Аарон Флетчър
Птиците свиват гнезда (8)

Осма глава

Щом стигна до високите каменни колони, които се извисяваха от двете страни на портата и преминаваха в арка, Александра отклони коня от пътеката, влезе вътре и тръгна нагоре по широката алея с високи дървета от двете страни, която водеше към Камдън парк. Имението беше прекрасно с разкошна типично английска извънградска къща, сякаш дошла тук от другата страна на земното кълбо. Сградата беше огромна, с големи и дълги крила от двете страни, изградена бе от тухли, имаше широко входно стълбище и беше украсена с первази от местен гранит.

Щом стигна къщата, Александра завърза коня и изкачи стълбището. Похлопа с чукалото върху широките двойни врати. Прислужницата отвори вратата, и като тромаво се поклони в реверанс, поздрави Александра.

Каза й, че няма никой от семейството, всички били излезли рано сутринта.

— Ясно — каза си Александра разочарована. — Случайно да знаете, къде отиде мистрес Елизабет и кога ще се върне?

— Не, мистрес Александра. Излезе заедно с баща си и единственото нещо, което зная, е, че готвачът не ги очаква да се върнат за обяд. Ще искате ли да влезете и да ги изчакате, или просто да пийнете нещо освежително, мистрес Александра?

— Не, благодаря. Моля ви, предайте поздравите ми на мистрес Елизабет и й кажете, че ще дойда пак. Довиждане.

Прислужницата се поклони и затвори вратата, а Александра заслиза надолу по стълбите и се отправи към коня си. Обиколи къщата, за да погледне лозята. Зад сградата имаше огромни, симетрично подредени цветни градини, чиито пътеки се виеха между лехите, а още по-нататък се виждаха ниви, овощни градини и пасбища.

Още по-далеч се намираха кошарите с овце, плевните, готварницата, навесът за стрижене и други сгради. Върху една ливада, в единия край на кошарите пасяха няколко десетки чистокръвни мериносови овце. Стадата бяха разпръснати върху хълмистия терен, като имението се разпростираше върху близо 60 хиляди акра.

Лозята се намираха близо до овощните градини и възседнала коня, Александра тръгна покрай оградата на нивите и овощните градини. Слезе от коня и влезе през портата, и се отправи към отсрещния край на огромното лозе, където работеше градинар, който прочистваше с мотика бурени. Възрастният и жилав Ходгкинс и Александра се бяха сприятелили по време на нейните гостувания в имението. Той тръгна към нея, като й махаше с ръка и се усмихваше.

— Добър ден, мистрес Александра — отговори той, когато тя го поздрави. — Още когато засаждахме лозята, си знаех, че скоро ще дойдете да ги видите.

— Наистина ли? Защото аз чух за тях едва снощи. Какво, вино ли възнамерява да прави мистър Макартър?

Градинарят кимна, като посочи към ъгъла на оградата.

— Точно там мистър Макартър смята да построи сграда, където ще бъде пресата за гроздето и бъчвите за ферментация, а избата, където виното ще отлежава, ще се намира под нея. Тази година ще имаме достатъчно грозде, за да направим няколко дузини галона вино.

— О, така ли? Как се обработват лозята и с какво ги торите, мистър Ходгкинс?

Той започна да й обяснява, по какъв начин става отглеждането на лозята, като я развеждаше наоколо и й показваше. Стигнаха до края на лозята, а оттам нататък започваха овощните градини. След това тръгнаха към портата, където Александра беше завързала коня си.

— Тук непрекъснато се правят някакви подобрения — забеляза тя. — Всяка година има нещо ново.

— Това е вярно — съгласи се Ходгкинс. — През годините, когато мистър Макартър беше в Англия по работа, госпожата направи много подобрения. Именно тогава бяха засадени по-голяма част от овошките.

Александра излезе през вратата и отиде до коня си, а градинарят я последва.

— Вие работите тук доста отдавна, нали, мистър Ходгкинс? — попита тя.

— Да, да, така е, мистрес Александра. Когато дойдох, тук имаше едва около хиляда акра земя. Сега те са шейсет хиляди и непрекъснато се увеличават. Днес мистър Макартър и мистрес Елизабет отидоха да разглеждат някаква земя с перспективата да я закупят, когато бъде обявена за продан.

Александра понечи да се качи на коня, сетне се обърна.

— Исках да видя мистрес Елизабет днес, но прислужницата в къщата не знаеше къде е отишла. Случайно да знаете, къде се намира тази земя, мистър Ходгкинс?

— Да, става въпрос за овцевъдна ферма между Парамата и Бакхърст на изток от река Нипиън. Някакъв собственик на магазин в Сидней на име Уилямсън се свързал с мистър Макартър и му казал, че фермата е собственост на баща му и когато той умре, което се очаквало да стане скоро, щял да продава.

— Това е на няколко мили от тук, нали? Като се има предвид времето, което им е необходимо да отидат дотам и обратно, да говорят със собственика и да разгледат земята, навярно ще отиде целия ден.

— Не, не вярвам, мистрес Александра. Човекът предупредил да не се разговаря със собственика, тъй като той не искал стопанството му да бъде продавано или раздробявано на парчета. Мистър Макартър и мистрес Елизабет тръгнаха по най-прекия път, така че трябва да се върнат някъде през ранния следобед.

— По кой път тръгнаха?

— Ами, по пътеката, която върви покрай източния бряг на реката, а след това на север към фермата. Оттук разстоянието е много по-кратко, отколкото, ако трябва да се минава през Парамата.

Александра погледна слънцето и видя, че й остават още няколко часа до времето, когато трябваше да си тръгне обратно към къщи. Тъй като не познаваше местността, не знаеше за съществуването на пътека, която да минава покрай източния бряг на реката, но, както изглеждаше, нямаше да бъде трудно да следва упътванията на градинаря. Реши да тръгне по пътеката и да пресрещне Елизабет и баща й.

Като се улови за седлото, тя скочи леко върху него и каза на Ходгкинс какво е решила да направи. Градинарят се намръщи тревожно и поклати неодобрително глава.

— Нямате придружител — отбеляза той, — а пътеката покрай реката е доста изолирана и отдалечена от пътя, мистрес Александра. Най-добре е да изчакате мистрес Елизабет и баща й тук.

— Но тогава ще трябва да си тръгна за вкъщи, почти веднага, след като те пристигнат, мистър Ходгкинс. Но ако ги пресрещна на пътеката, ще имаме време да си говорим, докато яздим насам, а не съм я виждала от много време.

— Е, вие си знаете — каза Ходгкинс колебливо. — Внимавайте много, мистрес Александра. Приятен ден!

Александра се сбогува с него, помаха с ръка и обърна коня си. Заобиколи оградата, след това мина покрай кошарите и ливадите, където пасяха мериносовите овце. Тревистите хълмове на имението се простираха пред нея и тя обърна коня си на северозапад, към река Нипиън.

Докато измине първите няколко мили, встрани от пътя виждаше стада овце, които пасяха в ливадите, а до тях стояха овчарите. От време на време в далечината се мяркаха сгради с помощни постройки до тях. След това пасищата преминаха в храсталаци и рядка гора, а наоколо не се мяркаше жива душа.

Показа се реката, обградена от високи и гъсти дървета. Щом стигна близо до тях, Александра забави коня, и в този момент видя пътя. Беше по-скоро пътечка и по нея се виждаха пресни следи от копита в посока на север, очевидно оставени от Елизабет Макартър и баща й.

Окуражена от следите, Александра обърна коня и го подкара по пътеката в лек галоп. Когато пътеката внезапно зави в гората, тя се наклони напред, дръпвайки юздите, а един клон едва не събори широкополата й шапка. Конят премина в тръс и Александра се намери заобиколена от огромни призрачно сиви евкалиптови дървета, в здрача от цветните им корони.

Пъстроцветни папагали пищяха пронизително, а дроздовете пееха благозвучно. Но някъде дълбоко в себе си, недокосната от птичия шум, гората изглеждаше странно тиха на Александра. Въпреки че беше свикнала да язди без придружител, тя за първи път имаше чувството, че е напълно сама.

Спомни си какво й бе казал Ходгкинс за пътеката, но тогава тя не беше обърнала особено внимание на думите му. Той я бе предупредил, че тя се намира далеч от пътищата, които свързваха Сидней и селата. Спомни си различни истории, които бе чувала, за разбойници, които причаквали плячката си по глухи пътища, като нападали изолирани ферми и самотни пътници.

Тъкмо си мислеше да се върне обратно, когато пътеката отново зави и излезе от гората. Щом видя ярките слънчеви лъчи и широките тревни ивици от двете страни на пътеката, страховете й се разсеяха. Продължи по пътеката, като следите на копитата поддържаха надеждата й, че Елизабет и баща й ще се покажат всеки момент, след завоя или след следващия.

Пътеката отново навлезе в гората, но сега тя беше по-рядка и по-малко мрачна и не толкова страшна като преди. Александра се наведе напред и продължи да язди в галоп. Пътеката зави още по-навътре в гората, но изведнъж бе препречена от паднало дърво. Александра премина в тръс като дръпна едната юзда и насочи животното към дясната страна на дебелото и масивно дърво.

След като конят мина препятствието, Александра се обърна, и с крайчеца на лявото си око забеляза някакво движение в храстите. Откъм падналото дърво изскочи най-страшният мъж, който някога бе виждала, а други двама изникнаха зад един храст няколко ярда по-нататък. Парцалив и брадясал, мъжът имаше груба, грозна физиономия, покрита от едната страна с яркочервен белег по рождение.

След като изскочи от скривалището си, той посегна към юздите на коня, което уплаши животното и го накара да свърне встрани. В същия миг Александра инстинктивно разви камшика и удари мъжа през главата. Ударът с тежката дръжка свали шапката му и го зашемети, докато в същото време пръстите му се вкопчиха зад металната част на юздата.

Уплашеният кон цвилеше от ужас, вдигна се на задните си крака и удари мъжа с предните. Когато тежкото копито се стовари върху крака на разбойника, той поотпусна юздите. За част от секундата Александра беше на косъм да се измъкне, тъй като другите двама бяха все още доста далеч, за да могат да уловят коня. Тя заудря по ръката на разбойника с дръжката на камшика.

Той не пускаше юздите, а жестоките му сини очи гледаха кръвнишки Александра и грозното му, белязано лице беше разкъсвано от гняв. Сграбчи я за ръката и докато тя го удряше с дръжката на камшика, той я издърпа от коня. Александра се свлече от седлото, падайки върху земята по лице.

— По дяволите, Краули, какво се бавите? — изрева мъжът. — И ти, Снайвли. Размърдайте си задниците и елате да хванете този проклет кон!

Двамата мъже се втурнаха напред и хванаха юздите. Замаяна от болезненото падане, Александра започна да се изправя като си помагаше с ръце и колена, а разбойникът сграбчи камшика от земята и я удари по гърба. Затъпяваща болка разтърси тялото й и тя заплака пряко волята си и отново падна.

— Дай й да се разбере хубавичко, Хинтън! — крещеше единият от мъжете доволно, докато другият се хилеше просташки. — Давай, Хинтън, накарай я да пищи!

Хинтън се беше изправил над нея и я удряше ожесточено с камшика. Страшна болка изгаряше гърба й и Александра хапеше устни, за да не изкрещи, а в това време другите двама се смееха жестоко и с грубиянски крясъци насърчаваха Хинтън да продължава. Най-накрая той спря, отстъпи назад и хвърли камшика на земята.

— Това беше само, за да знаеш какво те чака, мръсна кучко, ако продължаваш да ми създаваш повече грижи — озъби й се той. — Вашата порода ни смъква кожите от сума ти време, та сега е наш ред да изравним резултатите. Какво ще кажете за това, ей, вие двамата?

Те изкрещяха одобрително, като се хилеха злобно. Хинтън се приближи към коня и заедно с другарите си започнаха да пооглеждат и обсъждат, като издаваха възгласи на одобрение. Александра беше потресена, напълно шокирана от случилото се. Събитията се бяха развили прекалено бързо за нея. Животът й до един момент бе напълно нормален, а в следващия, тя бе брутално малтретирана от оскотял и освирепял разбойник.

Обхваната от ужас, смесен с болка и гняв от бичуването, очите й се изпълниха със сълзи. След това тя събра сили и воля и се бореше със себе си да не заплаче. Тя знаеше, че единственият й шанс да не падне духом пред разбойниците, бе да запази самообладание. Ако успееше, може би можеше да поговори с тях и да им предложи откуп.

Вътре в душата й се водеше отчаяна битка, в която силната болка и страхът заплашваха да победят самообладанието й. Тя успя някак си да си наложи да не плаче, но не можеше да спре нервното треперене на ръцете и краката си, докато се изправяше и слагаше в ред дрехите си. За да го прикрие, тя изви краката си, а ръцете пъхна под пелерината. Но грубите маниери на тримата разбойници и техният отвратителен вид правеше двойно по-трудна задачата й да запази каквото и да било самообладание.

И тримата бяха дрипави и мръсни. Краули беше огромен, мускулест мъж, с дълга и мазна коса и брада, целите сплъстени, а по злобното му лице личаха следите от множество побоища. Снайвли беше доста по-дребен. Освен това, беше млад и изглежда не беше толкова закоравял престъпник, но той се стараеше да подражава на другите двама. По всичко личеше, че от тримата Хинтън бе най-лошият. С грубата си, грозна физиономия, обезобразена по рождения с белег върху лявата половина на лицето, и с ледените си, нечовешко жестоки, безцветни сини очи, той се явяваше самото олицетворение на злото.

Хинтън се отдалечи на крачка от коня и вдигна от земята малката дамска чантичка на Александра. Погледна вътре в нея, сетне я захвърли с погнуса.

— Няма пукнат грош! — изрева той. — Как така яздиш такъв кон и си облечена в такива скъпи парцали, а нямаш никакви пари?

Като мобилизира волята си и се стараеше гласът й да не трепери, Александра отговори:

— Рядко нося пари със себе си, освен когато възнамерявам да правя покупки. Въпреки това мога да ви намеря пари.

— Как ще стане това? — попита подигравателно и недоверчиво той.

— От баща ми. Той ще ви даде откуп.

Краули веднага прояви интерес, а очите му светнаха от алчност.

— Колко ще плати? — попита той.

— Нямам представа, колко се дава при такива случаи, но той ще плати една разумна цена. Ако действате добросъвестно, мисля, че бихте могли да очаквате не по-малко от сто златни лири.

— Сто златни лири! — възкликна радостно Краули, а Снайвли му подражаваше възторжено. — Боже господи, та това е много повече, отколкото ще съберем от всичките обири по фермите. Какво ще кажеш, Хинтън?

— Какво да кажа ли! — изкриви в язвителна гримаса физиономията си Хинтън, подигравайки се на Краули. — Какво да кажа ли? — Той се приближи до него, като повиши гласа си и почти изрева. — Казвам, че вие сте двама безподобни глупаци, свине такива! Ако бяхте сами, без мен, да сте увиснали на бесилото, още преди да успеете да откраднете дори чувал с царевица.

— Какво толкова съм казал? — попита Краули. — Семейството й трябва да е богато.

— Тук сте прави — съгласи се мрачно Хинтън. — Както се вижда, отгледали са една хитра мръсница, която ще ви заведе направо до бесилото. Щом идете да си приберете откупа, ще намерите да ви чакат войници и горещо олово вместо злато.

Александра заговори бързо.

— Тази опасност може да бъде избегната чрез посредник. Срещу един шилинг всяко момче ще занесе писмо и ще вземе парите, а баща ми няма да прави никакви опити да…

— Затвори си мръсната уста! — изрева с хрипливия си глас Хинтън, като вдигна заплашително юмрука си и тръгна към нея. — Не ме будалкай с умните си приказки! Ако чуя още една дума от тая помия, ще ти счупя главата!

Появилата се за миг надежда премина в отчаяние и Александра млъкна. Като улови юздите на коня, Хинтън каза на Снайвли да се скрие в храстите и да наблюдава за други пътници по пътеката, сетне махна с ръка на Александра да върви през гората в посока към реката. Тя се обърна и тръгна между дърветата, като се мъчеше отново да запази самообладание, докато от страданието и болката очите й се напълниха със сълзи.

Хинтън водеше коня и двамата с Краули вървяха след нея и разговаряха помежду си. Краули мърмореше, че пътеката е твърде изолирана и по нея рядко минават хора, които да бъдат причакани. Хинтън му отговори, че така е по-безопасно, въпреки че плячката е малка. Гората ставаше все по-гъста и Александра с усилие намираше пътеката между дърветата, всеки път щом забавеше ход и проявеше колебание, Хинтън поръмжаваше и я буташе нетърпеливо.

Щом приближиха реката, сред дърветата Александра забеляза поляна, където спънати с букаи пасяха пет коня, а под едно дърво на отсрещната страна бяха струпани на купчина седлата им и торби. Хинтън сграбчи Александра за ръката и я спря, подавайки юздите на Краули. Той се изсмя и поведе коня към поляната, а Хинтън заблъска Александра към храстите встрани.

Щом разбра какви са намеренията му, ужасът на Александра премина в паника и обезумяла, тя започна да се дърпа. Той заби юмрук в слепоочието й с груба жестокост и главата й закънтя от болка. Внезапно всичко се завъртя пред очите й, тя се строполи и почти изпадна в безсъзнание. Безчувствена, тя усети как той повдигна полата и фустите й, след това дръпна бельото й, разкъсвайки го.

Някъде в помраченото й, замъглено съзнание от обхваналия я ужас, Александра изпита силно отвращение, когато той се отпусна с цялата си тежест върху тялото й, притискайки я силно. След това тя усети силна, режеща болка, която стана нетърпима, докато той се движеше бързо, дишайки запъхтяно и сумтейки върху нея. Раните от камшика върху гърба й пареха още повече под тежкото му тяло, което я притискаше към земята, вонята от потта му я задушаваше, а главата й пулсираше на мястото, където той я беше ударил с юмрука си.

До момента, в който той свърши, мъчителната болка беше успяла да я върне в пълно съзнание. Хинтън скочи на крака, оправяйки дрехите си, след което я хвана за ръката и я издърпа да стане. Догади й се от горчивия вкус на качилата се в устата й жлъчна течност в бунтуващия й се стомах и предизвика внезапно желание да повърне. Тя преглътна, като непрекъснато се бореше с гаденето, докато в същото време Хинтън я тикаше от храстите към поляната.

Краули се беше разположил между седлата и багажа, като чакаше нетърпеливо, и когато Александра и Хинтън излязоха на поляната, той скочи на крака.

— Сега е мой ред — каза той, като се хилеше цинично.

— Не, засега я остави на мира — отговори Хинтън.

В първия миг Краули остана като гръмнат, сетне целия почервеня от яд.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — попита той. — Ние делим всичко и делим по равно.

Хинтън избута Александра встрани, като се приближи заплашително към другия бандит.

— Искам да кажа, че аз съм този, който определя кога и как ще делим! — изрева той. — Казах ти да я оставиш намира засега, и точно това ще сториш, мръсно животно!

Краули отговори разярен, а Хинтън ревеше срещу него, докато двамата се бяха изправили един срещу друг само на няколко инча разстояние със свити юмруци. Гаденето на Александра беше преминало и тя нямаше нужда да се бори, за да потиска плача си, защото очите й бяха пресъхнали. Обхваната от ужасното чувство за нещастие, поради унижението и оскърблението, тя стоеше и чакаше безчувствена, какво щеше да стане, докато двамата мъже се дърляха като кучета за разгонила се кучка.

Страданието й намаля малко, когато Краули най-сетне отстъпи и това сложи край на препирнята. Хинтън й даде знак да се приближи към седлата и багажа. Тя тръгна към тях и намери място да седне, а двамата мъже седнаха наблизо, мълчаха и се гледаха враждебно. Александра гледаше в земята, без да я вижда, измъчвана от горчивата физическа и емоционална болка.

* * *

По някое време следобеда Снайвли се втурна на поляната, като размахваше ръце възбудено и говореше, че двама ездачи се приближават от север. Хинтън грабна едно въже и побърза да върже краката и ръцете на Александра. След това тримата провериха пистолетите си, пушките и ножовете и изчезнаха между дърветата, тичайки към пътя.

Не след дълго те се върнаха в лошо настроение, а Краули беше съвсем ядосан. Той искал да нападнат пътниците, но Хинтън отказал, тъй като ездачите били въоръжени. Докато се караха, описвайки пътниците като мъж и жена, които вървели на юг по пътеката, Александра разбра, че двамата Макартър току-що са минали на път за вкъщи.

Тя въздъхна мълчаливо, като се разкайваше дълбоко в себе си. Ако съдбата беше по-милостива, в този момент тя щеше да язди заедно с тях и да си бърбори щастливо с Елизабет. Или, призна си тя честно пред себе си, ако бе преценила правилно, сега щеше да чака пристигането на Елизабет в Камдън парк.

Разбойниците започнаха да се стягат за път, като Краули и Снайвли подреждаха багажа, а Хинтън развързваше Александра. След това, той отиде до коня й и развърза дамското седло, захвърли го на земята и се обърна към нея.

— Няма кой да ти угажда на прищевките сега — изръмжа той, — така че поразмърдай мързеливия си задник и за разнообразие се погрижи за себе си. — Той посочи към един от конете. — Сложи седлото на онзи кон и гледай да не се мотаеш.

Петте коне бяха млади животни, но в лошо състояние поради неправилно гледане, а кльощавата, изтормозена кобила, която той й посочи, беше в най-ужасно състояние. Александра занесе седлото до животното, а в това време мъжете обсъждаха какво ще правят през нощта. Смятаха да нападат няколко ферми, след което да избягат в скривалището си, някъде на запад в Сините планини.

След като оседла коня, Александра се качи на него. Щом мъжете станаха готови, Хинтън завърза ръцете й на гърба, като я предупреди мрачно да не се опитва да бяга или да вдига шум, след което тръгнаха. Снайвли се движеше на около сто ярда пред тях, за да наблюдава за евентуални пътници, Хинтън водеше коня на Александра, а Краули ги следваше с двата товарни коня.

През останалата част на следобеда те вървяха нагоре по пътеката в бавен ход, като мъжете бяха готови да се шмугнат между дърветата всеки момент, при опасност да бъдат забелязани. На свечеряване Хинтън извика Снайвли и му каза да се присъедини към Краули, след това засили коня в лек галоп. Щом се стъмни, Хинтън отново забави коня по тъмните отсечки, където пътеката се виеше през гората.

Тъй като в тъмното мъжете не можеха да видят какво прави, Александра оставяше следи, които можеха да послужат на хората, които щяха да тръгнат да я търсят. Тя беше сигурна, че градинарят в Камдън парк ще прати хора да я спасяват и те щяха да забележат оставената върху земята чантичка. Със завързани зад гърба й ръце, тя дърпаше края на скъсаната на кръста й рокля и през две-три мили късаше малко парче от пъстрия муселин, и го хвърляше върху пътеката.

Почти два часа след залез-слънце, те бяха близо пътя между Парамата и Батхърст. Хинтън сви между дърветата, където слезе от коня и задърпа Александра от седлото й. Завърза я за едно дърво, докато останалите мъже вързаха коня й и товарните животни. След това разбойниците със своите коне излязоха от гората и тръгнаха нагоре по пътя за Парамата. Александра се дърпаше насам-натам, за да се освободи от въжетата, но се отказа, като разбра, че е безполезно.

Сама в мрака, заобиколена от нощния шум на гората, тя си мислеше за ужаса, който цареше в семейството й. Майка й и баба й вече трябва да са полудели от безпокойство, докато баща й и брат й яздеха в нощта към Камдън парк. Там те щяха да научат достатъчно, за да бъдат потвърдени съмненията им, но не можеше да се направи нищо, преди да настъпи утрото на следващия ден.

Като се измъчваше вътрешно от угризение на съвестта, Александра си даваше сметка, че животът й е опропастен. Дори ако въжетата бяха не толкова добре завързани и тя можеше да избяга и да намери пътя към семейството си още тази нощ, нещата никога вече нямаше да бъдат същите. Злите езици щяха да я одумват за това, което се бе случило с нея, докато е била задържана, хвърляйки сянката на позора върху името й.

Поради същата причина, ако тя бъде спасена или успее да избяга през следващите няколко дни, тя знаеше, че баща й навярно щеше да я върне обратно в Англия. Тя толкова много беше искала това, но не и с цената на един опропастен живот. Несправедливостта на ситуацията я изпълваше с безпомощна ярост, а най-оскърбителното и унизително в случая бе, че тя си даваше съвсем ясна сметка, че можеше да избегне нещастието, ако беше преценила правилно.

Луната се издигаше все по-високо, а слабата й светлина светеше между листата на дърветата. На няколко ярда по-нататък, тя видя колиба от кори на дърво, а пред нея наредени в кръг камъни за палене на огън. Огромната купчина пепел говореше, че някой беше си правил бивак тук доста често. Но колибата изглеждаше стара и беше неправдоподобно да се появи внезапно някой спасител.

Лекият ветрец, който духаше в речната долина, стана по-силен и студен, което увеличи още повече страданията й. По-късно през нощта Александра чу тропот на копита, които се чуваха от пътя, идващ откъм Парамата. Тропотът на копитата беше на повече от три коня и тя бе изпълнена с надежда, като се ослушваше, чудейки се дали разбойниците не бягаха, преследвани от някого. Но щом приближиха, тя чу тримата мъже, които се смееха и крещяха.

Едва забележими на слабата светлина, разбойниците яздеха между дърветата, водейки още три коня, като откраднатите животни бяха натоварени тежко с плячката от грабежа. Мъжете се бяха зачервили от победата, освен това, бяха пияни и воняха на ром, докато слизаха от задъханите коне. Като ревяха и се смееха жестоко, те си говореха за ужаса, който бяха предизвикали във фермите.

— Най-добра беше последната — злорадстваше Краули, — където завързахме мъжете в предната стая, така че да могат да гледат, докато оправяхме жените им. Колкото по-силно пищяха жените, толкова повече мъжете побесняваха.

— Точно така — съгласи се Снайвли екзалтирано. — Мислех си, че оня куцокрак старец щеше да получи удар. Той се вбеси така, че очите му щяха направо да изскочат. Но жените от последната ферма бяха най-хубавички от всичките.

— Там и плячката беше най-голяма — добави Хинтън. — Хайде, елате да прехвърлим част от нея върху другите два коня. Щом съмне, войниците ще бъдат по петите ни, така че трябва да стигнем до скривалището.

Разбойниците разтовариха част от заграбените стоки и ги прехвърлиха върху двата вързани товарни коня. Когато почти свършиха, Александра започна да изпитва тревога. Хинтън изобщо не й обръщаше внимание и тя се питаше дали не възнамерява да я убие. Независимо от случилото се и последиците от него, нищо не можеше да убие силната й воля да живее.

Той обаче се приближи към нея, вонящ на ром, примесен с отвратителната смрад на пот. Развърза я и я заблъска към коня й. След като се качи на седлото, той отново завърза ръцете й отзад на гърба и като взе свободното въже, за да води коня й, той се качи върху своя.

Другите двама водеха товарните коне и следваха Хинтън, който се движеше между дърветата. Александра откъсна парче от роклята си. Когато конете свърнаха по пътя за Парамата, тя пусна плата. Няколко минути по-късно конските копита заудряха глухо по дървения мост над река Нипиън.

След като прекосиха моста, тя пусна още едно парче от роклята си, след това престана да къса. Знаеше, че ако някой от мъжете забележеше дупката в роклята й и се досетеше какво е правила, тя щеше да бъде мъчително убита. Освен това, трябваше да съсредоточи вниманието си да пази равновесие върху седлото, тъй като Хинтън увеличи хода, преминавайки към бърз галоп.

Час по-късно в подножието на хълмовете единствено конят на Хинтън можеше да поддържа галопа. Като се обръщаше назад от време на време, за да удря коня на Александра с въжето, той псуваше и крещеше към мъжете да пришпорят конете си и да не изостават. Животните се задъхваха, докато вървяха в тръс, а когато пътя стигна до планините, те съвсем намалиха темпото, независимо от това, колко жестоко бяха удряни и блъскани.

Докато се изкачваха и слизаха по стръмните склонове, Александра все по-трудно пазеше равновесие със завързаните зад гърба ръце. Хинтън изкрещя на мъжете, че остават още няколко мили до отклонението от пътя за скривалището. Александра се приготви да скъса поредното парче от роклята си и да го пусне при завоя, знаейки, че то ще бъде най-важното от всички.

В този момент, първите лъчи на изгрева докоснаха върховете на планините на изток. След като светлината огря небето, сърцето на Александра се сви. Щеше да бъде самоубийствен акт да пусне парчето плат, след като Снайвли и Краули яздеха зад нея. Зората премина в ярката светлина на деня, докато конете следваха пътя по западните склонове на планината.

Пиянската възбуда на мъжете беше преминала в махмурлук. И тримата бяха изтощени и се чувстваха отвратително, а освен това, бяха и неспокойни, тъй като се движеха денем. Те удряха конете, но животните бяха почти напълно изтощени. Щом камшиците заплющяваха ожесточено върху им, конете се забързваха в тръс за известно време, сетне отново кретаха едва-едва.

Пътят беше пуст и в неравния, покрит с гъсти гори планински терен не се виждаха никакви къщи, което разбиваше всякаква надежда Александра и разбойниците да бъдат забелязани. Щом стигнаха долина, плътно покрита с храсти и дървета, Хинтън сви встрани от пътя. Като измина около 200 ярда по една пътека през гъстата растителност, той спря и слезе от коня. Докато Снайвли и Краули се занимаваха със своите коне, Хинтън връзваше поводите на коня на Александра и на другото животно за едно дърво.

— Мисля, че ще се опиташ да избягаш — измърмори мрачно той, гледайки я кръвнишки. — Но трябва да знаеш, че това ще е достатъчно, за да ти съдера кожата с камшика точно така, както хората от твоя сой правеха с нас. Така че ако си мислиш, че можеш да избягаш, давай!

Той се обърна и заедно с другите отиде до пътя. След това бавно поеха обратно, като внимателно изправяха стъпканите от конете храсти и заличаваха всяка следа, оставена от копитата им. Щом стигнаха до мястото, където бяха вързали конете, те бяха по-спокойни и уверени, че са в безопасност, далеч от възмездието за техните безчинства на изток от планините. Хинтън извади стомна с ром от една от торбите и като отпи от нея, я подаде на другите двама. Те също отпиха от нея, върнаха стомната обратно, и отново се качиха на конете.

Животните се движеха бавно по долината през гъсталаците от храсти и дървета и Александра трябваше да се навежда напред, за да избегне клоните. Между върховете на дърветата, тя забеляза отвесна каменна скала, която се издигаше над гористите склонове в горната част на каньона. Близо до върха, между падналите от скалата обли камъни течаха тънките струйки на ручей и стените на долината се затваряха в стръмно, гористо нанадолнище.

Хинтън слезе от коня и смъкна Александра, след което й развърза ръцете. След това изръмжа още едно гневно предупреждение какво ще направи, ако се опита да избяга и я заблъска към склона. Когато започна да се изкачва по него, разтваряйки клони, за да може да мине, тя видя широка пътека със следи от копита на подхлъзвали се коне.

Мъжете и конете тежко преодоляваха изкачването. Докато Александра следваше пътеката, зад нея пъшкаха тримата мъже, конете задъхано пръхтяха, изкачвайки се трудно по склона. След като изкачиха около двеста ярда, Александра стигна до плато в подножието на скалата. Пътеката вървеше между гъсти дървета и храсти в началото на равния терен, който свършваше в поляна от около един акър, скрита зад растителността. Това беше скривалището на разбойниците, от едната страна на поляната имаше извор, а в подножието на скалата огромна пещера.

При вида на скривалището Александра изпита още по-силни угризения от безразсъдната си постъпка. Платото и пещерата бяха напълно скрити от дърветата и храстите и беше невъзможно да се видят от долината, дори и от съвсем близко разстояние. Мястото беше много надеждно и щеше да е изключително трудно да бъде открито от онези, които я търсеха.

Тя свали седлото от коня си и го спъна с букаите да пасе, сетне седна пред пещерата. След като се оправиха с конете, мъжете започнаха да разглеждат плячката си от фермите. Освен ром и огромни количества хранителни провизии, имаше дрехи, инструменти, покъщнина и оръжие, а у Хинтън имаше пари и евтини украшения.

След като преброи няколкото гвинеи и поглеждайки към бижутата, той остана недоволен, тъй като бе очаквал повече пари и ценности.

— Ако бяхме имали време да ги пообработим с ръжена — говореше мрачно той, — щяха да си кажат къде са скрили парите, които ние не успяхме да открием.

— Да, но сега плячката е по-голяма от миналия път — отбеляза Краули. — Освен това, може да продадем оръжието и други неща, което ще ни даде добри пари.

Хинтън кимна в знак на съгласие, вдигна рамене и забрави за разочарованието си.

— Така де, ще вземем малко пари от това. Във всеки случай аз обмислям план, който ще ни донесе много пари, толкова много, че ще можем да изкараме с тях доста дълго време.

Краули попита за какво става въпрос, но Хинтън каза, че няма да каже нищо, докато не го обмисли добре. Двамата мъже започнаха да говорят, че през следващите няколко дни трябва да отидат до селищата, които се намират на река Хънтър, където можеха да продадат плячката си на собственици на магазини, които не задават въпроси.

Хинтън се обърна към Снайвли, който беше започнал да пали огън пред пещерата.

— Глупак! Войниците ще ни търсят и могат да забележат пушека от огъня през деня.

— Гладен съм — оплака се Снайвли. — Трябва ли да чакаме до довечера, за да ядем?

— Не! — изръмжа нетърпеливо Хинтън. — Имаме много сирене и сухари. Намери ги, да похапнем малко от тях.

Снайвли затършува из провизиите, извади огромно парче сирене и сухари. Отряза парче от сиренето и заграби пълна шепа от сухарите, другите мъже правеха същото. Тъкмо Снайвли се готвеше да седне и да започне да яде, Хинтън му каза да се покатери на скалата и да наблюдава пътя и да му съобщава, ако се появят и най-малките признаци за преследване.

Като пъхна храната в джоба си, Снайвли се заизкачва по грубо скована стълба от едната страна на пещерата и стигна до един издаден камък, на около трийсет фута нагоре по скалата. Александра нямаше никакъв апетит, но стомахът я болеше от глад и тя прие нейния дял от сиренето и сухарите, след това седна и започна да се храни.

След като свърши с яденето, тя се върна до плячкосаните вещи, извади едно одеяло и легна на същото място, където беше седяла. Хинтън я изгледа, сетне се обърна към Краули и му каза нещо.

Въпреки че беше почти напълно изтощена, безпокойството й я държеше будна. Не след дълго Хинтън и Краули разстлаха одеялата си и след миг захъркаха. Хинтън беше забравил да я върже, помисли си Александра, и ако това му стане навик, рано или късно тя щеше да има шанс да избяга. Като си мислеше за това, тя заспа.