Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (19)

Глава деветнайсета

Още не ми се бе случвало да отида в Кингсфийлд и на няколко пъти спирахме колата, за да се ориентираме по картата, но въпреки старанията, които положихме, закъсняхме с няколко минути. В сравнение с останалите, този център не е оборудван много добре, при това разположението му не е удачно и ако не са асоциациите, които правя в ума си, сега Кингсфийлд нямаше да е място, което да ми се иска да посетя. Центърът беше построен настрани от главните пътища, беше неудобно да се стигне до него, а когато все пак се добереш дотам, не усещаш истинско спокойствие и тишина. Шосето зад оградата бе винаги оживено, а в теб оставаше впечатлението, че центърът не е преоборудван докрай. В много от стаите на донорите не може да се влезе с инвалидна количка, при това в някои е задушно, а в други винаги има течение. Баните са твърде малко и ако изобщо има такива, трудно се поддържат чисти, през зимата са студени, освен това са разположени твърде далеч от стаите. С една дума, Кингсфийлд отстъпва по много неща на центъра в Дувър, където бе настанена Рут; в дувърския център фаянсовите плочки по стените блестяха от чистота, а прозорците с двойни стъкла се затваряха плътно само с едно завъртане на дръжката.

По-късно, когато Кингсфийлд стана за мен познато и скъпо на сърцето ми място, зърнах в една от административните сгради черно-бяла фотография в рамка, направена преди реконструкцията, когато мястото е служело за къмпинг на най-обикновени семейства. Вероятно снимката бе направена в края на петдесетте или началото на шейсетте години и на нея се виждаше голям правоъгълен басейн, където се къпят безгрижни почиващи хора: деца и родители се плискат и прекарват времето си в забавления и игри. Пространството около басейна беше бетонирано, ала хората бяха разпънали шезлонги, тенти и огромни чадъри, които ги пазеха от слънцето. Когато видях фотографията за първи път, не можах да позная мястото, наричано сега от донорите „Площада“, където посетителите на центъра оставят автомобилите си. Басейнът, разбира се, отдавна е засипан с пръст и залят с бетон, но контурите му се забелязват доста добре и в единия му край — впрочем още един пример за недовършената работа, за която споменах — стърчаха металните перила на платформата за скокове. Още щом зърнах фотографията, веднага ми стана ясно какви са тези перила и защо са тук и оттогава, когато и да ги видя, неволно си представях плувец, който скача от това място и само след миг се разбива в бетона.

Може би никога нямаше да разпозная „Площада“ на тази снимка, ако не бяха белите казармени двуетажни постройки от трите страни на басейна, които се виждаха на заден план. Очевидно там са нощували почиващите и макар че вътре вероятно всичко е вече съвсем различно, външният вид на сградите бе останал почти непроменен. Според мен в известен смисъл „Площада“ сега играе същата роля, каквато и басейнът през отдавна отминалите години. Тук е главното място за общуване: донорите излизат да подишат чист въздух и да си побъбрят. На „Площада“ има няколко дървени пейки, но — особено в горещините или в дъждовно време — донорите предпочитат да се събират под навеса, в който преминава плоският покрив на сградата за отдих, разположена на отсрещната страна, зад старата платформа за скокове във вода.

Денят, в който откарах Рут в Кингсфийлд, беше мъглив и хладен и „Площада“ бе пуст, ако не смятаме няколкото фигури, които се мержелееха под навеса. Когато спрях колата в правоъгълника на бившия басейн (което тогава, разбира се, още не знаех), една от фигурите се отдели от останалите, тръгна към нас и аз видях, че това е Томи. Бе облякъл избеляла зелена куртка и изглеждаше напълнял за последните години.

Рут, която седеше до мен, внезапно се паникьоса:

— Какво да правим? Да излезем ли? Не, не, не бива. Да си останем тук.

Не знам какво възнамерявах да направя, но когато Рут изрече тези думи, аз, без да се замисля, излязох от автомобила. Рут остана вътре и тъкмо по тази причина, когато Томи се приближи, първо видя мен и мен прегърна първа. От него лъхаше на нещо медицинско, но не можах да разбера на какво точно. После, макар още да не си бяхме казали нищо, и двамата усетихме, че Рут ни гледа от колата и се дръпнахме един от друг.

В предното стъкло се отразяваше небето и затова Рут не се виждаше много добре. Ала на мен ми се стори, че лицето й е сериозно и застинало, сякаш гледа спектакъл, в който двамата с Томи сме актьори. В погледа й имаше нещо странно и аз се почувствах неудобно. Томи ме отмина и се приближи до колата, отвори задната врата, седна на седалката и аз видях през стъклото как се поздравиха, размениха си кратки изречения, после вежливо се целунаха по бузите.

През „Площада“ към нас се взираха останалите донори и макар погледите им да не бяха враждебни, внезапно почувствах желание да си тръгна колкото е възможно по-скоро. Но се насилих да не бързам да се върна в колата, за да могат Томи и Рут да останат за малко насаме.

Отначало криволичехме по виещите се тесни пътища, после излязохме на почти безлюдното шосе сред открита и скучна селска местност. Онова, което си спомням от пътуването ни към заседналата в блатата лодка, е, че за първи път от Бог знае колко време насам слабите лъчи на слънцето пробиха сивата пелена и като поглеждах от време на време към седящата до мен Рут, аз всеки път виждах на лицето й едва забележима кротка усмивка. Що се отнася до разговорите ни, помня, че в много отношения се държахме така, сякаш се виждаме често и няма нужда да обсъждаме неща, които нямат отношение към пряката ни работа. Попитах Томи дали е виждал лодката и той отвърна, че не я е виждал, но че много донори от неговия център я били видели. И той имал възможност да го направи, но не се възползвал от нея.

— Не, че не исках — обясни той и се наведе към нас от задната седалка. — Беше ми трудно, това е. Дори веднъж се наканих да тръгна с двама донори и помощниците им, но получих кръвоизлив и не можах. Това бе отдавна, напоследък нищо такова не ми се е случвало.

Продължихме пътя си по безлюдната местност и по едно време Рут се обърна към Томи и го загледа. Все още се усмихваше кротко и в огледалото за обратно виждане забелязах, че Томи се почувства неудобно. Той ту се взираше в страничното стъкло, ту пак се обръщаше към нея, после отново се заглеждаше навън. След малко, без да откъсва поглед от него, Рут започна да разказва някаква несвързана история за един от донорите в нейния център, за който никога не бяхме чували, като в същото време продължаваше да се взира в Томи и все тъй кротко да се усмихва. Дали поради факта, че ми омръзна да слушам разказа й, дали защото исках да извадя Томи от неловкото положение, аз я прекъснах:

— Рут, няма смисъл да ни запознаваш с всяка подробност от живота й.

Думите ми не изразяваха ни най-малка досада и нямаха за цел нещо определено. Ала внезапно, без да изчака Рут да млъкне и едва дочакал края на изречението ми, Томи се позасмя, по начин, по който не го бе правил никога преди. После каза:

— Тъкмо и аз щях да помоля за същото. Отдавна изгубих нишката на разказа.

Вторачих се в пътя пред себе си, защото ми бе трудно да схвана към кого от нас двете се бе обърнал — към Рут, или към мен. Така или иначе, Рут млъкна, бавно се върна на мястото си и се загледа напред. Не изглеждаше огорчена, ала вече не се усмихваше, а погледът й бе устремен някъде далече в небосклона пред нас. Но ще ви призная честно: не Рут бе тогава на първо място в ума ми. Сърцето ми пропусна един такт: нужно беше само Томи да се засмее и да изрази съгласие с мен и аз тутакси усетих онази близост, която винаги е съществувала между двама ни без оглед на изминалите години.

Видях къде трябваше да свием двайсетина минути след като тръгнахме от Кингсфийлд. Отбихме по виещия се път, допълнително стеснен от живия плет от двете страни, и спряхме до няколко чинара, растящи един до друг.

Тръгнахме пеша към гората, аз вървях най-отпред, но като стигнахме до мястото, където пътеката се разделяше на три, трябваше да спра и да извадя листчето с обяснения. Докато се мъчех да разчета почерка, усетих, че зад мен Томи и Рут мълчаливо ме чакат какво ще кажа, кой път ще избера — досущ като малки деца.

Навлязохме в гората и макар пътеката да не бе стръмна, забелязах, че Рут започна да диша все по-тежко. Съдейки по всичко, Томи не изпитваше трудности, въпреки че в походката му се долавяше леко накуцване. Стигнахме до ръждива ограда от бодлива тел, опната на разкривени колчета. Като я видя, Рут се вкамени.

— Какво пък е това! — възкликна тя с отчаян глас.

После се обърна към мен:

— Не си споменавала нищо подобно. Не си ми казала, че трябва да минавам през бодлива тел!

— Лесно ще се проврем под нея — отвърнах аз. — Само ще трябва леко да я придържаме нагоре.

Ала Рут се бе разстроила и не помръдваше от мястото си. И тъкмо тогава, докато раменете й ту се повдигаха, ту падаха от тежкото й дишане, Томи като че ли за първи път забеляза колко е отслабнала. Може и преди това да го е усещал, но е прогонвал тази мисъл от главата си. Ала сега той се загледа в нея. А после — макар че за него не бях напълно сигурна, че тъкмо това си е помислил — двамата си спомнихме как в колата се бяхме, така да се каже, опълчили срещу нея. Тогава съвсем импулсивно и двамата се втурнахме към нея от различни страни, аз я улових под ръка, Томи я подхвана под лакътя и внимателно я поведохме към оградата.

Пуснах я едва когато трябваше сама да се провра. После вдигнах телта колкото е възможно по-нависоко и двамата с Томи помогнахме на Рут да премине под нея. Не беше толкова трудно — всичко се дължеше малко или много на факта, че тя не бе уверена в силите си, но с наша помощ надмогна страха си. Като премина от другата страна, тя дори протегна ръка, за да ми помогне, докато държа телта за Томи. Той с лекота преодоля препятствието и Рут му каза:

— Трябва само да се наведеш добре. Понякога не съм много гъвкава.

Томи имаше леко смутен вид и аз се питах дали е заради онова, което ставаше в момента, или си бе спомнил как се отнесохме с Рут в колата. Той кимна към дърветата пред нас:

— Мисля, че е натам. Прав ли съм, Кат?

Отново се справих с листчето в ръката ми и ги поведох по-нататък. Вътре в гората цареше сумрак, а земята все повече заприличваше на блато.

— Надявам се, че няма да се заблудим — засмя се Рут зад мен, като се обръщаше към Томи, ала аз вече бях зърнала поляната отпред.

Дори сега, когато имам малко време да се върна назад в спомените си, аз разбирам защо бях толкова обезпокоена от случилото се в автомобила. Работата не беше толкова в това, че се бяхме нахвърлили на Рут, колкото във факта, че тя не ни отвърна със същото: в миналото бе немислимо да се държим по този начин, а Рут да не се защити. Когато го осъзнах, аз спрях, изчаках ги да се приближат и обгърнах раменете й с едната си ръка.

Жестът ми едва ли изглеждаше толкова сантиментален; по-скоро бе обичаен, за който и да е помощник на донор, тъй като походката й бе станала твърде несигурна и аз си помислих дали не бях надценила силите й, когато планирах това пътуване. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-трудно дишаше тя и когато тръгнах редом с нея, тя се облегна на мен. Но ето че отминахме и последните дървета, излязохме на поляната и видяхме лодката.

Всъщност това не бе поляна в истинския смисъл на думата: тук-там стърчаха дървета и когато и те изчезнаха, пред нас се разпростря блатото, докъдето ни стигаше погледът. Бледото небе изглеждаше огромно; то се отразяваше в локвите вода, които проблясваха тук и там. Преди време гората вероятно се е простирала чак дотук: от водата стърчаха мъртви дънери — призраци, а много от тях бяха сломени ниско над корена си. Зад тези стволове, на стотина метра по-навътре, осветена от анемичното слънце, ние я зърнахме. Лодката, заседнала в блатото.

— Ах! Същата, каквато ми я описваха! — възкликна Рут. — Колко е хубава!

Придвижихме се по-близо до лодката и в тишината, която ни обграждаше, доловихме пльокането на водата под обущата ни. Скоро усетих, че краката ми затъват в омекналата блатиста почва и викнах:

— Спрете! Дотук сме.

Рут и Томи, които вървяха след мен, не ми възразиха и аз видях, че той отново я бе хванал под ръка. По всичко личеше обаче, че й помага да върви и нищо повече. С широки крачки се добрах до най-близкия ствол, под който почвата беше по-твърда и се улових за него, за да запазя равновесие. Рут и Томи си избраха друг ствол, по-тънък и прогнил от моя, който стърчеше отляво малко зад мен. Те спряха, всеки се улови с едната си ръка за него и замряха. И тримата бяхме приковали поглед в лодката. Забелязахме, че боята й се лющеше, че дървените рамки на малката кабина се разпадаха. Някога лодката е била боядисана в небесносин цвят, ала сега изглеждаше почти бяла под небесния свод.

— И все пак не разбирам как се е озовала тук — казах аз, като повиших глас, за да ме чуят. Очаквах, че думите ми ще отекнат, ала те прозвучаха глухо, сякаш в обвита с дебели килими стая.

След малко дочух гласа на Томи зад мен:

— Може би и Хейлшам изглежда по същия начин. Не мислите ли?

— От къде на къде ще изглежда така? — Рут наистина бе озадачена. — Не би могъл да се превърне в блато само защото са го закрили.

— Не може, разбира се. Казах го, без да мисля. Но винаги така си представям Хейлшам в настоящия момент. Няма никаква логика. Честно казано, тук всичко прилича на картинката, която се появява в главата ми. Без лодката, разбира се. Много ще съм доволен, ако всичко в Хейлшам е като тук.

— Странно — обади се Рут. — Онзи ден сънувах същия сън. Сънувах, че съм в Стая 14. Знаех, че училището е закрито, но бях там, в Стая 14, гледах през прозореца и навън всичко беше потънало във вода. Приличаше на огромно езеро. А под прозорците плаваха боклуци — празни кутии от сок и други подобни неща. Ала не изпитах никаква тревога, никаква паника, всичко беше тихо и спокойно като тук. Чувствах, че нищо не ме застрашава, просто са закрили Хейлшам и толкова.

— Впрочем, Мег Б. пребиваваше известно време в нашия център — каза Томи. — За третата операция я изпратиха някъде на север. Нямам представа как е сега. Не са ли ви говорили за нея?

Аз поклатих глава и тъй като Рут не отговори, обърнах се към нея. В първия миг ми се стори, че тя продължава да съзерцава лодката, ала после видях, че се е загледала в сребристата следа, оставена в небето от отдалечаващия се самолет, който бавно се издигаше нагоре в небето. След малко тя каза:

— Говорили са ми други неща. Например за Криси. Че свършила по време на втората експлантация.

— И аз го чух — потвърди Томи. — Очевидно така е станало. Казаха ми съвсем същото. Безобразие. Едва на втората. Трябва да съм щастлив, че съм прескочил трапа.

— Струва ми се, че се случва много по-често, отколкото твърдят — каза Рут. — Тук е и помощницата ми, вероятно тя знае. Знае, но мълчи.

— Няма никакъв заговор за мълчание — възразих аз и пак се обърнах към лодката. — Случват се и такива неща. Много жалко за Криси, разбира се. Но това не е често явление. Сега са много внимателни.

— А пък аз съм сигурна, че се случва много по-често, отколкото признават — повтори Рут. — Затова между операциите ни местят другаде.

— Неотдавна срещнах Родни — спомних си аз. — Скоро след като Криси е завършила. Сблъскахме се в клиниката в Северен Уелс. Изглеждаше добре.

— Обзалагам се, че въпреки това му е било много мъчно за Криси — обади се Рут. После се обърна към Томи: — Виждаш ли? Половината ти казват, другата половина премълчават.

— Е, не умираше от мъка — не се съгласих с нея аз. — Да, вероятно е бил опечален. Но общо взето състоянието му беше добро. Сигурно година-две не се бяха виждали. Каза ми, че Криси би го приела спокойно. Кой ще знае, ако не той?

— Защо пък да знае? — възкликна Рут. — Как би могъл да разбере как се е чувствала Криси, какво е било желанието й? Не той е лежал на операционната маса, отчаяно вкопчен в живота! Така че, откъде би могъл да знае?

Това избухване ми напомни за предишната Рут и аз отново се обърнах към нея. Стори ми се — може пък това да е бил само отблясъкът в очите й, — че ме гледа твърдо, сурово.

— Лошо — намеси се Томи. — Да завършиш още на втората операция. Много лошо.

— Не мисля, че Родни го е приел като нещо неизбежно — продължи Рут. — Вероятно сте разговаряли само няколко минути. Какво би могла да разбереш за толкова кратко време?

— Да, така е — потвърди Томи. — Но Кат казва, че двамата отдавна са се разделили…

— Няма значение — прекъсна го Рут. — Дори в известна степен този факт може да утежни нещата още повече.

— Виждала съм мнозина в положението на Родни — казах аз. — Свикват, примиряват се.

— Откъде знаеш? — попита Рут. — Откъде би могла да го знаеш? Все още си само помощница.

— Помощниците виждат много неща. Не можеш дори да си представиш колко много.

— Тя не знае, нали, Томи? Не знае какво е това всъщност.

Известно време и двете се взирахме в Томи, но той мълчаливо гледаше към лодката. После каза:

— В моя център имаше едно момче. Ужасно се безпокоеше, че няма да издържи втората експлантация. Казваше, че го усеща с кожата си. Но всичко мина отлично. Има вече три операции, но е много добре.

Томи прикри с длан очите си от слънцето.

— От мен не излезе добър помощник. Дори не се научих да карам кола. Вероятно затова толкова бързо ме повикаха за първата операция. Така трябва да е, макар да твърдят, че едното нямало нищо общо с другото. Но нямам претенции. Бях лош помощник, но станах добър донор.

Помълчахме. После Рут се обади, този път със спокоен глас:

— Мисля, че се справях прилично като помощница. Но пет години ми бяха достатъчни. И аз бях като теб, Томи — напълно готова да стана донор. Усещах, че така трябва да бъде. Най-после, ние сме длъжни да станем донори, нали така?

Не бях сигурна дали чака отговор от мен. Нямах чувството, че намеква нещо и най-вероятно е произнесла тези думи по навик — непрекъснато чувам донорите да си говорят какво ли не. Когато отново се обърнах с лице към тях, Томи продължаваше да засенчва очите си с длан.

— Жалко, че не можем да се приближим до лодката — каза той. — Може пък да ни се удаде случай да дойдем още веднъж тук, когато е по-сухо.

— Радвам се, че я видях — кротко произнесе Рут. — Много е красива. Но вече ми се ще да си тръгваме. Тук духа вятър, стана ми студено.

— Поне й хвърлихме по едно око — каза Томи.

На връщане разговаряхме много по-непринудено, отколкото като отивахме към лодката. Рут и Томи обсъждаха условията в своите центрове — храната, хавлиите и други такива, — а аз почти непрекъснато участвах в разговора им, защото те ми задаваха въпроси относно условията в другите центрове. Походката на Рут сега бе малко по-сигурна, а когато наближихме оградата и аз повдигнах телта, тя се провря под нея, без да се бави.

Настанихме се в колата — Томи беше пак на задната седалка — и в началото обстановката беше превъзходна. Когато сега отново си припомням онзи отрязък от пътя, струва ми се, че между нас се настани и сянката на нещо недоизказано, но допускам, че само така ми се струва, като имам предвид какво стана малко по-късно.

А станалото много приличаше на повторение на стара случка. Отново излязохме на дългия, почти безлюден път и Рут направи някаква забележка относно крайпътната реклама, която тъкмо бяхме отминали. Вече не си спомням какво имаше на нея — беше просто един от онези огромни рекламни екрани край магистралите. Рут направи забележката сякаш на самата себе си, очевидно, без да има нещо специално предвид. Каза примерно следното:

— Боже мой, какво е това? Биха могли поне да се опитат да покажат нещо ново!

Ала Томи тутакси й възрази от задната седалка:

— На мен пък ми харесва. Виждал съм я и във вестниците. Мисля, че в рекламата има нещо.

Може би ми се е искало да върна отново онова усещане — че с Томи пак сме близки. Защото макар и отиването ни до лодката само по себе си да бе приятно преживяване, бях започнала да чувствам, че като оставим настрана прегръдката при първата ни среща и предишния епизод в колата, едва ли нещо друго ни свързваше истински. И стана така, че неочаквано и за самата мен изрекох:

— И на мен ми харесва. За да се направи подобно нещо, са нужни много по-големи усилия, отколкото ни се струва.

— Точно така — потвърди Томи. — Някой ми беше казал, че отнема седмици, за да сглобиш такова нещо. Дори месеци. Понякога хората се трудели и през нощта, разваляли го и го правели отново и отново, докато най-после се получи.

— Много е лесно да критикуваш от колата си — допълних аз.

— Най-лесното нещо на света — съгласи се Томи.

Без да каже нищо, Рут продължаваше да се взира напред в пустия път. После аз забелязах:

— Понеже говорим за плакатите — видях още един, когато тръгнахме от Кингсфийлд. Всеки момент ще минем покрай него — сега ще бъде откъм нашата страна.

— Какъв плакат? — попита Томи.

— Ще видиш. След малко ще се появи.

Погледнах към Рут, която седеше от едната ми страна. Очите й не ми се сториха сърдити, а бдителни. В тях дори се четеше някаква надежда, че плакатът, който очаквахме да се появи пред нас, ще се окаже безобиден. Нещо, което ще ни напомни за Хейлшам. Прочетох го по лицето й: върху него се сменяха изражение след изражение, но нито едно не се задържаше задълго. При това погледът й бе непрекъснато устремен напред.

Намалих скоростта и спрях автомобила на неравната, обрасла с трева отбивка край шосето.

— Защо спряхме, Кат? — попита Томи.

— Защото от тук се вижда най-добре. Ако се приближим, ще ни е твърде високо.

Чувах как Томи се размърда отзад, като се опитваше да се настани по-удобно, за да вижда добре. Рут седеше неподвижно и аз така и не разбрах дали изобщо вижда плаката от мястото си.

— Е, не е съвсем същият — забелязах след малко аз. — Но все пак прилича. Офис с отворено планиране, динамични служители, усмихнати лица.

Рут мълчеше, ала Томи се обади отзад:

— Ясно. Говориш за онзи офис, който бяхме отишли да видим.

— И не само за него — отвърнах аз. — Говоря и за рекламната фотография, която намерихме на пътя. Помниш ли, Рут?

— Мисля, че не — тихо отвърна тя.

— Хайде! Знаеш какво имам предвид. Списанието, което се търкаляше на пътя. До една локва. Беше ти много интересно. Не би могла да го забравиш, не се преструвай.

— Да, струва ми се, че имаше нещо такова.

Рут вече почти шептеше. Край нас профуча тежък камион, колата ни потрепери и за няколко секунди плакатът се скри от очите ни. Рут се наведе с надеждата камионът да го помете завинаги и когато рекламата отново блесна пред погледите ни, тя не повдигна глава.

— Странно е, като говорим за това сега — казах аз. — Нали помниш колко време все това беше в ума ти? Как някога ще работиш точно в такъв офис.

— Да, така беше, затова и тръгнахме на път тогава — потвърди Томи, сякаш си спомни всичко на мига. — Отидохме в Норфък да търсим твоето „възможно аз“. Жената, която работеше в офиса.

— Не ти ли се струва — обърнах се към Рут аз, — че трябваше повече да се задълбочиш в онази история? Да, ти беше първа. Ти бе първа от всички нас, така че можеше и да ти разрешат да направиш нещо такова. Можеше и да успееш. Не се ли замисли поне веднъж какво би станало, ако се беше опитала?

— Но как бих могла? — гласът на Рут едва се чуваше. — Просто имах такава мечта. Това е всичко.

— Поне да беше опитала. Какво ли не става! Ами ако ти бяха разрешили?

— Наистина, Рут — обади се и Томи. — Може и да си е струвало да направиш един опит. Нали все за това си мислеше? Според мен Кат има право.

— Не съм си мислила за това през цялото време, Томи. Във всеки случай не си спомням такова нещо.

— Не, Рут, Томи казва истината. Трябваше поне да опиташ. И сега, като видиш подобен афиш, щеше да си спомниш, че тъкмо това си искала навремето и че поне си изяснила за себе си…

— Как мислиш, бих могла да си изясня?

За първи път гласът на Рут прозвуча твърдо, ала след това тя въздъхна и отново сведе поглед. Томи каза:

— Често си ни казвала, че вероятно към теб са имали особено отношение. Може би си била права. Поне би могла да се заинтересуваш.

— Добре — отвърна Рут. — Казваш, да се заинтересувам. Но как би могло да стане това? Към кого трябваше да се обърна? Не можех нито да попитам, нито да си изясня каквото и да било.

— И все пак Томи има право — не отстъпвах аз. — Ако си смятала, че заслужаваш особено отношение, поне си могла да ги попиташ. Да потърсиш Мадам и да й зададеш някои въпроси.

Още щом го казах, още щом споменах за Мадам, осъзнах, че съм сгрешила. Рут вдигна поглед към мен и аз забелязах как очите й тържествуващо блеснаха. Виждала съм го понякога във филмите: единият герой насочва пистолет към другия и го кара да прави какво ли не, после внезапно става някаква грешка, двамата се сбиват и оръжието попада в ръцете на другия герой. И този, вторият, не повярвал докрай в късмета си, пронизва първия със сияещ поглед, който обещава всякакви видове отмъщение. Приблизително така ме погледна и Рут, и макар че аз не споменах и дума за отсрочка, бях произнесла думата „Мадам“ и тутакси ми стана ясно, че играта ще продължи на моята територия.

Рут забеляза, че изпаднах в паника и се обърна с лице към мен. Аз се готвех да приема нападението, мислех си, че каквото и да ми каже, нещата вече са други и времето, когато можеше да си прави с мен каквото си поиска, отдавна беше отминало. Казвах си всичко това наум и затова бях съвършено неподготвена да чуя онова, което тя ми заяви.

— Кати — започна Рут. — Не очаквам, че някога ще ми простиш. Дори си мисля, че не бива да го правиш. Но въпреки това те моля за прошка.

Останах толкова поразена, че успях само тихо да промълвя:

— За какво?

— За какво ли? Като начало, за това, че през цялото време те лъгах относно твоите желания. Помниш ли, когато ми каза, че понякога ти идва да легнеш, с когото и да е.

Томи отново се размърда на задната седалка, ала този път Рут се наведе напред и ме погледна в упор, сякаш в колата нямаше никой друг, освен нас двете.

— Забелязвах тревогата ти от този факт — продължи тя, — трябваше да ти обясня. Трябваше да споделя, че и с мен става същото. Сега, разбира се, вече го знаеш, но тогава и през ум не ти е минавало. Трябваше да ти го кажа. Че въпреки отношенията ми с Томи, понякога не можех да се въздържам и го правех и с други. Докато живеехме във Фермата съм била поне с още трима.

Докато ми говореше всичко това, тя не поглеждаше към Томи. Но не че не му обръщаше внимание — просто с всички сили се стремеше да ме накара да осъзная думите й и останалото нямаше значение за нея.

— На няколко пъти ми беше на устата да ти го кажа — продължи тя, — но не го направих. Дори тогава, в онези години добре съзнавах, че ще дойде време, когато ще го разбереш и ще ме укориш. Знаех го, но нищо не ти казах. Няма никаква причина да ми простиш, но все пак аз те моля за прошка, защото…

Изведнъж тя млъкна.

— Защо? — попитах аз.

Тя се засмя.

— За нищо, просто така. Ще ми се да получа твоето опрощение, но не разчитам на него. Така или иначе, това далеч не е всичко, а само една малка част. Главното е, че попречих на теб и Томи да бъдете заедно. — Гласът й отново се превърна почти в шепот: — Това е най-лошото, което някога съм правила.

Тя леко се извърна и за първи път погледна и Томи. После отново съсредоточи погледа си върху мен, ала сега имах усещането, че думите й са адресирани и към двама ни.

— Това е най-лошото нещо, което съм правила — повтори тя. — Дори не ви искам прошка. Господи, толкова пъти съм си го повтаряла, че сега не ми се вярва, че наистина го казвам. Трябваше вие двамата с Томи да се съберете. Нямам намерение да се правя, че не съм го разбрала веднага. Разбира се, че винаги съм го знаела, още откакто се помня. Но не ви давах да се съберете. Не държа да ми простите и не затова захванах този разговор. Искам да поправите грешката. Да поправите вредата, която ви причиних.

— Нещо не разбирам, Рут — обади се Томи. — Какво искаш да кажеш с това „да поправим вредата“?

Говореше с мек тон и в гласа му се усещаше детско любопитство. Мисля, че тъкмо това ме накара да заридая.

— Кати, чуй ме — каза Рут. — Двамата с Томи трябва да се опитате да получите отсрочка. Ако се явите двамата, имате шанс. Реален шанс.

Тя постави ръка на рамото ми, но аз рязко я отхвърлих и гневно погледнах Рут през сълзите си.

— Късно е. Изпуснахме момента.

— Не, Кати, не е късно, нищо не е изпуснато. Томи е претърпял само две операции. Но нима това променя нещо?

— Вече е твърде късно… — казах аз и се разридах с нова сила. — Глупаво е дори да си го помислим. Толкова глупаво, колкото да се размечтаем да работим в онзи офис. Влакът отдавна е заминал.

Ала Рут клатеше глава.

— Не, не е късно! Томи, кажи й.

Седях, наведена над волана, и изобщо не виждах Томи. Усетих озадаченото му мълчание, ала устата му не пророни и дума.

— Чуй ме — започна отново Рут. — И двамата ме чуйте. Трябвало е и тримата да дойдем тук, защото наистина исках да ви кажа онова, което казах. Но трябва и да ви дам нещо.

Докато говореше, тя се ровеше в джобовете на сакото си и измъкна оттам омачкано листче хартия.

— Томи, по-добре го вземи ти. Гледай да не го изгубиш. Защото Кати ще размисли.

Томи протегна ръка между облегалките на предните седалки и взе листчето.

— Благодаря ти, Рут — изрече той така, сякаш му бе дала шоколадче. След няколко секунди попита:

— Какво е това? Не разбирам.

— Адресът на Мадам. Помниш ли как двамата с Кати ме карахте да опитам. Ето, опитайте вие.

— Как го намери?

— Не беше толкова просто. Отне ми много време, рискувах доста. Но накрая го открих — за вас. Сега всичко е във ваши ръце, открийте я и направете опит.

Бях престанала да плача и включих двигателя.

— Достатъчно — казах аз. — Време е да откараме Томи обратно. След това имаме още много път.

— Помислете си, моля ви. Нали ще го направите?

— Сега искам само да се върна — заявих аз.

— Томи, нали ще запазиш адреса? В случай, че Кати промени решението си.

— Ще го запазя — обеща Томи. После промълви с много по-сериозен тон от преди:

— Благодаря ти, Рут.

— Така, видяхме лодката и край. Време е да се прибираме — казах аз. — До Дувър имаме два часа път, ако не и повече.

Отново излязох на шосето и, доколкото помня, почти не разговаряхме до Кингсфийлд. Когато спряхме на „Площада“, зърнахме неколцина донори, скупчили се под навеса. Обърнах колата и едва тогава пуснах Томи да излезе. Нито аз, нито Рут го прегърнахме, нито го целунахме за сбогом, но като тръгна към донорите, той се обърна на половината път и с широка усмивка ни помаха с ръка.

 

 

Може и да ви се стори странно, но на връщане към Дувър двете с Рут не си казахме абсолютно нищо за преживяванията ни през деня. Отчасти защото Рут беше много уморена — разговорът ни очевидно я бе оставил без сили. Но освен това, според мен, и двете чувствахме, че сериозните разговори бяха достатъчни за един ден и че няма да има никаква полза, ако се опитаме да ги продължим. Нямам представа какво е изпитвала Рут по обратния път към центъра, но лично аз, когато силата на преживяванията улегна, когато се стъмни и светлините по шосето пламнаха, състоянието ми никак не беше лошо. Сякаш нещо, което отдавна бе надвиснало над мен, си бе отишло и макар че не бих могла да твърдя, че всичко си бе дошло на мястото, с пълно право мога да кажа, че се бе появила светлина в тунела. Не че усещах някакъв подем или нещо от този род. Осъзнавах, че отношенията между нас тримата са доста деликатни и сложни и от това се чувствах напрегната, ала напрежението беше приятно.

Не говорехме дори за Томи. Само си казахме, че изглежда нормално и се опитахме да отгатнем колко ли килограма е прибавил към предишното си тегло. После продължихме пътя си, като мълчаливо се взирахме в пустото шосе пред нас.

Трябваше да минат няколко дни, преди да осъзная промените, настъпили след нашето пътуване. Цялата подозрителност, цялата недоизказаност между мен и Рут се беше стопила и двете сякаш си припомнихме всичко, което означавахме една за друга. И тъкмо това бе началото — лятото наближаваше, най-после здравето на Рут се стабилизира, аз пристигах привечер с минерална вода и сладкиш и двете сядахме една до друга до прозореца, наблюдавахме как слънцето се спуска зад покривите на къщите и разговаряхме за Хейлшам, за Фермата, за всичко, което ни идваше наум. Когато сега си спомням за Рут, на мен, разбира се, ми домъчнява, че вече я няма, но изпитвам и малко благодарност — благодарна съм за този последен период от нашия живот заедно.

Имаше обаче една тема, до която никога не се докосвахме и това бяха думите на Рут в колата онзи следобед. Наистина, от време на време ми правеше намеци. Казваше:

— И все пак, не си ли обмисляла въпроса да станеш помощница на Томи? Знаеш, че ако поискаш, можеш да го уредиш.

Скоро идеята да стана помощница на Томи замести всичко останало в разговорите ни. Отвръщах й, че мисля за това, но че дори на мен няма да ми е никак лесно да го уредя. След това обикновено сменяхме темата. Ала усещах, че Рут продължава да мисли по този въпрос, ето защо, когато я посетих за последен път, знаех какво иска да ми каже, макар че вече не можеше да произнесе нито дума.

Случи се три дни след втората й операция — бяха ме пуснали при нея рано сутринта. Беше сама в стаята: сякаш бяха решили, че са направили максималното за нея. По поведението на лекарите, координатора и сестрите ми бе станало ясно, че не очакват да се оправи. Тя лежеше в болничното легло, наоколо цареше сумрак и на мен ми беше достатъчно само да я погледна, за да уловя онова изражение, което неведнъж бях виждала по лицата на донорите. Сякаш бе заставила очите си да гледат навътре в тялото й, за да й помогнат да се справи по някакъв начин с неизброимите източници на болка в организма си — така може би става и с тревожния помощник, когато се лута между трима или четирима страдащи донори в различни части на страната. Формално, тя бе още в съзнание, ала не ми бе възможно да проникна в него, така че стоях безпомощна до металната рамка на леглото й. Като не знаех какво да правя, придърпах един стол, седнах, взех ръцете й в своите и нежно ги стисках всеки път, когато я връхлиташе болката и тя отвръщаше поглед от мен.

Останах до нея толкова, колкото ми разрешиха — три часа, може би и повече. И, както казах, през цялото време тя се бе оттеглила някъде навътре в себе си. Но един път — един-единствен път, — когато се гърчеше от болка, свиваше се в неестествени пози, които ме плашеха, и аз бях готова всеки миг да повикам сестрата, за да й даде още обезболяващи средства, за някакви си две-три секунди, не повече, тя ме погледна с пълното съзнание, че знае коя съм. Това бе едно от онези кратки просветления, които понякога се наблюдават у донорите в разгара на кошмарните им битки и през тези секунди тя просто ме гледаше и не казваше нищо, ала аз добре разбирах значението на този поглед. Тогава й казах:

— Да, Рут, ще го направя. Ще стана помощница на Томи, стига да мога.

Произнесох тези думи полугласно, защото знаех, че и да ги изкрещя, тя все едно няма да ги чуе. Но в този кратък промеждутък, когато се гледахме една друга в очите, тя, надявам се, е могла да прочете отговора по лицето ми толкова ясно, колкото и аз по нейното. Мигът отмина и Рут отново стана недостъпна. Струва ми се, че тя ме разбра, макар че, разбира се, никога няма да съм сигурна в това. А дори и да не ме бе разбрала, сега си мисля, че веднага, дори още преди аз да го знам, тя вече е знаела, че ще стана помощница на Томи и че двамата с него ще „направим опита“, за който говорехме тогава в колата.