. Какво най-много би желала да имаш от дома на Пати, Анн?

— Да не би да казваш, че госпожица Пати ми е изпратила китайските си кучета?

— Позна. В момента те са в куфара ми. Има и писмо за теб. Почакай да ти го донеса.

Скъпа госпожице Шърли, пишеше госпожица Пати, Мария и аз с много голям интерес чухме за наближаващата ти брачна церемония. Изпращаме ти най-добрите си пожелания. Мария и аз никога не сме се омъжвали, но нямаме нищо против другите хора да го правят. Изпращаме ти китайските кучета. Имах намерение да ти ги оставя в завещанието си, защото изглежда ти наистина си привързана към тях. Но аз и Мария очакваме да поживеем още доста (с Божия помощ), затова реших да ти дам кучетата докато си млада. Не си забравила, че Гог гледа надясно, а Магог наляво.

— Представи си само как тези прекрасни стари порцеланови кучета седят пред камината в моя дом на мечтите — каза Анн възторжено. — Никога не съм очаквала толкова възхитително нещо.

Вечерта „Грийн Гейбълс“ бръмчеше като кошер от приготовленията за следващия ден. Но Анн се измъкна по здрач. Тя отиде на гроба на Матю в малкото гробище на Авонлий под сенките на тополите и застана там за безмълвна среща със стари спомени и незабравима любов.

— Колко щеше да се радва Матю утре, ако беше тук — прошепна тя. — Но вярвам, че знае и че се радва — някъде другаде. Някъде четох, че „нашите мъртви никога не са мъртви, докато не сме ги забравили“. За мен Матю никога няма да е мъртъв, защото никога няма да мога да го забравя.

Тя остави на гроба му цветята, които беше донесла, и бавно тръгна надолу по дългия склон.