Даниел Стийл
Радост и болка (22)

Глава 22

Чарли и Бет се ожениха на Коледа в Обединената методистка черква в Уестуд и Ани бе единствената им придружителка. Дадоха малък прием за неколцина приятели в един квартален ресторант. Марк, разбира се, беше там, заедно с най-новата си приятелка. Всичко мина точно както искаха. Никаква шумна сватба в „Бел Еър“, никакви натруфени гости. Чарли нямаше пред кого да се перчи. Имаше си истинска жена, истински живот и едно момиченце, което сега беше негово. Вече бяха казали на малката, че той иска да я осинови, и тя бе отвърнала, че името Ани Уинуд й харесва.

За медения месец тримата заминаха в Сан Диего, отидоха в зоологическата градина, посетиха военноморската база, бяха отседнали в хубав малък хотел, който Чарли знаеше отпреди, и правеха дълги разходки по плажа. Беше точно онова, за което той винаги бе мечтал и което дотогава му бе липсвало. Преди Бет да промени целия му живот.

Тя напусна болницата и си намери работа в канцеларията на училището, в което Ани ходеше на забавачка. Всичко се бе уредило идеално. През септември щеше да продължи обучението си, за да се дипломира като медицинска сестра.

— Щастлива ли си, колкото съм аз? — попита я на втория ден на Коледа Чарли, докато се разхождаха по плажа. Денят бе великолепен, пясъкът хладнееше, но не дотолкова, че да не може и Ани да тича боса. Тя се забавляваше чудесно, като кученце препускаше напред и се връщаше при тях.

— Струва ми се, че съм по-щастлива от теб — усмихна се Бет. — Никога не съм имала нищо подобно. По време на предишния брак животът ми беше ужасна каша. Бях млада и глупава, а той беше голям негодник. Не си спомням в цялата онази бъркотия да е имало нещо свястно.

— Не си права — напомни й с усмивка той, — появила се е Ани.

— Наистина. Мисля, че и от най-лошото на човек му остава по нещо хубаво. Но понякога минава много време, преди да го осъзнаеш.

Чарли се съмняваше от брака с Барби да му е останало нещо хубаво. За него той бе само едно голямо разочарование. Добре поне, че бе приключил. А сега му предстоеше един истински живот с Бет, един живот, който му предлагаше всичко онова, за което бе копнял — близост, нежност, честност, любов.

— Надявам се само да те направя толкова щастлива, колкото съм аз — каза той, прегърна я през раменете и тя се усмихна. До него се чувстваше напълно защитена.

— Какво повече бих могла да желая! — нежно отвърна Бет и Ани им помаха да отидат при нея.

— Хайде, по-бързо! — извика през вятъра тя. — Да видите само какви миди! — Те се втурнаха след нея, надпреварвайки се по пясъка със смях, а слънцето се издигаше на зимното небе и сякаш ги гледаше с усмивка отгоре и им изпращаше своята благословия.

 

 

На Коледа в дома на семейство Гуд, както винаги, бе шумно, само че тази година малко повече от друг път. Гейл и Сам бяха дошли заедно със съпрузите и челядта си, Анди и Даяна също се бяха върнали в лоното на фамилията, за да прекарат празника заедно с всички останали, и, разбира се, бяха взели със себе си Хилъри. Даяна беше вече в средата на деветия месец, тътреше се след Хилъри, която се хващаше за каквото й попадне и се изправяше, имаше опасност да се нарани с някой от предметите на масичката за кафе.

— Голяма пакостница е, нали? — коментира възхитено госпожа Гуд. Беше хубаво, весело момиченце, източник на безкрайна радост за Анди и Даяна. Никой не бе забравил, че миналата Коледа те не бяха тук, че бракът им почти се бе разпаднал, че бяха заминали за Хаваите, опитвайки се да го закрепят. Само преди няколко дни Даяна с иронична усмивка припомни на Анди, че тъкмо след това в живота им бе навлязла Уонда, „майката под наем“, за да излезе от него също толкова бързо. Предизвиканата от нея раздяла бе подействала добре и на двамата. А после ненадейно се бе появила Хилъри и сега вече беше тяхно дете. Свят да ти се завие! Но Даяна никога не се бе чувствала по-щастлива. Бременността й бе протекла добре и тя беше в отлична форма.

Разбира се, бе чакала с нетърпение отпуска си по майчинство. Този път от списанието я бяха освободили чак до юни.

— Как е? — попита добродушно Джак, които седеше и я гледаше, докато тя и жена му подреждаха масата, а Сам се опитваше да реши някакъв разгорещен спор между двете си по-големи деца.

— Отлично — усмихна се Даяна. Още си спомняше деня, когато й бе казал, че е бременна, а тя си бе помислила, че дъската му хлопа.

— Ако ме питаш, ще стане всеки момент.

— До срока имам още почти три седмици — компетентно възрази тя, а той поклати глава и се намръщи, преценявайки корема й. После леко го опипа като голяма диня.

— Бих казал, че ще е много по-скоро, отколкото очакваш, Ди. Паднало е почти между коленете ти. От колко време не си ходила при лекаря си?

— О, за бога, Джак! — скара му се Гейл. — Престани да се правиш на доктор Охболи, Коледа е.

— Казвам й само, че е наближило повече, отколкото си мисли, бебето е паднало и се хващам на бас на каквото искаш, че главичката вече е тръгнала.

— Да, и на мен ми разправяше така, а родих, осемнайсет дни след срока.

— Добре. — Той вдигна рамене и разпери ръце. — Значи и аз греша понякога. После се обърна към Даяна и отново стана сериозен. — Не се шегувам, до един-два дни трябва да идеш да те прегледат, наистина намирам, че е паднало. Никога не съм виждал бебето да е толкова ниско у жена, която още няма родилна дейност.

— Може да имам, пък да не съм разбрала — засмя се тя, а после го успокои, че в понеделник ще отиде при лекаря си.

— Случвали са се и по-странни неща — засмя се той и отиде да пийне нещо с тъста си. Не беше дежурен на повикване и можеше да се поотпусне малко.

Както обикновено, момичетата помагаха на майка си и когато пуйката се изпече, мъжете я нарязаха. В трапезарията бяха занесени огромни блюда с храна. Тази година всички бяха в отлично настроение, децата бяха оживени, но се държаха добре, нямаше семейни вражди. Фамилията отдавна бе простила на Даяна за нейното избухване в Деня на благодарността миналата година. Щом научиха как стоят нещата около нея, всички проявиха разбиране. Дори Гейл започна да се държи някак по-меко със сестра си.

— Ти не ядеш нищо — каза тя, като погледна през масата към Даяна.

— Няма място — отвърна тя и вдигна очи към Анди. Той бе потънал в приятен разговор с Шеймъс. Неговият шурей винаги имаше на разположение някоя щура история — обикновено измислена, но винаги смешна.

Когато майка им излезе да сложи още храна на подносите, Даяна също тръгна към кухнята да й помогне. Каза, че гърбът я болял и чувствала нужда да се пораздвижи. Анди забеляза, че има объркан вид. После видя, че Джак също я наблюдава и това го озадачи. Тя пак се появи, като продължаваше да разтърква гърба си, и още няколко пъти се връща в кухнята да взема различни неща. Сам пошушна на Джак:

— Ужасно е неспокойна.

Той кимна и отново се зае с вечерята, като бъбреше с всички на масата. След няколко минути и Даяна седна на мястото си, изглеждаше съвсем добре. Както се смееше и приказваше, изведнъж млъкна и погледна съпруга си. Но той не забеляза това. Даяна се извини и се качи горе, а след няколко минути се върна, без да каже нещо.

След десерта прошепна на Сам, че не се чувства много добре и ще се качи горе да полегне, но тя да не казва на никого. Просто стомахът й нещо не бил наред.

Час след това Анди се огледа за жена си и не я намери.

— Някой виждал ли е Ди?

— Горе е и повръща — осведоми го най-голямата му племенница и Анди забърза по стълбите да я потърси.

— Не мислиш ли, че и ти трябва да отидеш? — попита съпруга си Гейл и той й отвърна шеговито:

— Нали ми каза да не се бъркам?

— Може да не съм била права.

— Вероятно е хапнала повечко. Ще ме повикат, ако им трябвам. Дори да се е започнало, това е първото й раждане. Може да отиде оттук до болницата пеша, и пак ще й остане много време.

— Много смешно. Нали знаеш как беше с мен? — С първите две едва бе успяла да стигне до болницата, а последното бе родила направо в кухнята.

— С всекиго е различно — напомни й той. Даяна бе доказала това със своята мнима стерилност, нужни й бяха цели две години, за да забременее.

Но след няколко минути Анди слезе с разтревожен вид.

— Тя казва, че й е зле на стомаха — тихо осведоми той Джак. — Повърнала е няколко пъти и сега има ужасни спазми. Мислех да я заведа вкъщи, но не иска да се помръдне. Казва, че си е ударила гърба, докато е помагала на мама за вечерята.

Джак го изслуша, а после взе стъпалата до горния етаж по две наведнъж. Анди тичаше след него.

— Здрасти — весело подхвърли Джак. — Чувам, че си била нападната от див пуяк.

— Чувствам се ужасно — призна си Даяна и в същия момент изстена и се хвана за огромния корем.

— В какъв смисъл ужасно? — спокойно попита той, но вече му беше ясно. Като пипна корема й, направо се сепна — беше твърд като камък. Тя имаше мощна контракция.

— Гади ми се и имам страхотни спазми… и гърбът ми… — Дойде следващата болка, тя се изтърколи настрани и се вкопчи в леглото. — Сигурно съм се отровила с храна… но не казвайте на мама… — Когато отново се обърна към него, лицето й бе пребледняло и той й се усмихна.

— Аз съм на друго мнение. Струва ми се, че раждаш.

— Сега ли? — Тя изглеждаше стресната и малко изплашена. — Но още не ми е време!

— Както виждам, време ти е.

Даяна получи нова контракция. Джак премери времето — тя бе дълга и силна. Питаше се на какъв интервал са, но след две минути получи отговора и навъсено премести поглед от нея към Анди.

— Откога продължава това?

— Не зная — отвърна Даяна. — През целия ден имам някакви спазми. Мислех обаче, че са от храната… — Сега изглеждаше сконфузена, задето не бе разбрала, че раждането е започнало.

— Да ти е изтекла водата? — Нещата бяха много по-напреднали, отколкото бе допускал, и му се искаше да я прегледа, но не беше сигурен, че тя ще му разреши.

— Не — без колебание отговори на въпроса му Даяна. — Само по някоя капка от вчера сутринта насам, но не е имало никакво изливане — опита се да опровергае предположенията му тя. Добре помнеше какво бе изтърпяла Джейн, докато се роди Хилъри, и беше изплашена.

Джак погледна Анди, а после Даяна и се усмихна.

— Мило момиче, това е било водата ти. Не е задължително да се излее наведнъж. Мисля, че ще е най-добре веднага да те закараме в болницата.

Като чу това, тя го сграбчи за ръката и почти изкрещя:

— Не!… Не! Нищо ми няма…

Но този път болката беше толкова силна, че докато траеше, Даяна не можеше да говори, а, изглежда, не ги и чуваше. Контракцията отмина, като я остави пъшкаща и задъхана, но следващата настъпи след по-малко от минута. Опитвайки се да се пребори с нея, Даяна закрещя:

— О, боже… какво е това… Анди… Джак…

Джак изтича в банята да измие ръцете си и се върна с куп пешкири, които бързо напъха под нея, после внимателно я прегледа, а тя като че изобщо не забеляза това, стискаше ръката на Анди и плачеше. Бореше се с всяка болка и не можеше повече да се владее. Сетне изведнъж се появи някакво ужасно парещо усещане и едно непоносимо напъване, сякаш експресен влак се опитваше да се провре през нея.

— О, боже… излиза… излиза… — Тя в паника местеше поглед от съпруга към зет си, а Джак кимна и хвърли поглед на Анди.

— Да, Ди, излиза… — Нямаше съмнение, че тя всеки момент ще роди и Джак много спокойно каза на мъжа й: — Анди, обади се на 911. Извикай линейка, кажи им, че тук има жена, която ражда, че има и лекар. Тя е добре, всичко върви гладко. Предполага се, че още от вчера е имала слаба родилна дейност, но не е знаела.

— Не ме оставяй! — извика тя, когато Анди понечи да тръгне, но Джак решително кимна и го подкани да побърза с обаждането.

Анди едва бе излязъл от стаята, когато тя получи още една мощна контракция и отново й се стори, че експресният влак минава през нея. Джак бе разтворил широко краката й и виждаше, че бебето вече се е подало.

— Напъвай, Ди… хайде… избутай това бебе навън…

— Не мога… много боли… о, господи… то не спира… не спира…

Искаше всичко да спре, но то продължаваше отново и отново, а после Анди пак застана до нея и каза на Джак, че линейката идва. Долу още никой не подозираше какво става. Не бе останало време да им съобщят.

— Напъвай, Ди! — нареди й Джак, когато контракциите се подновиха. Сега те бяха на интервал от една минута.

Даяна нададе пронизителен стон и докато Джак здраво държеше краката й, а Анди я бе хванал за раменете, бебето изведнъж почти излетя от нея, право в ръцете на Джак. Беше много едро момченце с прилепнала руса коса и удивително приличаше на малката си сестричка. Даяна го гледаше смаяно, то също я погледна и баща му се разсмя. Беше най-хубавата гледка, която бе виждал.

Даяна отпусна глава на леглото, усмихна се на съпруга си и му каза колко силно обича вече синчето си.

— Толкова е хубав… и прилича на тебе. — После погледна Джак с несигурна усмивка. — Ти май излезе прав… — И тримата прихнаха, а бебето изплака в ръцете на чичо си. Точно в този момент отвън се чу сирената.

— Най-добре да идеш и да им обясниш — каза Джак на Анди, който още не можеше да се съвземе от случилото се. Бяха дошли на коледна вечеря, а щяха да се приберат вкъщи с бебе. Никога нищо не ставаше така, както са го планирали.

Анди бързо слезе долу и съобщи на всички, че си имат син точно когато тъстът му отваряше пътната врата на санитарите.

— Тя е там горе — извика им Анди.

Всички го гледаха удивени.

— Добре ли е? — попита бащата на Даяна, майка й и сестрите й забързаха по стълбите, а Шеймъс го тупна по гърба.

— Като започнеш нещо, не спираш насред път, а, момче?

— Май че е така.

Джак вече я бе почистил и отряза пъпната връв с инструментите, донесени от санитарите, а малко след това и тя, и бебето лежаха добре опаковани на носилката и ги носеха навън към линейката. Всички вървяха подире им и ги поздравяваха, Анди благодареше на Джак, Даяна им махаше. Беше по-тежко, отколкото си го бе представяла, но в известен смисъл и по-хубаво. Поне бе станало бързо, ала толкова ненадейно, че я бе сварило неподготвена.

После ги качиха в линейката. Сам им обеща да вземе Хилъри у тях, докато Даяна и бебето се върнат от болницата.

— С вас човек наистина няма време да скучае — измърмори баща им, докато затваряше пътната врата, след като потеглиха. После отвори шампанското и наля на всички, по малко дори и на децата.

— За Андрю и Даяна и техните деца! — тържествено вдигна наздравица той, а очите на жена му плувнаха в сълзи при мисълта за изпитанията, през които бяха минали те. Но затова пък сега си имаха две хубави бебета.

— Той е най-сладкото човече, което съм виждала — прошепна в линейката Даяна на Анди, притиснала увитото в одеяла новородено към гърдите си. То въртеше големите си, любопитни очи на всички страни. Беше напълно будно и изглеждаше много спокойно.

— Чакай само Хилъри да го види! — рече Анди и двамата си размениха усмивки. В разстояние на девет месеца се бяха сдобили с две бебета, голямо изобилие след огромната празнота, и то почти наведнъж.

Тя и бебето останаха в болницата само през нощта и на следващия ден вече си бяха вкъщи, при Хилъри. Нарекоха малкия Уилям — на баща й.

— Били и Хили — шегуваше се Даяна, като го гледаше как спи в кошчето в ъгъла на спалнята им. Изведнъж бяха заобиколени от малки същества, за каквито толкова дълго бяха копнели, сякаш съдбата внезапно бе решила да ги засипе с щастие.

— Ти си страхотна — прошепна й Анди и я целуна.

— Ти също — отвърна на целувката му тя, забравила за мъката, за пустотата, за скръбта. И все пак знаеше, че именно благодарение на тях този момент е така безкрайно скъпоценен.