Хелън Дъглас
Антъни (9)

IX

Токът не бе пуснат през цялата вечер. Около десет и половина Марсиа изгуби всякаква надежда и тъкмо мислеше да си ляга, когато чу спираща пред къщата кола. По природа не бе страхлива и предпазливо се промъкна до прозореца. Шофьорът носеше фенер, който бе насочил право към входната врата.

— Кой ли е? — измърмори на себе си.

— Шпионин — чу се зад нея и тя подскочи от уплаха.

— По дяволите, Лизи, глу… — Марсиа довърши съвсем тихо думите си. — Как можете да ме стряскате така?

— Откъде да знам, че ще се стреснете? Мислех си, че след днешното писмо имате уговорка с някой шпионин.

— Но не и с вас! — Марсиа насочи вниманието си отново към мъжа отвън, но вече не го виждаше. — Изчезнал е!

Пред прозореца внезапно се появи тъмен силует и лъчите от фенера блеснаха в лицето й. Все пак успя да потисне вика си.

— Не прави такава ошашавена физиономия — изрече мъжки глас, — а ме пусни да вляза.

— Антъни!

Само за миг Марсиа усети надигащия се у нея гняв, който обаче бе потушен от мисълта за присъствието на Антъни.

— Не знаех, че мистър Бридж е шпионин — констатира Лизи учудено.

— Мъжете винаги са обичали изненадите!

Марсиа отвори вратата, опря се на касата й и се вгледа в лицето на Антъни. В полумрака успя да види чаровната му усмивка.

— Ако само веднъж споменеш Огъл Глумп или друга подобна глупост, затварям под носа ти — заплаши го усмихната.

Той се промъкна на пръсти покрай нея и кимна на икономката:

— Здравейте, Лизи! Бихте ли ни оставила с мис Мермелщайн насаме?

— Разбира се, господин шпионин — тя сияеше. — Знам си работата. Не трябва да има никакви свидетели.

Антъни я гледаше слисан как се отдалечава.

— Да не би…

— Не й обръщай внимание. — Марсиа не помръдваше от мястото си. — И какво имаш да ми кажеш?

— Това!

Притегли я към себе си и я целуна дълго и страстно. Езикът му се впусна в луда игра с устните й, които нетърпеливо отвръщаха на бушуващия в него огън. Тя плъзна ръце надолу под корема му и едно-единствено докосване бе достатъчно, за да го направи неудържим.

Неусетно се озоваха в спалнята.

— Ах, ти, прелъстител… — успя да каже. — Имаш нахалството да дойдеш при мен и дори да ме целуваш?

— Как бих могъл да бъда толкова глупав, да не дойда при теб и да не те целувам?

Езикът му нежно докосваше чувствените й устни.

— Да не искаш заради една малка караница да се откажа от теб? Никога!

— Малка караница? Та това си беше цял скандал!

— Дори и заради един скандал не бих се отказал от теб. Сетих се, че се обичаме и би било безсмислено да не бъдем заедно въпреки влечението ти към други мъже…

— Какво?! — Марсиа се опита да го отблъсне. — Да не си откачил? Моето влечение към други мъже! А онази блондинка…

— Само този, който признава грешките си… Какво всъщност искаше да ми кажеш? Не възнамеряваше ли да ми обясниш колко ме обичаш и че не можеш да живееш без мен?

— Мислех…

Марсиа усети, че ръбът на леглото се врязва болезнено в коленете й. Фенерът, окачен на колана на Антъни, хвърляше призрачни светлинки.

— Но ти ми се подигра…

— Просто ти се посмях — продължи той, обсипвайки я с целувки. — Правеше ми удоволствие да те ядосвам.

— Да ме ядосваш?!

Марсиа се опита да покаже яростта си, но ласките на Антъни надделяха, а и усещаше, че не само фенерът му й убиваше отпред.

— Какво правиш с мен? — попита едва чуто.

— Подготвям те за няколко часа, изпълнени с удоволствие и любов. — Устните му оставяха влажна диря по лицето й, не пропускайки нито сантиметър от него. — Какво иначе би могъл да прави човек, когато няма ток?

Антъни я събличаше сръчно, докато тя разкопчаваше панталона му. Сграбчи я и я положи на леглото. Само за секунди обходи с поглед стройното й тяло, после Марсиа чу шума от захвърлените му дрехи, фенерът също бе паднал на пода и беше изгаснал. Внезапно усети горещото му тяло върху своето.

— Най-после… — прошепна и обви крака около него. — Не можеш ли да махнеш този фенер? Пречи ми…

— Това вече не е фенерът, мила. — Антъни смучеше щръкналите й гърди. — И изобщо не пречи, напротив!

Марсиа искаше да му каже още нещо, искаше да му обясни колко много е копняла за него, но думите бяха излишни. Тя като че ли чезнеше в океана от страст, в който стихията на любовта ги бе потопила. Тялото й се сля с неговото, отдаде се на неговите копнежи, на неговите желания и, намерила собственото си удоволствие, тя продължи безпаметно да се вие, докато изживя отново заедно с Антъни взривен оргазъм, който дълго след това ги караше да лежат неподвижни и останали без дъх.

— Как може човек да се лиши дори и за ден от такова удоволствие?! — прошепна Антъни, дишайки все още тежко.

— Какво искаше да ми кажеш за съблазнителната блондинка и твоя кавалер? Сега имаме време и можем да си поговорим, преди да продължим.

Марсиа го целуна майчински по челото и го погали по косата.

— Казах всичко, каквото имаше за казване. А това, което не съм, нека го оставим. Съгласен ли си?

Той я прегърна, наслаждавайки се на близостта на тялото й.

— Съгласен съм, но само ако не сънуваш твоя Огъл Глумп…

Марсиа го захапа по рамото и се усмихна доволно, като чу воплите му.

 

 

— Спирането на тока бе само един незначителен инцидент — обясняваше Дороти, карайки с бясна скорост открития си джип. — Просто не ни достига електричеството на острова. В краен случай по време на празниците ще изключим тока на болницата. Чандра изчисли, че ако спре там, ние ще имаме достатъчно — тя се усмихна на Марсиа, която смъртнобледа се бе вкопчила в седалката, за да не изхвръкне по пътя. — А Чандра не била болна от шарка, просто е алергична към мъжа си. Но вече го изгонила и подала молба за развод. Та техни величества могат спокойно да дойдат. Кога ще пристигнат?

— Скоро — едва успя да произнесе Марсиа.

Вцепенена, тя само затвори очи, докато Дороти с невероятна скорост профуча между една цистерна и намиращия се до нея автовлак, след което със свирещи гуми се закова на главната улица на модерен квартал.

— Антъни… Мистър Бридж ще ме уведоми навреме…

— Пристигнахме — Дороти й помогна да се отлепи от предното стъкло, в което се бе ударила при рязкото спиране.

— Това ще е кулминацията за кралското семейство.

Посочи й бунгалата и натисна клаксона три пъти. От всички страни се стрелнаха жени с кърпи на главите, ролки в косите, кофи за смет или деца в ръцете и мигновено изчезнаха в храсталаците.

Марсиа погледна подозрително цялото това оживление, после се взря още по-подозрително в небето, което бързо се покриваше с черни облаци, и в следващия момент заваля на едри капки. Дороти свирна с клаксона още веднъж и жените с ликуващи викове размахаха огромни плакати и лозунги. Небето като че ли се продъни и се изсипа пороен дъжд.

— Плакатите и лозунгите ще окачим по продължение на улицата — извика Дороти, за да я чуят всички. — Ще превърнем улицата в „Кралска алея на Карибските острови“.

— Съмнявам се — каза Марсиа мрачно.

Дъждът мокреше лицето, дрехите й и всичко под тях. Тя посочи „нагледната агитация“, изработена явно с не водоустойчиви бои. Контурите на рисунките и буквите вече бяха започнали да се преливат.

— Представяте ми ги като продукт на авангардизма, така ли?

И докато Дороти гледаше недоумяваща към вече погубените портрети на кралското семейство, Марсиа забеляза някакво пано с образа на кралица Силвия и се сети за обаждането на майка си.

— Сега наистина изглежда като Маги Тачър! — каза си тихо и потупа утешително хълцащата Дороти. — Просто запазете плакатите за посещението на Маргарет — предложи тя, но това не помогна на отчаяната организаторка.

— О, не, колко ужасно! Смразяващо! Катастрофално! Бедничката тя! Не…

— Лизи! — Марсиа й хвърли унищожителен поглед. — Затвори си устата!

— Затварям си устата — измърмори икономката.

Марсиа влезе мокра до кости, оставяйки следи с прогизналите си обувки.

— Няма ме за никого. Трябва да се подсуша.

Докато влизаше в банята, тя благодареше на Бога, че се е върнала жива и здрава. Съвсем не й беше лесно да сочи пътя на каращата с около сто километра в час и замрежени от плач очи Дороти в този проливен дъжд. Краката й все още потреперваха при ужасния спомен.

Тъкмо понечи да се пъхне под душа, когато на вратата се позвъни.

— Идвам, идвам, тук съм! — извика Лизи весело.

Марсиа спря водата. Някакво шесто чувство я накара да се заслуша. Чу женски глас, който тихо каза нещо на икономката.

— Не, сега не можете да говорите с мис Мермелщайн. Тя е мокра и трябва първо да се подсуши, преди да…

— Лизи! Веднага затворете проклетата си уста.

Марсиа излезе от банята и видя възрастна, мило усмихваща се госпожа, която й се стори позната.

— С какво мога да ви бъда полезна, мисис…?

— Хайнкъл, мисис Хайнкъл. — Дамата вдигна чантата, която носеше. — Това са цветята, които поръчахте, мис Мермелщайн.

Марсиа се вгледа в шарения букет.

— Цветя… аха…

„Още един опит да ме склонят за участие в тържествата.“

— Да, цветята са много красиви — продължи гласно, посегна и взе едно. — Какви са тези? А, може би в шведските цветове синьо и жълто? Гостите със сигурност ще им се зарадват, особено кралицата. Тя обича цветята. Благодаря ви, мисис Хайнкъл.

Бръчките по челото на възрастната жена се сгъстиха още повече.

— Това са цветя, всички видове, мис Мермелщайн. Не си ли спомняте? Поръчахте ги при мен преди половин година. Аз съм мисис Хайнкъл, цветарката.

Марсиа се загърна по-плътно с хавлията.

— Да, вярно. Мисис Хайнкъл — изведнъж се сети. — Вие сте жената, която продава семена и луковици на цветя. Днес съм много разсеяна…

— И много мокра — не пропусна да отбележи Лизи.

— По-добре платете на мисис Хайнкъл — сопна й се Марсиа. — И кажете на Томас да ги засади… но не две години след като съм умряла.

— Имате намерение скоро да умирате ли? — попита Лизи и се забърза към кухнята.

— Кралица Силвия… — мисис Хайнкъл се усмихна замислено. — Вече сте чула, че Силвия Мендоса ще прекара отпуската си на нашия остров?

— Не, само не започвайте тази тема…

Марсиа изобщо не възнамеряваше да се занимава повече с оглупялата си икономка и с някаква старица, с които явно не можеше да се разбере. Искаше само да си вземе горещ душ, за да оживи вцепенените си от студ крака.

— Аз първа прочетох във вестника, че ще идва Силвия Мендоса. За щастие избрала е нашия остров. Идолът на моята младост, кралицата на лененото платно… моята кралица Силвия…

Мисис Хайнкъл пусна в джоба си парите, които Лизи й подаде, и кимна приятелски към Марсиа.

— Сигурно се присмивате на мен, старицата, и на любовта ми към кралица Силвия, но и вие ще остареете и тогава ще си спомняте със същата любов за неща от вашата младост.

Марсиа кимна и изтича в банята, тъй като вече зъбите й тракаха от студ. И докато се наслаждаваше на горещите струйки от душа, си мислеше, че няма да е далече времето, когато ще грохне, ако изживее още няколко стреса като днешния. И ако цялата тази тупурдия около кралското семейство продължи по-дълго, ще се сдобие без много усилия с бръчки като на мисис Хайнкъл.

„Тупурдия…“ Тази дума я накара да потръпне цялата. „Кралица Силвия… Отпуск на острова…“ Обзе я неприятно чувство, но бе все още доста премръзнала, за да се отдаде на тези мисли.

След проливния дъжд слънцето отново се показа, а и слънчеви бяха лицата на съседките, събрали се пред къщата на Марсиа.

— Изненада! — извикаха в хор, когато тя се показа. — Изненада!

— Вече нищо и никой не може да ме изненада!

Марсиа се бе преоблякла и се бе преборила с всички последствия на лошото време, освен с натрапчивото съмнение в съзнанието си, което все още не можеше да анализира точно.

— Тогава елате с нас на брега!

Мери Портър я хвана под ръка и я повлече.

— Не е ли сладък? — извика мисис Кислинг. — Иска да си играе, милият.

Марсиа, все още обсебена от смътното предчувствие, чу тропота от тежките лапи твърде късно и, докато се обърне, усети мощно блъсване в гърба. Падна на земята и почувства влажния език на куче, което доволно облиза цялото й лице.

— Наистина е сладък — радваше се Доли Солстър, а Мери Портър каза гордо:

— Това е Рили, шегаджията в нашето семейство.

След кратко боричкане Марсиа успя да се отскубне от този „шегаджия“ и да се изправи.

— Знаете ли, мисис Портър, какво можете да направите с вашия Рили?

Тя си пое дълбоко въздух и, докато се обърне, отново усети мощно блъсване в гърба и отново се намери на земята.

— А това е Хони, по-нежният от двамата — обясни мисис Портър, докато песът прокарваше влажния си език по лицето на Марсиа.

Доли Солстър и Жоржет Едмъндсън дръпнаха кучето от истерично крещящата Марсиа, а Примула Невел и Мери Портър й помогнаха да се изправи и я задърпаха насила към брега.

— Кралските фойерверки! — рече Мери Кислинг и гордо посочи камарата сандъци, които тъкмо бяха разтоварени от един камион. — Сега ще запалим пробната ракета.

Даде знак на единия от мъжете, застанал точно до сандъците.

— Да живее крал Густав! — извика тя и фитилът на пробната ракета бе запален. — Да живее кралица Силвия!

Съскането на фитила изведнъж спря и се чу глух пукот. Ракетата се пръсна на искрящи парчета.

— В единия сандък падна искра — успя да каже Марсиа.

В следващия момент сандъците странно се раздвижиха и заподскачаха на едно място, загърмяха един след друг, а ракетите летяха на всички страни, кършеха върховете на палмите, забиваха се като къртици в пясъка и отново се издигаха, минавайки на сантиметри от главите на налягалите жени. Последната счупи предното стъкло на камиона и падна на земята. Настъпи гробна тишина.

Марсиа надигна предпазливо глава, огледа отломките от сандъците, обрулените палми пред вилата си и се изправи.

— Още няколко такива идеи и нито крал Густав, нито кралица Силвия ще оживеят, особено на Св. Томас — каза тя, обърна гръб на хълцащите жени около нея и напусна мястото на кралските фойерверки.

 

 

Новият пациент се обади предварително по телефона, без да каже името си, и скоро пристигна. Марсиа бе изненадана, познала Джо Невел — съпругът на Примула. Всъщност не би трябвало да се изненадва. На негово място като „половинка“ на Примула отдавна щеше да е потърсила помощта на психо терапевт.

— Имам само един проблем! — Джо Невел се усмихна смутено, като че ли се притесняваше от факта, че не са повече. — Обичам жена си, но не мога да я търпя.

Марсиа сви рамене.

— Нищо чудно, Джо. Никой не може да търпи Примула.

Лицето му светна.

— Благодаря, Марсиа. Успокоихте гузната ми съвест. Значи не съм единственият! Благодаря!

Тя поиска обичайния си хонорар въпреки краткото лечение, но накрая все пак му направи десет процента съседска отстъпка.

— Мистър Бридж се обажда — оповести Лизи веднага щом Марсиа излезе от кабинета си. — Утре във вилата ви пристига някаква мисис Фили или Пипе, или нещо такова.

Марсиа се вцепени. „Утре!“ Утре бе великият ден, но съмнението, натрапило се в съзнанието й, стана по-силно и пред очите й се появи замечтаната физиономия на мисис Хайнкъл.

„Кралица Силвия… Силвия Мендоса, кралицата на лененото платно…“

Повтаряйки си мислено думите й, тя скочи в колата си и тръгна право към ВИП-агенцията. Не обърна никакво внимание на кокетното „Здравейте, мис Мермелщайн“ от страна на Анита, а нахлу без предупреждение в стаята на Антъни. Сграбчи го за яката и го погледна като обезумяла в очите.

— Забрави законите на твоята проклета фирма. Това е въпрос на живот и смърт. Кажи ми честно! — заумолява го горещо. — За мен няма значение, аз не се интересувам от известни личности. Но все пак трябва да знам за лицата, които утре… в моята вила — тя въздъхна тежко. — Не са ли шведският крал Густав и кралица Силвия?

На разтревожената физиономия на Антъни се изписа облекчение.

— Не, скъпа, нямаме нищо общо с тях. Как ти хрумна тази идея?

Марсиа бе затаила дъх в очакване.

— Това е една много дълга история — посочи телефона. — Мога ли да се обадя?

Антъни кимна утвърдително и тя набра номера на Дороти. Чу сигнала, а след него съобщение на телефонния секретар: „Всички сме в общината за генерална репетиция на роялистките «Пъстри вечери». Ако възнамерявате да проникнете с взлом в дома ми, мога да ви уверя, че няма да намерите нищо, защото всичко ценно съм инвестирала в това шоу.“

— Къде отиваш? — извика Антъни.

— На една от „Пъстрите вечери“.

Той погледна секретарката си и потърка замислено брадичката си.

Общинската зала бе украсена със сини и жълти декори. В ъгъла й стояха Мери Кислинг, Доли Солстър, Примула Невел и Жоржет Едмъндсън и се шамаросваха една друга, докато на осветената в синьо и жълто сцена седем дебели дами, облечени в синьо-жълти трика, представяха „Шведския кралски балет на Вирджинските острови“, клатейки късите си крака и мятайки огромните си бюстове.

Мери Портър оцветяваше козината на Рили жълта, а двете й отвратителни деца оцветяваха тази на Хони в синьо. Розе, шивачката, бе паднала в басейна, намиращ се до сцената, и се опитваше да се измъкне. Не потъваше само защото се бе хванала в купа бални рокли до ръба на басейна.

— Няма ли да й помогнете? — провикна се Марсиа към тъмнокос млад мъж, който плуваше точно до давещата се Розе.

— Ангажиран съм като гол танцьор, а не като спасител — отвърна той.

Марсиа успя да улови шивачката си за косите и да я придърпа.

— Мързи ви да си мръднете пръста — извика вбесена към голия танцьор.

В същото време Чандра се търкаляше през глава от сцената и крещеше:

— Счупих си крака!

Джинкс се наведе ниско над нея и писна:

— Ишиасът ми! Ишиасът ми!

Музиката спря и треперещ от негодувание, голият танцьор излезе от басейна.

— Не съм мързелив! — извика на Марсиа и се изправи гордо пред нея. — Показвам се, за да ме гледат. И аз съм участник в това шоу!

— Но излишен! — Тя го бутна към лежащата и пухтяща шивачка и плесна с ръце. — Моля за внимание.

Изчака, докато утихнат всички стонове и шумове в залата, и продължи:

— Току-що научих, че всичко това е едно недоразумение. Очаква се не шведската кралица Силвия, а Силвия Мендоса, кралица на лененото платно. Или по-точно казано, дамата вече е пристигнала на Св. Томас.

— Не може да бъде! — възкликна тих женски глас.

Повечето от присъстващите заплакаха разочаровани. Марсиа погледна ужасените и отчаяни лица и извади пакетче визитни картички от джоба си.

— Като терапевт на разочаровани пациенти имам богат опит. Доверете ми се. Телефонният ми номер е на визитката. Ще се радвам, ако ме посетите. Желая ви приятен ден!

И излезе.

 

 

Клатейки отчаяно глава, Марсиа бе коленичила в коридора на къщата. Разполагаше само с икономката и прислужника, които бяха толкова глупави, че дори не можеха да измият пода както трябва. И естествено сама трябваше да се заеме с това. Стегна забрадката си, избърса потта от челото си и тъкмо хвана наново четката и парцала, когато вратата зад гърба й се отвори.

— Здравей, Марсиа, виж кого ти водя!

„Антъни!“ Марсиа простена мислено. Още не знаеше как да му обясни цялата тази гюрултия около шведското кралско семейство. Беше сигурна, че ще й се смее с глас. Въздъхна и бавно се изправи. „Антъни и неговият ВИП! Що за важна личност ще е това? Първо ще кажа на Антъни добър ден, а после ще му обясня онази нелепа кралска история.“

Обърна се и като че ли фойерверките от пробния роялистки празник експлодираха пред очите й, а една ракета сякаш се блъсна в главата й. За части от секундата осъзна в какъв ужасен вид се бе появила пред тази жена, но се въздържа да съблече престилката си, тъй като по бельо, както си беше отдолу, едва ли би изглеждала по-представително.

— Импе… императрицата!… — запъна се тя, вперила поглед в усмихнатото лице на Антъни.

Опита се да направи реверанс, но загуби равновесие и щеше да падне точно в кофата, ако не беше навременната намеса на Антъни, който я задържа и изправи отново на крака.

— Няма причина за безпокойство.

Марсиа гледаше смаяна брокатовия костюм в жълто и червено със скъпи бродерии от златни нишки, който посетителката носеше.

— Това е мис Мермелщайн, хазяйката ви. А, да, скъпа. — Антъни изтика Марсиа в другата стая. — Нейно величество императрицата желае да се обръщат към нея дискретно само с „мадам Палеви“. И не се паникьосвай, моля те!

— Да… да не се паникьосвам?! — запъна се тя. Гласът й се бе променил. — Какво значи това? Ти акъл имаш ли? Та цяла императрица е дошла в къщата ми! Къде е официалната ми рокля? Остави ме на мира! По дяволите! Веднага искам най-красивата рокля! Лизи, погрижете се за доставянето на персийски ориз, персийски чай и персийски чер хайвер! Господи, къде е тази проклета официална рокля?

Антъни я погледна с ужас.

— Да не си полудяла? Винаги си твърдяла, че не се впечатляваш от известни личности.

— Разбира се, че не се впечатлявам. Ни най-малко! — Марсиа си пое дълбоко дъх. — Нямат абсолютно никакво значение за мен. Трябва да си купя и няколко персийски килима. Остави ме най-после на мира! — изсъска тя и се спусна към вратата. — Лизи, вдигнете иранския флаг! Трябва да се преоблека и по най-бързия начин да организирам парти.

Префуча тичешком край напълно забравената в коридора бивша императрица на Иран, когато чу вика на Антъни:

— Спри!

Но как можеше да спре, след като беше пристигнала самата иранска императрица.