Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (1)

Глава 1

— Родителите съсипват първата половина от живота — заяви майка й, когато Кат беше на единайсет, — а децата — втората.

Каза го с подобие на усмивка, както при онези шеги, които всъщност изобщо не са шеги.

Кат беше изключително схватливо дете и искаше да проумее това твърдение. Как точно беше съсипала живота на майка си? Само че не разполагаше с време. Майка й нямаше търпение да се махне. Отвън чакаше черното такси.

Една от сестрите на Кат плачеше — а може би и двете. Ала това вече не засягаше майка им. Защото в таксито я чакаше мъж, който я обичаше, без съмнение я караше да се харесва и със сигурност й помагаше да повярва, че там някъде я чака един несъсипан живот — вероятно зад вратата на апартамента му под наем в „Сейнт Джон Ууд“.

Детският плач се засили, когато майката хвана куфарите и чантите и се отправи към вратата. Да, сега вече Кат беше сигурна, че и двете й сестри се дерат, макар че самата тя беше със сухи очи, вцепенена от шока.

Когато вратата се затръшна зад майка им и остана само едва доловимото ухание от парфюма й — „Шанел № 5“, тъй като майка им беше жена с предсказуем усет за миризмите, както и за мъжете — Кат изведнъж осъзна, че е най-възрастният човек в къщата.

На единайсет и вече натоварена с отговорности.

Тя огледа всекидневния хаос, от който се отърваваше майка й. Играчки, храна и дрехи бяха разхвърляни из дневната. Бебето Меган — малък дебелобуз Буда на три години, всъщност вече излязла от бебешката възраст — плачеше, понеже беше ухапала пръстите си, докато дъвчеше бисквита. Къде беше бавачката? На Меган не й позволяваха да яде бисквити преди хранене.

Джесика, бледо и тъжно седемгодишно момиченце — Кат бе почти сигурна, че е любимката на баща им, — се бе свила на дивана с палец в уста и пищеше, защото… Ами защо всъщност? Защото ревливата Джесика винаги така правеше. Защото малката Меган беше метнала Барби стюардесата на Джесика и беше счупила миниатюрната й количка за напитки. И вероятно най-вече защото майка им си бе тръгнала с такава лекота.

Кат гушна Меган и се покатери на дивана, където Джесика си смучеше палеца, сякаш тя беше бебето в семейството. Кат вдигна малката си сестра на хълбок и се обърна към другата:

— Хайде, глупаче!

Успяха точно навреме.

Трите сестри притиснаха лица към еркерния прозорец на току-що разбития си дом точно когато черното такси потегли. Кат запомни профила на мъжа в колата — по-скоро обикновен на вид мъж, който едва ли заслужаваше тази драма — и как майка й се обърна, за да зърне къщата за последен път.

Беше много красива.

В следващия миг я нямаше.

След като майка им си отиде, детството на Кат неусетно свърши. До края на този ден и до края на живота й.

Баща им направи каквото можа — „най-добрият татко на света“, пишеха всяка година Кат, Джесика и Меган на картичките за Деня на бащата, а малките им сърчица преливаха от обич, — а много от бавачките им бяха доста по-мили от обичайното. Години след като си бяха заминали, една бивша домашна помощница от Хелзинки и друга от Манила пращаха коледни картички. Само че накрая дори най-ценените детегледачки се връщаха към истинския си живот и най-добрият татко на света прекарваше повечето време на работа, а в свободните часове се опитваше да разбере какво точно го бе сполетяло. Зад сдържаността и непоклатимите като скала маниери, отвъд цялата доброта и обаяние — „Той е копие на Дейвид Нивън“^[1], казваха възхитените непознати на момичетата, докато растяха — Кат долавяше безгранично отчаяние, паника и тъга. Никой не си поставя за цел да бъде самотен родител и макар че трите момичета не се съмняваха нито за миг, че баща им ги обича — по онзи негов тих, благ и лишен от показност маниер — той изглеждаше по-неподготвен от повечето хора в такава ситуация.

Като най-голяма Кат се научи да запълва дупките, оставени от процесията бавачки и домашни помощници. Готвеше и гледаше по-малките, чистеше като лисицата с опашката си, а разтребването падаше изцяло на нея (много от детегледачките отказваха да свършат каквото и да е било, свързано по някакъв начин с домакинска работа, сякаш беше против правилата на синдиката). Кат се научи да пуска програмите на пералнята, знаеше как да изключи алармата и след няколко месеца на замразени полуфабрикати и готова храна сама се научи да готви. Имаше обаче едно нещо, което научи преди всички останали: преди да влезе в пубертета, Кат Джуъл вече беше усетила колко сам може да се чувства човек на този свят.

И така трите сестри пораснаха.

Меган — хубава и закръглена, с пищни форми, както казваха сестрите й, но тя единствена от трите трябваше да внимава за теглото си, отличничка в учението — кой би си го помислил? — с цялата борбеност на изтърсака.

Джесика — мечтателка с очи на кошута, чувствителна, лесно се разсмиваше и разплакваше и за изненада на всички от трите тъкмо тя се оказа магнит за момчетата, търсеше голямата любов зад бараките за колела и автобусните спирки в крайния квартал, където живееха, таеше копнеж за щастливо семейство.

Кат бързо израсна висока колкото баща си, но запази момичешкото си телосложение с малки гърди и издължени като на танцьорка крайници, както и неописуемия гняв на изоставено дете, въпреки че се научи да прикрива раните си със заповедническия авторитет на най-голямото дете в семейството.

Трите се държаха здраво една за друга, както и за баща си, който все беше на работа, усещаха липсата на майка си дори когато положението беше лошо и я мразеха и след време фактът, че Кат бе загърбила детството си, бе последната им грижа.

Кат обичаше баща си и сестрите си дори когато я побъркваха, но замина да следва в Манчестър с въздишка на щастливо облекчение — „Веднага щом оставиха вратата леко открехната“, обичаше да казва на новите си приятели. Докато Джесика се омъжи за първия си сериозен приятел, а Меган се премести да живее при първия си истински приятел, Кат се отдаде на учене, по-късно на работата си, без да бърза да създава дом и семейство и да се връща към тиранията на домашния живот.

Познаваше го до болка. Семейният живот означаваше празен хладилник, липсваща майка, Джесика, която плаче, и Меган, която грачи за „бис-ки-ти, бис-ки-ти“.

Семейният живот беше отсъстващият им баща, домашна помощница, която се чукаше с поредното момче в бараката, и нито една проклета „бис-ки-та“ в къщата.

Кат най-добре от трите познаваше реалността на домакинската работа. Усилното бъхтене, неблагодарната тежка робия, безкрайните усилия тумбаците да са пълни, лицата чисти, дупетата измити, очите сухи и кошът за мръсно пране празен.

Нека Джесика и Меган да си градят семейни гнезда. Кат искаше да отлети надалеч и да продължи да лети. Ала имаше достатъчно разум, за да разбере, че това не е философия, а душевна рана. Добила смелост след първия семестър в университета, тя реши да потърси сметка на майка си за откраднатото.

— Каква майка си ти? Що за човек си?

— Родителите съсипват…

— О, я смени плочата! — нарочно изрече на висок глас Кат.

Меган зяпна учудено голямата си сестра. Джесика всеки момент щеше да надуе гайдата. Седяха в изискана френска сладкарница в „Сейнт Джон Ууд“, където хората зад тезгяха наистина говореха на френски и повдигаха рамене по галски маниер.

— Ти беше наша майка — продължи Кат. — Имахме право на някакви майчински грижи. Не ти говоря за обич, мила мамичко. Само за малко човешка доброта. Толкова ли много искахме?

Сега вече викаше.

— Не се тревожи, скъпа — спокойно отвърна майка й, докато си дърпаше от цигарата с ниско съдържание на катран и оглеждаше младия сервитьор, който сервираше топлото хлебче с шоколад пред нея. — Някой ден ще имаш свои опропастяващи деца.

Никога, помисли си Кат.

Никога.

 

 

Когато се увери, че съпругът й се е настанил пред телевизора за мача, Джесика се промъкна в кабинета му и започна да разглежда всички снимки, които беше направил на Клои.

Стаята се превръщаше в светилище. Няколко внимателно подбрани кадъра бяха поставени в сребърни рамки, имаше и подпрени на рафтовете с книги и купче съвсем скорошни — подаваха се от плика от фотото, част от тях бяха разпилени като ветрило върху бюрото и закриваха бележката за върнато ДДС.

Джесика понечи да вземе плика, но се поколеба. Ослуша се — Боно от „Ю Ту“ пееше „Какъв съвършен ден!“. Той гледаше мача. През следващия час и нещо само пожар би помръднал Паоло от дивана. Затова Джесика взе последните снимки на Клои и ги заразглежда със свъсени вежди.

Клои в парка, на люлките, със зловещо на вид зъбче, проблясващо от долната челюст на широката й беззъба уста. Ето я след баня — едно ококорено кюфте с очи като мъниста, загърната с бебешкия вариант на халатите с качулка, които носеха боксьорите при излизане на ринга. А тук Клои беше в силните любящи ръце на баща си — по-малкия брат на Паоло, Майкъл, ухилен с глуповата самодоволна усмивка.

Клои. Бебето Клои.

Проклетото бебе Клои.

Дълбоко в себе си Джесика знаеше, че би трябвало да бъде благодарна. Другите мъже тайничко разглеждаха сайтове с имена като „Съвсем нови разгонени курви“, „Палави холандски девойки си просят наказание“, „Тайландски тийнейджърки желаят дебели западняци на средна възраст — веднага!“. Джесика беше сигурна, че единствената й съперница за сърцето на Паоло беше бебето Клои — дъщерята на Майкъл и Наоко, неговата съпруга японка. Джесика разбираше, че би трябвало да е щастлива. Обаче всяка снимка на Клои беше като нож в сърцето й. И всеки път, когато Паоло се любуваше на светилището на племенницата си, на Джесика й идваше да го удуши, да се разпищи или и двете. Как можеше толкова мил и умен мъж да е така неделикатен?

— Майкъл каза, че Клои е на етап, когато пъха всичко в устата си. Майкъл каза — чуй само, Джес! — тя си мисли, че светът е бисквита.

— Хмм — отвръщаше Джесика, загледана студено в снимката на Клои, която изглеждаше напълно безразлична към лепкавата храна, размазана навсякъде по лицето й, — мислех си, че всички деца от евро-азиатски бракове са хубави. — Замълчаване, с цел да подсили въздействието. — Но бебетата се променят, нали?

Паоло винаги избягваше караниците и не каза нищо, само събра снимките на Клои, без да поглежда жена си. Знаеше, че би трябвало да скрие снимките в най-долното чекмедже, а Джесика знаеше, че той също се чувства наранен — по-малкият му брат го превари и пръв стана баща. Само че той не беше засегнат колкото нея. Мъката не го ядеше жив отвътре.

Джесика се мразеше, задето отричаше неоспоримия чар на Клои, задето се чувстваше по този начин и говореше така на съпруга си. Част от нея до смърт обичаше Клои. Само че тя безмилостно й напомняше за собственото й дете; детето, което още не беше родено въпреки годините на опити, и това я превърна в човек, какъвто не би искала да бъде.

Беше напуснала работа, за да си роди дете. За разлика от сестрите й кариерата никога не беше стояла на първо място за нея. Работата просто бе начин да свърже двата края и нещо по-важно — може би да срещне мъжа, с когото да изгради общ живот. По онова време той караше черно такси — преди да започне общ бизнес с брат си — и когато спря да помогне на Джесика с колата, тя си помисли, че ще се държи по мъжкарски наперено. „В моята посока ли си, скъпа?“ Това бе очаквала. Но в действителност той беше толкова срамежлив, че не можеше да я погледне в очите.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Гумата ми се развали.

Мъжът кимна и си взе кутията с инструменти.

— В нашия бранш — обясни и тя за първи път видя онази ленива негова усмивка — му викаме спукана гума.

Малко след това отпрашиха.

През последния й работен ден, преди да поеме към бъдещето си на майка, колегите й в рекламната агенция в „Сохо“ се бяха събрали около балоните, шампанското и тортата с подпряна пред нея голяма картичка с щъркел, на която всички от офиса се бяха подписали.

Това беше най-хубавият работен ден в служебния живот на Джесика. Стоеше с грейнала усмивка сред колегите си, някои от които преди изобщо не бяха забелязвали съществуването й, и продължи да се усмихва, когато някой каза, че не трябва да прекалява с пиенето.

— Нали разбираш? В твоето положение.

— О, още не съм бременна — поясни Джесика, но прощалното тържество вече не бе същото.

Колегите й си размениха недоумяващи и смутени погледи, докато тя се усмихваше щастливо като горда бъдеща майка — когато забременееше, разбира се — и разглеждаше картичката с щъркела, заобиколена от балони и шампанско, насред цялата розова и синя украса.

Това се случи преди три години, когато Джесика беше на двайсет и девет. Бяха женени с Паоло от две години и единственото нещо, което ги бе спряло да си направят бебе още щом свещеникът обяви „Можете да целунете булката“, беше бизнесът, който Паоло и брат му тъкмо бяха започнали. Не му беше времето за бебе. Когато изведнъж бизнесът им потръгна и Джесика скоро щеше да навлезе в трийсетте, дойде времето за бебе. Само че никой не беше уведомил бебето.

Три години опити. Мислеха, че ще е лесно. Сега нищо не беше лесно. Сексът също. Нито разговорите какво не е наред. Нито плановете какво да правят по-нататък. Нито чувството за провал, когато цикълът й дойдеше с болки, които целият „Нурофен плюс“ на света не можеше да облекчи.

Тези парализиращи неописуеми цикли! Тогава се чувстваше сама. Как би могла да опише пронизващата болка на съпруга си? Каква база за сравнение имаше той? Това беше един от видовете болка. Имаше и други. Капаните бяха навсякъде.

Дори това, което би трябвало да е обикновено, простичко удоволствие — като да разглежда снимките на племенницата си — за Джесика беше мъчение. Един ден се разплака в тоалетните на петия етаж на „Джон Луис“, където бяха бебешките стоки, и си помисли дали не полудява. Но не, не беше лудост. Докато бършеше очите си с тоалетна хартия, Джесика осъзна, че никога преди това сърцето й не е било така разбито.

В миналото я бяха наранявали — доста зле, много преди Паоло. Ала никое момче или мъж не би могъл да я нарани така, както нероденото им дете.

Беше вярвала, че зачатието е чисто техническа подробност по пътя към щастливото и безоблачно майчинство. А сега, след цялото това време на опити, овулацията идваше като последно предупреждение да плати наема, за който нямаше пари.

Сега, когато тестът за овулация „Лесно семейно планиране“ предписваше, че е дошъл моментът, Джесика и Паоло — който си бе представял, че винаги ще бъдат млади и възторжени любовници — мрачно се заемаха със задачата като дребни нарушители, осъдени на общественополезен труд.

Същата сутрин Джесика бе пишкала върху малкия пластмасов оракул и той чинно бе оповестил началото на четирийсет и осем часовия период на плодовитост. Довечера бе моментът. Утре вечер също — макар че дотогава Паоло и без това щеше да е направил най-добрия си опит. Усещането беше като да платиш цената за среща със съдбата, като час при зъболекаря.

Паоло се беше настанил със студена бира в ръка, за да гледа дербито на северен Лондон. Вдигна очи, когато тя влезе в стаята, и сърцето й трепна както винаги когато видеше лицето му. Въпреки че сега правеха секс с някаква безчувствена принуда, сякаш той беше нещо като „Направи си сам“ за сглобяване на купени на части мебели, а не за създаване на нов живот, Джесика все още обичаше мургавото нежно лице на съпруга си. Все още обичаше своя Паоло.

— Не знам какъв е резултатът — предупреди я Паоло, докато отпиваше от италианската си бира, — затова ако знаеш кой е спечелил, не ми казвай, Джес.

Тя знаеше, че в този мач нямаше отбелязани голове. Обичайното мрачно севернолондонско дерби. Ала запази информацията за себе си.

— Лягам си.

— Гледай ти! — възкликна коментаторът по телевизията.

— Добре — разсеяно отвърна Паоло.

Джесика кимна към бирата.

— Не прекалявай с това, моля те.

Паоло се изчерви.

— Добре.

— Защото… се изморяваш.

Каза го с подобие на усмивка. Като при една от онези шеги, които всъщност изобщо не са шеги. По начина, помисли си Джесика, по който майка ми винаги подмяташе неприятните истини. Безполезната стара крава!

— Знам — отвърна Паоло и остави бирата. — След пет минути се качвам.

— Трябва да признаем, че тези младежи имат дух — каза другият коментатор. — Все още се държат.

Нещо подсказваше на Джесика, че трябва да закали сърцето си, ако иска да премине през това изпитание. Защото какво щеше да стане, ако бебето не дойдеше? Тогава? Тя не знаеше как щеше да го понесе, нито какъв живот щеше да има с Паоло, който искаше деца като всеки човек — но със сигурност не колкото нея, — нито как бракът им можеше да издържи на разочарованието, което преследваше дома им като зъл наемател.

— До след малко тогава — каза Джесика.

— До скоро, Джес — отвърна Паоло, избягвайки погледа й.

Преди го побъркваше. Сега се държеше като че ли сексът беше изпит, за който той не се беше подготвил.

— Майко мила! — възкликна коментаторът. — Никога няма да може да вкара оттук.

 

 

Конусовиден сноп златиста светлина падна върху претрупаното бюро на Меган.

Тя вдигна очи от компютърния екран и погледна през таванския прозорец на тясната стаичка. Приличаше й на прозорче в затворническа килия, където те заключват и изхвърлят ключа. Светлината и шумът, които се просмукваха, бяха знаци на света навън, но той й изглеждаше много далечен. И въпреки всичко тя обичаше тази стая — първият й кабинет в първата й истинска работа. Потръпваше от доволство всяка сутрин, когато влезеше. Усмихвайки се на себе си, Меган стана от бюрото и се покатери на стола. Ставаше все по-добра.

Три пъти на ден се покатерваше внимателно на въртящия се стол с изтъркана тапицерия от задните части на хората, седели там преди нея, и се хващаше за рамката на прозорчето, като изпъваше шия. Ако се вдигнеше на пръсти, можеше да види по-голямата част от детската площадка зад сградата. Меган обожаваше да слуша шума, който вдигаха играещите деца. Имаше малки дечица, шумни, с бебешки нежна кожа. Звучаха като ято разбунени птици. Ясно й беше, че няма голям опит с малки деца. Беше свикнала да бъде най-малката.

— Докторе?

Меган се обърна и за малко да падне от стола.

Една жена с дрехи като извадени от центрофуга стоеше на прага и притеснено мачкаше мокра кухненска салфетка. В краката й се дереше дете с горнище от детски футболен екип. Жената изгледа със зачервени очи как Меган се приземи на бюрото си.

— Казаха ми да вляза, докторе. Госпожата на регистратурата. — Жената заби срамежливо поглед в пода. — Приятно ми е да ви видя отново.

Меган безрезултатно напрегна паметта си. Напоследък беше видяла толкова много лица и точно толкова тела. Попита за името и рождената дата, после хвърли бърз поглед в записките си. Чак тогава се присети.

Жената беше идвала на преглед преди няколко седмици със същото малко дете, което тогава беше облечено в мърлява сива фланелка и дъвчеше филия с конфитюр.

Докато Меган преглеждаше майката, за да потвърди бременността й, калпазанинът беше разлиствал с лепкавите си лапи книжата по бюрото. Жената — госпожа Съмър, макар че според Меган тя не беше омъжена и нямаше партньор на име Съмър — беше приела вестта като последно предупреждение от данъчното. Не много по-възрастна от Меган, която бе на двайсет и осем, госпожа Съмър беше съсипана от майчинството. Заформящият се хулиган с филията с конфитюр беше четвъртото й дете от поредния мъж в живота й.

— С какво мога да ви помогна? — попита Меган, облекчена, че калпазанинът днес беше по-кротък.

— Имам кръвотечение, доктор Джуъл.

— Нека ви прегледам.

Жената беше направила спонтанен аборт в началото на бременността. Новината за бебето никак не я бе зарадвала, но това беше хиляди пъти по-лошо. Изведнъж, сварвайки Меган неподготвена, госпожа Съмър се задави от хлипане.

— Къде сбърках? Защо стана така?

— Вината не е ваша — каза Меган. — Една четвърт от всички бременности завършват с… Ето. Заповядайте.

Меган побутна към нея кутия със салфетки. Кухненската салфетка в ръката на госпожа Съмър се разпадаше, тя също. Меган заобиколи бюрото си и прегърна жената.

— Наистина не сте виновна — повтори Меган, този път по-нежно. — Тялото си провежда своите тестове. Понякога открива аномалии в ембриона. Защо се получава така? Честно да ви кажа — не знаем. И тогава спонтанният аборт идва като гръм от ясно небе. Ужасно е, знам. Мисълта за онова, което би могло да бъде. — Двете жени се гледаха. — Искрено съжалявам за загубата ви — произнесе Меган.

Меган наистина съжаляваше. Дори разбираше донякъде ужаса й от перспективата за още едно дете и чувството за безвъзвратна загуба, когато то внезапно й беше отнето. Едно пето дете би било катастрофа. Но загубата му бе трагедия, смърт на член от семейството, за когото дори не й беше позволено да скърби, освен срамните сълзи в лекарски кабинет с размери на килер.

Меган тихо обясни на госпожа Съмър за генетичните и хромозомни аномалии и как — колкото и да ни е трудно да го приемем — те са просто несъвместими с живота.

— С партньора ви трябва да решите искате ли повече деца — каза Меган. — И ако не искате, трябва да започнете да се предпазвате.

— Предпазвам се, докторе. Вината е в него. На… партньора ми де. Не вярва в мерките против забременяване. Рече ми, че е като да влезеш под душа с дъждобран.

— Добре, ще трябва да поговорите с него. Кондомите далеч не са единствената възможност, ако това е имал предвид.

Меган прекрасно знаеше, че точно за кондомите става дума. Ала от време на време изпитваше нужда да се държи от висотата на компетентността си, да изтъкне авторитета си и да запази дистанция от човешките неволи, които я засипваха.

— Ами противозачатъчните?

— Издух се като плондер. Надебелях. Получих тромбоза. Тромби. Наложи се да ги спра.

— Прекъсване на акта?

— Да го извади?

— Именно.

— О, не става! Не го познавате. Опитах се, докторе. Опитах всички начини за предпазване. Как му викахте на това? Следене на овацията?

— На овулацията, да.

— Пробвах го, когато лекарят ми каза, че пълнея от хапчетата. Проблемът е… когато съм заспала. Той просто си взема своето.

— Взема си своето?

— Покатерва се върху ми и готово. После захърква в момента, в който свърши. И дума не може да става за кондом. Не бих се опитвала. Честно, не става.

Там навън имаше цял един различен свят. Ширналите се комплекси около кабинета. Там все още наричаха бременните трудни, плодът все още беше наричан самун в пещта и мъжете си вземаха своето, когато някоя женица се строполеше полумъртва от умора в края на изтощителния ден.

— Тогава му кажете, че не може да си взема своето. Това е възмутително! Ще поговоря с него, ако искате.

— Много сте мила, наистина — каза жената и я притисна във влажната си мечешка прегръдка. Меган внимателно я отдалечи и й заразправя за предимствата на вътрематочната спирала.

Жената я харесваше. Тя беше най-младият лекар в практиката, течеше последната година от професионалното й обучение, а едва от месец беше на стаж като джипи, и все пак с лекота беше завоювала мястото си на най-предпочитан личен лекар.

Последните седем години беше се готвила за тази професия — шест от тях в медицинския, а последната година като домашен лекар в две лондонски болници. А сега, в медицинската практика, където другите трима лекари бяха мъже, можеше най-накрая да се отличи.

Когато жените идваха с оплаквания за менструални болки, от които им идваше да се хвърлят под влака, Меган не им казваше да вземат болкоуспокоително и да се стегнат. Когато младите майки идваха и споделяха, че се чувстват депресирани и всяка вечер плачат, докато заспят от изтощение, тя не им обясняваше, че следродилната депресия е нещо естествено. Когато изследването на хромозомите покажеше голяма вероятност за синдрома на Даун, Меган обсъждаше с тях всички възможности с ясното съзнание, че това е едно най-трудните решения за всяка жена.

Когато госпожа Съмър си отиде, доктор Лоуфорд провря главата си през открехнатата врата. В ограниченото пространство на стаичката Меган долови миризмата му — цигари, сирене и питка с туршия. Той оголи зъби в подобие на чаровна усмивка, както си въобразяваше.

— Най-после сама — каза.

Лоуфорд беше обучаващият лекар на Меган — старшият лекар трябваше да й бъде наставник, учител и ментор през годината, преди тя да придобие пълна правоспособност. Някои младши стажанти боготворяха наставниците си по време на стажа за джипи, но само след месец под негово ръководство на Меган й стана ясно, че доктор Лоуфорд е цинично тиранично копеле, което я мрази и в червата.

— Тик-так, доктор Джуъл. Последният ви пациент се задържа цели трийсет минути.

— Нима?

— Трийсет минути, доктор Джуъл. — Почукване по часовника. — Прегледът не трябва да ви отнема повече от седем минути.

Тя го погледна с инатливо изражение. Детството с две по-големи сестри я беше калило да отстоява мнението си.

— Пациентката току-що беше направила спонтанен аборт. Освен това не работим в „Макдоналдс“.

— Съвсем вярно — засмя се доктор Лоуфорд. — Добрият стар Роналд Макдоналд може да си позволи разточителството да отдели повече време на клиентите си от нас. Хайде, елате да ви покажа нещо.

Меган го последва в претъпканата чакалня.

Наоколо седяха пациенти с различна степен на страдание и влошено здраве. Една закръглена жена с многобройни татуировки по голите й бели ръце крещеше на служителката на регистратурата. Чуваше се суха кашлица, плачеха деца, някои гневно въздишаха на ръба на търпението си. Меган разпозна част от физиономиите, дори откри, че може да свърже някои от лицата със заболяванията им. Той е с цистит. Тя е с високо кръвно налягане. Момиченцето има астма — като много други деца, които дишат въздуха на този град. Мили Боже, колко от тези хора чакат за преглед при мен?

— Май ви се очертава доста натоварена сутрин, а? — подметна доктор Лоуфорд, с което отговори на въпроса й. — Половината от тези пациенти вас чакат. — Меган го последва смирено обратно в кабинета си.

— Намираме се в „Хакни“, а не на Харли Стрийт — допълни той. — Седем минути на пациент, ясно? И няма значение дали са пипнали бубонна чума, или са се изгорили. Седем минути, вътре и вън. Докато Бог не ни даде четирийсет и осем часово денонощие, или не си намерим работа в частния сектор, това е единственият начин.

— Разбира се.

Лоуфорд я погледна ядосано и си излезе.

Меган беше работила, без да жали сили, за да получи тази стаичка, но сега се питаше дали щеше да изкара тази последна година с Лоуфорд, който следеше всяка нейна стъпка. Беше чувала, че практиките вземат младши стажанти по една-единствена причина — получаваха безплатен лекар. Ала никой от старите шарлатани, колкото и да е стиснат или циничен, не искаше наперен стажант, който да му вгорчи живота още повече. Меган чувстваше, че Лоуфорд само чака тя да направи нещо глупаво, за да ограничи загубите си и да се отърве от нея.

Иронията се състоеше в това, че Меган вече бе сторила нещо глупаво. Нещо толкова глупаво, че направо не беше за вярване.

Сутринта по време на обичайната й среща на закуска с Лоуфорд — Меган беше задължена да се вижда с него два пъти седмично, за да обсъждат напредъка й или липсата на такъв — тя припряно се извини и изтича в тоалетната, миришеща на лимон от дезинфектанта, където повърна бадемовия си кроасан и кафето.

Чак по пътя към тесния си апартамент, с натежали крака и болки в гърба, Меган наистина повярва, че е извършила глупост.

Знаеше, че е невъзможно, знаеше, че е твърде скоро. Но усещането беше съвсем истинско.

Ритането в корема й.