Ю Несбьо
Немезида (28)

Двадесет и осма глава
Лава Пе

Беате изтърпя вонята едва няколко минути и се втурна навън. Стоеше превита одве в тъмнината, а Хари бавно я последва, седна на стълбите и запали цигара.

— Не долови ли миризмата? — изстена Беате; от устата и носа й се стичаше слюнка.

— Дисосмия — Хари огледа пепелта на цигарата. — Частична загуба на обонянието. Вече не усещам миризмата на някои неща. Обяснението на Ауне са многото трупове, с които съм се сблъсквал. Емоционална травма и тъй нататък.

Беате повърна.

— Извини ме — простена тя. — Виновни са мравките. Защо им е на гнусните гадини да използват ноздрите като магистрала с две платна?

— Е, ако настояваш, ще ти разясня къде се намират най-богатите на протеини места в човешкото тяло.

— Не, благодаря!

— Извинявай — Хари пусна цигарата на сухата земя. — Добре се справи вътре, Льон. Различно е от видеозапис.

Хари се изправи и пак влезе в къщата.

Лев Грете висеше на късо въже, закрепено за лампата. Люлееше се на поне половин метър над пода, където се търкаляше ритнатия стол. Това беше причината досега само мухите и жълтите мравки, които все още се точеха нагоре-надолу по въжето, да държат монопол върху трупа.

Беате намери мобилния му телефон заедно със зарядното на пода до дивана и каза, че можела да разбере кога за последно е разговарял с някого. Хари отиде в кухнята и включи осветлението. На лист формат А-4, закрепен върху кухненския плот, се мъдреше металиковосиня хлебарка. Тя раздвижи рогца към него и бързо премина в отстъпление към печката. Хари вдигна листа, изписан на ръка. Беше чел какви ли не предсмъртни писма и повечето нямаха нищо общо с литературни произведения. Прословутите последни думи в повечето случаи представляваха объркани брътвежи, отчаян зов за помощ или прозаични инструкции кой да наследи тостера и косачката. Едно от най-съдържателните писма принадлежеше на селянин от Мариината долина, написал с тебешир върху стената на плевнята: Вътре има мъртвец. Моля, обадете се в полицията. Съжалявам за неудобството. От тази гледна точка посланието на Лев Грете беше ако не уникално, то поне необичайно.

„Скъпи Трун,

Винаги съм се чудил как се е почувствал той, когато мостчето внезапно изчезна под краката му, когато пропастта под него зейна и той е разбрал, че ще се случи нещо напълно безсмислено, че ще загине безполезно. Сигурно е имало още неща, които е възнамерявал да направи. Или в онова утро някой го е чакал. Вероятно си е мислел, че точно този ден ще му донесе ново начало. В известен смисъл той се оказа прав за последното…

Така и не ти споменах, но го посетих в болницата. Занесох му голям букет рози и му разказах как съм видял всичко от прозореца на блока, как съм се обадил за линейка и съм описал пред полицаите момчето с колелото. Той лежеше толкова мъничък и побелял и ми благодареше. После го попитах като някой проклет спортен коментатор: «Как се почувствахте?»

Не ми отговори. Просто продължаваше да си лежи, обграден от маркучи и капещи бутилки, и ме гледаше. После ми благодари отново и сестрата каза, че е време да тръгвам.

Така и не разбрах какво е изпитал. Но един ден бездната зейна и под моите крака. Не се случи, докато тичах по «Индустри» след обира. Не и докато броях парите след това. Не и по време на новините. Стана точно както със стареца — една сутрин, докато си вървях и предвкусвах спокойствие, а не опасност. Слънцето печеше, бях се завърнал на сигурно място в Д’Ажуда, можех да се отпусна и да си позволя отново да разсъждавам. И започнах да мисля как отнех на най-обичния ми човек онова, което той обожава; как имам два милиона крони, с които да живея, но нищо, заради което да живея. Случи се тази сутрин.

Не очаквам да проумееш, че аз съм извършил нещо подобно, Трун. Ограбих банка, тя ме позна. Човек се оказва заложник на игра със свои собствени правила. Нищо от това няма място в твоя свят. И не очаквам да разбереш сегашната ми постъпка. Но сигурно знаеш, че на човек и това може да му омръзне. Животът.

Лев

P.S. Навремето не ми направи впечатление, че старецът не се усмихваше, докато ми благодареше. Днес се замислих за това, Трун. Може би все пак не го е чакал никой. Може би просто е изпитал облекчение, щом пропастта е зейнала и си е помислил, че няма да се налага сам да се погрижи за това.“

Беате седеше на стол до трупа на Лев, когато Хари влезе в стаята. Опитваше се да прегъне един от вцепенените пръсти на Лев, за да го притисне до вътрешната страна на малка лъскава метална кутия.

— Мамка му — изруга тя. — Мастилото е стояло на слънце в хотела и е засъхнало.

— Ако не успееш да свалиш добри отпечатъци, ще пробваме метода на пожарникарите — успокои я Хари.

— А той е…?

— Горящите хора стискат механично ръцете си. Случва се дори при овъглени трупове по върховете на пръстите да има невредима кожа и така ги идентифицират чрез отпечатъци. Понякога, по технически причини, се налага пожарникарите да отрежат някой пръст и да го занесат за експертиза.

— Нарича се оскверняване на трупове.

Хари вдигна рамене.

— Ако погледнеш другата му ръка, ще видиш, че там вече му липсва един пръст.

— Забелязах — кимна тя. — Изглежда е бил направо отрязан. Какво ли значи?

Хари се приближи и светна с фенерчето.

— Раната не е зараснала и въпреки това кръв почти няма. Следователно е отрязан дълго след като се е обесил. Възможно е някой да е дошъл да се е уверил, че Лев сам е свършил неговата работа.

— Кой?

— Е, в някои страни циганите наказват крадците, като им отрязват пръстите — обясни Хари. — Важно е да се отбележи, че го причиняват на хора, ограбили цигани.

— Май се сдобих с добри отпечатъци — заключи Беате и избърса потта от челото си. — Ще го свалим ли?

— Не — поклати глава Хари. — Като огледаме, разчистваме след нас и се омитаме. На главната улица забелязах телефонна кабина. Оттам ще се обадя анонимно до полицията да съобщя за случая. А след някой ден ти ще звъннеш от Осло да им поискаш заключението от аутопсията. Не се съмнявам, че е починал от задушаване, но искам точен час на смъртта.

— Ами вратата?

— Не е проблем.

— А вратът ти? Превръзката е почервеняла.

— Нямай грижа. Повече ме боли ръката, на която паднах, като минах през вратата.

— Много ли?

Хари внимателно повдигна ръката си и изкриви лице от болка.

— Търпи се, ако не я мърдам.

— Радвай се, че не си болен от Сетерска треперушка.

Двама от тримата в стаята се засмяха, но бързо млъкнаха.

На път за хотела Беате попита Хари дали всичко му се струва логично.

— От гледна точка на веществените доказателства, да. Иначе самоубийствата никога не ми се струват логични.

Хвърли цигарата и тя описа огнена парабола в мрака, който сякаш можеше да се пипне.

— Но аз съм си такъв.