Михаил Ляшенко
Човекът лъч (8)

Клиническа смърт

Преди първия залп имаше преговори.

От крайцера „Атлантида“ бе изпратен ултиматум до краля на Бисс:

„Въстанието на туземците се разширява. В Рабоул има стотици бежанци. Поради пълното бездействие от Ваша страна, принуден съм да се намеся. Предлагам Ви в течение на шестдесет минути да обсъдите и да дадете съгласието си за следното:

1. Да интернирате съветския кораб «Илич».

2. Повереният ми флот да окупира кралство Бисс.

В случай на отказ или на забавяне, поверените ми бойни кораби ще започнат обстрелването на Бисс, Фароо-Маро и целия район на въстанието.

Командир на Седми флот.“

След като изтекоха тридесет минути радиото на кралство Бисс заяви:

„Въстание няма. На Бисс и Фароо-Маро всичко е спокойно. Предупреждавам командира на Седми флот и командира на ескадрата, която се състои от авионосеца «Океан» и крайцерите «Атлантида» и «Колумб», че влизането в териториалните води на кралство Бисс е забранено. Нарушението на нашите териториални води ще предизвика насилственото изхвърляне на ескадрата.

Крегс“.

Като получи този отговор, адмиралът се закиска. Корабите на ескадрата влязоха в териториалните води на Бисс и заеха бойна позиция. Дулата на оръдията, като огромни показалци, бяха насочени към Фароо-Маро и стоящия наблизо съветски кораб „Илич“.

Последва нова радиограма от командира на ескадрата:

„След пет минути започвам обстрел!“

Радиостанцията на Бисс незабавно отговори:

„Ръководен от човеколюбие за втори път предупреждавам: всяко враждебно действие, ще предизвика унищожаването на ескадрата ви!

Крегс.“

Тогава, след изтичането на петте минути, последва залп.

На хората се стори, че се разтърсиха не само корабите, но и целият остров, и океанът чак до хоризонта… Бледокървавите пламъчета на огъня затанцуваха по вълните.

Едновременният залп от оръдията на крайцерите „Атлантида“ и „Колумб“ биха били достатъчни, за да затрият от лицето на земята десетки такива островчета като Фароо-Маро. Навярно, за да се справи бързо с кралство Бисс и с кораба „Илич“, командирът на ескадрата нареди да пуснат в ход атомна артилерия.

За снарядите от „Атлантида“ и „Колумб“ бяха нужни само десетина секунди, за да достигнат до остров Фароо-Маро. Изминаха обаче десет, петнадесет минути след залпа, а на острова нямаше никакви последствия от този страшен удар. Нито падащи здания, нито пречупени палми. Нямаше пожари, нямаше едва кретащи, по чуло оцелели жители. Нищо! Не се чу дори и взрив… На брега на залива излязоха жени, които, изглежда, не знаеха, че островът ще бъде обстрелван, и затова започнаха да перат дрехи.

Новата радиограма на Крегс беше приета, изслушана и разучена на „Атлантида“ с внимание и тревога:

„Крайцерите произведоха обстрел с ядрена артилерия. Един залп бе достатъчен напълно да унищожи Фароо-Маро. Както виждате, Вие сте безсилни. Аз ви предупреждавам за последен път. Предупреждавам командирите на флотата и ескадрата, техните офицери и матроси: прекратете безумието! Още един залп и ескадрата Ви ще бъде превърната в нищо!

Крегс.“

— Струва ми се, че към това трябва да се отнесем сериозно — заяви на командира на ескадрата капитанът на „Атлантида“. — Изглежда, че там — той показа към острова — действително имат оръжие, съвсем неизвестно на нас. Залп от два крайцера — и никакви последствия! Това знаете… — капитанът триеше потта си. — Ако залпът на „Атлантида“ и „Колумб“ е глух като удар на юмрук върху дюшек, тогава действително е настъпил краят на войната! Ние не можем да рискуваме безсмислено три първокласни бойни кораба!

Адмиралът стоеше в бойната рубка.

— Три кораба! — той се усмихна толкова гневно, че капитанът се отдръпна. — Тук съм аз! Ясно ли ви е това? А където съм аз, там е и нашата страна! И аз рискувам себе си, капитане, рискувам всичко и ви заповядам: Огън! Огън!

Капитанът, свел глава, не се решаваше да даде заповед за продължаване на стрелбата.

— Вие сте страхливец, капитане! — Адмиралът бавно протри треперещите си пръсти, с които току-що бе докоснал китела на капитана. — Вие сте гаден страхливец, който мисли, че заедно със своите тридесет или четиридесет хиляди момци сте много нужни на нашата страна! Щом като аз рискувам своя живот, то каква цена има вашият?

Капитанът, блед като мъртвец, пристъпи срещу адмирала:

— Не смейте да ме оскърбявате!

— Тогава стреляйте! — отвърна адмиралът.

Крайцерите дадоха втори залп. Но на острова това пак не направи никакво впечатление. Жените, като че ли не чули нищо, бърборейки си, продължаваха да перат.

— Още залп! Още! — Адмиралът махаше с юмрук пред лицето на капитана. — Докато не намерим пролука…

Пребледнял от ужас, радистът надникна в рубката и подаде на капитана нова радиограма.

— Какво е това? — кресна адмиралът, грабвайки радиограмата. — Пак ли заплахи?

Той прочете:

„До всички, до всички, до всички! Съобщавам, че ескадрата, която нападна Бисс, е изхвърлена от района на островите!

Крегс“.

— Пропаганда… — извика адмиралът и захвърли радиограмата, но това бяха последното му слово и последният му жест.

Жените, които весело перяха край брега на лагуната, забелязаха, че блесна мълния там, където бяха страшните кораби. Светкавицата закри слънцето, трепна над океана и изчезна. Изчезнаха и корабите…

* * *

В тоя слънчев ден на един далечен океански плаж си почиваха плувци и любители на подводния лов. Веселият говор на хората заглушаваше не само насмешливите крясъци на чайките, но и могъщия рев на океана. Всички бяха в празнично настроение и затова, когато странното слънчево зайче ги парна в очите с необикновено яркия си блясък, помислиха, че това е нечия шега. Но в един миг многокилометровият плаж се вцепени, хората застинаха в най-различни положения. В следващата секунда всички се впуснаха да бягат, но се спряха, задържани от силно любопитство.

Само на няколко десетки, метра от брега се показаха големи кораби. Те бяха грозни и страшни… На брега не схванаха изведнъж, че това са военни кораби — два крайцера и един авионосец — и че те са в съвсем неестествено положение: заседнали в пясъка, бавно, но сигурно накланяйки се настрана… От брега не видяха изведнъж и хората, моряците. Стори им се, че моряците дълго са спали, че са преживели някакво тежко сътресение, от което още не могат да се оправят. Хората на брега и хората на кораба дойдоха на себе си в едно и също време. Тия, които познаваха флотите и политическите събития, като прочетоха названията на корабите — „Океан“, „Атлантида“, „Колумб“ — изпаднаха в недоумение, защото знаеха, че тези кораби влизат в състава на Седми флот, който в тоя момент трябваше да се намира някъде между Австралия и Индонезия. В това време на кораба се чуха нервни, бързи команди…

Първите репортери — кой с лодка, кой с плуване — вече кръжаха около полегналите стоманени грамади и свили шепи на устата си, задаваха различни въпроси… Но още преди това дошлите на себе си корабни радисти побързаха да предадат на света сензационно съобщение.

А то бе невъзможно да се повярва. Три първокласни военни кораба с обща водоизместимост едва ли не сто хиляди тона, въоръжени с атомна артилерия, имащи на бордовете си тридесет хиляди души и петдесет реактивни самолета, бяха хвърлени във въздуха и пренесени като нищожни прашинки, на хиляди километри! Сега те се оказаха внимателно положени върху пясъците на тоя далечен плаж. Всичко това бе направил някакъв си нищожен крал на Бисс!

Светът беше потресен. Злодейското нападение над Сергеев, когото всички вестници наричаха „Човекът-лъч“, въоръженото нападение на Седмия флот против беззащитното кралство Бисс и невъоръжения кораб за научни цели „Илич“, и накрая, чудното и загадъчно поражение на Седмия флот, изхвърлен на многолюдния плаж, намиращ се на хиляди километри от бреговете на Бисс — всичко това хвърли хората в необикновено вълнение.

Във вестниците намери място интервюто с академик Андрюхин, който излетя след първите радиограми за съдбата Сергеев и сега се намираше в района на Сингапур.

„Войната е невъзможна. Може да загине всеки флот, всяка авиация край бреговете на Бисс, но нито един снаряд, нито един войник не ще достигнат тези брегове. Кралят на Бисс не напада. Той се защитава!“

* * *

В тези тревожни часове Юра се намираше между живота и смъртта. Събитията се развиваха с такава стремителност, че не бе възможно да се повярва, че от появяването на Човекът-лъч над океана до тоя момент са изминали само четири часа.

В лазарета на кораба „Илич“, където лежеше Сергеев, не достигаше нищо от бурния поток на събитията. Момъкът все още не идваше в съзнание.

Леня Бубирин, Нинка и Пашка стояха в своята тясна каюта.

— Може да му трябва кръв! — каза Бубир. — Знаете ли колко много кръв имам аз?

Но Пашка каза, че знае всичко. На Юра не му трябва кръв.

— Изобретяват тези учени, изобретяват — промърмори Пашка — а не могат да направят така, че за тоя, потребния човек, да умре някой непотребен…

— А може тоя, непотребният, в някой момент да стане много потребен — възрази Нинка.

Човекът-лъч умираше.

В болничното помещение на кораба лекарят и неговите асистенти нито за миг не се отделяха от операционната маса, върху която се простираше неподвижното тяло на Юра.

По едно време той отвори очи, огледа се наоколо, протегна ръка, но тя безжизнено увисна към пода. Лекарят трепна и каза:

— Това е всичко. Настъпи клиническата смърт…

Изведнъж зазвъня телефонът. Професор Паверман вдигна слушалката.

— Да! Да! — каза той и се обърна рязко към застиналите в безмълвие асистенти. — Веднага поставете Сергеев във фотонната камера! Андрюхин го очаква в клиниката на Синг Чандра в Калкута!…

* * *

Изминаха много дни, докато Юра се съвземе и отвори очи. Когато стана това, той научи, че се намира на линкора „Съветски съюз“, на път за дома. Със същия кораб пътуваха академик Андрюхин, професор Паверман, Бубир, Пашка, Нинка.

Родината бе изпратила за своите герои специална ескадра: линкора флагман на Червенознаменния морски флот, и два крайцера. Почти всички страни на света поискаха разрешение да участвуват в почетния екскорт и в тоя ден след съветските кораби плаваха не по-малко от седемдесет различни бойни кораба от флотите на целия свят…

Колкото повече приближаваха родните брегове, толкова по-весело ставаше на Юра, толкова по-скоро оздравяваше. Скоро корабите спряха на пристанището в Кронщад. Вечерта се състоя тържество, на което Човекът-лъч се прости с екипажите на корабите. Рано сутринта два самолета „ТУ–150“ с петстотин души на бордовете си полетяха към Москва. На първия самолет бяха всички членове на експедицията начело с академик Андрюхин и Юра Сергеев.

Московското небе ги посрещна със стотици самолети.

А по улиците имаше толкова много хора, че трудно бе да се премине. Цяла Москва, цялата родина искаше да прегърне своя смел син, Човекът-лъч!

Бележка на редакцията. Фантастичния роман „Човекът-лъч“ от съветския писател Михаил Ляшенко печатахме със съкращения.