Аарон Флетчър
Птиците свиват гнезда (3)

Трета глава

Легнал върху пода срещу походното легло, което се намираше в другия край на стаята, Дейвид спеше, здраво стиснал в ръка цепеницата, готов да се събуди при всеки шум. Но часовете течаха, слънцето изгря, а вратата на стаята му си оставаше плътно затворена.

Когато сутринта затворниците се събраха, те бяха по-дисциплинирани от предишния ден. Никой от работниците не искаше да слуша саркастичните подмятания на Хинтън и Краули, а и те самите не бяха настроени да правят каквито и да било забележки. Просто стояха мълчаливо, излъчвайки омраза, омраза, която беше и предупреждение.

Следващата нощ, часове след като затворническият лагер се успокои, Дейвид легна на същото място на пода и беше задрямал, когато скърцането от кожените върви на вратата го събуди. Той грабна цепеницата, повдигна глава и погледна към вратата.

Тя се отвори и на слабата светлина, идваща отвън, се откроиха силуетите на Хинтън и Краули. Докато те тихо се промъкваха на пръсти в стаята, Дейвид забеляза, че държаха тояги. Протегна ръка и улови здраво тоягата, готов да скочи на крака.

— Сега! — тихо извика Хинтън.

Краули се хилеше злобно, докато двамата мъже удряха върху леглото. Дейвид се изправи мълчаливо, като се движеше покрай стената, за да може да вижда силуетите им срещу вратата. Когато тоягите им глухо удариха леглото, Хинтън и Краули изпсуваха и издадоха звуци на учудване. В този момент Дейвид развъртя бързо цепеницата.

Чуха се тъпи и глухи звуци, когато тежкото дърво заудря на месо по двамата мъже. Виковете им на учудване преминаха в рев от причинената им болка и те заразмахваха тоягите назад. Дейвид се присви и се отдръпна, за да избегне ударите, като остана в тъмното, така че да може да вижда нападателите си срещу светлината, идваща от отворената врата. Удар от тояга засегна рамото му, сетне втори удар го перна по-силно по хълбока. Но всеки път, когато той размахваше тоягата си, тя удряше силно като чук, отваряйки широка рана в кожата, оставяйки дълбоки контузии.

Краули се отказа пръв, пусна тоягата на пода и изхвърча навън. В този момент, когато и Хинтън побягна, Дейвид ритна табуретката пред него и го препъна. Хинтън се просна на пода и залази в отчаяни опити да стигне вратата, а Дейвид започна да налага гърба и раменете му с цепеницата. Хинтън стигна вратата и избяга навън, а Дейвид го удари още веднъж.

Докато двамата мъже препускаха в мрака, вратата на съседната стая се отвори и обитателят й погледна навън.

— Какво по дяволите става тук? — попита той сънен.

— Пропъждах едни досадни насекоми — отговори Дейвид.

— Досадни насекоми? — изсумтя мъжът. — По-скоро ми приличаше на ден за бичуване пред триъгълника. — Като мърмореше недоволно, той затвори вратата.

Дейвид също затвори вратата на стаята си, отиде в дъното и взе одеялото. Като легна на леглото, той го уви около тялото си и заспа дълбоко.

На сутринта, след като изчегърта кървавите петна от пода на стаята, той отиде да закуси, но в готварницата не видя нито Хинтън, нито Краули. Когато отиде на строежа, те вече бяха там за сутрешния сбор.

Хинтън имаше почти нечовешки вид. От страната на белега имаше огромна подутина, а другата беше покрита с множество големи синини. Краули изглеждаше малко по-добре. Върху силно подутото му чело се виждаше рана и огромно мораво петно, което стигаше до очите му, превръщайки ги в две подпухнали цепнатини. И двамата бяха схванати и прегърбени от другите натъртвания по телата си, като мрачно сдържаха болката си, а останалите мъже хвърляха разбиращи погледи помежду си и към Дейвид.

След извикването по списък, Дейвид освободи майсторите и чираците им, разпредели задачите между останалите черноработници, с изключение на двамата съсипани мъже. Докато другите се отдалечаваха, Дейвид се приближи към Хинтън и Краули.

— Досега — каза той спокойно, — трябва да ви е станало ясно, че каквото и да се опитвате да правите, аз ще съм в очакване. Но това, което не знаете, е какво ще направя, ако ми създадете още веднъж някоя неприятност, така че ще ви кажа. Ще ви убия и двамата. Сега разбирате ли за какво става въпрос?

В очите им гореше омраза, но тя бе примесена със страх. Докато те мърмореха и клатеха глава в отговор, Дейвид разбра, че поне засега нямаше да има повече неприятности с тях. Той ги поведе към мястото за рязане на трупи, където човекът, който беше дежурен там за деня, разпределяше работата.

Трупите лежаха върху дълбока и широка яма в земята, в която работниците използваха дълги дърводелски триони, с които ги разрязваха. Това беше изтощителна дейност и работата долу в мрачната дупка, където се сипеха облаци от задушаващи стърготини, беше най-омразното занимание на обекта. Дейвид каза на отговорника, че Хинтън и Краули ще работят в ямата до второ нареждане.

— Ако имаш каквито и да е проблеми с тях — добави той, — веднага ми кажи.

Мъжът кимна и махна с глава към двамата каторжници да слизат в дупката, а Дейвид си тръгна. Франсис Гринуей още не беше пристигнал и Дейвид провери двата етажа на сградата да види, да не би да са възникнали някакви проблеми. Когато свърши обиколката си и установи, че различните дейности по обекта вървят задоволително, той излезе навън и се присъедини към общите работници, които носеха каменните плочи нагоре за покрива.

Беше късно сутринта, когато най-сетне се появи архитектът, който изглеждаше по-нервен от обикновено.

— Изникнаха трудности на строежа на черквата в Сидней — каза той на Дейвид — и губернаторът хич не е доволен от това. А с изоставането и на този обект, той наистина е много недоволен. По всичко личи, че си взел нещата в ръце тук много по-добре, отколкото аз очаквах, така че възнамерявам да те оставя да ръководиш обекта.

— Отлично. Мисля, че няма да имам проблеми.

— Надявам се да е така. Когато свършите покрива, изпрати ми майсторите в Сидней, защото имам спешна нужда от тях там. Ще идвам тук през няколко дни да видя как напредваш и наистина направи всичко възможно да не закъсняваме с обекта още повече.

Архитектът си тръгна и Дейвид се върна към заниманието си. Той изобщо не смяташе да се закъснява още повече със срока. Напротив, вярваше, че работата ще се ускори достатъчно, за да бъде спазен първоначалният срок за довършването на сградата, а може би дори по-рано от него. Резултатите, от пълноценното организиране на работата на каторжниците, вече започнаха да се забелязват. След като бяха премахнати закъсненията и инцидентите, постепенно темповете на работа се подобряваха.

Най-големият непосредствен проблем беше заплахата от дъжд. Тежките греди и част от дюшеметата, които бяха завършени в сградата, все още бавно съхнеха. Оставаше да бъде довършена една част от покрива, а през деня сиви облаци се появиха на небосклона, носени от ледения зимен вятър. През нощта Дейвид се събуди от ударите на дъжда, блъскан от вятъра по стената, до която беше сложено леглото му.

През нощта температурата падна под нулата и утрото беше сурово и леденостудено. Калната земя беше покрита със замръзнали участъци, там, където лапавицата се беше смесила с дъжда. На върха на сградата дори и грубите греди, които още не бяха покрити с каменни плочи, бяха хлъзгави, а останалата част от покрива беше покрита с лед, смъртно опасен за майсторите. Вътре в сградата дъждовната вода се стичаше по гредите и се събираше на локвички върху дюшеметата.

Дейвид даде на майсторите и чираците, които работеха на покрива здрави въжета, за да се обезопасят и около сградата запали огньове от стърготини. Общите работници спираха до огньовете, за да се постоплят, а майсторите и чираците излизаха навън до огъня, щом свършеха част от работата си. От време на време, и майсторите, и чираците които работеха по покрива, слизаха по стълбите на сградата, прогонени от силния и свиреп вятър и се гушеха край огъня, зъзнейки от студ.

Запалените огньове повдигаха духа на хората и загрижеността на Дейвид да им създаде удобство ги правеше по-весели и независимо от противното време, работата напредваше. През деня, когато приключиха изцяло работата по онази част от покрива, която вече бе покрита с каменни плочи, всички майстори се прехвърлиха да работят на последния непокрит участък.

На следващия ден студеното и влажно време се задържа, но въпреки това и последните каменни плочи бяха сложени. Покриха с дъски отворите за прозорците и вратите откъм ветровитата част на сградата и по този начин, най-сетне вътрешността й бе защитена.

На следващата сутрин след проверката, Дейвид изпрати майсторите и чираците, които работеха по покривите, да си съберат багажа и занесе списък с имената им в канцеларията на затворническата казарма, за да вземе разрешителните за пътуване. Освен дежурния по охраната и чиновника, в стаята бяха комендантът и някакъв цивилен гражданин, които ровеха из досиетата на стари каторжници.

Комендантът, капитан Барнит, който беше пред напускане, винаги разговаряше сърдечно с Дейвид, когато двамата се срещаха из лагера. За разлика от реакцията на цивилния мъж, той кимна приветливо на Дейвид. Непознатият — нисък, тантурест мъж на възрастта между трийсет и четиридесет години, облечен в стилен костюм, изгледа Дейвид с презрение, след което продължи да говори тихо с капитан Барнит, докато седяха на масата и преглеждаха досиетата.

От разговора им Дейвид разбра, че човекът е адвокат от Сидней и се казва Джон Фицрой. Бил нает от някакво семейство в Англия по уреждането на недвижимо имущество, свързано с каторжник, който бил изпратен в Парамата. Когато разговорите излязоха извън обсега на темата, свързана с ровенето из досиетата, комендантът спомена едно име, което веднага привлече вниманието на Дейвид.

— Разбрах, че се виждате с млада жена на име Хамънд — каза капитанът. — Тя е адвокатска дъщеря, нали?

— Да, така е — отговори със задоволство Джон Фицрой. — Казва се Александра, а баща й е Невъл Хамънд. Хамънд са семейство с много добри връзки, и имигрираха от Лондон преди няколко месеца.

— В такъв случай ще си оправите положението, оженвайки се за младата дама и влизайки в съдружие с баща й — предположи капитан Барнит.

Адвокатът повдигна вежди и поклати рамене.

— Сегашното ми положение не е незадоволително и въпреки че с госпожица Хамънд се виждаме съвсем често, съдружието с нейния баща е съвсем отделна работа. Клиентите ни са напълно различни.

— Искате да кажете, че той не се ограничава единствено с делата на „недостъпните“ — прекъсна го грубичко капитанът. — Е, да, много от бившите каторжници са богати и не са такива тежкари, като онези от аристокрацията „бунип“, когато трябва да си развързват кесията с пари, за да получат онова, което искат. Освен това, — добави той със смях, сочейки към досиетата — с кого се занимавате в момента?

— С клиент в Англия — отговори ледено Фицрой.

Капитанът се засмя весело на обидчивостта на адвоката и двамата подновиха ровенето си из архивите. Външно Дейвид се контролираше и не реагираше на разговора, докато чакаше чиновникът да напише разрешителните за пътуване. Името, което споменаха, му беше повече от познато, защото мъжът, когото беше заварил със съпругата си, се наричаше Уесли Хамънд. По време на процеса Дейвид беше чул, че фамилията Хамънд от Йоркшиър имаше роднини в Лондон, като един от тях беше адвокат.

Най-накрая чиновникът попълни документите и ги подаде на Дейвид, който излезе от канцеларията. Споменаването на името на фамилията Хамънд възкреси в съзнанието му горчивата поредица от събития — катаклизмите съсипали живота му. Болезнените спомени се съживиха с нова сила, а ведно с тях и смазващата болка от деформираната, предизвикваща агония любов към бившата му съпруга.

Дейвид занесе документите на майсторите и ги изпрати заедно с чираците към Сидней, въпреки дъжда. След това се върна на обекта, където се хвърли да работи. След като обиколи сградата да провери дали няма някакви проблеми, той започна да мъкне трупи към ямата за рязане, като се опитваше да потисне спомените с изнурителен труд. Мъкна тежките трупи, докато най-сетне го заболя цялото тяло и умът му се притъпи от умората.

Следващият ден беше неделя, ден, от който Дейвид винаги се плашеше, защото губернаторът го бе обявил за празник, в който всякаква обществена работа спираше. Неделите даваха възможност човек да се усамоти, но макар и да намираше това за напълно задоволително, все пак по-важно за него бе да има работа, която да ангажира ума му и да го кара да спи дълбоко. Целия ден работи на обекта, носеше дървен материал и подреждаше каменните блокове, поддържайки изтощително темпо чак до вечерта.

Другите каторжници прекараха деня най-различно. В неделния ден и вечерите след работа, майсторите обикновено работеха в селото срещу заплащане, което беше официално разрешено, докато голяма част от общите работници прекарваха това време в търсене на удоволствия. В Парамата се намираше така наречената Женска фабрика, където осъдените жени живееха и шиеха дрехи. Въпреки лошото време почти зад всеки храст, покрай който мина Дейвид на път за стаята си, тази вечер имаше по един каторжник с жена от фабриката.

По-благонадеждните затворнички живееха по къщите на хора от селото, където работеха като прислужнички или пък си изкарваха хляба, тъчейки домашни платове. В края на съседната улица, Дейвид мина покрай млада жена. Тя би могла да бъде както от затворничките, така и от местните жители. Тя се усмихна нерешително и понечи да го поздрави, сетне се намуси обидено, когато той не й обърна внимание.

Независимо от това, че жена му се беше развела с него след процеса, Дейвид не искаше никаква друга жена в живота си. В известен смисъл, той си даваше сметка, че не е прав да съди за всички жени по бившата си съпруга, което беше нечестно и нелогично. Тя беше егоцентрична и капризна, но той не обръщаше внимание на недостатъците й, отчасти поради факта, че тя беше весела, духовита и красива жена и внасяше разнообразие в ежедневието му, но най-вече поради това, че я обичаше и продължаваше да я обича дори и сега, по гротескно деформиран и убийствен начин.

На следващия ден Дейвид с удоволствие се върна към рутинното ежедневие. След заминаването на майсторите, му бяха останали излишни общи работници, които по време на сутрешната проверка излъчваха неспокойствие. Причината за тяхната тревога беше, че по-голямата част от тях искаха да останат на този строителен обект и да работят с Дейвид.

Моментът предлагаше възможност на Дейвид да се отърве от Хинтън и Краули, но той знаеше, че ще трябва да се откаже от повече хора, ако зачекне въпроса пред капитан Барнит. Дейвид намери работа за всички, обяснявайки им, че ще се наложи да освободи някои от тях, ако получи такова нареждане от коменданта. До вторника обаче, той не беше чул нищо по въпроса от офицера и разбра, че ще бъде разрешено на излишните хора да останат.

В сряда, също отвратителен студен и влажен зимен ден, Франсис пристигна да види докъде е напреднала работата по строежа на сградата. По мушамата му се стичаше вода и архитектът зъзнеше от студ, докато слизаше от коня. Той поздрави Дейвид, който го посрещна навън. Франсис беше смутен и объркан, докато му обясняваше, че губернаторът е недоволен от строежа на черквата в Сидней.

— Това е една от причините да съм тук — призна Франсис. — Трябва да бъдеш сигурен, че не намирам голямо удоволствие да яздя дотук в такова време, но негово превъзходителство идва всеки ден на строежа на черквата и ми се кара непрекъснато, така че днес реших да дойда тук.

— Какъв е проблемът с черквата? — попита Дейвид.

— Работата просто върви по-бавно, отколкото му се иска на губернатора — отговори мрачно Франсис. — Въпреки че се ползва с реноме на мек и снизходителен човек, той понякога може да бъде доста злъчен. Заяви ми, че не бил срещал в живота си дори ефрейтор от пехотата, който да не знае повече от мен как да организира работата. Аз съм професионалист и не съм свикнал да търпя подобни обиди.

Когато влязоха вътре, архитектът изведнъж се развесели, докато разглеждаше наоколо.

— Завършили сте изцяло подреждането на напречните греди! И голяма част от стойките на вътрешните прегради са сложени! — възкликна той.

— Да, скоро ще засиля някои от дърводелците да довършат останалите дюшемета, а на други ще възложа да приключват вратите.

— Да приключват вратите!? Преди да бъдат завършени вътрешните прегради? Все едно, да се впряга каруцата пред коня.

— Наистина вътрешните прегради обикновено се правят преди вратите, но не виждам причина, защо да не приключим с вратите. От това, което ми каза за другия обект, разбирам, че в момента няма нужда от дърводелци. Защо не ги използваш за някаква друга работа? Например биха могли да направят и да качат вратите.

Ниският и набит мъж поглади рядката си брада и се замисли, после се съгласи, че идеята си има своите предимства. Двамата мъже се качиха на горния етаж, където Франсис погледна в тетрадката със сроковете и отново отбеляза с удоволствие, колко много работа е свършена.

Дейвид обясни, че до известна степен, напредъкът се дължи на допълнителните общи работници, които бяха останали при него. Освен това, голяма част от по-младите затворници работят с майсторите, като допълнителни помагачи, и по този начин се възползват от възможността да научат занаят, който би им осигурил едно по-добро бъдеще.

Франсис кимна разсеяно, мислейки си нещо друго.

— Обикновено правя всичко възможно да избегна посещението на губернатора, преди даден строеж да е свършен — каза той, — защото негово превъзходителство е доволен от видяното, само когато сградата е завършена напълно. Но този строеж съвсем скоро ще навакса изоставането, което е изключително благоприятно развитие на нещата, и си мисля, да го поканя да дойде тук.

Напълно безразличен към губернаторската визита, Дейвид повдигна рамене и отговори нещо неопределено. Франсис продължи да размишлява върху идеята, докато слизаха надолу, като се оглеждаше наоколо. Малко по-късно, той възседна коня си и си тръгна под плющенето на дъжда, а Дейвид отново се залови за работа.

На следващия ден времето се задържа мразовито, като суграшицата се примеси с дъжд, а около сградата виеше силен, вледеняващо студен вятър.

Към обяд, когато Дейвид заедно с дърводелците проверяваше подпорите на преградните стени, затворниците, които работеха навън, го извикаха. Още докато излизаше от сградата, той забеляза, че по улицата се движеше официална карета, която идваше към строежа.

Опакован в шинел и мушама, кочияшът спря колата до сградата и слезе да отвори вратата. От каретата се показа Франсис Гринуей, последван от губернатора. С жестове, които издаваха притеснението му от това, дали губернатор Маккуайър ще открие нещо нередно, архитектът представи Дейвид.

— А, да, инженерът — каза губернаторът, докосвайки шапката си за поздрав, когато Дейвид се поклони. — Лейтенант Бетун даде високи препоръки за вас, г-н Керък.

— Безкрайно съм му благодарен, ваше превъзходителство, защото работата тук ми харесва. Надявам се, че лейтенантът е добре.

— И аз се надявам, — отвърна губернатор Маккуайър. — Само няколко дни са минали, откакто замина за Индия, а вече чувствам силно липсата му.

Притеснен, архитектът придружи губернатора в сградата и Дейвид ги последва. Вътре губернатор Маккуайър се спря и огледа работниците.

— Като че ли са много хората, които помагат на дърводелците — отбеляза той. — Защо тук те са повече, отколкото на другите строежи?

Обезпокоен, Франсис се заоглежда наоколо.

— Веднага ще бъдат изпратени обратно в казармите, ваше превъзходителство.

— Не съм казвал да правиш това — каза губернаторът раздразнено. — Просто попитах защо тук те са повече, отколкото другаде.

Докато архитектът търсеше думи да отговори, Дейвид обясни.

— Дърводелците работят по-бързо, ако имат помощници. Освен това, младите учат занаят, което ще им даде възможност да се усъвършенстват и да бъдат от по-голяма полза за обществото.

— Това наистина е така — съгласи се охотно губернаторът. — Напълно одобрявам идеята, защото тя е от полза за всички.

Той се обърна към Гринуей.

— Ще трябва да я приложим на всичките ни обекти.

— Разбира се, незабавно ще го направим, ваше превъзходителство — отговори разсеяно архитектът, като единствената му тревога бе да види реакцията на губернатора по отношение на строежа.

Той посочи към кофража на вътрешните стени.

— Обикновено вътрешните прегради се завършват изцяло, преди да се направят и окачат вратите. В Сидней обаче имахме свободни майстори, които поради липса на друга работа, се занимаваха с дърводелство, ето защо реших да ги изпратя тук.

— Много добре, много добре — отбеляза одобрително губернатор Маккуайър. — По този начин работниците могат да бъдат използвани най-добре, а именно това ви повтарям непрекъснато. Идеята е много добра.

Той млъкна, като премести погледа си от Франсис към Дейвид, очевидно досещайки се за източника на предложението.

— Всъщност идеята е изключително добра — добави сухо той, сетне посочи към дюшемето. — От какво дърво е?

Архитектът отговори, докато двамата с губернатора се разхождаха из сградата в посока към стълбата за втория етаж. Дейвид отиде с тях горе, където Франсис показваше и обясняваше отделни моменти от работата. След като обиколиха втория етаж, те се спуснаха надолу по стълбата. Губернатор Маккуайър се огледа още веднъж и напусна сградата.

По пътя към каретата губернаторът коментираше, колко е доволен от постигнатия напредък в строежа на сградата.

— От време на време — обърна се той към Дейвид — отпускаме пари на някои надзиратели за особени заслуги. В тази връзка ще кажа на коменданта да предупреди счетоводителя си да ви плаща седмична надница от седем шилинга. А когато му дойде времето, ако строежът на сградата продължава да върви все така добре, ще преразгледам присъдата ви. Разбира се, хората, осъдени за убийство, нямат право да напускат колонията, но в рамките на това ограничение, имам възможност да възнаградя отличилите се.

Дейвид благодари на губернатора и Франсис засия от радост, че той остана доволен от строежа. Двамата мъже влязоха в колата и потеглиха, а Дейвид се върна към работата си.

Беше доволен за парите, които щеше да получава, значителна сума, с която можеше да си купи мушама, свещи за стаята и други неща, които искаше да притежава. Той обаче, беше напълно безразличен към перспективата да бъде освободен предсрочно или помилван, защото нито желаеше, нито се нуждаеше от по-голяма свобода. Единственият му затвор бе неговото минало, а единственото бягство от него, бе работата му.

Същия следобед дъждът и суграшицата намаляха, а с падането на температурите вятърът утихна. Надвечер облаците започнаха да се разкъсват. Утрото на следващия ден донесе ясно небе и светъл, но студен слънчев ден. Земята започна да съхне и се установи един период на по-меко време, което правеше по-лесна работата.

Късно една утрин, един от пазачите каза на Дейвид да събере всичките си работници в двора на казармата следобеда, защото щяло да има събрание. Предполагайки, че става въпрос за бичуване на каторжник, Дейвид каза нещо във връзка с това, но пазачът поклати отрицателно глава.

— Не, ще правят някакво съобщение — отговори той. — Тази сутрин комендантът получи известие от Сидней по куриера, но не е казал на никого за какво става въпрос. Само ни нареди да съберем всички работници за съобщение. Местните хора и фермерите също са поканени да го чуят. Гледай всички от твоите да бъдат там.

Дейвид му отговори, че ще направи каквото е необходимо, и пазачът си тръгна. В наказателната колония необичайните случки обикновено бяха неприятни и докато работеше, Дейвид си мислеше какво ли може да бъде съобщението. Най-вероятната възможност, за която се сети, бе, че губернатор Маккуайър е сменен, което щеше да е изключително лоша новина за каторжниците. Дори и сега за някои от осъдените, животът в Австралия беше тежко изпитание, а при управлението на някои губернатори, съществуването им бе наистина страшно.

Следобеда Дейвид заведе работниците в двора на казармата. Семейства от околните ферми вече се бяха събрали около конете, с които бяха пристигнали, а местните жители прииждаха от домовете и работилниците си.

Слабото зимно слънце хвърляше хилави сенки върху двора, непрекъснато идваха нови каторжници, а и броят на селските и фермерските семейства се увеличаваше. Цяла рота пазачи влезе в двора, след тях пристигнаха жените от Женската фабрика, придружени от викове и подмятания между тях и каторжниците. Пазачите се разхождаха наоколо, крещяха и се опитваха да въдворят ред.

След малко се появи капитан Барнит и в двора настъпи тишина. Той се покачи на нещо като естрада и разгърна лист хартия.

— Моля за вашето внимание — извика той. — Наредено ми е отстрана на губернатора да събера всички, които се намират в моята подведомствена област, и да прочета на глас издадената от негово превъзходителство прокламация във връзка с тежката и печална вест за кончината на негово кралско височество Крал Джордж Трети.

Комендантът зачете прокламацията, първите изречения от която, бяха обичайните думи на прискърбие и почтителни съболезнования към кралското семейство. След като разбра, че новината не отговаря на опасенията му, Дейвид се отпусна, а и реакцията на останалите осъдени беше в пълна дисхармония с тона на прокламацията.

— Крайно време беше този глупав дърт козел да хвърли топа — мърмореше някакъв мъж зад Дейвид. — Хората забравиха физиономията му, пък и от години не си гледа работата. През цялото това време той живееше в огромно разточителства и разкош, такива, каквито човек едва ли може да си представи, а спокойно можеше да се намира в приют за бедни, като се знае колко му беше акълът. Нямаше дори мозък, колкото един врабец.

— И предишният не е бил цвете — добави друг. — Казват, умрял от прекалено напъване, та получил сърдечна криза. Управлявал цяло кралство, но не му стигнал мозъка да вземе нещо стимулиращо.

Други мърмореха недоволно, докато комендантът продължаваше да чете. Стигна до мястото, в което се говореше за формалностите по траура, който щеше да бъде съблюдаван в колонията. В неделя губернаторът щеше да предвожда процесия от държавни служители, свещеници и други лица от администрацията, желаещи да участват в нея. В черквата щеше да бъде отслужена заупокойна молитва. Освен това, от неделя до вторник, всички магазинчета и работилници щяха да бъдат затворени и всяка обществена дейност прекратена.

Мърморенето около Дейвид престана, тъй като осъдените едва прикриваха радостта си, когато чуха последната част на прокламацията. Капитанът разпусна събранието и Дейвид се върна към строежа, следван от работниците си. Те говореха и се смееха, но настроението на Дейвид беше обратно на тяхното. Вместо да има само един неделен ден за убиване на времето, пред него стоеше перспективата за цели три дни без работа.

На следващия ден, събота, времето продължаваше да бъде студено и ясно, слънцето грееше ярко, но без да дава топлина. И още в самото начало на дългия период на бездействие, което така много го плашеше, Дейвид прегледа целия строителен обект, но не можа да намери нищо за работа.

Някои от общите работници най-сетне бяха разбрали, че тежкият труд кара времето да минава по-бързо и бяха работили усилено предишния следобед, за да запълнят часовете преди началото на трите им свободни дни. Огромни количества дървен материали каменни плочи бяха подредени по местата за дърводелците и зидарите, а коритата бяха пълни с вар и пясък, готови да бъдат забъркани на хоросан.

Тъй като не беше в състояние да измисли какво друго да прави, Дейвид тръгна към единия край на селото и се спусна надолу по пътя, който водеше на запад. Цялата колония беше спряла да работи и пътят беше напълно безлюден. Оградена от двете страни с открита гора и малки ферми зад нея, пътеката се извиваше по нанагорнище, стигайки до хълма, за който Дейвид беше чувал, че се казва Проспект хил.

Пресичайки билото на хълма, Дейвид се огледа наоколо, сетне внезапно спря. Втренчено гледаше пейзажа, обзет от чувство на изумление. Докато беше пътувал по строежите в Англия, беше виждал тресавищата и големите плодородни равнини в Йоркшиър, но тук те щяха направо да се губят. Пред очите му се разкри безбрежна по обхват панорама от хълмисти възвишения, които се диплеха далеч към река Непиън, а голямата тревиста долина лежеше на фона на обвитите в мъгла Сини планини, които се извисяваха на хоризонта на мили разстояние в далечината.

С изолирани една от друга ферми и стада овце, разпръснати по хълмовете, пейзажът беше внушителен. Въпреки че по мащаби беше необятен, Дейвид знаеше, че този пейзаж само загатваше за онова, което се простираше отвъд Сините планини. Той бе чувал за Батхърст, село, което лежеше на запад от планините в огромна равнина с пасбища, голяма част от които си оставаха неизползувани, въпреки че там имаше овцевъдни стопанства, обхващащи десетки хиляди акри^[1] земя около тях.

Но и дори погледната в цялата си необятност равнината Батхърст само намекваше за това, което се простираше отвъд нея. На запад от Батхърст се намираше Пустошта — огромна, тайнствена област, все още неизследвана. Дейвид бе чувал за хората, които са ходили там, но те бяха малцина. Върху картите, това място с размерите на море стоеше празно. Сведенията за Пустошта бяха оскъдни и на тях не можеше да се разчита, те представляваха плетеница от дочути от тук от там неща, смесени с голяма доза предположения и най-невероятни измислици.

Но имаше едно нещо, което беше абсолютно сигурно — Пустошта беше конкретна реалност, нея просто я имаше. Когато Дейвид за първи път чу за Пустошта, това не му говореше почти нищо. Изпълнен с безразличие и погълнат от мъката си, цялата му енергия бе съсредоточена главно върху работата. Ала сега, когато бе застанал пред тази гледка, изведнъж се оказа, че Пустошта има жизненоважно значение за него. Застанал на Проспект хил, обърнал поглед на запад, той се намираше на кръстопътя на своя живот.

Бе обзет от чувство, непознато му досега. В деня, в който се бе отправил за Парамата, бе имал някакво предчувствие, предизвикало дълбокото блаженство, което бе изпитал, докато ходеше край реката тогава, но не бе могъл да разбере каква е причината за особеното му настроение.

На заобиколената от дървета горска поляна близо до гората, където нищо не говореше, че на малко разстояние от това място имаше хора, той бе намерил блаженството в самота, необезпокоявана от никого. Това бе продължило само няколко минути, но отвъд планините от него имаше достатъчно, за да запълни цял един човешки живот. В Пустошта той би могъл да започне нов живот, да се откъсне от всичко случило се с него и да остави мъката и агонията зад себе си.

Обзе го чувство за огромно щастие, прекалено голямо, за да може да го задържи. В момчешки порив вдигна ръце високо над главата си, започна да крещи и да вика с цялата сила на гласа си, за да извести света за своята радост. За първи път от онзи горчив ден, когато бе разбрал за изневярата на жена си, той беше в състояние да мисли за нещата, които бяха отвъд настоящето.

Отново за него имаше бъдеще, изпълнено с обещания. Един напълно нов и чист живот сякаш се откриваше наоколо му, докато вървеше, почти подтичвайки, надолу по пътя. Слънцето изглеждаше по-ярко през този зимен юлски ден, крясъците на птиците по-оживени и радостни. Оглеждайки се ту на едната, ту на другата страна, той се потопи в пейзажа, като бързаше да стигне реката.

След като мина и покрай последната ферма, отново изпита усещането за необезпокоявана от никого самота. По широката, плодородна речна долина бяха накацали кошарите, като най-близките къщи и хора се намираха на много мили далеч от тук. Тясна пътека се отделяше от пътя на юг, като се промушваше през гъстите дървета покрай реката.

Въпреки че пътеката бе доказателство за съществуването на хора недалеч от тук, на Дейвид мястото му изглеждаше съвсем диво. Беше пълно с диви животни и птици, които той никога преди не беше виждал. Дребни и по-големи кенгура подскачаха пред погледа му, други двуутробни животни се стрелкаха в храстите. Малки животни, наподобяващи летящи катерички, скачаха между дърветата, а други представители на животинския свят мърдаха из шубраците.

Зелени облаци от вълнисти папагалчета кръжаха във въздуха, толкова гъсти, че хвърляха сянка върху земята. Сякаш покрито с тебеширенобели цветове изглеждаше едно евкалиптово дърво, върху чиито клони бяха накацали ята от бели какаду. Жълтите гребени на птиците щръкнаха нагоре, когато Дейвид се приближи към тях и след това те изхвърчаха, вдигайки огромна олелия. Безкрайно разнообразие от други шарени пъстри птици пееха и прехвръкваха измежду дърветата.

Слънцето залязваше, когато Дейвид навлезе в горичка от дървета и храсти близо до пътя. Настъпваше вечерният студ и той събра съчки и парчета кора от евкалиптите, с които си направи подслон, сетне намери суха, разпадаща се кора за прахан и като използва кремък и желязо, си запали огън.

С огъня, който лумтеше отпред, подслонът стана приятно топъл. Щом се стъмни, Дейвид огладня, но блаженството му беше далеч по-задоволяващо, от каквото и да е количество от най-вкусната храна. А огънят, който с излъчващата топлина и весели пламъци гонеше мрака, му действаше успокоително, проникваше дълбоко в него, чак до първичните му инстинкти.

Загледан в огъня, Дейвид си мислеше какво трябва да стори. Губернаторът почти му беше обещал свободата, която сега придоби първостепенно значение за него. Единственият поминък в планините на безлюдния запад беше овцевъдството, така че той трябваше да се научи да отглежда овце и друг добитък. След това трябваше да работи, да събере пари, и да си купи стадо и други неща от първа необходимост. Всичко това изискваше време, но на 26 години животът отново беше пред него.

Най-накрая Дейвид се настани удобно и заспа. Когато към утрото огънят угасна, превръщайки се в пепел, Дейвид се събуди от проникващия студ. Излезе от убежището си и тръгна нагоре по пътя, като се движеше бързо, за да се стопли. Когато пред погледа му се показа селото, той имаше чувството, че се връща в мрачен и страшен затвор.

Лагерът на каторжниците беше потънал в тишина, като единственият признак за живот беше пушекът, който излизаше от комина на готварницата. Дейвид отиде в сградата на банята, след което влезе в готварницата. За разлика от обичайната си врява, тя беше напълно пуста. Каторжникът готвач, който трябваше да раздава храната, седеше на една маса, отпуснал глава върху ръцете си, изтощен от препиване. Той посочи към тенджерите с храна и каза на Дейвид да се обслужва сам.

Тъй като не беше ял нищо от предната сутрин, Дейвид взе няколко парчета хляб и осолено свинско месо. Седна на една маса и след като свърши с яденето, отиде до готвача.

— Имаш ли картофи?

— Ей там, отзад са — измърмори мъжът, сочейки към кухнята, без да вдига глава. — Взимай, по дяволите, каквото искаш.

Дейвид влезе в мрачната кухня, където цареше пълен безпорядък. Една широка лавица беше запълнена с кошници картофи, в ъгъла имаше бурета с осолено свинско и говеждо, а самуни хляб бяха натрупани върху една маса. Дейвид откри една малка кошница, в която сложи вътре парчета свинско и говеждо месо, после напълни джобовете си с картофи и взе един самун хляб.

Като се върна в стаята си, той уви сапуна, бръснача и огледалото си в одеялото, и излезе навън, тръгвайки по пътя, който водеше на запад. Когато подмина и последните къщи на селото, чувството му, че се намира в затвор, избледня и отново се върна преливащото от жизненост настроение от предния ден. Той вървеше по пътя с широка и бърза крачка, щастливо подсвирквайки си някаква мелодия.

Духаше силен вятър и времето бе по-студено от предишния ден, но Дейвид почувства вътрешна топлина, щом стигна до убежището си. Имаше живот в тази малка и груба колибка, която му изглеждаше като дом. Сложи нещата си вътре, после натрупа дърва и съчки и запали огън.

Когато работеше, времето минаваше бързо, но никога така стремително, както сега, когато бе сам край реката. Часовете летяха неусетно, докато изследваше гората, наблюдаваше птиците и животните и готвеше на огъня, изпълнен с радостно чувство. Той остана и понеделник вечерта, като на следващата сутрин стана доста преди изгрев-слънце, и се върна в лагера навреме, за да прибере нещата си в стаята и да отиде в готварницата за закуската.

Връщайки се към ежедневието си, вместо да се плаши от неделите и да чака с нетърпение следващата работна седмица, сега предпочитанията на Дейвид бяха в обратна посока. Същевременно строежът беше придобил съдбоносно значение за него, тъй като беше паспортът му за новия живот, към който се стремеше. С тази изгаряща го амбиция, която го стимулираше, Дейвид се хвърли в работата с цялата си енергия.

Дните минаваха бързо и работата се приближаваше все повече и повече към крайния срок, определен от губернатора за завършване на сградата. В петък Дейвид получи първите си надници — заплатата му за две седмици и си купи мушама и продукти.

Следващия ден нещата вървяха гладко на строежа до обяд, когато една случка за малко да предизвика спиране на работата. В ямата за рязане на трупи имаше дълъг стоманен лост с прикрепени назъбени челюсти в единия край, който се използваше за преобръщането на трупите, докато ги подравняваха и разрязваха на дъски и подпорни греди. Докато преобръщаха една трупа, едната от челюстите се откъсна от лоста. Резачът на трупи беше казал на Дейвид, че преобръщането може да стане и с обикновен лост, но това беше трудна и поглъщаща много време работа, прекалено бавна, за да могат да се захранват дърводелците с необходимото количество дървен материал.

Дейвид събра парчетата от челюстта и ги занесе в ковашката работилница, която се намираше в покрайнините на селото. Обясни проблема на собственика на работилницата и го попита дали може да поправи лоста, а плащането ще уреди чрез Гринуей. Ковачът започна да изучава парчетата, сетне кимна и каза на Дейвид, да дойде да го вземе в понеделник сутринта.

След като проблемът беше разрешен, Дейвид си тръгна с весело настроение, предвкусвайки миговете, които щеше да прекара на следващия ден край реката. Къщите бяха разпръснати на северната страна на селото, където пътеките между фермите започваха да се оформят, като улици. Когато зави на един ъгъл, недалеч от най-близката къща, той видя мъж и жена, застанали до закъсала двуколка със счупено колело. Когато разпозна в мъжа Джон Фицрой, Дейвид веднага се сети коя беше жената.

— Ей, ти там — извика безцеремонно Джон Фицрой, като махна с ръка на Дейвид. — Намери някой, който може да сложи това колело обратно на…

— Не бъди толкова груб, Джон — прекъсна го нервно Александра Хамънд, след което се обърна към Дейвид. — Мога ли да се обърна към вас за помощ? Дали бихте могъл да поставите на място колелото или да ни посочите къде е ковачницата. Ще ви бъда изключително благодарна.

Дейвид тръгна към тях, като мълчаливо гледаше в очите Фицрой, докато той не извърна поглед встрани. Но раздразнението му от поведението на мъжа почти се изпари от противоречивите чувства, които изпита към жената.

Роднина на мъжа, който бе съсипал живота му, тя възкреси с пълна сила мъката и яростта от онова време. Той обаче видя, че сърдечното й отношение беше напълно естествено, а не поза, с цел да измоли помощ. Фицрой беше раздразнен и избухлив от неприятната случка с двуколката, докато тя приемаше нещата леко.

Освен това, тя беше най-изящното и прекрасно създание, което Дейвид бе виждал. Изглеждаше на около 19 години, имаше дълги и гъсти кестеняви коси, пъхнати под широкопола шапка, имаше сини очи и изящни, фини черти, които бяха по-прекрасни от най-съвършения образ, който един майстор на скулптурата би могъл да създаде. Въпреки достатъчните основания да бъде суетна, очите и лицето й излъчваха слънчев и добър характер и говореха за духовита и независима личност.

Докато той изпитваше настойчива нужда просто да я отмине, без да й обръща внимание, нещо по-силно от това, го накара да се спре. Докато той се занимаваше с колелото и оста и установи, че им няма нищо, тя посочи към нарезите на вала:

— Очевидно нещо е изскочило от тук — предположи тя.

— Да, и това нещо се нарича гайка — отговори той. Отмести се встрани от двуколката и започна да търси наоколо. — Паднала е някъде наблизо, защото колелото не може да стои дълго без нея.

Повдигнала роклята и дългото зимно палто, за да не се изцапат в калта, Александра му помагаше да търси гайката. На няколко ярда от колата, той я откри в бурените в края на пътя и я взе.

— Браво — възкликна тя щастливо. — Има ли й нещо?

Дейвид поклати отрицателно глава, приближавайки двуколката.

— Не, гайките на колелото са направени от стомана и трудно могат да се повредят.

Като хвана здраво оста, Дейвид повдигна от едната страна малкото и леко превозно средство и напъха обратно колелото на мястото му.

Очевидно от добро семейство, младата жена беше съвсем непретенциозна и изпълнена с неизтощима енергия, неспособна да стои без работа, тя държеше спиците на колелото и помагаше на Дейвид да го напъха в оста.

— Александра, какво правиш? — запита възмутено Джон.

— Помагам в неотложна задача — отговори тя спокойно, — докато ти стоиш там и се мръщиш. Така че и двамата правим това, което умеем най-добре.

Адвокатът въздъхна отчаяно и се обърна. Александра погледна Дейвид с дяволита усмивка, която беше едновременно мълчалив и шеговит коментар за детинското държание на Фицрой, както и извинение за неговата грубост. С това грейнало лице, красотата й беше просто заслепяваща, като ярко слънчево утро след студена и тъмна нощ.

Докато напъхваха колелото в оста, Дейвид всъщност си даде сметка, колко близо бе до него тя. Изкушаващият мирис на нейния парфюм се разнасяше около него, а рамото й се докосваше до неговото. Тя остана близо до него и след като колелото влезе в оста и гледаше как поставя гайката, която да го държи на място. Той й посочи малка дупка в гайката, където трябваше да се сложи болт.

— Пирон или парче тел ще свърши работа — каза й той. — Но ако не сложим нищо тук, колелото пак ще падне.

Александра се усмихна и кимна с разбиране.

— Сигурна съм, че ще намерим нещо подходящо във фермата, в която отиваме. Нямаше да стигна дотам днес, ако не беше вашата компетентна помощ. Наистина много съм ви благодарна.

Докато отговаряше по същия начин, Дейвид знаеше, че само след миг тя щеше да му се представи, което изискваше и той да стори същото. Сигурен, че тя щеше да познае името му, той се страхуваше от мисълта за ужаса, който щеше да се изпише върху прекрасното й лице, когато разбереше кой е той. Набързо се сбогува, като повдигна шапка и се поклони. Александра отговори, усмихната, докато той тръгваше.

Разкъсван от две диаметрално противоположни чувства, Дейвид продължи да върви към строежа. От една страна, реакцията му към Александра разклати убеждението му, че в живота му никога повече не би могло да има друга жена. Едновременно с това, мъката и болката, които тя възкреси от неговото минало, засилиха това му убеждение, превръщайки го в твърда увереност.

Дейвид се опита да не обръща внимание на вълнението си и да съсредоточи мислите си за утрешното отиване до реката, където щеше да намери спокойствие. Той обаче успя да постигне това отчасти, като очакваше с нетърпение следващия ден, но без да може да заличи от съзнанието си образа на прекрасното, усмихнато лице на Александра.

Докато двуколката се движеше по улицата, която постепенно се превърна в селски път, Александра чакаше Джон да направи забележка на неодобрение относно това, което беше направила. Тя знаеше добре, че той няма да пропусне. Когато най-сетне той й отправи забележка, тя се нахвърли върху него.

— Осмеляваш се да ме порицаваш, Джон? — попита тя.

— Не, разбира се, че не — убеждаваше я той припряно. — Все пак ми се струва, че баща ти не би одобрил това. В крайна сметка този мъж беше един съвсем непознат, и най-вероятно каторжник. Мисля, че съм го виждал някъде между осъдените, така че той или е настоящ затворник, или вече освободен.

— Отношението на баща ми към това, което върша аз, не те засяга. Този мъж може и да е осъден, може и да е бивш затворник или свободен заселник, но той е и джентълмен. При това джентълмен, който успя да оправи двуколката.

— Е, аз и не твърдя, че съм механик — отговори обидено Джон. — Аз съм адвокат и не мога да разбера, защо толкова се обиди от едно бегло споменаване за това, което си направила, Александра.

— Казвала съм ти и друг път, Джон, че няма да търпя да ме мъмриш. Брат ми също не е механик, но смея да твърдя, че Крейтън може да се справи с едно колело на двуколка, ако му се наложи.

Джон замълча обидено. Александра знаеше, че нейният отговор на забележката му беше наистина малко рязък. Освен това, тя призна честно пред себе си, че това е така, защото се намираше в отбранителна позиция.

Тя винаги се чувстваше задължена да помогне, когато е нужно, но специално в този случай поведението й наистина беше неподходящо. Беше минала границата на любезното отношение, сама предлагайки помощта си на непознатия.

Донякъде тя го направи, за да компенсира обичайното неуважително отношение на Джон към онези, които той смяташе, че стоят по-ниско от него, но същевременно и защото този мъж я бе заинтригувал. Огромен и необикновено красив, гладко обръснат, спретнат и чист до педантичност, този мъж беше едновременно резервиран и много вежлив. Начинът му на говорене и маниерите му бяха на образован човек от добро семейство, но облеклото му го издаваше, че или е осъден, или се намира в такова тежко финансово състояние, че му се налага да си купува дрехите от държавните складове.

Като си мислеше какво може да е предизвикало любопитство й към непознатия, тя си отговори, че не е нито едно от изброените неща. Реши, че това са очите му, които загатваха за някаква особена тайна, свързана с него. Изглеждаше като човек, преживял мъчително изпитание, чиито пагубни следи все още се носеха във въздуха около него, но тя видя в сините му очи явен интерес към нея, който изместваше всичко останало. Поиска й се да узнае нещо повече за него, поне името му.

Като се откъсна от замечтаното си състояние, Александра посочи алеята пред тях:

— Завий тук, ако обичаш — каза тя.

Джон дръпна юздите, конете намалиха ход и двуколката зави по алеята.

— Би било приятно да бъдем на днешното събиране у Монтаг — отбеляза той със съжаление.

— Нали ти казах, че настоявам да дойда тук сама — каза твърдо Александра. — Можеше да отидеш у Монтагови, а аз да дойда тук, да видя приятелката си и да дам бебешките дрешки.

— Приятелка? — повтори презрително Джон. — Александра, жената е работила, като прислужница в домакинството на баща ти.

— От времето, когато аз бях съвсем малко момиче — добави Александра раздразнена. — Лавиния пристигна тук със семейството ни като слугиня, но срещна добър мъж и има щастлив брак. Аз я смятам за приятелка и те моля да се държиш подобаващо.

Въздъхвайки примирено, Джон кимна с глава. Докато двуколката се движеше по алеята на малката ферма, колелото от страната на Александра се запъна в една бразда. Това беше същото колело, което падна преди малко, и тя си спомни думите на високия мъж, който предупреди, че гайката трябва да се закрепи. Навеждайки се навън, тя погледна към колелото, за да се увери, че то все още е на мястото си.

Облегна се назад и продължи да си мисли за непознатия, като си спомни някои от нещата, които той беше казал или направил. Докато слагаше гайката в оста, ръцете му бяха привлекли вниманието й. Прекалено големи и силни, това не бяха ръце на черноработник, защото в същото време криеха нежност.

Щом стигнаха малката спретната каменна къщичка, Джон насочи двуколката към предната й част. Но Александра посочи с пръст назад, тъй като предполагаше, че Лавиния е в кухнята. С физиономия, която издаваше мислите му колко обидно е за него да спре отзад, Джон подкара двуколката нататък и спря в двора между къщата и помощните постройки.

Щом Александра слезе от колата, от къщата излезе здрава жена с розови бузи, на възраст между трийсет и четиридесет години.

— Мистрес^[2] Александра! — извика тя радостно, като се втурна към нея. — Колко хубаво е да ви видя отново!

— И аз се радвам, Лавиния — отговори Александра и двете жени се прегърнаха. — Толкова се зарадвах, когато научих за бебето. Донесла съм дрешки за него. Надявам се, че познаваш мистър Фицрой.

Жената кимна утвърдително и усмивката изчезна от лицето й, докато правеше реверанс, а Джон се поклони високомерно. Александра извади пакета с бебешки дрешки от колата и го подаде на жената, чиято сърдечна усмивка отново се появи върху лицето й.

— Нямаше нужда, мистрес Александра — каза тя, — толкова съм ви признателна. Най-вече за това, че ви виждам отново. Заповядайте, влезте.

— Мога да остана съвсем за малко, колкото да видя бебето — обясняваше Александра, като се извиняваше. — Имахме неприятност с двуколката, която ме забави, а мама ще се тревожи, ако закъснея много. Къде е Том?

— Излезе преди малко да нагледа кравата — отговори Лавиния, поглеждайки към обора. — А, ето го. Навярно е чул колата.

Висок, дългурест мъж в домашнотъкани широки панталони вървеше към къщата и върху загорялото му от слънцето лице се появи широка усмивка, докато сваляше шапката си.

— Добър ден, мистрес Александра — каза той. — Много ми е приятно да ви видя отново.

— И за мен е удоволствие да те видя пак, Том. Мисля, че не познаваш моя кавалер Джон Фицрой. Джон, да ти представя Томас Дилейни.

Мъжете си размениха обичайните любезности, като Джон с усилие се опитваше да се прави на учтив. Александра каза на Том, че им трябва нещо, с което да закрепят колелото на двуколката.

— А, трябва ви болтче, мистрес Александра — отговори той. — В бараката с инструментите имам много от тях. Ще сложа едно на колелото.

— Благодаря ти, Том. Джон, след малко ще се върна.

Той кимна и отиде в двуколката да чака Александра, която последва Лавиния в къщата. В топлата, безупречно чиста кухня бебето спеше в люлка, сложена до саморъчно скованата маса. Александра се усмихна радостно, наведе се над люлката и докосна нежно личицето на бебето.

Лавиния взе вода с черпака от една кофа и я сипа в чайника, след което го постави на решетката над огъня да заври.

— Поне за един чай ще трябва да имате време миличка — заяви твърдо Лавиния. — Дайте си палтото, иначе няма да имате голяма полза от него, когато отново излезете навън на студа. Виждам, че за успокоение на баща ви, продължавате да излизате с онзи, дето чака вън.

Сваляйки палтото си, Александра направи лека гримаса и кимна с глава. Най-меко казано, отношенията с баща й бяха трудни, защото вътрешната й необходимост да участва в полезни дейности, винаги се сблъскваше с неговото желание, тя да не бъде толкова независима. Той бе стигнал дотам, че насърчаваше връзката между нея и Джон, а тя приемаше това, за да избягва излишните спорове.

— Джон не си прави никакви илюзии относно чувствата ми — каза тя на Лавиния, докато й подаваше палтото си. — Ние сме светски приятели и нищо повече.

— Той се опитва да преодолее съпротивата ви, миличка — предупреди я загрижено Лавиния, докато поставяше палтото в ъгъла на стаята. — Трябва много да внимавате и да не му го позволявате, защото вие заслужавате нещо по-добро. И Надявам се, че майка ви и баба ви са все така добре със здравето?

Александра седна на масата и отговори, че са добре. След това започна да разказва на Лавиния за всеки от семейството, а жената оживено сновеше из кухнята и приготвяше чая. Докато разговаряха, бебето проплака и Александра нежно залюля люлката.

Погледна през прозореца и видя Том, коленичил до колелото на колата да слага болта. Мислите за непознатия, когото бе срещнала на пътя, внезапно изплуваха в съзнанието й. Тя се сети, че всичко, което имаше някаква, макар и далечна асоциация с него, я караше да мисли за този мъж. Щом се сетеше за него, после вече й беше трудно да отпъжда тези мисли.

В паметта й изплуваха неясни спомени от изминали години и тя ги сподели с Лавиния.

— Нямахме ли една готвачка в Англия, която обичаше да повтаря някаква поговорка, нещо за непознати и как човек не може да ги забрави? — попита тя. — Мисля, че името й беше Корлис.

— Не, скъпа, това беше Дарси Хъбъл — отговори Лавиния и сложи чашата чай на масата. — Чакай да се сетя, как беше? Аха. „Ако срещнеш непознат, който мислите ти населява, трябва малко да изчакаш, и не ще да бъде непознат тогава“. Това повтаряше Дарси.

Александра кимна с глава, погледна към бебето и продължи да го люлее.

— Да, така е — съгласи се тя замислено. — Това обичаше да повтаря.