Ричард Леймън
Нощно шоу (1)

1

Една кола намали и тръгна бавно след Линда. Момичето не се обърна. Ускори крачка и притисна книгите по-силно към гърдите си.

Сега й се щеше да беше приела предложението на баща си да я вземе след училище. Но толкова и се искаше да засече Хал Уокър в библиотеката! Дълго седя на една маса близо до входа. Очакваше го. Опитваше се да се съсредоточи в книгата. Сърцето й се раздумкваше при всяко отваряне на вратата. Влезе Бети. Малко по-късно — Джанис и Бил. Онзи глупак, Тони, и той намина. Държа се като животно. Каза му да се разкара. А Хал така и не се появи.

— Ей, Линда, искаш ли да се повозим?

Тя метна убийствен поглед назад. Стар тантурест микробус. Возилото на Тони! Трябваше да се досети. Три неясни силуета се очертаваха на предната седалка.

— К’во ще кажеш? — провикна се едно момче през отворения прозорец.

— Разкарай се!

— Е-е, хайде стига, недей така!

Линда се забърза. Колата продължаваше да я следи неотлъчно.

— Гадна фръцла!

Не обърна внимание на определението. Опита се да разпознае гласа. Не е Тони. Сигурно някое от приятелчетата му чекиджии. Банда отвратителни скапаняци.

— Махайте се оттук! — изкрещя Линда.

— Няма да стане! — отвърна момчето през прозореца.

— Момчета, ще загазите, ако не зарежете…

— Какво да ти прережем?

— Езичето ли? — попита ехидно друг глас.

Линда стигна до ъгъла и слезе от бордюра. Микробусът заби пред нея. Препречи й пътя.

— Предупреждавам ви!

Гласът й замря, когато вратата се отвори. Отвътре изскочиха две момчета. Едва мерна изкривените им сплеснати физиономии под светлината на уличните лампи. Опита се да побегне. Но още преди да успее да скочи на бордюра, една ръка се усука около кръста й. Книгите се пръснаха на земята. Някой грубо я дръпна назад. Понечи да извика. Ала втората му ръка я сграбчи за лицето и затисна устата й. Линда се бореше и риташе. Другото момче се наведе към краката й. Стисна ги и я вдигна. Отнесоха я до колата. Третото момче отвори задната врата. Блъснаха я вътре. Вратата се затръшна.

Линда остана в тъмнината между похитителите си. Опита да се освободи от ръката, притиснала корема й. Друга ръка запушваше устата и ноздрите й. Не можеше да си поеме дъх. Колата потегли рязко напред.

Линда отчаяно дръпна дланта, която я задушаваше. Момчето пусна другата си ръка и с все сила заби юмрук в корема й. Сякаш бомба разкъса дробовете и сърцето й.

— Не мърдай!

Тя яростно се бореше за глътка въздух. Ръцете се бяха преместили върху бедрата й. Държаха я здраво, но поне не нанасяха удари.

— Добре ли си? — попита едното момче.

Тя не може да отговори.

— Не трябваше да я удряш бе, задник! — продължи то.

— Тя се нахвърли върху мен — каза другото момче зад гърба й.

Позна лигавия му глас — Арнолд Уотсън, — но реши, че е в неин интерес да не разгласява откритието си веднага, поне, преди да се измъкне.

Арнолд я притискаше здраво. Колата влезе в един завой с висока скорост. Линда усети, че отново диша, въпреки че болката в гърдите не стихваше.

— Пуснете ме! — промълви тя. — Моля ви!

Арнолд се засмя. Коремът му се затресе зад нея.

— Какво искате!

— Теб! — отвърна той. — И те имаме, нали? Неотразимата Линда Алисън!

— Моля ви, пуснете ме да си ида. Обещавам, че на никого няма да кажа. Честна дума!

— Пропусна удобния момент.

— Моля?

— Трябваше да бъдеш мила, когато ти дадохме възможност. Имаш се за голяма работа и се държиш с нас като с боклуци.

— Не е вярно. Никога не съм…

— Ако искаш да знаеш и ние имаме чувства. Въпросът е дали ти имаш.

— Разбира се, че имам. За Бога…!

— Е, сега ще ги събудим.

— Какво възнамерявате да…

Нямаше сили да продължи. Не искаше да чуе отговора.

— Имаме изненада за теб.

— Не! Моля ви! Пуснете ме. Моля ви!

— Много е интересна!

— Кажи й — рече момчето, което държеше краката й.

— По дяволите, не! По-добре е да се поизмъчи, нали?

— Да, правилно — намеси се шофьорът. — Въображението й ще роди какви ли не сладки мисли.

Въпреки че говореше тихо и дрезгаво — очевидно преправяше гласа си, — тя позна Тони.

— Как смяташ, какво ще ти направим? А, кучко?

— Моля ви, пуснете ме! Съжалявам, ако съм ви обидила.

— Твърде късно е да съжаляваш.

— Моля ви!

— Кой знае — каза Тони, — може би ще те изнасилим или ще те поизтезаваме. Бихме могли да ти разкрасим хубавката физиономия, да я нарежем или пък да я полеем с киселина от акумулатора. Как ти се струва?

Линда заплака.

— Можем да те накълцаме на парченца. Първо ще ти отрежем пръстите на ръцете и краката, а после — и големите ти цици…

— Хайде, стига вече — обади се момчето в краката й.

Тони се засмя.

— Бас държа, че с ужас си представяш как ножът се врязва в…

— Не го слушай. Няма да те нараним.

— Избий го от главата си.

— Хей, ти каза, че само ще…

— Знам, знам.

— Хайде, кажи й! — обади се Арнолд.

— Добре де, добре. Ето какво ще се случи. Знаеш ли старата къща на Фриман?

— Да — изхлипа Линда и избърса сълзите си.

— Все още е пуста. Никой не припарва на това място. Смята се, че го обитават духове. Казват, че призраците на всички онези, чиито тела е зазидал лудият Джаспър, стенат в стените. А самият Джаспър броди нощем, причаква млади момичета и ги насича на парчета. Точно такива като теб.

— Той е мъртъв! — измърмори Линда.

— Това е призракът му — прошепна Арнолд. — И той жадува за теб.

— Супер, а? — заключи Тони. — Ще си прекараш страхотно тази нощ.

— Не можете да…

— О-о, можем! Можем!

Линда си поотдъхна. Тони говори за изнасилване и изтезания само за да я сплаши. Имат намерение да я остават в къщата на Фриман и това е всичко.

Всичко!

О, Господи!

Но Джаспър се е обесил в затвора. Няма причина да се страхува от него. Призраците не съществуват. Но да остане сама в тази къща…

— Вие сте луди! — промълви Линда.

— Да — каза Тони. — Напълно. Но не и наполовина толкова, колкото е Джаспър.

Тя усети как колата намалява и завива.

— Пристигнахме.

Спряха. Тони изскочи навън. Отвори задната врата. Издърпаха Линда с краката напред. Изправиха я и я хванаха здраво. В тъмното лицата им бяха странно разкривени и опънати. Косите им бяха прилепнали сякаш бяха намазани с нещо. Линда чак сега схвана, че са си вложили маски от найлонови чорапогащи на лицата. Това откритие не й помогна особено. Чувстваше се сякаш е сред непознати, които само се преструват, че са Тони, Арнолд и… кой беше третият? Джоуел?

— Да тръгваме! — нареди този, който имитираше гласа на Тони.

Той се запъти към портата на ниската дъсчена ограда.

Другите я хванаха от двете й страни и я помъкнаха напред.

Къщата беше като всички стари къщи в Клеймор. Двуетажна, с покрита тераса и панорамен прозорец на дневната. Не бе съвсем запусната. Някой бе окосил моравата. Човек можеше да се досети, че е необитавана само по залостените прозорци на втория етаж и надписа „За продан. Лийланд — посредническа фирма“.

Тони бутна вратата и пантите изскърцаха.

— Дали Джаспър е чул това? — прошепна той.

Арнолд се усмихна, но пръстите му се впиха в ръката на Линда.

Страх го е, помисли си тя. Влиза му се вътре точно толкова, колкото и на мен.

Момичето погледна надясно. В тази посока имаше само едно запуснато игрище за голф. Някаква пръскачка съскаше наблизо в тревата. Вляво се намираше изоставената къща на Бенсън. Нямаше надежда за помощ и откъм гърба й. На отсрещната страна на улицата магазинът за рибарски принадлежности беше затворен през нощта.

Момчетата я избутаха по пътеката и нагоре по дървените стъпала към покритата тераса. Тя очакваше, че вратата е залостена, но Тони натисна дръжката и тя зейна широко. Значи са идвали и по-рано и са разбили вратата. Всичко е планирано. Не е някаква спонтанна идея. Подготвили са се.

— Има ли някой вкъщи? — извика Тони и проточи шия в тъмнината.

— Само ние, призраците — отвърна Арнолд и нервно се изкикоти.

Тони влезе. Махна на момчетата и те поведоха Линда навътре.

Беше студено, като че ли мразовитият зимен въздух бе останал заключен в къщата, недосегаем за топлите юнски лъчи. Студът полази по голите крака на Линда, вмъкна се под тънката й блузка и кожата й настръхна. Арнолд бутна вратата. Тя се хлопна шумно и щракането на бравата отекна в помещението.

— Достатъчно силно, за да събуди мъртвите — прошепна Тони.

Арнолд отново се изхили.

— Да побързаме — обади се другото момче.

— Да не би да нервничиш? — попита Тони.

— Точно така! По дяволите!

Помъкнаха Линда през тъмното фоайе. Тя пристъпваше тихо. Първо поставяше петата, после плавно стъпваше на пръсти, за да не издаде нито звук. Забеляза, че момчетата правеха същото. Арнолд, хванал дясната й ръка, трепна, когато една дъска на пода изскърца под тежестта му.

Тони спря в подножието на стълбището. Протегна врат и се завзира в тъмнината, която забулваше втория етаж.

— Спалнята на Джаспър е била там горе — промълви той. — Намерили едно от телата на леглото му. Похапвал е от него. Изобщо не открили главата.

— Хайде — каза момчето от лявата й страна. Джоуел. Сега вече беше сигурна. — Да се махаме оттук.

— Преди да сме се смръзнали — додаде Арнолд.

Тони се обърна и свали въжето, което висеше навито около рамото му.

— Доведете я тук.

Дръпнаха Линда за ръката. Тя настъпи Арнолд. Той изкрещя и отпусна хватката си. Момичето рязко измъкна ръката си, завъртя се към Джоуел и го удари с лакът в лицето. Той се олюля назад и я изпусна. Тя се втурна в тъмнината. Ръцете й зашариха по вратата, напипаха дръжката, ала стъпките на преследвачите й я настигнаха. Натисна я. Нещо я удари в гърба. Линда се блъсна във вратата и главата й сякаш експлодира при удара.

 

Тъпа болка пулсираше в слепоочията й. Линда се смръщи. Челото й пареше, сякаш някой опъваше кожата й. Отвори очи и видя ръцете си в скута. Въжето, с което бяха вързани, се белееше, увито около една от стойките на парапета.

Седеше на третото стъпало, а краката й глупаво висяха между стойките на парапета, като едва докосваха пода. Глезените й също бяха стегнати с въжето.

Значи са го направили. Завързали са я и са я зарязали тук, съвсем сама.

Дали са си тръгнали?

От мястото си на стълбището Линда можеше да види твърде малко от къщата: външната врата, няколко отворени врати отляво на фоайето, част от дневната с панорамния прозорец и тесния коридор покрай стълбището.

От момчетата нямаше и следа. Или бяха напуснали къщата, или се криеха.

— Момчета? — едва прошепна тя. — Хей, знам, че сте тук. Само си играете на криеница.

Тя почака. Никой не отговори.

Потрепери. Притисна ръце в скута си, за да се стопли.

— Момчета?

Вероятно са се спотаили някъде в дневната, помисли си тя. Едва се сдържат да не се разсмеят и се побутват един друг. Рано или късно ще изскочат от скривалището си и ще се хвърлят върху нея.

— Добре — промълви тя. — Щом така сте решили.

Бяха привързали китките й за стойката на парапета. Тя дръпна ръце. Проточи шия и едва успя да достигне възела със зъби. Захапа го и затегли. Въжето не поддаде. Езикът й проследи извивките. Два възела! Гърлото й се сви. Брадичката й затрепери, от очите й бликнаха сълзи. Тя отпусна рамене в отчаяние.

— Хайде, момчета — замоли се тя. — Позабавлявахте се. Дадохте ми добър урок. Пуснете ме вече, моля ви!

Някъде над главата й проскърца дъска. Дъхът й спря. Рязко обърна поглед към горния край на стълбата. Втренчи се, без да помръдва. Ала всичко тънеше в мрак.

Това са те, каза си Линда. Не са се скрили в дневната, а горе.

„По дяволите“ — искаше й се да изкрещи, ала само стисна зъби силно, до болка. Отново проскърца дъска. Този път някъде отляво. Сякаш някой се промъкваше съвсем бавно по коридора на втория етаж. Мисълта за това я накара да изтръпне.

Направи отчаян опит да се отскубне от парапета. Въжето се опъна. Без да обръща внимание на болката китките, тя яростно задърпа ръце. Стойката изскърца и леко се заклати, но издържа. Въжето също.

Линда издърпа завързаните си крака. Постави ги на долното стъпало. Сви се на кълбо и се хвърли назад. Рамото й се удари с все сила в перилата. Болката разтърси цялото й тяло. Тя политна надолу, въжето се опъна и другото й рамо се заби в последната колонка на парапета. Линда висеше надолу с главата, онемяла от болка, а краката й все още бяха на второто стъпало. Сега цялата тежест на тялото й беше върху китките. Когато се опита да се придърпа нагоре, въжето изпращя и се скъса. Главата й изкънтя на пода.

Линда лежеше зашеметена на земята. Когато болката започна да утихва, тя осъзна, че се е освободила.

Освободила се е от парапета!

Ако можеше само да развърже краката си…

Тя отвори очи и вдигна глава. Роклята се бе усукала около кръста й. Бикините й се белееха в мрака. Голите й крака все още бяха на стъпалата. Тя ги сви в коленете, пресегна се към глезените си с вързани китки и напипа въжето. Докато търсеше възлите, шум от придвижване на втория етаж привлече вниманието й. В горния край на стълбата се очертаваше неясен силует.

Дъхът й спря, сякаш юмрук се вряза в стомаха й. Мехурът й се освободи. Тя впи нокти във възела, докато топлата урина пълзеше между бедрата й. Очите й не се откъсваха от неподвижната сянка. Тя просто стоеше там.

Линда изтегли единия край на въжето и зарита, но то не се отвърза. Още един възел! Тя го сграбчи и задърпа. Потрепери от болка — счупи й се нокът.

Фигурата замахна с ръка. Белезникав предмет полетя и глухо тупна по средата на стълбището. Линда успя да го зърне между краката си. Той изтрополи надолу по стъпалата. Видя ветреещи се коси и неясни очертания на лице. Чу собствения си писък.

Линда се замята, мъчейки се да избяга от пътя на търкалящия се предмет, но въжето не поддаваше. Задърпа го отново. Възелът се разхлаби, а предметът тупна от последното стъпало и се търколи към бедрата й. Беше глава. Единственото изцъклено око надникна между краката й. Крясъкът й разцепи тъмнината. Тя ритна, освободи краката си и се претърколи настрана. Преобърна се по корем и погледна нагоре.

Фигурата вече беше стигнала средата на стълбището. Слизаше бавно, сякаш за никъде не бързаше. Голото й костеливо тяло беше мъртвешки бледо. По гърдите й се стелеше черна брада. Държеше нещо дълго в ръце — брадва!

Линда скочи на крака, залитна, завъртя се и се втурна към вратата. Удари я с рамо. Вързаните й ръце затърсиха дръжката.

Намери я!

Натисна я с изпотени длани. Отдръпна се, за да отвори, и извика, когато вратата блъсна коляното й. Кракът й се огъна и тя падна.

Вратата зейна широко. Бледата светлина от терасата й позволи да види съществото по-добре. То бавно се приближаваше с килната на една страна глава. Лицето му бе покрито със струпеи, а езикът висеше от устата му.

— Не! — изпищя тя.

То вдигна брадвата над главата си. Линда се отблъсна назад със здравия си крак. Спъна се на прага и тупна на терасата. Търкулна се, подпря се на колене, излази към външната стълба и се хвърли с главата надолу. Прелетя над трите стъпала и посрещна плочките с кокалчетата на пръстите си, а тялото й с такава сила се тръшна в земята, че ударът в гърдите изкара въздуха от дробовете й. Зашеметена, Линда се обърна по гръб.

Седна и вдигна очи към терасата.

Вратата на къщата се хлопна.

 

Тони свали брадвата и се подпря на затворената врата. Отлепи струпеите и изкуствената брада от лицето си. Не чувстваше студа въпреки хладния въздух. Тръпките, които полазиха голото му тяло, нямаха нищо общо със студа.

Беше възбуден.

Уплаши се до смърт. Сърцето му щеше да изскочи. Стомахът му бе свит на топка. Докосна настръхналата си кожа и втвърдените зърна на гърдите. Пенисът му се бе свил, сякаш искаше да се скрие. Тестисите му се бяха смалили и сбръчкали като орех.

— Господи, каква наслада!

Прекоси тъмното фоайе, подмятайки брадвата в ръка. Наведе се, вдигна изкуствената глава за косата и припряно се завтече към непрогледния мрак на втория етаж.