Михаил Герчик
Лети, Икар! (12)

Глава дванадесета

Хора?! ● При светлината на огъня ● В плен на пигмеите ● Битка в прохода ● Отново в плен ● Почивка

Хора на неизвестната планета? Хора, способни да живеят при такова незначително количество на кислород във въздуха? В първия миг всичко това се стори на Андрей Дмитриевич като някакъв фантастичен сън. Но въглените, слабо святкащи в огнището, оглозганите кости в ъгъла и недоядените късове месо доказваха, че това не е сън.

Хора… Ожегов така силно се бе стремил към тях, към могъщите разумни същества, населяващи другите светове на вселената. Съдбата жестоко му се присмя, като осъществи неговата мечта. Той ще се срещне с тях, но това ще бъдат не същества, покорили природата, а жалки нейни роби, пещерни хора, диваци, които късат месото с кремъчни ножове.

Ожегов взе един такъв нож, захвърлен край огъня, и с чувство на горчиво съжаление го подхвърли с ръка. Кремъчен нож и… звездолет, летящ със скорост, по-голяма от скоростта на светлината… Впрочем това е съвсем правилно. Нали сам той заедно с другите учени утвърждаваше, че развивайки се по еднакви закони, животът на планетите трябва да се намира на различни степени на развитие в зависимост от възрастта на планетата и много други причини? До тоя момент това беше предположение, а отсега то е вече научна теория, подкрепена от неопровержими доводи. А това значи, че и мечтата на Ожегов да се срещне с хора, които са достигнали степента на развитие на хората от Земята, също не е безплодна фантазия. Такива хора има и ако не той, то други ще се срещнат с тях.

Без да става от своето място, Андрей Дмитриевич се пресегна към огнището, разрови пепелта и хвърли върху въглените няколко сухи съчки. След няколко минути заискри весел огън.

Разбира се, най-напред ще трябва да се запознае и сдружи с хората — стопани на планетата — и да изучи техния език. А после? О, после той няма да губи времето си напразно. Въоръжен със знанията, придобити вследствие на историческото развитие на човечеството, въоръжен със сложните прибори, механизми и инструменти, останали на „Малахит“, той ще помогне на хората от планетата за кратък срок да направят скок от своето първобитно състояние в новата ера. Той ще ги научи да строят жилища, да топят метали, да обработват земята. Заедно с тях той ще изтреби на планетата всички хищници, ще опитоми полезните животни, ще създаде училища, ще прогони невежеството и суеверието, царуващи в главите на диваците, ще обедини всички племена в едно велико семейство.

Андрей Дмитриевич беше уверен, че в него ще се намерят сили и енергия да осъществи своите обширни планове с помощта на най-способните и умни обитатели на планетата.

Като обмисли внимателно своето положение, той реши — щом се съмне, ще се върне при звездолета!

Размишленията на Ожегов бяха прекъснати от червеното зарево, което блесна пред входа на пещерата. Започваше вторият ден от неговото слизане на планетата, на която още не бе успял да даде име.

Той предпазливо излезе от пещерата и се огледа — нямаше никого наоколо. Тогава, стъпвайки тихо по едрия чакъл, с който бе осеян брегът на езерото, той тръгна бързо към кораба.

„Малахит“ стоеше на своето място. Буйната растителност вече бе унищожила всички следи на огъня, който бушуваше тук при неговото кацане. Край кораба на дълги тънки крачета се полюляваха черни цветя. Ожегов се качи на палубата, отвори люка на изходната камера и влезе в звездолета.

Измина се още една нощ. При второто си излизане Андрей Дмитриевич смени кислородния си балон и прикрепи към пояса си още два запасни. Сега той би могъл да напусне кораба за 267 часа. Взе със себе си няколко албума с рисунки, с които би могъл да разкаже на местните жители за живота на Земята, кутийки с телефилми и малък прожекционен апарат, привеждан в движение от акумулатори. За първата среща с обитателите на планетата това беше достатъчно.

Преди да излезе през изходната камера, Ожегов чрез система от различни перископически устройства внимателно огледа околността. На няколко пъти раздвижването на високата трева около „Малахит“ му се показа подозрително, на колкото и да напрягаше своето зрение, не можа да открие нищо. Вероятно, търсейки лов из тревата, бягаха дребни гризачи.

Като реши отново да се отправи към езерото, за да огледа внимателно пещерата, Ожегов излезе върху палубата на кораба. Той вече се готвеше да пусне в ход автоматичното устройство за затваряне на люка, когато се оказа буквално погребан под лавина от човешки тела, съвсем внезапно излетели на петметрова височина върху палубната площадка.

Изпущайки албума и кутийките с филми, събрал всички сили, той се опита да се освободи и за някаква част от минутата това му се удаде.

Ако пуснеше в ход пистолета, той веднага би разчистил всички, но това бяха хора и Ожегов реши да не употребява оръжие. Скоро той тежко падна на тревата с вързани ръце и крака. „Е, да смятаме, че запознанството ни вече стана. Добре, че съм със скафандър, иначе нашето запознаване щеше да свърши зле“ — помисли си Ожегов и започна да разглежда своите победители.

Това бяха пигмеи, най-високият от които едва достигаше един метър. В сравнение с тях Ожегов приличаше на гигант и само благодарение на това, че бяха много, те се бяха осмелили да го нападнат. Диваците имаха тъмночервена кожа, покрита с дълги сиви косми, късо мускулесто тяло и дълги здрави ръце с по три пръста. Огромните, разширяващи се към върха глави излизаха сякаш направо из раменете им. Ожегов ги гледаше и тръпнеше: това бяха глави на хора-птици. Опънатата суха сбръчкана кожа на огромните черепи, ясно очертаните сплескани чела, дълбоко под които бяха скрити мънички очи, искрящи от огъня на борбата, изпънатите триъгълни клюнове-уста, осеяни с едри остри зъби, плътно притиснатите към главата уши с удължени долни краища — всичко това придаваше на хората свирепо изражение.

„И тия чудовища аз исках да уча на четмо и писмо, да топят метали, да строят къщи — с тъга помисли Ожегов… — За тази работа двадесет години са малко…“

Като извърна глава, той огледа диваците, стълпили се около него. Те късаха албумите, които той се готвеше да им покаже, дърпаха един от друг микролентите, като от време на време разговаряха със скърцащи, отсечени звукове. За него те сякаш бяха забравили. Но това не беше така. Едва Ожегов се опита да мръдне завързаните си ръце, когато отново се оказа погребан под мазните блестящи тела.

След няколко минути диваците го взеха на ръце и целият отряд закрачи към малиновото езеро.

Не след дълго отрядът пристигна до брега на езерото, но не спря в пещерата, където Ожегов прекара нощта, а продължи нататък, навлизайки в безкрайните лабиринти от планински разклонения, които се простираха в няколко вериги към долината на крайбрежието. Отрядът бързаше, сякаш се боеше от преследване.

Андрей Дмитриевич видя как по пътя голяма група воини, кой знае защо, се беше отделила от отряда. Скоро тя се върна, тежко натоварена с убити животни, прилични на огромни гущери, и със снопове растения, които сигурно бяха за ядене.

Влизайки в дълбок проход, отрядът постави часови и спря на почивка. Плячката бе поставена в средата и старейшините — трима от най-едрите и свирепи диваци, служейки си ловко с нокти и клюнове, бързо разделиха плячката на едри късове.

Възбудени от миризмата на храната и видимо, страхувайки се, че за тях няма да остане нищо, часовите напуснаха своите постове при изходите на прохода и също се присъединиха към пиршеството.

Рязък пронизителен вик застави Ожегов да се приповдигне и това му се удаде.

Проходът, окръжен от всички страни с голи стръмни скали, приличаше на огромен каменен чувал, който имаше само два изхода — този, през който отрядът бе дошъл, и малката теснина напред. И на двата изхода Андрей Дмитриевич видя хора, отличаващи се от тия, които го бяха пленили. Свистенето на камъните, копията и пронизителните викове потвърждаваха, че той не се е излъгал, че хората, появили се в прохода, и пигмеите са врагове.

Нападателите изглежда, че бяха устроили засада от едната страна на прохода, а това, че часовите бяха напуснали своите постове, им бе позволило да отрежат пътя на пигмеите за отстъпление. В едно мигновение лавината на воините се спусна в прохода от двете страни. Закипя ръкопашен бой.

Този път Ожегов беше свидетел не на схватка между животни, а на кърваво сражение между хора.

Нападателите значително превъзхождаха пигмеите по ръст. Кожата им беше по-светла, размерите на тялото, ръцете и краката — пропорционални. Те бяха въоръжени с двуметрови тояги с дебели краища. Като ги въртяха стремително, те ги стоварваха върху главите на своите противници.

Няколко минути нищо не можеше да се разбере в прохода. После в суматохата на борбата Ожегов различи широкоплещест млад воин и започна да го наблюдава.

По ръст юношата не отстъпваше на Андрей Дмитриевич. Лицето му, широко, скулесто, с високо чело, засенчено от гъсти виолетови коси, в които бяха затъкнати дълги пера, беше одухотворено от борбата. Големите очи внимателно оглеждаха бойното поле.

Сражението продължи по-малко от половин час, а на Ожегов се струваше, че наблюдава дълги часове. То завърши така внезапно, както и започна. Пигмеите бяха разбити.

И отново Андрей Дмитриевич видя юношата, който се бе загубил в разгорялата се битка. Юношата се приближи до него, падна на колене и простря ръце над главата си. Всички воини, останали живи, в нямо безмълвие повториха неговия жест.

Ожегов се повдигна, но падна на колене. И тогава юношата видя лианите, в които бе овързан Ожегов. Като строши един о друг два камъка, момъкът разкъса с острите им краища лианите.

Ожегов стана на крака. По вниманието, с което беше окръжен юношата, Андрей Дмитриевич разбра, че той е вожд.

Вождът показа на Андрей Дмитриевич прохода и извика нещо на своите воини. Те окръжиха Ожегов в плътен пръстен и оставяйки прохода, над който вече се виеха ята от хищни птици в очакване на плячка, бързо закрачиха напред.

За нощуване отрядът се установи в огромна базалтова пещера край брега на малиновото езеро. Вълните с мек шум преобръщаха гладките камъчета почти пред нейния вход — тясна вита дупка с остри издатини. Още докато беше светло, воините събраха сухи съчки, ловците, изпратени от вожда, се върнаха, тежко натоварени с лов, и когато гъстата тъма обхвана входа на пещерата, вътре в центъра вече гореше голям огън, осветявайки уморените, с цвят на светъл бакър лица на диваците.

Огънят бе разпален от вожда. Из торбичката си, прикрепена на лявото му бедро, той извади две плоски камъчета, удари ги силно едно о друго и рой искри обсипа сухия мъх, върху който бяха наредени съчките. Мъхът започна да тлее и скоро, раздухан от хората, пламна трептящ огън.

Ожегов с интерес наблюдаваше как диваците разделиха с остри камъни месото на парчета.

Вождът сам наряза най-добрите късове, препече ги и ги подаде на Ожегов, който седеше до огъня на един плосък камък. Когато Андрей отрицателно поклати глава, вождът с недоумение го погледна, остави месото настрана и започна да яде.

Пиршеството завърши и уморените от битката и тежкия път диваци налягаха с крака към огъня и заспаха. Само часовите бодърствуваха при входа. Стискайки в ръце тежките си тояги, те пристъпваха от крак на крак и упорито се бореха със съня, като внимателно се прислушваха в черната тишина, царяща зад входа.

Като положи под главата си плоския камък, Андрей Дмитриевич също полегна, но не край огъня, а далече, в ъгъла на пещерата. Приспивателният тих шепот на вълните, долитащ от езерото, и умората от събитията през изминалия ден скоро го приспаха.