Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мери Попинз (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mary Poppins in the Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Памела Травърз. Мери Попинз в парка

ИК „Пан’96“, София, 2003

Редактор: Теодора Станкова

ISBN: 954-657-265-9

История

  1. — Добавяне

Първа глава
Всяка гъска се мисли за лебед

Летният въздух бе горещ и неподвижен. Черешите от двете страни на алеята чувстваха как зреят плодовете им — как зеленото бавно се превръща в жълто, а жълтото в румено червено.

Къщите спокойно дремеха в прашните градини. С капаци на прозорците, те сякаш си бяха затворили очите и казваха:

— Не ни безпокойте! Имаме следобедна почивка.

И скорците, покрили главите си с криле, се бяха скрили зад комините.

Над парка бе надвиснала слънчева светлина, златиста и гъста, като сироп. Не подухваше и нямаше какво да раздвижи тежките листа. Цветята се бяха изправили, лъскави и неподвижни, сякаш бяха направени от метал.

Долу при езерото пейките бяха празни. Хората, които обикновено сядаха на тях, сега се бяха прибрали по домовете си, за да се скрият от жегата. Нелеус, малката мраморна статуя, се взираше в неподвижната вода. Златните рибки не флиртуваха с алените си опашки. Всички се бяха скрили под листата на водните лилии — сякаш бяха чадъри.

Полянките се простираха като зелени килими, в тях нищо не помръдваше на слънчевата светлина. Човек би си помислил, че целият парк е само една нарисувана картина, ако под голямата магнолия не сновеше насам-натам Пазача на парка. Той събираше боклуците и ги складираше в специален кош.

Изведнъж се спря да погледне двете кучета, които претичаха покрай него.

Веднага разбра, че идат от улица „Черешова“, защото се чу гласът на мис Ларк, която викаше иззад затворените с капаци прозорци на къщата си:

— Андрю! Желания! Веднага се връщайте! Да не ходите да плувате в онова мръсно езеро! Елате, ще ви направя студен чай с лед!

Андрю и Желания се спогледаха, смигнаха си и продължиха да тичат. Но като минаха покрай магнолията, се стреснаха и рязко спряха. Задъхвайки се, те се пльоснаха на земята с изплезени езици.

Мери Попинз, педантична и спретната, облечена със синята си пола и нова шапка, украсена с аленочервено лале, ги погледна над плетката си. Тя седеше върху карирано одеяло, постлано на поляната под магнолиево дърво. Чантата й бе прилежно сложена до нея. На един отрупан с цвят клон висеше чадърът й с дръжка като папагалска глава.

Тя хвърли поглед на двете махащи опашки и изсумтя.

— Приберете си езиците и седнете прилично! Да не сте някакви си вълци.

pod_darvoto.png

Двете кучета веднага скочиха и я погледнаха стреснато. Джейн, която лежеше на тревата, забеляза, че те наистина полагат всички усилия да си натъпчат езиците в бузите.

— И запомнете, ако ще ходите да се къпете — продължи Мери Попинз, — да се изтръскате веднага щом излезете от водата. Да не дойдете да ни опръскате!

Андрю и Желания я погледнаха укорително.

— Да не мислиш, Мери Попинз — като че казваха те, — че бихме си позволили подобно нещо!

— Добре тогава. Тръгвайте! — и те се изстреляха като куршуми от пистолет.

— Върнете се! — ядосано пищеше мис Ларк.

Но никой не й обръщаше внимание.

— Защо не може и аз да се изкъпя в езерото на парка? — със сподавен глас попита Майкъл. Беше легнал по корем на тревата и наблюдаваше едно семейство мравки.

— Защото не си куче! — припомни му Мери Попинз.

— Знам, Мери Попинз. Но ако бях…

— Е, и какво щеше да направиш? — подигравателно изсумтя тя.

Искаше му се да каже, че ако той беше куче, щеше да си прави каквото си иска — да плува или не, според настроението, без да пита когото и да било. Но си помисли, че Мери Попинз може да се ядоса и затова реши да си мълчи.

— Нищо! — тихо отвърна Майкъл. — Прекалено е горещо за спорове, Мери Попинз!

— От нищото, нищо не излиза! — тръсна тя главата си с лаленце на шапката. — А пък и аз не споря, само си приказваме! — Както винаги трябваше да каже последната дума.

Едно слънчево зайче се залови за иглите й за плетене и засия през широките листа на магнолията, осветявайки малката групичка на тревата.

Джон и Барбара, облегнали се един на друг, ту задрямваха, ту се събуждаха. Ту пак задрямваха, ту пак се събуждаха… Анабел спеше дълбоко в сянката на Мери Попинз. Всички бяха нашарени с тъмни и светли петна от сянката. Дори и лицето на Пазача се нашари, когато той се наведе да вдигне едно парче вестник.

— Всички боклуци да се хвърлят в кошчетата! Спазвайте правилника! — строго изрече той.

Мери Попинз го изгледа от горе надолу. Погледът й би могъл да изпепели цял дъб.

— Това не са мои боклуци — натърти тя.

— Сериозно? — не повярва Пазача.

— Да! — последва сух отговор.

— Ама нали все някой ги е хвърлил тук? Да не си растат самички?

Той вдигна шапката от челото към тила си и избърса потта зад ушите. Горещината и заядливият тон на Мери Попинз направо го потискаха.

— Каква жега, а! — отбеляза Пазача с вид на самотно, уплашено кученце и страхливо погледна Мери Попинз.

— Ами това се очаква в разгара на лятото! — изтракаха иглите й за плетене.

Пазача на парка въздъхна и направи нов опит да завърже разговор.

— Виждам, че си донесла и папагала си! — и посочи с поглед черната копринена сянка, увиснала между листата.

— Искаш да кажеш, чадъра с дръжка като папагалска глава — високомерно го поправи тя.

— Нали не смяташ, че може да завали? Не виждаш ли как е напекло слънцето! — смутено се засмя Пазача.

— Не смятам, а знам — спокойно изрече тя, и продължи: — и ако аз бях Пазач на парка, нямаше да си губя половин ден като някои хора, които бих могла да спомена! Ето там има парче портокалова кора — няма ли да го вдигнеш?

Тя посочи кората с иглата си за плетене и продължи обвинително да я сочи, докато Пазача не прибра компрометиращия го боклук в коша.

„Ако тя беше на мое място — си помисли той, — въобще нямаше да има парк. Щеше да има само една добре подредена пустиня!“ — и започна да обвява лицето си с шапката.

— В края на краищата не съм виновен, че съм Пазач на парка. Ако можех, щях да съм Изследовател на непознати земи, въобще нямаше да съм тук. Щях да си седя на някой леден къс до някоя полярна мечка!

Пазача въздъхна, подпря се на шиша за боклуци и се размечта.

— Хм! — изкашля се силно Мери Попинз и така стресна един гълъб, кацнал на дървото над нея, че той запляска с криле от изненада.

Едно перце бавно падна надолу. Джейн протегна ръка и го хвана.

— Колко приятно гъделичка! — замърка тя, докосвайки със сивото му ръбче нослето си. После забоде перото в косите си и препаса челото си с панделка.

— Аз съм дъщерята на Индиански вожд, Минехаха, Смеещата се Вода, която се плъзга по реката.

minehaha.png

— Глупости, не си! — възпротиви се Майкъл. — Ти си Джейн Каролин Банкс.

— Така е, но само външно — настоя Джейн. — Отвътре съм съвсем друг човек. Това е много странно чувство.

— Май не си закусила добре. Иначе нямаше да имаш никакви странни чувства. Освен това, татко не е Индиански вожд, така че и ти не може да си Минехаха!

И както говореше, Майкъл изведнъж млъкна и забоде нос още по-дълбоко в тревата.

— Ето го! — извика той извивайки се и тропайки с крака по земята.

— Ще съм ти много благодарна, Майкъл, ако престанеш да ме риташ по пищялите. Какво ти става, да не си кон на представление? — възмути се Мери Попинз.

— Не съм кон, ловец съм, Мери Попинз! Пътешествам из джунглата!

— Джунгла ли? — пренебрежително възкликна Пазача на парка. — Бих предпочел снежната шир!

— Ако не внимаваш, Майкъл Банкс, набързо ще запътешестваш към домашното си легло. Никога не ми се е случвало да срещна двама такива глупаци наведнъж. А ти си третият глупак — натърти Мери Попинз и погледна Пазача. — Винаги искате да сте нещо различно от това, което всъщност сте. Ако не е мис Мини… как й беше името… ще е нещо друго. Същите сте като девойката, която пасеше гъски и момъкът, който пасеше свине.

— Но аз не гоня гъски или свине. Аз дебна лъв, Мери Попинз. Може на външен вид да е само мравка, но всъщност… ах, най-накрая го хванах!… всъщност, си е човекоядец!

Майкъл се претърколи със зачервено лице, стиснал нещо малко и черно между палеца и показалеца си.

— Джейн — започна той ентусиазирано, но така и не довърши изречението си, защото Джейн му правеше някакви знаци. Той се обърна към Мери Попинз и веднага разбра значението им.

Плетката й бе паднала на одеялото и ръцете й бяха сключени в скута й. Гледаше към нещо в далечината, нещо отвъд алеята, отвъд парка, може би дори отвъд хоризонта.

Внимателно, за да не я прекъснат, децата пропълзяха до нея. Пазача се пльосна на одеялото до тях и я зяпна с широко отворени очи.

— Да, Мери Попинз? — подкани я Джейн. — Кажи ни за девойката, която пасяла гъски!

Майкъл се притисна до полата й и зачака с нетърпение. Под хладката материя на полата й той усещаше кокалестите й силни крака.

Тя хвърли кратък поглед на децата изпод сянката на шапката си и отново се загледа в далечината.

— Ами, тя си седеше, просто ей така — започна Мери Попинз меко, съвсем различно от обичайния й тон. — И така, тя си седеше, седеше ден след ден сред ятото гъски, сплитайки и разплитайки косата си поради липсата на друга занимавка. Понякога взимаше някое перце и си вееше с него, като с ветрило, както би го направила съпругата на премиер-министъра, или дори, може би, кралицата. А понякога си сплиташе венец от цветя и отиваше до потока да се наслади на гледката. И всеки път, когато го правеше, забелязваше, че очите й са сини, по-сини от синчец, че бузите й са по-червени от гърдите на червеношийката. А що се отнася до устните й… да не говорим за носа й…! Мнението й за тях бе такова, че не намираше думи да ги опише.

— Точно като теб, Мери Попинз — каза Майкъл. — Също толкова самодоволна!

Погледът й моментално се измести от хоризонта и яростно го прониза.

— Мери Попинз, исках да кажа… — започна да заеква Майкъл от страх, че е прекъснал приказката.

— Исках да кажа — подмаза се той, — че ти също имаш розови бузи и сини очи. Като захаросани ябълки и зюмбюли.

Самодоволна усмивка бавно стопи леденото изражение на лицето й и Майкъл с облекчение си отдъхна, когато тя отново поде приказката.

— И така — продължи тя, — там имаше поток, в който се отразяваше образът на девойката. И всеки път, когато се погледнеше в него, тя съжаляваше всички, които пропускат тази забележителна гледка. Най-много й беше жал за хубавия свинар, който пасеше стадото си от другата страна на потока.

svinar.png

— Ех — въздишаше тя, — ако не бях такава, каквато съм! Ако си бях каквато изглеждам, тогава бих могла да го поканя тук. Но тъй като съм много повече от пастирка на гъски, това не е възможно.

И тя с нежелание му обръщаше гръб и гледаше в другата посока.

Сигурно щеше да се изненада, ако можеше да разбере какво си мисли свинарят.

Той също, поради липса на огледало, използваше потока. И когато виждаше отражението на тъмните си къдрици, извивката на брадичката си и добре оформените си уши, той тъжеше за целия човешки род, който изпускаше нещо необикновено. Но най-много му беше жал за девойката, която пасеше гъски.

— Несъмнено — си мислеше той, — тя умира от скука, както си седи там с оръфаната си дрешка и сплита русата си коса. Косата й наистина е много хубава, и ако не бях това, което съм, с удоволствие бих си говорил с нея от време на време.

И той също с нежелание й обръщаше гръб и гледаше в другата посока.

Какво съвпадение, бихте казали вие! Но историята не свършва дотук. Не само девойката и момъкът, но и всяко живо същество на това място си мислеше, че е нещо различно от това, което е в действителност.

Гъските, докато си скубеха лютичета и мачкаха тревата с краката си, оставяйки звездовидни следи, бяха убедени, и не го криеха, че са нещо повече от гъски.

Свинете биха се разсмели при самото предположение, че е възможно да са обикновени прасета.

Същото бе положението и със сивото магаренце, което дърпаше каручката със свинете към пазара; също и с жабата, която живееше близо до потока под един камък, сложен за стъпване; също и с босоногото момче с плюшена маймуна, което всеки ден си играеше на моста.

Всеки вярваше, че истинската му същност е много по-възвишена и по-величествена от тази, която се вижда с просто око.

Магаренцето бе убедено, че под опърпаното му кожухче се крие много по-изискана, фина, гладка фигура, която галопира сред маргаритките.

Жабата също вярваше, че всъщност е много по-малка отколкото изглежда, много по-ярка и зелена. Тя с часове се взираше в отражението си във водата, но колкото и да беше грозно, то никога не я потискаше.

— Това е само външният ми облик — казваше си тя и поклащаше глава при вида на набръчканата си кожа и изцъклените си жълти очи. И когато на моста се появяваше момчето, тя скриваше от погледа му външния си облик, защото се страхуваше от проклятията, с които то я посрещаше, ако тя посмееше да се покаже дори и съвсем малко.

— Напред! — чуваше се страховит глас. — Врагът се е прицелил в десния борд! Бутилка ром и кама за човека, който го разгроми!

Защото и момчето бе нещо повече от обикновено момче, както сигурно вече сте се досетили. Вътре в себе си той беше съвсем друг. Познаваше проливите на Магелан, както познаваше носа на лицето си. Велики мореплаватели пребледняваха, като чуваха за славата му, делата му бяха пословични в седемте морета. Можеше да плячкоса около дузина кораби за една сутрин и да зарови съкровищата толкова хитро, че дори и самият той после не можеше да ги намери.

На всеки случаен минувач вероятно би му се сторило, че момчето си има две нормални очи. Той обаче знаеше, че има само едно око. Другото бе загубил в ръкопашен бой нейде в Гибралтар. Всекидневното му име винаги предизвикваше у него снизходителна усмивка.

— Само да знаеха кой съм всъщност — мислеше си момчето, — нямаше да са толкова смели.

Що се отнася до маймунката, то и тя вярваше, че няма нищо общо с маймуните.

„Това старо захабено кожухче — уверяваше се тя, — го търпя само за да ме топли, а опашката си я размахвам просто за удоволствие, не защото трябва.“

И така всички, изпълнени с красиви фантазии, се бяха събрали един следобед. Слънцето, топло и уютно, се бе разпростряло над тях като ветрило. Цветята на моравата, лъскави като порцелан, се поклащаха на стъблата си. Високо в небето пееха чучулигите — песните им се повтаряха и повтаряха, като че никога няма да свършат, сякаш извираха от навиващи се механични играчки.

Девойката си седеше сред гъските, момъкът сред свинете. Магаренцето на пасището и жабата край потока сънено поклащаха глави. Момчето и маймунката мързеливо се разхождаха по мостчето, обсъждайки плановете за бъдещите си кръвопролития.

Изведнъж магаренцето изпръхтя и ухото му въпросително се врътна. Чучулигите пееха в небето, потокът ромолеше отдолу, но то различи сред тези познати звуци шума на приближаващи се стъпки.

По пътечката, която водеше към потока, бавно се приближаваше някакъв човек, облечен в дрипи. Прокъсаните му дрехи бяха толкова стари, че не бихте успели да намерите и най-малкото местенце, което да не е закърпено. Ръба на шапката му обрамчваше порозовелите от слънце бузи, а отдолу се показваха сиви и сребристи кичури коса. Той стъпваше ту леко, ту тежко, защото единият му крак бе обут с обувка, а другият с пантоф. Трудно бихте намерили по-дрипав човек.

Но вехтите му дрехи явно не го притесняваха — всъщност, те явно му харесваха. Крачеше със самочувствие, отхапвайки си от една коричка и от глава лук, като при това си свирукаше между хапките. После забеляза групичката на моравата и се втренчи, даже прекъсна свирукането си по средата.

skitnik.png

— Днес е прекрасен ден! — поздрави той учтиво, свали шапка и се поклони на девойката.

Тя му хвърли бегъл високомерен поглед, но Скитника като че ли не го забеляза.

— Вие двамата да не сте се скарали? — обърна се той към момъка.

Девойката пренебрежително се разсмя:

— Да се скараме ли? Каква глупост! Че аз дори не го познавам!

— Ами — любезно се усмихна Скитника, — искате ли да ви запозная?

— Не, разбира се — вирна нос тя. — Как може да общувам със свинар? Та аз съм преоблечена принцеса.

— Наистина ли? — учуди се Скитника. — Щом е така, няма да ти преча. Предполагам, че трябва да се връщаш в двореца да се залавяш за работа.

— Работа ли? Каква работа? — опули се девойката.

Беше неин ред да се изненада. Та нали принцесите само си седят на възглавничките и слугите изпълняват и най-малките им желания.

— Ами да предеш и да тъчеш. Да учиш етикет! Да проявяваш търпение и разбиране, когато идват неподходящи ухажори да ти искат ръката. Да се правиш, че ти харесва, когато чуваш за стохиляден път трите гатанки на краля! Не са много принцесите, както сигурно знаеш, които имат възможност по цял ден да си седят на слънчице заобиколени от няколко гъски!

— Ами перлената корона? Ами танците до зори със султанския син?

— Танци? Перли? О, боже! О, боже мой! — Скитника избухна в смях, после извади един кренвирш от ръкава си. — Тези корони тежат като желязо или олово. За нула време ще ти остане белег на главата. Освен това, нали знаеш, че задължението на принцесата е да танцува първо със старите приятели на баща си. После с Тайния съветник на краля. После с Председателя на Камарата на лордовете и после, разбира се, с Пазителя на държавния печат. Докато дойде ред на султанския син, вече ще е станало късно и той ще трябва да се прибира.

Девойката се замисли над думите на Скитника. Дали говореше истината? Всички пастирки на гъски във всички приказки винаги са преоблечени принцеси. Но… ах, колко трудно звучи само! Как се разговаря с тайния съветник на краля? Можеш ли да му кажеш: „Ела тук!“, „Отиди там!“, както говориш на гъските? Да предеш и тъчеш! Отгоре на всичко и етикет!

Може би, помисли си девойката, като се вземе всичко това предвид, е по-добре да си остане пастирка на гъски.

— По-добре да тръгваш към двореца! — посъветва я Скитника. — Само си губиш времето, като седиш тук. Нали? — обърна се той към свинаря, който ги слушаше, седнал от другата страна на потока.

— Какво „нали“? — бързо отвърна свинарят, като че не бе чул и думичка от разговора им. — Никога не общувам с пастирки на гъски — послъга той. — Няма да е нито удобно, нито уместно. Аз съм преоблечен принц!

— Така ли? — възхитено възкликна Скитника. — В такъв случай, предполагам, че цялото ти време е заето с правене на мускули, за да можеш да победиш ламята.

Розовите страни на момъка пребледняха.

— Каква ламя? — попита той със стегнат глас.

— О, каквато и да е. Всички принцове, както знаеш, трябва да се преборят поне с една ламя. Нали за това са принцовете?

— Двуглави ли? — задъхвайки се, попита момъкът.

— Двуглави? — изненада се Скитника. — Искаш да кажеш „седемглави“! Двуглавите лами отдавна вече не са на мода.

Момъкът усети как се разтуптява сърцето му. Ами ако за разлика от всички приказки, в които принцът убива чудовището, този път чудовището убие принца? Нали разбирате, той не се страхуваше, просто се чудеше, дали в крайна сметка не е един обикновен свинар.

— Доста прасета си имате тука! — Скитника със задоволство погледна първо свинете, после кренвирша си.

Откъм стадото се чу възмутено пръхтене. Някакъв си одрипан скитник да ги нарича прасета!

— Вероятно не си наясно — изгрухтяха те, — че ние сме маскирани овце!

— О, господи! — скръбно каза Скитника. — Толкова ми е мъчно за вас, приятели!

— Защо пък трябва да ти е мъчно? — попитаха свинете и вдигнаха зурли да душат въздуха.

— Защо ли? Нима не знаете, че хората в околността ужасно харесват овнешкото? Ако знаеха, че тук има стадо овце, та дори и престорени… — Той млъкна, поклати глава и въздъхна. После се разтърси в дрипавите си дрехи, откри парче пай със сливи и започна меланхолично да мляска.

Втрещени, свинете се спогледаха. Овнешко — каква ужасна дума! Те се смятаха за елегантни овчици, препускащи из цъфтящите полета, и никога за овнешки бутове. Дали няма да е по-мъдро, разсъждаваха те, да си останат просто свине?

— Хей, гъски! — изчурулика Скитника и хвърли трохите си на ятото гъски.

Всички гъски, като една, надигнаха глави и засъскаха като змии.

— Ние сме лебеди! — крякаха те на висок тон. После, тъй като той явно не им вярваше, добавиха: — Престорени!

— Е, щом е така — отбеляза Скитника, — няма да останете дълго тук. Както знаете, всички лебеди принадлежат на краля. Божичко, щастливи птици сте вие! Ще си плувате в изписаното с орнаменти езеро, а придворните със златни ножици ще ви подрязват крилете, за да не може да излетите. Всяка сутрин ще ви сервират сладко от ягоди в сребърна чинийка. Няма да имате никакви грижи, дори няма да ви се налага да мътите яйцата си, защото Негово Величество ги яде на закуска.

— Какво? — уплашиха се гъските. — Никакви трохи, никакви малки?

— Разбира се! Помислете си обаче, за честта, която ви се оказва! — засмя се Скитника, обърна се и се запъти към рошавата фигура, самотно застанала посред маргаритките.

Гъските стояха стъписано в тревата и се гледаха.

Сладко от ягоди! Орязани криле! Никакво мътене! Дали не са сгрешили, чудеха се те. Дали пък не бяха, в края на краищата, просто гъски?

От нещо, което някога е било джоб, Скитника извади една ябълка.

— Пардон, приятелю! — обърна се той към магарето, отхапвайки едно сочно парче. — Бих ти предложил половината, но знам, че няма да искаш, като имаш цяла поляна с лютичета.

Магаренцето критично огледа околността.

— Може и да са подходящи за някое добиче, но аз не съм чак такова магаре, за каквото ме мислиш — отбеляза то. — Ако искаш да знаеш, всъщност съм арабски жребец!

— Наистина ли!? — Скитника изглеждаше много впечатлен. — Сигурно тогава много ти липсва родният ти край. Пясъчни бури! Миражи! Безводни пустини!

— Безводни? — обезпокои се магаренцето.

— Ами да, на практика. Но това не е нищо за теб. Вие, арабските животни, можете със седмици да живеете без вода, храна, спане — направо е прекрасно!

— Ами оазисите? Там нали има трева?

— Те са малко и на далечни разстояния един от друг — осведоми го Скитника. — Но какво от това, приятелю? Колкото по-малко ядеш, толкова по-бързо се движиш! Колкото по-малко пиеш, толкова си по-лек! Един миг ти трябва само за да се хвърлиш на земята и да защитиш господаря си от враговете му!

— Но… — изрева магарето, — нали тогава първо мен ще застрелят!

— Естествено — отвърна Скитника. — Точно затова толкова ти се възхищават хората, храбри арабски жребецо! Готов си да умреш във всеки един момент!

Магаренцето отърка глава в предния си крак. Дали наистина бе готово да умре във всеки един момент? Не можеше честно да отговори с „да“. Седмици наред без храна! А тук — лютичетата и маргаритките бяха достатъчни да нахранят една дузина магарета. Може наистина да е арабски жребец, но пък от друга страна, може и да не е. То клатеше глава нагоре-надолу, докато размишляваше по този труден проблем.

— Ето ти една огризка, Кикерице! — и Скитника хвърли огризката от ябълката си в потока.

— Не ми викай Кикерица! — отсече жабата.

— Жабче тогава, щом ти харесва повече!

— Това са жабешки имена. Аз, всъщност, съм жабок.

— О, какъв късметлия си само! — възкликна Скитника. — Да си седиш по цяла нощ върху някое листо на водна лилия и да пееш серенади под луната.

— Цяла нощ ли? Нали ще умра от студ!

— Да си ловиш паяци и водни кончета за дамата на сърцето ти!

— Ами за мен? — учуди се жабата.

— Един истински ухажор жабок, какъвто си ти, със сигурност не би се интересувал от себе си!

Жабата, обаче, не беше чак толкова убедена. Обичаше сочните паяци. Тъкмо си мислеше, че в края на краищата може да е и жаба, когато — пльок! — едно камъче падна точно до нея и тя побърза да си скрие главата.

— Кой хвърли това? — веднага попита Скитника.

— Аз — чу се от моста. — Не съм искал да я ударя, само да я накарам да подскочи!

— Добро момче си ти! — Скитника погледна нагоре с усмивка. — Добродушно и добросърдечно дете като теб, не би посегнало на жаба!

— Естествено, че не бих посегнал, нито пък на някого другиго. Обаче не ми викай момче или дете. Аз, всъщност, съм…

— Чакай! Не ми казвай! Нека да позная! Индианец? Не… пират?

— Точно така! — потвърди момчето, кимна с глава и показа всички дупки между зъбите си в ужасна пиратска усмивка. — Ако искаш да знаеш как се казвам… — изръмжа то, — наричай ме просто едноокия Корамбо!

— Имаш ли си къса тежка сабя? — полюбопитства Скитника. — А череп и кости? Черна копринена маска? Е, на твое място не бих си губил повече времето тук! Сухопътните плъхове не стават за обири! Дръж курс на север. Тръгни за Тиера дел Фуго.

— Бил съм там — небрежно подхвърли момчето.

— Добре, за някъде другаде тогава, никой пират не се задържа толкова дълго на брега. Бил ли си… — Скитника понижи глас, — бил ли си до Отвеса на смъртниците?

— Ето това място е за мен — зарадва се момчето и посегна към маймунката си. — Само ще ида да се сбогувам с мама, и…

— Мама!? Правилно ли чух? Едноокия Корамбо ще се отбива да се сбогува с майка си! Пиратски капитан да си губи времето, за да ходи до дома… нямам думи! — Скитника бе направо изумен.

Момчето го погледна със съмнение. Къде ли е, чудеше се, това място — Отвес на смъртниците? Колко ли време ще му отнеме да отиде и да се върне? Майка му вероятно ще се притесни. Освен това, както той случайно знаеше, тя прави палачинки за вечеря. Може би по-добре днес да е такъв, какъвто е. Корамбо може да почака до утре, Корамбо винаги е на линия.

— Маймунката за талисман ли си я носиш? — Скитника с любопитство погледна играчката.

В отговор се чу сърдито квичене.

— Не ми викай маймуна! Аз съм престорено момче!

— Момче! — удиви се Скитника. — Защо тогава не си на училище?

— Училище ли? — притеснено попита маймунката. — Искаш да кажеш — две и две прави пет и такива работи?

— Точно така — потвърди Скитника. — По-добре да побързаш, преди да забележат липсата ти. Ето! — Той порови из парцаливите си дрехи, извади два шоколадови бонбона изпод яката си и подаде единия на маймунката.

Но малкото същество му обърна гръб. Училище ли? То не влиза в сделката. По-добре е всеки ден от седмицата да си бъде изядената от молци маймунка. Почувства особен прилив на привързаност към старото си кожухче, стъклените си очи и дългата си опашка.

— Вземи го тогава ти, Корамбо! — усмихна се Скитника. — Пиратите винаги са гладни. — Той подаде единия шоколадов бонбон на момчето, а другия изяде сам.

— Е — въздъхна той, облизвайки устни. — Времето лети и аз трябва да вървя вече! — Хвърли дружелюбен поглед на групичката и им кимна ободряващо.

— До скоро! — благо им се усмихна. После бръкна в окъсаните си дрехи, извади от там крайче хляб и малко масло и бавно тръгна по моста.

Момчето го гледаше замислено. Една угрижена бръчка делеше челото му на две. Изведнъж вдигна ръка.

— Хей! — извика то.

Скитника се спря.

— Как ти е името? Така и не ни каза! Кой си ти? — попита момчето.

— Да, наистина — чу се хор от гласове. — Кой си ти? — попита девойката, която пасеше гъски; и момъкът, който пасеше свинете; гъските, свинете и магарето като ехо повториха въпроса. Дори жабата надигна глава и попита: „Кой си ти?“.

— Аз ли? — невинно се усмихна Скитника. — Щом наистина искате да разберете, ще ви кажа, че съм престорен ангел.

Той им се поклони и махна с ръка за сбогом.

— Ха, ха, ха! Каква страхотна шега! — Момчето избухна в смях. — Ха, ха, ха! Това дрипаво старо създание да е ангел!

Но изведнъж смехът му секна. Момчето се опули, после присви очи, после пак се опули.

Скитника си подскачаше по пътя, като на игра. Но с всеки подскок краката му стъпваха по-високо, а земята — дали е възможно, чудеше се момчето — се оказваше все по-далеч под него. Първо подскачаше по цветчетата на маргаритките, после по върховете на храстите, като скачаше все по-високо и по-високо. Вървеше все нагоре и нагоре, над дърветата, докато не тръгна право към небето. Изведнъж той се излегна върху обляния от слънчева светлина въздух и разпери ръце и крака.

Щом направи това, дрипите му прилепнаха по тялото. Всички ясно виждаха, че има нещо, което ги отвява назад.

Тогава, перце по перце, от раменете му се показа истинско оперение. Огромните криле се разпериха от двете страни на Скитника, той постепенно заприлича на малка купчинка дрипи между размахващите се криле. Те пляскаха над дърветата, смело балансирайки във въздуха и после с грациозно движение го понесоха като чайка в небето.

angel.png

— О, божичко! О, божичко! — повтаряше си девойката със сключени вежди, защото Скитника я бе поставил в доста неудобно положение. Тя вече бе почти, ако не изцяло убедена, че не е кралска дъщеря — но сега, погледнете го самия него! С всичките тези пера под дрипите! Ако той бе ангел, какво тогава бе тя? Пастирка на гъски или нещо по-величествено?

Виеше й се свят. Къде е истината? Поклащайки глава от объркване, тя погледна през потока към Свинаря, но видът му я накара да избухне в смях.

Наистина не можеше да се спре.

Той седеше, зяпнал в захлас небето, къдриците му изправени от учудване, а очите му големи като паници.

— Кхъм! — леко се изкашля тя. — Може би вече няма да ти се наложи да се сражаваш с ламята!

Той я погледна стреснато. После забеляза, че тя нежно се усмихва и лицето му светна. Той се засмя и прескочи потока.

— Ти трябва да си получиш златната корона — възкликна той. — Аз собственоръчно ще ти я направя!

— Златото е прекалено тежко — скромно продума тя иззад папратовото си ветрило.

— Но не и моето злато — усмихна се Свинаря. Той набра една китка лютичета, сплете ги на венче и го сложи на главата й.

От този момент въпросът, който някога бе толкова важен за тях — дали са пастирка и свинар, или принц и принцеса — вече нямаше никакво значение. Седяха и се вглеждаха един в друг, забравили всичко останало.

Гъските, които също бяха стъписани, гледаха ту изчезващата точка в небето, ту съседите си на поляната.

— Горките свине! — подиграваха се те. — Печено овнешко в лучен сос!

— Няма що, красива гледка бихте представлявали в езерото с орнаменти! — отвръщаха им свинете.

Но въпреки че се заяждаха едни с други, те не можеха да се отърват от чувството, че Скитника си бе направил някаква шега с тях.

Тогава една стара гъска се разсмя.

— Какво значение има? — весело закряка тя. — Каквито и да сме отвътре, важното е, че изглеждаме като гъски!

— Така е! — съгласи се едно по-възрастно прасе. — А пък ние на вид сме свине!

Сякаш освободени от някакъв товар, всички започнаха да се смеят. Полето ехтеше от гласовете им, а чучулигите учудено ги гледаха отгоре.

— Какво значение има — кря-кря! Какво значение има — кви-кви!

— И-и-а! — изхълца магаренцето и вирна глава, за да се включи във веселия хор.

— За прекрасния си оазис ли се сети? — саркастично го запита жабата.

— И-и-а! И-и-а! Точно така! Какво магаре съм бил, да не разбера до сега. Чак сега проумях, Кикерице, че моят оазис не е в пустинята. И-и-а! И-и-а! Той е тук, под копитата ми — тук, на тази поляна.

— Тогава, в крайна сметка, ти не си арабски жребец, така ли? — подигравателно попита жабата.

— Ах — въздъхна магаренцето, — не бих казал. Но сега… — той хвърли поглед към отлитащата фигура, — съм доволен от външния си облик!

Магарето лакомо захапа едно лютиче, като че бе тичало дълги разстояния през безплодна, пясъчна пустиня.

Жабата го погледна учудено.

— Дали и аз бих могла да се задоволя с външния си вид? — смело изстреля тя въпроса си.

И още преди да го изрече, един лешник падна от клона над нея. Той се удари в гърба й, с лекота отскочи и пльокна в потока.

— Това би ме зашеметило, ако не беше краставата ми кожа — помисли си жабата, — но така, скрита в нея, нищо не усетих.

Благодарна усмивка, голяма и зъбата, раздели лицето й наполовина. Тя тръсна глава и проточи врат нагоре.

— Хей, момче! Хайде замеряй ме с камъчета де! — изквака тя. — Аз съм се обезопасила!

Но момчето не чу жабешкото предизвикателство. Беше се облегнало на перилото на моста и гледаше как големите криле на Скитника го отнасят към залеза. Вероятно то още не бе достатъчно голямо, за да се учудва на разни неща, и затова не учудване, а дълбок интерес се четеше в очите му.

Момчето гледаше ли, гледаше, докато небето съвсем потъмня и заблещукаха първите звезди. А когато малката летяща прашинка не беше вече дори и прашинка, то дълбоко въздъхна и върна мислите си към земята.

В това, че беше Корамбо, той изобщо не се съмняваше. Но сега вече знаеше, че освен че е едноок пират, той е и много други неща. И преди всичко, за негова радост, той бе едно босоного момче. Нещо повече, той бе едно доста гладно момче, готово да вечеря.

— Хайде — подкани то маймунката, после я хвана удобно под мишница и обви опашката й около китката си. Така те взаимно се топлеха по пътя към дома.

Дългият ден се търкулна зад гърба му, за да се присъедини към останалите отминали дни. Всичко, за което можеше да мисли в момента, бе вечерята. Вече усещаше топлината на кухнята, виждаше цвъртящите на тигана палачинки и майка му, наведена над тях. Лицето й, обрамчено с къдрици, е зачервено и уморено — като слънцето. Защото, както той бе й казвал много пъти, слънцето имаше лицето на майка му.

И ето сега той бе на прага и тя беше точно там, където той си я представяше. Той се притисна към карираната й престилка и си отхапа от една палачинка.

— Е, какво прави днес? — усмихна му се тя.

— Нищо — доволно измънка той.

Защото той знаеше, а може би и тя също знаеше, че „нищо“ е полезна дума. Тя може да означава точно каквото искаш — всичко или нищо…

 

 

След като края на приказката затихна, Мери Попинз седеше безмълвна и неподвижна.

Около нея лежаха вцепенените деца, които не смееха да издадат и звук. Погледът й, връщащ се от далечния хоризонт, премина през тихите им лица и над главата на Пазача на парка, който сънливо се поклащаше.

— Хм! — изсумтя тя. — Аз ви разкривам глави от историята, а вие се унасяте и заспивате!

— Аз не спя — увери я Джейн. — Просто се замислих за приказката.

— Аз чух всяка дума — прозя се Майкъл.

Пазача на парка се поклащаше, като изпаднал в транс.

— Преоблечен изследовател — мърмореше си той, — покоряващ насред полярната зима Северния полюс!

— Ох! — възкликна Майкъл и погледна нагоре. — Капна ми капка на носа!

— А на мен на брадичката — добави Джейн.

Те недоумяващо отъркаха очи и се огледаха. Гъстата като сироп слънчева светлина бе изчезнала и един облак бе надвиснал над парка. „Кап! Кап! Пльок! Пльок!“ — чуха се големите капки по листата.

Пазача на парка се опули.

— Вали! — възкликна той учудено. — Аз нямам чадър!

Той погледна към висящата на клона сянка и посегна към папагала.

— А, не, няма да стане! — спря го Мери Попинз, и чевръста, като иглите си за плетене, грабна дръжката на чадъра.

— Чака ме дълъг път, а имам болен кръст и не трябва да си мокря краката! — Пазача на парка я погледна умоляващо.

— Нали щеше да ходиш на Северния полюс! — Тя отвори със замах чадъра и вдигна Анабел. — Мисля, че ще е по-добре, ако отидеш на Екватора! — и се врътна със сумтене, явно доволна от себе си.

— Джон и Барбара, събудете се, моля! Джейн и Майкъл, вземете одеялото и се скрийте под него заедно с близнаците.

Дъждовните капки, големи като захаросани сливи, падаха наоколо. Те тропаха по главите на децата, докато те се загръщаха в одеялото.

— Погледни какъв хубав колет сме ние! — възбудено възкликна Майкъл. — Вържи ни с една връвчица, Мери Попинз, и ни пусни по пощата!

— Тичайте! — изкомандва ги тя, без да му обърне никакво внимание.

И те забързаха, оплитайки се и препъвайки се в мократа трева.

Кучетата с лай дотичаха до тях и забравили обещанието си, изтръскаха козина точно до полата на Мери Попинз.

— Толкова слънчево беше и такъв дъжд да се изсипе! Едно след друго! Кой би предположил? — Пазача на парка объркано поклати глава. Все още не му се вярваше.

— Един изследовател би го предположил! — сряза го Мери Попинз и доволно тръсна глава. — А също и аз, както виждаш!

— Твърде умна си за нас, това е! — Тези думи на Пазача на парка бяха явно недоброжелателни, защото той ги смънка в яката на куртката си, за да не го чуе Мери Попинз.

Но въпреки това, тя ги отгатна, хвърли му една победоносна усмивка и се забърза след децата.

Мери Попинз заситни през пороя, старателно заобикаляйки локвите. Прилежна и стегната като на моден подиум, тя прекоси улица „Черешова“ и прекоси градинската пътечка на номер седемнадесети…

 

 

Джейн се показа от карирания вързоп и изтръска мократа си коса.

— О, божичко! — възкликна тя. — Загубила съм си перото!

— Това улеснява нещата — спокойно заяви Майкъл, — значи не можеш да си Минехаха!

Той отметна одеялото и бръкна в джоба си.

— Ах, ето ми я мравката! Пренесъл съм я успешно!

— Виж, нямам предвид точно Минехаха, но някой… — настояваше Джейн, — още някой в мен. Знам го със сигурност. Винаги съм го знаела.

Черната мравка бързо прекоси масата.

— Аз пък не — рече Майкъл, загледан в нея. — Не чувствам нищо друго в себе си, освен обяда и Майкъл Банкс.

Джейн се беше замислила за нещо.

— И Мери Попинз — продължи тя, — тя също е някой друг отвътре. С всички е така.

— О, не, тя не е! — каза твърдо Майкъл. — Абсолютно съм сигурен в това!

По стълбите се чуха леки стъпки.

— Кой не е какво? — попита някой.

— Ти, Мери Попинз! — извика Майкъл. — Джейн казва, че си някой друг отвътре. Аз казвам, че не си. Ти не си никой!

Мери Попинз вдигна рязко глава и в очите й проблесна нещо опасно.

— Надявам се — каза тя с някакво студено спокойствие, — че не съм чула това, което ми се стори, че чух. Нали не каза, че съм никой, Майкъл?

— Не! Искам да кажа — да! — опита пак той. — Всъщност, исках да кажа, Мери Попинз, че ти, всъщност, не си някой!

— А, така ли? — Очите й застрашително притъмняха. — След като не съм някой, тогава бих искала да узная какво съм аз, Майкъл Банкс!

— О, господи! — изви той. — Съвсем се оплетох. Ти не си нищо, Мери Попинз, това исках да кажа!

„Нищото“ не можеше да е с шапка с лаленце! „Нищото“ не можеше да е с чудесна синя пола! Отражението й, което я гледаше от огледалото, беше най-яркото потвърждение, че тя и то бяха една елегантна двойка от някоевци.

— Ами! — пое си тя дълбоко въздух и сякаш стана по-висока. — Много пъти си ме наранявал, Майкъл Банкс, но никога не съм мислила, че ще доживея деня, когато ти ще ми кажеш, че аз не съм никой. Какво съм тогава, нарисуван портрет?

Тя пристъпи една крачка към него.

— Аз им-м-мах п-предвид… — заекна той, притискайки се към Джейн. Ръката й беше топла и като почувства подкрепата й, той веднага намери думите, които търсеше.

— Нямах предвид „никой“, Мери Попинз! Имах предвид „никой друг“! Ти си си Мери Попинз, от горе до долу! Отвътре и отвън. И обратно. Цялата си Мери Попинз. Така те харесвам!

— Хм! — невярващо каза тя, но яростта се изчисти от погледа й.

Той се хвърли към нея със смях на облекчение и я прегърна през мократа синя пола.

— Не се вкопчвай така в мен, Майкъл Банкс. Не съм ти холандска кукла!

— Но ти си! — възкликна той. — Не, не си! Само много приличаш. О, Мери Попинз, кажи ми наистина, нали не си преоблечен някой друг? Аз те обичам точно каквато си!

Слаба доволна усмивка се появи на лицето на Мери Попинз и тя гордо тръсна глава.

— Аз! Преоблечена! Разбира се, че не!

meri_popinz.png

С шумно сумтене, предизвикано от самото предположение, тя се освободи от ръцете му.

— Но, Мери Попинз — не мирясваше Джейн. — Да предположим, че не беше Мери Попинз, кой тогава би си избрала да бъдеш?

Сините очи с изненада я погледнаха изпод шапката с лаленце.

На такъв въпрос имаше само един отговор.

— Мери Попинз! — каза тя.