Сюзън Еноч
Един секси планинец (3)

Глава трета

Джулия се чудеше колко дълго може да издържи човек, без да диша. Лакътят й я болеше, кичур коса гъделичкаше носа й, и все пак тя лежеше неподвижно, а пръстите й стискаха кутията с шахматни фигурки пред себе си, все едно е щит.

Гласовете над нея бяха само леко заглушени и тя можеше да чуе всеки от тримата мъже, които говореха. Можеше да си представи израженията им толкова лесно, сякаш беше горе срещу тях. Белами щеше да е със зачервено лице, с вирната нагоре брадичка, тъй като някой е дръзнал да се намеси в малкия му перфектен план. Орвил Ферсън с присвити цинични очи, който я търси из колибата, както ловджийско куче търси плячката си. А Дънкън Ленокс щеше да бъде впечатляващ, подразнен от недоверието им, без да дава никакъв знак, че я е скрил буквално под краката им.

Когато Дънкън обиди Белами, тя дори се усмихна, искаше й се толкова силно да каже на графа какво мисли за него и за делата му, и я спираше само мисълта, че за нейно добро ще е да се въздържи. Хареса й начина, по който Дънкън защити сестрите си. Това определено говореше доста добре за него. Истината бе, че тя се улови как слуша с интерес гласа му, бързите му, навременни намеси и как използваше всяка възможност да изтъкне различията между истинския джентълмен и това, което беше Белами.

След като вратата се затвори, колибата стана осезаемо тиха. Дали на Дънкън в момента не му се искаше да бе избрал друг начин на действие? Също като него, тя бе наясно, че колкото по-дълго остане около него, толкова по-голяма бе възможността да узнаят, че я е крил. В следващия момент леглото се измести, капакът се повдигна и светлината на огъня проникна в черната дупка.

— Съжалявам, че се наложи да останеш там толкова дълго — каза той, коленичейки на края на дупката, протягайки и двете си ръце към нея. — Ако просто ги бях застрелял, щяха да дойдат да ги търсят.

Тя хвана големите му топли ръце и се остави да й помогне да излезе.

— Не съм сигурна, дали това ще е комплимент, Дънкън — отвърна тя с усмивка. — Но ти си блестящ лъжец.

Той наклони глава, заставайки до нея. Гърдите му отново бяха голи, косата разрошена, а единият му ботуш липсваше. Невероятно изкусителен, помисли си тя. И прекрасен.

— Не бих излъгал никой, който знае какво е чест — каза той. — Затова може да ми правиш комплименти колкото поискаш.

Зелените му очи, тъмни на светлината на огъня, срещнаха спокойно погледа й. И ето я нея, стоеше там със съсипана рокля, прическата й бе просто една разбъркана туфа коса, а обувките й бяха пълни със слама. Една напълно съсипана жена, която, по някакъв невероятен късмет, бе изгубила коня си в близост до вероятно единствения мъж в планините, който не само можеше да й помогне, но се бе съгласил да го стори. Въпреки големия риск за себе си.

Преди да успее да изгуби куража си, Джулия се повдигна на пръсти, сложи ръка на голото му рамо и го целуна по устните. Тя почувства изненадата му и за секунда се изплаши, че той ще я отблъсне. Дали бе изгубила спасителя си? Дали няма да си помисли, че му предлага тялото си в замяна на помощта му?

Ръцете му се обвиха около кръста й и той я привлече към гърдите си. Устните му се притиснаха към нейните, горещи и подканващи. Една забравена земя, един непознат мъж, схлупена колиба, бумтящ огън и буря, вилнееща навън. Може би нищо от това не бе реално. Може би спеше в леглото си в Уесекс, сънувайки най-прекрасния коледен сън в живота си. Може би не искаше да се събужда. Или поне не скоро.

— Момиче, не е нужно да…

— Аз го искам — отвърна тя, вплитайки пръсти в косата му, за да го издърпа към себе си за още една целувка. — Така или иначе съм съсипана, без значение какво ще кажа. А ти… желая те, Дънкън. Срещнахме се, когато не би трябвало да се познаваме. И тази нощ аз… аз чувствам, че този ценен дар на съдбата не бива да бъде пропилян.

— Не ме познаваш, Джулия — отвърна той, сядайки на леглото с вещите й в скута си. И въпреки това отново се приведе, за да я целуне. Сграбчи я отзад и тя си пое дълбоко развълнувано дъх.

— Знам, че си честен. Знам, че обичаш семейството си. Знам, че си готов да рискуваш много, за да помогнеш на една непозната.

— Не за всяка непозната — каза той нежно, махайки няколкото сламки от косата й, пускайки ги в огъня, все още имайки едно наум, че може да се наложи да я скрие отново. — За Джулия Прентис. Правя го за теб. Ти си забележително момиче, знаеш ли го?

— Никога не съм се смятала за такава. — Тръпка премина по гръбнака й и тя прокара ръка по голите му гърди. Кожата му бе гореща, изключително мека над стоманените мускули. Тяло на мъж, който не прекарва дните си в клуба, поръчвайки фазани и говорейки за шалчета.

— Винаги съм смятал, че хората, които се имат за забележителни, въобще не са такива — заяви той, плъзгайки устни по шията й и хапейки леко ухото й. — Ти си последното нещо, което съм очаквал да се появи в живота ми, Джулия. Когато затворя очи, не съм напълно сигурен дали това не е просто сън. Имам намерение да те притежавам. Затова, ако ти имаш други намерения, по-добре ми ги кажи, преди отново да сваля килта си.

Тя се изкикоти, чувствайки, че не й достига въздух, а вълнението препускаше из тялото й като пълноводната река навън.

— Имам същите намерения като твоите, Дънкън. — Но сън или не, лорд Белами все още беше навън. Тя погледна към вратата. Беше отново заключена със стабилна, здрава ключалка. Добре. Не искаше никой да може да влезе тук. Не и тази нощ. Дори никога.

Дънкън проследи погледа й.

— Съблечи си дрехите, момиче — каза той, сваляйки я от скута си. — Никой няма да влезе тук повече тази нощ.

Той се изправи и първо хвърли още една цепеница в огъня, след което отиде до вратата и подпря дръжката й с единия от столовете за всеки случай.

— Последният път, в която тази врата е била залоствана, е било срещу армията от англичани — каза той, поглеждайки отново към нея. — А сега ще държи една английска девойка далеч от един от планинците. — С усмивка той дръпна края на килта си и бавно го размота от кръста си, оставяйки дългия, кариран плат да се свлече на пода.

— Не от всички планинци — промърмори тя, и изправяйки се, започна да разкопчава копчетата на гърба си. Излизайки от езерото, той бе впечатляващ. Но сега, горещ и възбуден, бе просто… великолепен.

— Нека ти помогна с това. — Застана зад нея и разкопча последните копчета. Бавно плъзна ръкавите на роклята по раменете й, целувайки всеки сантиметър гола кожа.

Джулия затвори очи, стенейки от невероятните усещания. За един кратък миг се зачуди какво ли щеше да се случи с нея, ако не бе избягала от Белами, но побърза да прогони тази мисъл. Това не беше Хю Ферсън, а Дънкън Ленокс и той бе добре дошъл.

Пръстите му се обвиха около разголените й гърди и тя отвори стреснато очи. Присвивайки поглед, за да го погледне, тя усети как дланите му се притискат към зърната на гърдите й.

— О, боже — възкликна тя.

— Харесва ли ти, момиче? — прошепна той, целувайки тила й.

— Да. О, да.

Дънкън се засмя, а звукът сякаш завибрира в гърдите му.

— Не ми се присмиваш, нали, Джулия Прентис? — попита той, пъхвайки една ръка под роклята й, плъзгайки я надолу, докато пръстите му не я докоснаха… там.

Тя изписка и подскочи. Никой никога не я бе докосвал толкова интимно. А тя не можеше да се отърси от мисълта, че не иска никой друг да я докосва така, освен него. Никога. За бога, та те се бяха запознали едва преди няколко часа, но това… той… Джулия имаше чувството, че така е писано да стане. Тя бе последният човек, който би повярвал в любовта от пръв поглед, и ето, все пак я изпитваше. С Дънкън Ленокс. Гола.

— Ако си се изплашила, трябва да ми кажеш, момиче.

— Не съм изплашена. Просто не искам да се събуждам.

Пръстите му застинаха за миг, преди отново да започнат да се движат по нея.

— Не знам какво е това — промърмори той, милвайки с пръсти ребрата й. — Но ми харесва. Магия на феите или нещо подобно. Така биха казали сестрите ми. Или може би не е твоят коледен подарък, а моят. — Свивайки рамене, той се наведе, за да плени повторно устните й, поставяйки ръце на кръста й и избутвайки роклята й на пода.

Магия на феите. Харесваше й как звучи. Когато беше с него, планините на Шотландия не изглеждаха толкова различни от дома й. Откакто го срещна… небеса, наистина ли бяха минали само осем часа? падането й към бездната на отчаяние и хаос бе спряло. И каквото и да се случеше утре, тази нощ искаше да узнае какво е да бъде в обятията му. Без значение дали е магия на феите, или не. А ако той беше част от коледния й подарък, значи Шотландия не бе чак толкова ужасно място, както бе започнала да смята.

Джулия постави ръце на гърдите му и го побутна. Вероятно с по-голяма лекота би могла да премести стена, но, усмихвайки се, той отстъпи назад и се отпусна на леглото, повличайки я със себе си.

— Нийо абаштиш беан уасал — каза той задавено, когато обви ръце около дупето й и я издърпа нагоре към себе си.

— Какво значи това? — Искаше й се да го държи, да го прегръща и едновременно с това да се движи срещу него, но се задоволи само с това да захапе леко твърдата линия на челюстта му.

— Казах, че си необикновена жена — отвърна той, а пулсът му препускаше лудо под устните й.

— Не, просто съм жена, която е щастлива, че е жива. И свободна.

Дънкън се усмихна, преди да обвие ръце около тялото й и да се завърти с нея, нагласяйки я под себе си. Причината й да иска да бъде тук с него нямаше много смисъл, или звучеше така, сякаш му е едва леко благодарна за помощта. Вместо това желанието да бъде с него, бе повече като… нужда, отколкото жест на благодарност. Ако изречеше нещо толкова объркано и абсурдно на глас, той вероятно щеше да побърза да избяга от нея, а тя не го искаше.

Целувайки я, ръката му отново се озова между телата им. Един от пръстите му се потопи нежно в тялото й и тя се изви, стенейки силно.

— Момиче с кестеняви коси — простена той, прибавяйки още един пръст към този, творящ магии в тялото й, докато устните му почти не се откъсваха от нейните, — свърши заради мен.

Тя не бе особено сигурна какво има предвид, но сладката, отнемаща дъха агония, разтърсваща тялото й, не й даваше друг избор, освен да се вкопчи в раменете му и да извие тяло към него. Сигурно за това бе говорил, помисли си една малка, рационално мислеща част от ума й. Но тогава пулсациите в тялото й се усилиха и тя се разтрепери.

— О… О… — простена Джулия, забивайки нокти в плътта му. — О, господи. Това ли имаше предвид?

Дънкън се засмя отново.

— Да. И аз също искам да се включа, ако нямаш нищо против.

Кимайки, тя остана да лежи по гръб, докато Дънкън разтваряше бедрата й. Тогава той замени пръстите с члена си, плъзгайки се в нея бавно и дълбоко. Причинявайки й само бърза, остра болка, той се тласна целия в нея.

— Добре ли си? — промърмори Дънкан, навеждайки се над лявата й гърда, за да оближе и захапе леко връхчето й.

Отне й миг да си спомни как да диша. Тогава тя кимна и отново потрепери леко. Дънкън започна да се движи с нея с агонизираща ленивост, навътре и навън, отново и отново. Горещината, струяща от него, я обгърна отвътре и отвън, карайки я да се чувства затоплена, в безопасност и много, много възбудена. Искаше й се да запомни всичко… движението на мускулите под кожата му, тежестта му върху нея, извивката на устните му, щом се усмихне надолу към нея и кехлибарените искри в дълбоките му зелени очи, които сякаш грейваха, когато погледнеше към нея. И начина, по който се допълваха до съвършенство.

Движенията му се забързаха, тя се стегна около него и заби пръсти в кожата му, щом тялото й бе обхванато от пламъци, много по-силни от предишните. Стенейки, Дънкан се отпусна над нея, целуна я горещо и с отворена уста, преди да отпусне глава на рамото й.

— Добре — промърмори той, целувайки нежната й кожа, докато чакаше каквото и да е… реалност, вина, смут… да покълнат в сърцето му.

Но вместо това, Дънкън искаше да повтори изживяването от първия до последния миг. Той се отмести от нея, лягайки по гръб и се пресегна да издърпа завивките над тях, докато тя се сгушваше до тялото му.

— Добре — отвърна тя със същия тон. — Даде на една съсипана дама доста материал за сравнение.

Дънкън се намръщи.

— Значи искаш да излезеш и да ме сравниш с някой друг?

Мускулите на гърба й се стегнаха под ръката му.

— Не това имах предвид. — Тя повдигна глава от рамото му, за да го погледне. Кафявите й очи бяха сериозни. — Това… Не искам нищо от теб, Дънкън. Няма да плача и да заявя, че си ме обезчестил, тъй като Белами целеше именно това, когато ме домъкна в планините. Казах го просто така…

— Разбирам какво имаш предвид, момиче — прекъсна я той. — Просто не го очаквах. — Макар че от изключително същество като нея можеше да се очаква подобна декларация. — Един вид благодаря за хубавата вечер, но не очаквам нищо повече от теб.

— Да, именно. — С доволна усмивка, която го накара да се възбуди отново, тя се настани обратно на гърдите му.

— Кажи ми нещо, Джулия Прентис. В Лондон имаш ли си годеник?

— Не, нямам годеник — отвърна тя, вече по-бавно, тъй като се бе успокоила. — Няколко джентълмена ми… предложиха… но аз не… Е, никога не съм изпитвала желание да правя с тях това, което направих с теб. Което правя с теб. — Пръстите й се вплетоха в къдриците, покриващи гърдите му, и усещането бе интимно и изненадващо възбуждащо. — Ами ти? По душа си герой и си много приятен за окото. Имаш ли си годеница?

Имаше годеница, макар да я нямаше преди няколко часа. Дали тази идея няма да я изплаши? Дали няма да си помисли, че и той е зестрогонец като Белами, и да реши, че просто е действал по-умно от него? Последното, което искаше, бе да я изплаши дотолкова, че тя да избяга навън в бурята, където обикаляше Белами и безспорно щеше да я открие.

— Повечето дами, които съм срещал, не могат да се сравняват със сестрите ми — заяви той, чудейки се дали някога е подхождал толкова внимателно, колкото подхождаше към този разговор. — Годеницата ми трябва да е смела и необикновена, дори за да пожелае да се срещне с тях. А ако те я харесат, няма как да не я харесвам и аз.

— Ще се радвам да се запозная със сестрите ти — измънка тя сънено. — Караш ги да звучат доста интересни.

— Да, такива са — прошепна той, вплитайки пръсти в заплетените краища на кестенявата й коса. Дали тя осъзнаваше какво каза? Дали значеше, че би искала да остане с него? Или просто той виждаше нещата по-сложно, отколкото бяха в действителност, и тя бе просто изплашена млада жена, която от пет дни насам е намерила спокойствие и сигурност.

Много скоро Джулия спря да мърда, а дишането й стана бавно и спокойно срещу гърдите му. До тях дървата в камината пращяха под искрите на огъня, дъждът барабанеше по прозорците, сякаш го приканваше да заспива. В далечината се чуваха гръмотевици, а светкавици разцепваха черното небе извън малката колиба.

Можеше ли да си представи живота си с тази англичанка, която познаваше от броени часове? Дали беше странно, че си задава този въпрос, или вече можеше да си представи живот, в който тя е до него? Дали бе нормално да се чуди дали децата им ще имат нейната кестенява коса? Че иска сестрите му да се запознаят с нея, защото бе сигурен, че ще я обикнат силно? Нищо от това нямаше смисъл и все пак, това бе единственото нещо, което знаеше с толкова голяма убеденост. Той, един предпазлив мъж, който претегляше всяко свое действие с това какви последици ще има то за семейството му, да полудее до такава степен, че да поеме най-големия риск… само и единствено заради нея.

— Дънкън?

Той премигна.

— Да?

— Ами ако той се върне?

— Няма да си затварям очите, лейнан. Обещавам ти.

Тя отново се потопи в съня, напълно успокоена от отговора му. И той реши с пълна убеденост, че ако Белами почукаше отново на тази врата, графът щеше да умре.

* * *

— Още ли вали?

Дънкън обърна гръб на прозореца, за да я погледне. Джулия бе седнала, а одеялата се бяха събрали около апетитно заобления й ханш. За момент му се прииска да не се бе обличал, защото да не се възползва напълно от преимуществата, които им осигуряваха тези спокойни мигове, си беше истински грях.

— Не — каза той, сипвайки й чаша чай и пускайки вътре две бучки захар, преди да я отнесе чашата до леглото. — Спря преди почти час.

— Кое време е?

Той сви рамене, наблюдавайки я как отпива.

— Почти седем часа, предполагам. Няма часовник тук.

Тя се огледа наоколо, сякаш виждаше колибата за пръв път.

— Не мога да си представя деня без часовник, който да ми показва кога е време да изляза навън за разходка, или кога трябва да се облека, за да не закъснея за театъра — каза тя с усмивка. — Всъщност е много приятно.

— Тогава с радост ще строша всички часовници в Ленокс хаус — заяви той, сядайки на ръба на леглото. — Би ли искала яйца за закуска?

— Не можем да останем тук, нали? Мислиш ли, че той ще се върне?

— Мисля, че със сигурност ще се върне тук, щом не успее да те намери никъде другаде. Но можем да отделим няколко минути, за да закусим.

Джулия кимна.

— И тогава ще ме заведеш в Ленокс хаус?

— Така ти обещах, момиче.

Дълъг миг погледът й изследваше лицето му. Накрая тя кимна.

— Предполагам, че няма къде да се измия. Сигурно приличам на някой от горските духове, които имате тук в планините.

Той се ухили.

— Да, малко ме плашиш. Прекалено мокро и студено е, че да идеш навън до реката, но ще ти донеса кофа вода и ще я стоплим на огъня. — Ставайки, той се върна до шкафа с чашите. — И мисля, че ще е най-добре да облечеш риза и панталон. Така ще ходиш по-лесно и ще заблудим всеки, който ни види. — Той извади риза и панталон от резервните дрехи, които държеше в колибата, и ги преметна на леглото.

— Не си облякъл килта си — констатира тя задъхано и с порозовели бузи го огледа от горе до долу.

— Ако трябва да съм честен, не го нося много често. Но за банята е по-удобен. Както и за няколко други неща. — С тези думи той се наведе надолу и я целуна по устните. Нямаше да й позволи да се преструва, че миналата нощ нищо не се е случило.

Джулия обви ръце около тила му и отвърна на целувката. Очевидно и тя не искаше да забрави миналата нощ.

— Харесвам тези няколко други неща — прошепна тя срещу устните му.

— Много добре. — Посягайки под леглото, той й подаде ножа. — Ще се върна след две минути, най-много три. Ако се забавя, съм заредил пушката. Скрита е зад онзи шкаф. Знаеш как да я използваш, нали?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Да. Просто се върни бързо.

— Така смятам да направя.

Той може да й беше казал накъде е Ленокс хаус, но в планините да намериш нещо не бе лесна задача. Най-добре тя да не опитва да се измъкне сама с помощта на пушката.

Отключвайки вратата, той отмести стола, взе кофата и излезе навън. Облаците бяха надвиснали ниско на небето и покриваха горната част на хълмовете около долината му, карайки дъжда от тях да изтича като ручейчета по камъните и калта около реката. Той имаше още един резервен чифт ботуши, но краката й бяха много по-малки от неговите. Нейните обувки обаче бяха почти безполезни, но вероятно би могъл да ги обвие в заешка кожа, за да й пазят топло. По планинските стандарти вчерашният ден бе доста мек, но днес студът беше пронизващ.

Отне му доста усилия да не поглежда постоянно към колибата. Ако някой го наблюдаваше, щеше да заподозре, че там той крие нещо ценно… и нямаше да успее повече да пази тайната. Огледа за знаци, сочещи, че Белами и братовчед му, или някои от мъжете им са все още в долината, и същевременно с това създаваше впечатление, че изпитва само бегло любопитство относно изчезналата англичанка.

Заставайки на една от издатините до водопада, той напълни кофата с леденостудена вода и тръгна обратно към колибата. Надяваше се, че Белами не е споделил с никой, че е сам в колибата, защото иначе, ако го видеха да излиза с още един човек, хората му щяха да станат подозрителни. Макар да можеше да направи така, че Джулия да не прилича на английска дама, то той не можеше да я накара да изчезне напълно.

Подозирайки, че тя може вече да е насочила пушката към вратата, той почука, преди да натисне вратата с рамо и да я отвори.

— Аз съм.

Тя се появи иззад вратата с нож в едната си ръка и облечена единствено с ризата му, която стигаше до средата на голите й бедра, и с килта му, преметнат през рамото й. Не бе очаквал, че тя ще се скрие страхливо, и бе доволен, че бе готова да атакува. Навеждайки се леко, той я целуна отново.

— Много си хубава в цветовете на Маклаури — каза й той, докато окачаше кофата над огъня, за да сгрее водата.

— Цветовете значат ли нещо? — попита тя, плъзвайки ръка по тежкия вълнен плат.

— Бяло за снега и чистите намерения, черно за решителността и червено за кръвта — отвърна той, издърпвайки тенджерка от шкафа, в която да свари яйцата, които бе завил в кърпа преди три дни. — Сивото е за каквото ти хареса, то се получава при преплитане на тъканта.

— Облаци — реши тя, гледайки към временната си завивка.

Той се засмя.

— Нека са облаци. Хлябът препечен ли го искаш, или само затоплен?

— Само затоплен — каза тя с усмивка. — Но нали знаеш, че и аз мога да помогна. Вярно, е, че ми липсват уменията да сготвя заешко задушено, но мога да беля яйца.

— Не. Ти се изкъпи. — Той й подаде кърпа и свали кофата от огъня. — Освен това възнамерявам да те гледам. Не съм голям джентълмен.

— Хмм. — Без да откъсва поглед от неговия, тя свали килта, оставяйки го на леглото, след това измъкна ризата през глава. Гола и по-прелестна и от нов ден, тя намокри кърпата и започна да се почиства.

— Света Бриджит — промърмори той. — Продължавай по същия начин и ще те завлека отново в леглото.

Тя се усмихна.

— Трябва да ме видиш във вана.

— О, възнамерявам да го направя. Имам една много голяма вана точно до господарката спалня в Ленокс хаус. Ще ти я дам, ако обещаеш от време на време да я споделяш с мен.

Изражението й се промени леко.

— От време на време? Нима ще остана?

Проклятие.

— Само ако искаш, Джулия. Нямам окови в дома си, но нямаше да те отведа в леглото, ако… не ме беше грижа за теб.

— Нямал ли си любовници и преди? Знам, че не си девствен, Дънкън.

Сега той определено приличаше на заслепен глупак.

— Жените, с които съм бил преди… беше на равна нога. С предпазливост. Срещи за няколко пъти в месеца.

Сега бе неин ред да се намръщи.

— Това звучи като бизнес.

— Аз съм много предпазлив мъж. Освен миналата нощ. Освен с теб, Джулия. Ти ми завъртя главата, а Господ ми е свидетел, това не ми се случва често. Дори никога. — Докато говореше, той приближаваше към нея и когато я достигна, докосна с ръце топлите й голи рамене. — Аз ли съм единственият, който е със завъртяна глава?

Тя го погледна в очите.

— Аз се въртя от дни, Дънкън — каза тя бавно.

Ужасяваща… загуба, прониза душата му. Разбира се, че е така. Тя едва осъзнаваше къде се намира, а той… той се бе възползвал от ситуацията.

— А аз съм глупак. Прости ми, момиче. Няма защо да се боиш от мен. Аз…

Тя притисна мократа кърпа към устните му.

— Ти ми помогна да спра да се въртя — прошепна му тя. — Не знам какво има между нас, но аз… не съм готова да се откажа още от него. Не съм готова да се откажа от теб. Защото част от мен вярва, че може би съм открила нещо магично. И част от мен, иска да вярва в първата опция.

— Има ли трета опция? — попита той, притискайки ръката й към гърдите си точно над сърцето.

— Да. И третата опция ме тревожи най-много, защото ще значи, че съм пълна глупачка.

— Ако си такава, значи и двамата сме глупаци. — Стискайки все още ръката й до сърцето си, със свободната си ръка той повдигна брадичката й и я целуна отново, бавно, дълбоко и нежно.

— Тогава аз съм готова да рискувам още един час — заяви тя, издърпвайки ризата от панталоните му. — А ти?

— Да, аз също — заяви той и с усмивка я вдигна на ръце.