Кристофър Франк
Американска нощ (2)

II

Събуди го телефонът. Сепна се, седна в леглото, погледна смаян към снимките, които отрупваха завивката, и вдигна слушалката.

— Да?

— Какво става с теб бе, човек? Да не би да си в отпуск?

Беше Мертол.

— Колко е часът?

— Единайсет. Трябва да правиш репортаж в Сен Дьони.

— Какъв репортаж?

— Някакъв откачен се е качил на покрива с едно момиченце, има и карабина.

— Момичето дъщеря ли му е?

— Мисля, че да.

— Добре, дай адреса.

— Улица Огюст Дьолон трийсет и четири. Близо до гарата.

Серве се избръсна, изпи едно кафе и се облече. Прибра снимките на Надин Шьовалие в библиотеката, между Form and Figure^[1] от Питър Баш и Perspective of Nudes^[2] от Бил Бранд^[3]. Колата му го чакаше с две квитанции на предното стъкло.

Пред сградата се беше събрала малка групичка. Хората бяха вдигнали глави и гледаха със зейнала уста, като пасивно се съпротивяваха на пазителите на уличния ред, които се опитваха да ги разпръснат. Някакъв полицай си беше подал главата през един прозорец на шестия етаж и правеше опити да разговаря с мъжа, когото вестникарите от „Франс Соар“ щяха без съмнение да нарекат „безумец“. Той бе плешив и набит и се очертаваше на фона на небето, стиснал в една ръка карабината, а в другата — ръчичката на момиченце. Не помръдваше и изглеждаше спокоен. Но по всичко личеше, че не слуша полицая.

Серве забеляза в тълпата един колега и му махна. Берар работеше във вестник „Орор“ от петнайсет години с неизменния си ролейфлекс^[4], с неизменното си усърдно постоянство и неизменната си липса на въображение. Бе нисък, с прошарена коса и приличаше на чиновник, на пощенски служител или на работник в Общественото осигуряване. Дойде до Серве и му стисна ръката.

— Отдавна ли си тук? — запита го Серве.

— От половин час.

— Какво му е на тоя човечец?

— Жена му го оставила.

— Е, и какво?

— Ами иска да я накара да се върне.

— Като убие дъщеря си ли?

— Не е сигурно. Още не се знае какво иска да направи. Едни казват, че ще я бутне долу, а други…

— Че ще хвърли пушката — довърши Серве.

Берар го погледна объркано.

— Какво казваш? Във всеки случай още не се знае.

— А недостойната съпруга?

— Ето я там.

Беше застанала между двама полицаи — жена на четирийсет години, скромно облечена, бледа и безизразна, с очила с розови рамки. Гледаше ту към тълпата, ту към мъжа си със съвсем безстрастно лице, привидно безразлична към фотографите и зяпачите. Серве зареди никона си и се приближи. Един полицай каза на жената:

— Няма ли да поговорите с него?

Тя тръсна нервирано глава.

— Нямам какво да му казвам. Не мога да го понасям.

— А дъщеря ви?

— Той я обожава и няма да й направи нищо.

Гласът й бе равен, монотонен, с лек северняшки акцент. Времето беше хубаво, слънцето осветяваше мъжа и голото му теме лъщеше.

Серве се върна при Берар.

— Не можем ли да се качим?

— Закрил е изхода към покрива и е застанал така, че да може да очисти всеки, който дойде от съседната сграда.

Серве вдигна рамене.

— Тая история изобщо не става за нищо.

— Зависи. Ако скочи, ще го пусна на първа страница.

Серве погледна нагоре. Мъжът не беше помръднал.

— Няма да скочи.

— Не се знае.

Серве направи няколко крачки встрани и незабелязано се приближи до съседната сграда, която бе само пететажна. Във входа нямаше никой, но Серве чу как някакъв мъж кашля нагоре по стълбите. Разви обектива на никона и го пъхна в джоба на шлифера си. Сложи самия апарат в другия джоб и тръгна по стълбите с празни ръце.

— Тук ли живеете?

— Да, господин полицай, на петия етаж.

— Не се доближавайте до прозорците, на покрива има някакъв луд.

— Да, зная. Ще внимавам. Благодаря, господин полицай.

Сетне се изкачи спокойно до петия етаж и спря на площадката. Полицаят стоеше съвсем безшумно и слушаше. Серве раздрънка ключовете си, после отвори и веднага затръшна вратата на тоалетните. Накрая застана, без да мърда. След известно време полицаят започна отново обиколката си из втория етаж.

Серве откри един изход с капак на тавана и окачена на стената стълба. Съблече шлифера, сглоби фотоапарата, увеси го на врата си и откачи стълбата. Чу се леко изскърцване и му се стори, че полицаят се качва и спира на третия етаж, където продължи да върви напред-назад. Много внимателно Серве облегна стълбата на стената и започна да се катери. Пречките не издадоха звук, но краищата на стълбата стържеха о стената. Когато стигна догоре, Серве опря ръце на капака и натисна с всичка сила. Капакът не мръдна, но отгоре се изсипа облак прахоляк и го заслепи. Опита пак и този път вече ръждясалата плоча се повдигна с остър метален звук. Серве се хвана за ръбовете на отвора и изскочи на покрива. Обърна се веднага, сграбчи стълбата и я издърпа отвън. Полицаят тичаше нагоре и вземаше по четири стъпала наведнъж. Серве пусна капака и се отдалечи.

Покривът на съседната сграда бе с два метра по-висок и той можеше да го достигне само ако се изкатери по един зид, покрит с мръсна мазилка. Серве подскочи, увисна за миг на ръце, сетне малко по малко издигна главата си. Мъжът стоеше с гръб към него, с разкрачени крака и карабина в ръка, зареял поглед в небето. Дори не бе помръднал. Момиченцето изглеждаше също тъй спокойно и унесено. Серве качи единия си крак на ръба на зида и се повдигна, при което никонът му чукна о камъка. Мъжът се обърна и насочи пушката към него.

— Няма страшно — извика Серве. — Не съм ченге.

И показа апарата си. Мъжът все още се целеше в него, без да продума. Серве вдигна никона, нагласи бързо диафрагмата, скоростта и настройката и направи две снимки. После пристъпи напред.

— Видяхте ли? Жена ви е долу. Казва, че не може да ви понася и че въобще не й пука дали ще скочите.

Мъжът свали оръжието и се обърна към момиченцето с невиждащ поглед. Падна на колене, целуна го бурно по устата и зарови ръка в косите му, после го пусна и пристъпи към ръба на покрива.

— Искате после аз да сваля малката, така ли? — запита Серве, който се бе въздържал да снима целувката.

Мъжът се обърна. Челото и голото му теме бяха облени в пот, ризата му бе потъмняла под мишниците и ръцете му трепереха. Отдалечи се от момиченцето и се приближи още повече до бездната.

Серве се обърна с гръб към него и отмести гредата, с която той бе запречил изхода. Вдигна капака и срещна слисаното лице на един полицай.

— Махайте се! — процеди през зъби Серве.

Полицаят не реагира въобще. Серве погледна през рамо и видя, че мъжът го гледа. Момиченцето се запъти към баща си, но се подхлъзна по наклонения покрив. Мъжът го хвана с изумителна бързина, сетне го бутна пред себе си към изхода. Минаха покрай Серве.

— Слезте вие пръв, а аз ще ви подам малката — рече Серве и хвана детето за другата ръка.

Мъжът остави карабината, пусна дъщеря си, изхлипа странно и се спусна в дупката. Когато беше вече долу, Серве му подаде момиченцето. Баща и дъщеря протягаха ръце един към друг с еднакъв израз в очите.

— Ще мина от другата страна — каза Серве. — Трябва да си взема шлифера.

 

 

Беше време за обяд, но Мертол още не си бе тръгнал.

— Ето, тези са по-хубави от предишните, но трябва да се побърза.

Мертол се обади в лабораторията по интерфона.

Несбит поръча чаша бяло вино, едва го дочака и го изпи на един дъх.

— Тъкмо ще използуваш новата тенджера — каза Серве.

— Да, но…

Несбит въздъхна, изведнъж помръкнал.

— … Какво „но“?

Той вече нямаше желание да говори. Гаврътна една след друга още три чаши вино, плати на Виктор, стисна ръката му над китката и излезе от заведението. Гледаше мрачно и влачеше едва-едва крака. Играчът на флипера бе вече прахосал пет франка в машината и начеваше шестия с отчаяно упорство. Серве се качи в агенцията, за да прибере контактните копия на Клод Ландр.

Въоръжен с лупа и мек молив, се настани в стаята на фотографите, за да избере най-хубавите снимки. Бяха превъзходни — съвършени в техническо отношение, добре осветени и дискретно изпипани. Серве огради с червено най-добрите и влезе в лабораторията. Облегнат на гланц-пресите, Помрьой четеше „Историята на О“^[5].

— Можеш ли бързо да ми извадиш три снимки?

— Ако са хубави, може.

— Много са хубави.

— Дьоризие съгласен ли е?

— Не. Дори не знае.

— Ти май искаш да ме изхвърлят, а?

— Хайде, започваме.

Наведени над увеличителя в червеникавия сумрак, изкопираха грижливо три снимки и крадешком ги прекараха през гланц-пресата. После Серве почерпи Помрьой при Виктор.

В седем часа, след като провери при Мертол, че няма репортаж за вечерта, Серве излезе от агенцията със снимките, сложени в плик.

 

 

Прибра се на улица Фалгиер, преоблече се и двайсет минути гледа снимките на Надин Шьовалие. Видяха му се още по-лоши от предния ден, но му се стори, че открива в равнодушния поглед на актрисата някаква печал — дълбоко скрита и все пак осезаема. Във всеки случай това вече беше напредък.

В осем часа слезе, остави снимките на Клод Ландр на портиера — възслаб и образован човек, който четеше в леглото си Пиер Лоти^[6], и отиде в ресторанта. Себастиен Щайнер седеше на обичайното си място — току-що бе дошъл. Серве поръча на сприхавата сервитьорка традиционната си вечеря и мълчаливо разгъна салфетката си. Щайнер остави вестника и се наведе над супата, която ядеше всяка вечер от десет години насам. Вестникът привлече погледа на Серве, той го разтвори и на първа страница видя собствената си снимка, а под нея — обяснителен текст: Безумецът се цели във фотографа.

— Това вие ли сте? — запита Щайнер, без да вдига глава.

— Да, аз съм.

Докато се хранеха, Серве разказа какво се беше случило, а Себастиен Щайнер го изслуша мълчаливо, кимайки с глава.

На връщане към къщи Серве запита портиера дали е идвала младата жена, но той не я беше виждал. Серве си направи кафе и се изтегна на леглото. Минутите течаха бавно. Стана, отвори прозореца и се наведе над улицата. Извади снимките на Надин Шьовалие и веднага ги прибра отново, вдигна слушалката и набра номера, който му бе дал Мертол.

— „Отсъствуващи абонати“. Кого търсите?

Той затвори и чак тогава се сети: тя бе казала на Мертол, че заминава за Рим. Сетне се върна на прозореца. Някой почука — беше Клод Ландр.

— Портиерът ми каза, че сте тук. Исках да ви благодаря.

Държеше плика до гърдите си.

Серве се отмести.

— Заповядайте, влезте.

Тя направи две крачки и затвори вратата след себе си. Бе с лятна рокля, косата й — сложно сплетена на кок, старателно гримирана.

— Това са най-хубавите снимки, които някой ми е правил въобще.

Говореше непринудено и гледаше в него, без да забелязва мебелите или стените.

— Благодаря ви. Няма ли да седнете?

И придърпа едно кресло. Тя седна.

— Ще пиете ли едно кафе?

— Не си правете труда…

— И без това пия непрекъснато. Ще стане за минутка.

После сложи водата да заври в малката кухничка и изплакна две чаши.

— Вчера гледах вашия филм.

— Така ли? Хареса ли ви?

— Филмът? Не.

Замълчаха. Той наля водата, не можа да намери поднос и се върна в стаята с чашите в ръце.

— Захар?

— Благодаря.

Тя кръстоса крака и разкри изящните си колене и закръглените си бедра. Бе оставила плика, за да изпие кафето си. Серве го отвори и извади снимките и контактните копия.

— Можете да изкопирате и други от тях. Избрах тези, понеже най-много ми харесват, но има и други.

— Импресариото ми ще остане доволен. Ако знаете откога ми иска!

— С кого работите?

— С Кюл-Бач.

— Сигурно ви праща навсякъде, където търсят руси дребни момичета.

Тя се усмихна.

— Да, често се случва.

Кюл-Бач правеше точно обратното на това, което се искаше от него.

Веднъж изпрати петдесетгодишен актьор с английски на режисьор, който търсеше млад изпълнител с италиански за главната любовна роля. После предложи руси певици на телевизионен режисьор, който се нуждаеше от чернооки трагички, и комици от вариете на един водещ предаване, който поставяше „Британик“^[7].

— Днешната ви среща за роля ли беше?

— Да, бях на прослушване в зала „Атене“, при Даран.

— И успяхте ли?

— Изпълних му монолога на Жоана от „Затворниците…“^[8]. Когато свърших, мълча най-малко една минута и накрая ме запита: „Госпожице, вие наистина ли сте актриса?“

Избухна в смях, извърна глава и чак тогава забеляза наредбата в стаята.

— Мебелите не са мои.

Тя кимна и сведе очи. Последва неловко мълчание.

— Вечеряли ли сте? — запита Серве.

— Не, не съм много гладна. Кажете ми, какво представлява Мертол?

— Защо питате?

— Запознах се с него у една приятелка. Наговори ми куп глупости и накрая ми предложи да дойда в агенцията, за да ме снимат, щяла съм да стана известна. Но…

— Какво „но“?

— Когато отидох, се убедих, че няма да има никакви снимки.

— Виждате ли, значи сте сбъркали.

Тя вдигна замислено поглед.

— Не съм сигурна.

— Още едно кафе?

— Не, благодаря. Трябва да тръгвам. Исках само да ви кажа, че съм много доволна от снимките.

— Радвам се.

Той взе плика, за да ги прибере. Погледът му попадна на последната, където тя бе по бански, с голи гърди и разстлани по раменете тъмни коси. Задържа я, за да я разгледа, и точно тогава я чу да казва бързо:

— Искате ли да вечеряте с мен?

— Вече ядох, благодаря.

Затвори плика и й го подаде. Тя стана, ръкуваха се.

— Довиждане.

— Довиждане.

Тя се обърна, за да отвори вратата.

— С кола ли сте? — запита Серве.

— Не, но…

— Къде ще отидете?

— Не знам.

— Обичате ли да ви гледат как се храните?

 

 

Малкият ресторант на улица Бон бе полупразен. В единия край възрастен англичанин вечеряше сам, наведен над вестник „Гардиан“, отпивайки на малки глътки червено вино.

Серве избра маса в дъното на залата, повика сервитьорката и Клод си поръча вечерята. Предложи и на Серве да хапне нещо, но той поиска само двойно кафе. Докато я гледаше как реже порцията си яйца „по руски“, й разказа за репортажа, който бе правил при един знаменит актьор, когото тя видимо високо ценеше. В ресторанта бе тихо, а и той говореше едва чуто, което създаваше чувството за неестествена близост между тях. Тя му разправи за ливанския продуцент, който я спрял пред един магазин на улица Тронше, за да й предложи роля в бъдещия си филм, за обещанията да участвува в снимки, които никога не се състояли, за затворените врати, за загадъчно губещите се по пощата договори.

Вече ядеше десерта и грижливо разрязваше ябълката си на геометрични парченца. Серве се загледа в ръцете й с широки длани и къси пръсти. Държеше ножа като писалка — между показалеца и сгъвката на палеца. Англичанинът си тръгна. Бе платил сметката, разменяйки със сервитьорката обичайните няколко думи за времето, които трябваше да покажат, че знае френски, и че се чувствува съвсем като парижанин. Изведнъж мястото се стори потискащо на Серве.

— Да идем ли някъде другаде за кафето?

— Както кажеш.

По преждевременното минаване на „ти“ той веднага разбра какво се очаква от него. Усети някъде дълбоко в себе си оная тръпка, примесена с боязън и наслада, която го обхващаше всеки път. Отидоха в кафене „Флор“.

 

 

Седяха в единия край на залата, между възрастни мъж и жена, разговарящи тихо на испански, и двама млади виетнамци, които спореха разгорещено на социологически теми. Поръчаха си кафе и Клод заразказва за работата си.

— Започнах късно, след като изкарах една година в курса „Дюлен“. Бях се занимавала малко с пантомима. Човек не знае вече какво да учи, всичко е преобърнато с краката нагоре. Не си ли съгласен с мен?

— Не — отвърна невъзмутимо Серве.

Тя сведе поглед, леко объркана и изненадана, че някой може да оспорва толкова безобидни клишета.

— Искам да кажа, че вече не може да се прави това, което се правеше преди.

— Доколкото ми е известно, никой не се и опитва.

— Но театърът на булеварда…

— Какъв театър на булеварда? Гитри^[9] е също тъй далеч от Брефор, както и Флобер от Саган.

— Обичаш ли Флобер?

— Не.

Тя замълча — трябваше й време, за да се окопити. Серве запали цигара.

— Но все пак не можем да продължаваме да разиграваме в някакъв светски салон герои, които някога може и да ги е имало, но днес не говорят никому нищо.

— Не ти говорят на теб.

— Как така?

— Човек не пише само за това, което съществува, а и за онова, което би искал да види около себе си. Театърът, за който ми говориш, има за задача да създаде у определена публика, у определено поколение чувството, че нищо не се е променило. Нещо като вид терапия.

— Да, разбира се, но театърът, който отразява нашата епоха, нашите проблеми…

Серве вдигна рамене и се замисли за друго — за две равнодушни и вглъбени сиви очи, обрамчени с руси коси. Остави глъчката в залата да изпълни главата му, загледа се в посетителите, в келнерите, допуши цигарата си.

В другия край на кафенето един мъж, който бе издал преди известно време неголям роман, озаглавен „Черни очи“, спечелил наградата „Медиси“, и който оттогава все обещаваше на издателя си окончателния вариант на някакво обемисто произведение, но явно бе неспособен да го довърши докрай, говореше с грозновата жена с щръкнали зъби и тъмни кръгове под очите за нещо и видимо много се вълнуваше. Ръкомахаше оживено, хванал бастун, купен в един дъждовен неделен ден от кейовете на Сена, с който никога не се разделяше. Казваше се Реймон Лапад. От години насам ставаше късно и си лягаше призори. Бе умен, отмъстителен и жлъчен. Говореше се, че бил наркоман и пиел много, че бил направил дете на някаква немкиня, работеща срещу квартира и храна в Париж, чиито родители, богати индустриалци от Рурската област, били завели дело срещу него. Лапад се бореше, доколкото му бе възможно с хроническото литературно безплодие, все повече говореше и все по-малко пишеше, отлагайки вечно с още някоя минута, с още две думи момента, в който трябваше да се върне в тихата си стая, пред пишещата машина и белия лист. Бе членувал в компартията, ала една сутрин, когато изпитият предната вечер коняк му причиняваше особено мъчително чувство на отвращение от всичко, беше върнал членската си карта и оттогава изповядваше доста неясни анархистични възгледи, породени от съвсем прясната му ненавист към всякакви диктатури и от презрението му към смесената икономика^[10]. На трийсет и осем години беше получил цироза на черния дроб, но въобще не се грижеше за здравето си, продължаваше да пие по същия начин и предпочиташе да не мисли за болния си организъм и за бавното му разрушаване. Когато забеляза Серве, прекъсна безкрайната си реч и изрева:

— Здравей, негоднико!

После му махна, за да го покани на масата си. Серве поклати глава.

Клод говореше ли, говореше, твърдейки, че традиционният тип връзка зрител — изпълнител в изкуството не може вече да задоволи художествените потребности на публиката и че единствено участието на зрителя е в състояние да спаси театъра от неизбежна гибел. Серве я гледаше и мълчеше. Мина му през ума, че двамата приличат на герои на Томас Ман, които разказват за живота си, седнали на балкона. През това време Клод бе минала към фотографията.

— Изкуство ли е фотографията?

Серве стана и прибра рестото.

— Не.

Сетне пусна монетите в джоба си и добави:

— Повече от изкуство.

Тя също стана. Той й подаде чантата.

— Гледай! — каза тихо тя.

Показа му една двойка на неопределена възраст, през две маси от тях. Мъжът говореше тихо, с наведена глава, и си играеше с една лъжичка. Жената седеше неподвижно, като вкаменена, и плачеше. Сълзите се стичаха по лицето й, без дори да се опитва да ги скрие.

Лапад настигна Серве и Клод при вратата на кафенето.

— Трябва да говоря с теб за замърсяването на околната среда — рече той. — Казаха ми, че било много важно.

— Точно аз съм, който ти трябва! — отвърна Серве. — Това толкова ме тревожи, че по цяла нощ не мога да спя.

— Абе знаех си аз — каза Лапад. — Я кажи, ще трябва ли да възбудим общественото мнение?

— Ще трябва, разбира се! — отвърна загрижено Серве.

— Веднага започвам. Най-напред ще говоря с оная грозотия там, дето си пие питието за моя сметка. Лека нощ, деца мои.

Той ги остави и се заклатушка обратно към масата си.

 

 

Клод живееше в една таванска стая на улица Ломон, зад Пантеона. Серве разгледа афишите по стените — Троцки, Джули Кристи, Жерар Филип — и книгите в библиотеката — Борхес, Зола, Лакан^[11], Прудон, Маркузе^[12], Чейни^[13], Брадбъри, питайки се как бе могла да стане така характерна и толкова печално неразличима от другите рожби на своето време. Тя му наля уиски в една пукната чаша и му даде друга за пепелник. Нямаше къде да се седне освен на възтясното, покрито с плат на цветя легло. Бяха един до друг и не се гледаха. Серве видя малко плюшено мече, сложено на радиатора. Клод проследи погледа му.

— На дъщеря ми е.

Загледа го настойчиво, без нужда, чисто и просто, за да не си мисли той, че е смутена.

— Разведена ли си?

— Живеем разделени.

— А тя къде е?

— При баща си. Виждам я веднъж месечно.

— На колко години е?

— На четири.

Той стана и остави чашата. Отвън някаква кола удари рязко спирачки. Серве отиде до прозореца и заговори, без да се обръща:

— Познаваш ли добре Надин Шьовалие?

— Съвсем слабо, не е много общителна.

— Недружелюбна ли?

— Нещо такова. Сигурно си има проблеми.

Мина му през ума, че тя не пропуска случай да използува модни изрази. Обърна се към нея и изгаси цигарата.

— Добре.

После я целуна. Тя остана със стиснати устни и доста бързо се отдръпна.

— Защо ми заговори за нея?

— Защото ме интересува.

— В какъв смисъл?

— Не знам.

— Искаш да я снимаш ли?

— Може би.

— Искаш да я свалиш?

— Да.

Тя искрено се разсмя.

— Знаеш ли, че си ми симпатичен.

Този път се целунаха по-добре. Устата й се разтваряше бавно, без колебание.

— Мисля си за Мертол — каза тя след малко.

— Значи и той си мисли за теб.

— Сто на сто.

В коридора някой мина с куче — чуха се тежки стъпки, придружени от тупкане на животински лапи. Клод хвана ръката на Серве и я обърна, за да разгледа дланта му.

— Ще си тръгнеш ли след това? — запита го, без да вдига очи.

— Да.

— Хайде, ела.

Клод съблече роклята, а той — костюма си, без да бързат, в наситеножълтата светлина на единствената лампа, сложена на нощната масичка. Тя се изтегна гола на леглото, а той се наведе над нея, без да я докосва.

— Не знаеш откъде да започнеш ли?

— Тъкмо се чудех.

Тя посочи дясната си гърда.

— Оттук.

— Така няма да мога да ги гледам.

— После ще ги гледаш. Целуни ме.

Той пое зърното и то се удължи между устните му. Извила кръст, тя бе обгърнала с една ръка врата му, а с другата притискаше гърба му. Държеше главата си изправена и гледаше в тавана с широко отворени очи.

— Серве?

— Да.

Той вдигна глава и тя отново впери поглед в тавана.

— Виж, тренирам за продуцентите.

Двамата се разсмяха. Той се наведе и погали бедрата й, сетне ги разтвори.

— Не! — каза рязко тя.

— Защо?

— Защото не си влюбен в мен.

— Виж ти! Мъжът ти ли го измисли?

— Не, аз. Харесва ли ти?

— Много.

— Това е вид ухажване, така ли? А ти…

Замълча, а той й се усмихна. На свой ред тя понечи да се смъкне надолу.

— Не, първо аз.

— Не искаш ли заедно?

— Първо аз.

— Развратен си.

— Да, много — призна той.

— Но ми направи чудесни снимки, затова ще ти се подчиня.

Сетне разтвори крака и добави:

— Понеже съм ти длъжница.

Серве я изгледа възмутено.

— Доколкото разбирам, изпитваш ужас от това, така ли?

— Отвращава ме, гадно ми е.

Усмихна се, загледа го мълчаливо и нежно го докосна.

— Но ти ми харесваш.

Сетне се отпусна в ръцете му и зачака.

— Изкуство ли е любовта?

Серве се наведе и прошепна:

— Повече от изкуство.

 

 

В три часа сутринта Серве мина с колата по улица Дюто, на път за вкъщи. Видя един осветен прозорец, паркира и се качи на втория етаж на стара сграда. Отвори му Себастиен Щайнер, захапал лула, облечен в поизносен виненочервен халат. Кимна за поздрав и го покани да влезе.

— Ще пиете ли кафе?

— С удоволствие.

С отмерените движения на ерген Щайнер приготви две кафета, докато Серве прелистваше „Икономическата хармония“ на Бастиа.

— Дали не се е заблуждавал?

— Не.

— Всички ли грешат?

— Да.

— Тогава какво излиза?

Щайнер го изгледа, без да продума, сякаш се забавляваше, мислейки за някаква стара шега.

— Бастиа, Бьом-Баверк, Фон Мизес, Фридман^[14], Щайнер и много други като тях са мислили и мислят разумно. Но разумът, както и „щастието“ на хората, не играеше никаква роля. След 1789-а си сменихме културата, езика, идолите и камшиците. Възприехме думата „разум“, но не и значението й. Кейнс^[15] го знаеше вчера, Голбрайт^[16] го знае днес. Именно това наричам аз шегата на културата.

— Защо? Смешно ли е?

— Точно защото не е смешно. Малко мляко?

— Не, благодаря.

— Шведите предлагат най-добри „социални“ условия в сравнение с другите страни, но не посягат на пазарния механизъм и не облагат капитала. А ги осъждаме за това. Какво повече искате?

— Не знам.

— Нито пък аз.

Серве остави книгата, за да разбърка кафето си и каза тихо:

— Eppur, si muove!…^[17]

Щайнер поклати глава.

— Не всички грешат. Властниците знаят на какво се крепят.

Серве остави чашата си.

— Ще играем ли?

— Добре.

Започнаха партия шах.