Рекс Стаут
Златните паяци (2)

2

На следващия ден, сряда, бях доста зает. Един производител на метални изделия от Йънгстън, Охайо, беше пристигнал в Ню Йорк да се опита да намери сина си, който бе прекъснал всички връзки с него. Той беше изпратил телеграма на Улф с молба за помощ и Сол Панцър, Фред Дъркин и Ори Кедър се заеха го да търсят. Поради това се налагаше да стоя на бюрото си до телефона, за да приемам доклади и да предавам инструкции.

Малко след четири следобед пристигна Пит Дросос и пожела да се срещне с Улф. Държанието му показваше, че макар аз също да съм правоспособен детектив и да няма нищо особено против мен, предпочита да работи с шефа. Обясних му, че Ниро Улф прекарва четири часа дневно — от девет до единайсет сутрин и от четири до шест следобед — в оранжерията на покрива при своите десет хиляди орхидеи, където командва Теодор Хорстман вместо мен, и през този интервал не приема никого. Пит посочи, че според него това е странен начин да си прекарваш времето, ако си частен детектив и аз не оспорих твърдението. Когато най-после го изпратих до площадката и затворих вратата след него, бях готов да призная, че може би регулаторът ми има нужда от смазване. Нямаше съмнение, че Пит ще се превърне в голям досадник. Сподавих импулса и не го поканих да си играят с Улф. Винаги щом се уловя, че съм си вкарал автогол, олеква ми, ако си пийна нещо, затова отидох в кухнята за чаша мляко. Като се върнах в офиса, телефонът звънеше — Ори Кедър се обаждаше да докладва.

На вечеря нито Улф, нито Фриц не показаха с нищо, че скорците са им обтегнали отношенията. Улф си сипа втора порция от основното ястие, което беше пирог със свинско и каза отчетливо:

— Напълно задоволително.

От неговите уста това беше щедра похвала. Фриц я прие по същия сдържан начин, кимна с достойнство и промърмори:

— Да, сър.

Така духовете се успокоиха и когато си изпихме кафето, Улф изпадна в толкова добро настроение, че ми предложи да му покажа великолепния удар на Мускони, за който му бях споменал, ако нямам нищо против да сляза в сутерена с него.

Но до това не се стигна. Като излизахме от трапезарията на вратата се позвъни и естествено предположих, че пак е Пит, но не беше той. Фигурата, която видях през шпионката, бе два пъти по-едра и далеч по-позната — сержант Пърли Стъбинс от отдел „Убийства“ — Западен Манхатън. Улф влезе в офиса, а аз отворих вратата.

— Побягнаха ей натам! — извиках аз и посочих с пръст.

— Стига глупости. Искам да говоря с Улф. И с теб.

— Ето ме. Казвай.

— И с Улф.

— Той храносмила пирог със свинско. Почакай. — Сложих веригата, така че да остане петсантиметрова пролука, отидох в офиса, казах на Улф, че Стъбинс си търси публика, изчаках търпеливо, докато свърши с гримасите си, получих инструкции да поканя посетителя, върнах се до вратата и го поканих.

През годините се е създала практика за настаняването на сержант Стъбинс в офиса. Когато придружава инспектор Креймър, естествено Креймър заема червеното кожено кресло близо до бюрото на Улф, а Пърли сяда на някой от жълтите столове, които са по-малки. Опитвал съм се, когато е сам, да го накарам да седне в червеното кресло, но досега не съм успял. Той винаги го отминава и си избира един от жълтите столове. Не защото чувства, че сержантът не трябва да сяда на мястото на инспектора — не и Пърли. Може би не му е приятно да е обърнат с лице към прозореца или просто не обича червени кресла. Някой ден трябва да го питам.

Този път той отпусна мускулите си, от които имаше предостатъчно, както обикновено на жълт стол, погледна Улф за секунда и после се обърна към мен:

— Вчера ми позвъни за една кола — тъмносив кадилак, модел петдесет и втора, с номер Кънектикът, УУ 9432. Защо?

Свих рамене.

— Казах ти. Имахме информация — непроверена, че е възможно колата или пък собственикът или шофьорът да са замесени в нещо. Помолих за рутинна проверка.

— Това вече ми е известно. Каква точно беше информацията и откъде си я получил?

Поклатих глава.

— Вчера ми зададе този въпрос и не ти отговорих. И сега няма да ти кажа. Нашият осведомител не иска да бъде безпокоен.

— Е, ще му се наложи. Кой е той и какво е казал?

— Няма да стане. — Махнах с ръка. — Много добре знаеш колко неприятен е този твой навик. Ако се е случило нещо, заради което според теб трябва да ти кажа кой е бил и какво е говорил, първо ти ми разкажи и нека да видим дали ще се съглася. Знаеш колко съм сговорчив.

— Да, как да не знам. — Пърли стисна зъби за секунда. — Следобед в шест и четирийсет, преди два часа, някаква кола спира на червен светофар на ъгъла на Трийсет и пета улица и Девето авеню. Към нея тръгва момче с парцал и започва да бърше прозореца. Свършва едната страна и тръгва към другата, но като минава пред колата, тя рязко потегля напред, прегазва го и бързо се отдалечава, като пресича авенюто и продължава нататък по Трийсет и пета улица. Момчето умира малко след като линейката го откарва в болницата. Шофьорът е мъж и е бил сам в колата. При такива неочаквани събития, хората обикновено не забелязват много неща, но двама души — една жена и едно момче — потвърждават, че номерът на колата е Кънектикът УУ 9432, а момчето казва, че е била тъмносива лимузина кадилак. Е?

— Как се казва момчето? Убитото момче?

— Какво общо има това?

— Не знам. Само питам.

— Казва се Дросос. Питър Дросос.

Преглътнах.

— Хубава работа! Какъв мръсник!

— Кой, момчето ли?

— Не. — Обърнах се към Улф: — Вие ли ще му кажете или аз? Улф беше затворил очи. Отвори ги, колкото да изрече „Ти!“, и пак ги затвори. Не мислех, че е нужно да обяснявам на Стъбинс за скандала вкъщи, който ме беше подтикнал да поканя Пит при Улф, но му съобщих всичко съществено, включително за втората визита на Пит следобед. Макар за пръв път през живота си да остана доволен, че получава искрен отговор в нашия офис, той зададе куп въпроси и накрая намери за уместно да направи недружелюбна забележка в смисъл, че от достойни граждани на тази страна като Ниро Улф и Арчи Гудуин се очаква да покажат малко, повече интерес, когато една жена търси полиция, защото са насочили пистолет в ребрата й. Не ми беше много весело и тези думи ме обидиха.

— Не хора като теб — казах му аз — са направили Америка велика. Може би хлапето си беше измислило всичко. Призна, че не е видяло пистолет. Може би жената се е пошегувала с него. Ако вчера ти бях съобщил кой ми го е казал, щеше да си помислиш, че съм луд да харча десет цента за телефон. Освен това, нали ти дадох номера на колата? Направи ли проверка?

— Да. Беше фалшив. Свален е от един плимът, откраднат в Хартфърд преди два месеца.

— Някаква следа?

— Дотук нищо. Но сега ще помолим полицията в Кънектикът да се порови. Не знам със сигурност колко коли с фалшиви номера се движат в Ню Йорк в момента, но не са никак малко.

— Имате ли точно описание на шофьора?

— Имаме четири, все различни. Трите не струват нищо, а другото може би… Един човек излизал от магазин и случайно забелязал хлапето, което отивало към колата с парцала. Твърди, че шофьорът е мъж на около четирийсет, с тъмнокафяв костюм, светло лице, правилни черти, мека шапка, нахлупена почти до ушите. Смята, че би могъл да го разпознае. — Пърли стана. — Ще потеглям. Признавам, че съм разочарован. Много се надявах, че или ще ми дадете някаква следа, или ще установя, че прикривате клиент.

Улф отвори очи.

— Желая ви късмет, мистър Стъбинс. Това момче вчера се храни на масата ми.

— Да — изръмжа Пърли. — Колко тъжно! Как може да прегазват момчета, които са се хранили на масата ви!

С тази любезна забележка той напусна, а аз тръгнах след него. Вече бях сложил ръка на дръжката, когато на стъпалата се появи някаква фигура и тръгна нагоре. Отворих вратата и пред мен застана слаба дребна жена със семпла синя рокля, без палто и шапка. Очите й бяха подпухнали от плач, а устните й бяха толкова силно стиснати, че почти не се виждаха.

Стъбинс беше точно зад мен, когато я попитах:

— Какво обичате, госпожо? Тя с труд изрече:

— Тук ли живее мистър Ниро Улф?

Потвърдих.

— Мислите ли, че бих могла да го видя? Няма да се бавя. Казвам се Антеа Дросос.

Беше плакала и имаше изгледи всеки момент пак ще се разплаче, а разплакана жена е нещо, което Улф дори не би направил опит да понесе. Затова отговорих, че е зает, но аз съм неговият доверен помощник, така че би могла да говори с мен.

Жената повдигна глава и ме погледна в очите.

— Моят син Пит ми каза да отида при мистър Ниро Улф и ще чакам тук, докато ме приеме. — Тя се облегна на перилата.

Обърнах се и затворих вратата. Стъбинс ме следваше по петите. Влязох в офиса и казах на Улф:

— Мисис Антеа Дросос иска да ви види. Нейният син Пит й е казал така. Не желае да говори с мен. Ако трябва, ще стои пред вратата цяла нощ. Възможно е да се разплаче във ваше присъствие. Какво да правя? Да й изнеса ли дюшек?

При тези думи той бързо отвори очи.

— По дяволите, с какво бих могъл да помогна на тази жена?

— С нищо. Както и аз. Но не мога да я убедя в това.

— Тогава защо, по дяволите… Пфу! Покани я! Заради това твое вчерашно представление… Покани я!

Доведох я. Когато влязохме в офиса, Пърли пак се беше настанил на стола си. Придържах я, защото пристъпваше малко несигурно и я отведох до червеното кожено кресло, което можеше да побере три като нея. Тя седна и насочи черните си очи към Улф — сигурно изглеждаха още по-черни, поради контраста със зачервените й клепачи. Говореше тихо и гласът й потреперваше, но беше решителен.

— Вие ли сте мистър Ниро Улф?

Той си призна. Жената насочи поглед към мен, после към Стъбинс и пак към Улф.

— А тези господа?

— Моят помощник мистър Гудуин, мистър Стъбинс е от полицията и разследва смъртта на сина ви.

Тя кимна.

— Помислих си, че прилича на ченге. Моят син Пит не би искал да говоря пред някое ченге.

По тона и изражението й личеше съвсем ясно, че няма намерение да върши нищо, което синът й Пит не би одобрил и поради това изпаднахме в затруднение. Пърли изпитваше дълбоко подозрение, че Улф, да не говорим за мен, беше по-скоро готов да умре, отколкото да не му изиграе някакъв номер и със сигурност нямаше да си излезе с достойнство. Но той стана без колебание, каза: „Ще отида в кухнята“ и се насочи към вратата. Учудването ми продължи половин секунда, докато се сетя къде отива. В дъното на коридора срещу кухнята има ниша с дупка в стената. Откъм офиса дупката е скрита от специална картина, а откъм нишата, като отворите плъзгащата се вратичка, може да наблюдавате и да подслушвате какво се върши и говори в офиса. Всичко това беше известно на Пърли.

Когато изчезна, аз си помислих, че не е зле да предупредя Улф.

— Картината.

— Разбира се — каза Улф раздразнено и погледна мисис Дросос. — Е, госпожо?

Тя искаше да е сигурна. Стана, отиде до отворената врата, огледа се наляво и надясно, затвори и се върна на мястото си.

— Знаете, че Пит беше убит.

— Да, знам.

— Извикаха ме, изтичах на улицата и го намерих там. Беше в безсъзнание, но още жив. Разрешиха ми да се кача в линейката с него. Тогава ми го каза. Отвори…

Жената замълча. Страхувах се, че ще избухне в плач, тя също. Но след като поседя половин минута без да помръдне, се овладя и успя да продължи.

— Отвори очи, видя ме и аз се наведох към него. Каза ми — струва ми се мога да повторя точно думите му, — „Предай на Ниро Улф, че той ме уби. Не казвай на никого, освен на Ниро Улф. Дай му моите пари от кутията“.

Тя замълча и пак се вцепени. Мина цяла минута и Улф я подкани:

— Да, госпожо?

Тя отвори чантата си. Беше от черна кожа, доста поизносена, но можеше да изкара още, порови в нея, извади пакетче, увито във вестник и стана да го сложи на бюрото пред Улф.

— Тук са четири долара и трийсет цента. — Тя остана права. — Сам си ги е изкарал, това са негови пари, държеше ги в кутия за тютюн. Това бяха последните му думи — да ви дам парите от кутията. После пак изпадна в безсъзнание и умря преди лекарите да могат да направят каквото и да е. Прибрах се вкъщи да взема парите. Дойдох при вас и ви казах. Сега се връщам в болницата. — Тя се обърна, направи две-три крачки и го погледна още веднъж. — Разбрахте ли какво ви казах?

— Да, разбрах.

— Искате ли нещо от мен?

— Не, мисля, че не. Арчи!

Вече бях до нея. Стори ми се, че походката й е по-сигурна, отколкото на влизане, но за всеки случай я хванах под ръка, докато стигнем до площадката и слезем по седемте стъпала до тротоара. Тя не ми поблагодари, но тъй като вероятно едва ли съзнаваше, че съм с нея, не се обидих.

Когато се върнах, Пърли беше в коридора с шапка на глава.

— Затвори ли прозорчето? — попитах го аз.

— Разбирам да изядеш бонбоните на някое дете — каза възмутено той. — Но да взимаш бонбони от умряло дете, как може!

Вече излизаше и аз направих крачка към него да го спра.

— Простак! Да, за теб се отнася! Ако бяхме настоявали да си прибере парите, нали щеше…

Задавих се, като видях триумфалната му усмивка.

— Тоя път се хвана! — изцвили той, мина покрай мен и излезе.

Затова, като влязох в офиса, си хапех ноктите от яд. Не се случва често Пърли Стъбинс да ме изпързаля, но този път ме завари със свален гард, защото ме бе обхванала сантименталност. Естествената ми реакция беше да си го изкарам на Улф. Приближих се до бюрото му, взех пакетчето, махнах вестника и подредих съдържанието пред него — две банкноти по един долар, четири монети по двайсет и пет цента, девет по десет цента и осем по пет.

— Точно са — казах аз. — Четири долара и трийсет цента. Най-сърдечни поздравления. След като приспаднем данък общ доход и десет цента разходи — за телефонния разговор със Стъбинс вчера — ще останат достатъчно да…

— Млъкни! — изръмжа Улф. — Ще й ги върнеш ли утре?

— Нито утре, нито когато й да е. Много добре знаете, че това е невъзможно.

— Дай ги на Червения кръст.

— Вие им ги дайте — отвърнах твърдо аз. — Тя може повече изобщо да не дойде, но ако дойде и ме попита какво сме направили с парите на Пит, не бих могъл нито да спомена Червения кръст, нито да я излъжа.

Той бутна парите към другия край на бюрото — към мен.

— Ти го доведе вкъщи.

— Къщата е ваша и вие го черпихте със сладки.

Спорът остана неразрешен. Улф взе книгата, която четеше в момента, отвори я докъдето беше стигнал, позавъртя се на стола, намести своята една седма тон в удобна поза и се зачете. Отидох при бюрото си, седнах и се престорих, че преглеждам вчерашните доклади на Сол, Фред и Ори, докато обмислях ситуацията. Малко по-късно дръпнах пишещата машина, сложих лист хартия и заудрях клавишите. В черновата имаше някои грешки, които поправих и после я преписах пак на чист лист. Този път според мен беше добре. Обърнах се към Улф и обявих:

— Имам едно предложение.

Той довърши абзаца си, който очевидно беше дълъг и после ме погледна.

— Е?

— Няма как да се отървем от тези пари, а трябва да направим нещо с тях. Сигурно си спомняте какво казахте на Пит — работата не е в това да си изкараш хонорара, а да си сигурен, че си го заслужил. Според мен ще сте сигурен, че сте си изкарали тези пари, ако ги дадете за обява във вестника с горе-долу такъв текст:

„Моля жената с обиците във форма на паяци и драскотина на бузата, която във вторник, карайки кола, е казала на едно момче на Трийсет и пета улица и Девето авеню да повика полиция, да се обади на Ниро Улф на адреса от телефонния указател.“

Плъзнах листа по бюрото към него.

— За „Таймс“ хонорарът може да не ви стигне, но аз с удоволствие ще добавя един-два долара. Според мен това е блестяща идея. Така ще похарчим парите на Пит за самия него. Креймър и Стъбинс ще се ядосат, а Стъбинс си го заслужава. И тъй като шансът някой да се хване на въдицата е едно на един милион, няма да се изложите на опасност да работите и да се замесите в нещо. Освен това, така името ви ще се появи във вестника, което също не е без значение. Какво ще кажете?

Улф взе листа и високомерно го погледна.

— Много добре — съгласи се той кисело. — От все сърце се надявам, че това ще ти бъде за урок.