Лора Лей
Да обичаш Порода (17)

Шестнадесета глава

Какво, по дяволите, ставаше?

Хармъни позволи на Ланс да запази хватката си върху нея, докато влязоха в офиса му, и се обърна с лице към него, щом вратата се затръшна зад гърба му.

— Имаш доклади за довършване. — Гласът му бе суров, кипящ от гняв. — Направи ги, за да можем да се приберем вкъщи.

— Ланс…

— Млък. — Пръстът, който Ланс внезапно вдигна, прекъсването на онова, което тя щеше да каже, я накара да се ококори, взирайки се в него.

— Какво…

— Докладите. — Тонът му беше мрачен и властен.

Между веждите й се появи бръчка. Проклета да бъде, ако позволи това поведение да продължи.

— Опитай се да спориш в този момент, и ти обещавам, че заплахата да те напляскам ще бъде изпълнена. — Ланс доближи неочаквано лицето си до нейното, като носът му почти докосна нейния. — Докато страхът от това какво става отвън не се изпари от тялото ми, бих ти предложил да стъпваш леко.

— Щях да ти кажа…

— Чух достатъчно! — Той се отдръпна рязко от нея, раменете му бяха сковани, а всяка фибра на тялото му излъчваше ярост. — За бога, Хармъни. — Обърна се към нея и прокара пръсти през косата си с чувство на безсилие. — Просто направи проклетите доклади.

Думите бяха изречени през зъби, докато гнева пращеше във въздуха около тях. Какво беше чул? И защо беше толкова бесен?

— Знаеш ли, Ланс, да се правиш на господар наистина ме възбужда — посочи Хармъни. И така беше. Овлажняваше се, и то бързо. — Но за да бъда напълно честна, ти преиграваш. Щях да ти кажа…

— Какво? — Гласът му я подразни като тъмно кадифе. — Че има сериозна опасност да те откъснат от мен? — Беше очевидно, че държи контрола си на косъм. — Че с каквото или с който си решила да се срещнеш тайно, е бил на миг разстояние от това да те нарани?

Очите й се разшириха.

— Дейн не би ме наранил.

— Дейн! — Ланс стисна юмруци и се облегна на бюрото, докато се взираше в нея през него. В тона му прозвуча нотка на ревност. — Нека позная. Същият човек, който те е спасявал през последните десет години? Този, който те е държал достатъчно отблизо под око, че да те открадне изпод носовете на Койотите, спасявайки висящия ти на косъм живот?

Хармъни вдигна вежди.

— Да, същия — отговори подигравателно. — Трябва ли да отбележа, че е този, който спасява живота ми безброй пъти…

— Същият, който беше готов да те отвлече само след секунди — изръмжа Ланс.

— Аз нямаше да позволя това да се случи…

— Този път не можеш да го спреш. — Ланс стисна челюсти, докато тя го гледаше как насила се въздържа да не каже повече. — Направи проклетите доклади, Хармъни. Веднага. Моля те.

Младата жена пое бавно дъх.

— Аз съм голямо момиче, Ланс — каза бавно. — Грижила съм се сама за себе си дълго време.

— Да, грижила си се. — Той кимна рязко и се изправи. — И на няколко пъти онези копелета, които те преследват, са били дяволски близо до това да те убият. Докато все още мога да се справя с ужаса, който стяга топките ми точно сега, ти предлагам да оставиш тази тема.

Той беше невъзможен.

— Добре. — Хармъни махна с ръка пренебрежително, обърна му гръб и се отправи към кабинета си. — Ще направя проклетите доклади. Но по-късно ще ти сритам задника, задето си толкова упорит.

Той беше упорит? Ланс се втренчи изумено в отдалечаващия й се гръб. Тя имаше смелостта да го нарече упорит? Тази жена би могла да напише книга на тема инат.

Ланс пое дълбоко дъх, седна на стола си и се взря невярващо в затворената врата. Тя нямаше представа колко е била близо до това да бъде отвлечена. В рамките на няколко секунди. Ланс все още си спомняше настойчивия вик, който внезапно изпълни въздуха, карайки коленете му да омекнат, когато звукът за опасност, за липсата на Хармъни, започна да крещи в съзнанието му.

Ако тя се съпротивлява, ще я отвлечем…Суровият глас бе достигнал до слуха му, когато Ланс се изправи от стола си. Удари я и ще я качим на хеликоптера преди да се съвземе.

Това бе първият път през живота му, когато му бяха прошепнати истински думи, когато въздуха му говореше. Хармъни нямаше представа в каква опасност се бе намирала. Човекът, който я бе спасявал в продължение на десет години, сега възнамеряваше да я отвлече.

Защо?

Ланс се изправи от стола си, прекоси офиса, спря пред прозореца и се загледа в тъмния пейзаж на парка насреща.

Тази част на департамента сега беше добре осветена — нещо, за което Ланс рядко се притесняваше, освен ако нямаше събитие в самия парк. Светлините от парка осветяваха района достатъчно, за да е безопасен, но все пак имаше сенки, в които да се скриеш. Сенки, които внезапно придобиха зловещ вид.

Ланс подпря ръце на рамката на прозореца, докато се взираше в тях, търсейки отговори или движение. Трябваше да остави Хармъни да обясни, но проклет да бъде, ако можеше да се справи с нейната вяра в непознатия за него Дейн.

Тя беше умна и дяволски упорита. Но това копеле бе неин спасител прекалено много години. Такъв вид връзки се градяха на доверие, което би могло да се използва лесно срещу нея.

Джонас. Дейн. Убийството в Пиньон. Всички те бяха свързани някъде. По някакъв начин. И Алонзо. Беше видял фанатичната омраза в очите на преподобния и знаеше, че още не са видели най-лошото от него.

— Приключих. — Хармъни влезе в офиса и плесна докладите на бюрото му, когато той се обърна към нея.

Ланс погледна към часовника. Беше достатъчно близо до полунощ, за да си тръгнат за тази нощ. Беше довършил документацията, която го очакваше, а заместникът му се бе появил по-рано.

— Вечеряла ли си? — попита той намръщено.

Хармъни не ядеше достатъчно и това го притесняваше. Как успяваше да живее с количеството храна и почивка, които приемаше тя, го изумяваше.

— Да. Ядох. — Хармъни също се намръщи. — Какво общо има това с всичко?

— Нищо, защото се съмнявам, че ядеш достатъчно дори да поддържаш жива една птичка. Да вървим. Можеш да се нахраниш с мен, преди да се отправим към вкъщи.

— Не съм гладна.

— Е, аз пък съм, и мразя да се храня сам. — Поне тя го последва, това го изненада.

— Ставаш прекалено властен и това не ми допада — информира го тя, заставайки до него, когато приближиха вратите на фоайето.

— Не съм властен, попитай, когото поискаш — изръмжа Ланс. — Толкова съм добродушен към всички.

— Радвам се, че не ядях, когато направи това малко изказване. — Хармъни се покашля фалшиво. — Щях да се задавя.

Ланс й хвърли един поглед, когато излязоха отвън, лятната нощ ги обгърна, намекът за дъжд донесе облекчение от горещината.

— Да вървим…

— Шериф Джейкъбс?

Ланс се обърна при звука на гласа на окръжния прокурор. Видя как жената слезе от автомобила си и тръгна към тях.

— Стефани. — Ланс кимна за поздрав. — Късно си излязла.

— Трябваше да дойда в офиса късно. — Усмивката й бе напрегната, когато кимна по посока на Хармъни. — Адвокатът на Алонзо тъкмо измъкна от ареста нападателя на г-ца Ланкастър.

— Бавен е — изсумтя Ланс. — Очаквах това по-рано.

— Освободи също така и Томи Мейсън. — Тя пусна бомбата с гримаса. — Току-що го пуснахме от затвора.

— Виж ти, каква голяма изненада, съдебната система отново възтържествува. — Подигравателният коментар на Хармъни накара Ланс да направи същата гримаса като Стефани.

— Пуснат е само под гаранция — увери тя Хармъни. — Делото ще бъде друг въпрос.

— Успех тогава. — Хармъни се облегна на предницата на Райдъра и погледна прокурора подигравателно. — Аз лично залагам на Алонзо. Той знае как да заплаща на адвокатите, г-жо Атуотър, и ако Мейсън е част от неговата организация, тогава Алонзо ще се погрижи да бъде освободен.

— По дяволите. — Ланс се обърна към нея. — Не и тук, Хармъни. Не и в този случай. Томи стреля по офицери и разполагаме с твоите показания, че е държал съпругата си като заложник. Няма да се измъкне.

— Тогава ще изчезне в организацията на Алонзо и ще бъдеш късметлия, ако някога го хванеш. — Тя сви рамене, сякаш това нямаше значение. — Толкова за обещанието, което дадох на онова дете, а? Обзалагам се, че то е наистина в безопасност сега. — Ланс видя следите от болка и гняв, горящи в очите й, когато тя се обърна към него с ярка фалшива усмивка. — И така, не спомена ли вечеря? Гладна съм.

Не беше гладна, беше мрачна. Ланс можеше да го види.

— Ланс, наистина съжалявам за това — каза Стефани тихо. — Гаранцията беше абсурдно висока. Нямахме представа, че Алонзо ще се намеси.

Мъжът въздъхна уморено.

— Нека се молим да се придържа към рутината си и да прекара няколко нощи в пиянстване и забавления преди да се прибере вкъщи. Ще се погрижа да го наблюдават и да видим дали не можем да го върнем обратно в ареста.

Стефани кимна в съгласие, кафявите й очи бяха загрижени, когато погледна към Хармъни.

— Върни го обратно, Ланс, и този път ще го задържим там.

Хармъни изсумтя при тези думи.

— Благодаря отново, Стефани.

Тя кимна отново преди да се обърне и да тръгне обратно към автомобила си. Ланс се завъртя към Хармъни, обезпокоен от безчувственото й изражение и яростта в очите й, докато гледаше оттеглянето на другата жена.

— Спал ли си с нея? — Обърна се към него и изви вежди, сякаш от любопитство.

— Аз питам ли те дали си спала с Дейн? — изръмжа той. — И какво общо има това с всичко?

— И ако съм спала с Дейн? — Въпросът не беше удобен. — Не бях девствена, когато дойдох в леглото ти, Ланс.

— Това няма нищо общо с Мейсън, Хармъни — отсече той.

— Мейсън е спорен въпрос. — Хармъни вдигна рамене небрежно.

— Какво означава това?

— Точно каквото казах — изрече тя хладно. — И тъй като мога да отгатна, че си спал с нея, трябва да те предупредя, че мога да бъда много ревнива. Готов ли си за тръгване сега?

Хармъни се извърна от него, заобиколи с плавна грация Райдъра, след което отвори рязко вратата и се настани вътре. Ланс последва примера й, усещайки напрежението, надигнало се вътре в него, когато чу пискливия стон на вятъра. Не беше на страх, или на болка. Беше звукът на смъртта.

Шофирането до къщата премина в мълчание. Хармъни усети как страховете и яростта нарастват вътре в нея. Беше помолила Джейми Мейсън да й има доверие. Да не се подчини на баща си и тя ще се увери, че той ще си отиде завинаги. Само за да го освободи Алонзо.

Справедливост. Дори справедливостта на Смъртта не струваше. Тя не можеше да действа, нито като служител на закона, нито като Смъртта, докато Томи Мейсън не нападне детето си. Това беше граница, която тя никога не прекрачваше. И сега си плащаше за това.

Когато влязоха в къщата, Хармъни се обърна към Ланс и го погледна, когато той настрои алармата и се изправи пред нея.

— Следваха ни. — Изражението на лицето му беше диво.

— Да, така е. — Хармъни освободи ремъците, държащи кобура на бедрото й, после свали колана от кръста си и се отправи към спалнята си.

Беше само на няколко стъпки от вратата, когато една силна ръка стисна горната част на ръката й и тя бе притисната към стената.

Изненада и топлина заляха тялото й при вида на властността, отразена в мрачното изражение и стиснатите, обикновено чувствено пълни устни.

— Както каза по-рано, ти си голямо момиче — заяви Ланс с дрезгав глас. — Не прави нищо глупаво в този момент, защото ще го оставя да скочи върху теб. Той ще те отведе, Хармъни. Не можеш да му се довериш.

— Той се опитва да ме защити.

— Глупости! Опитва се да защити себе си по някаква причина — изръмжа Ланс. — Точно както Джонас. Има нещо, което Дейн иска. Има причина той да спасява задника ти всеки път, когато Съвета успява да те хване. Никога ли не си се питала откъде знае къде си и факта, че си заловена? Според теб нямаш приятели. Той защо го прави?

Този въпрос я измъчваше все по-често.

— Винаги има работа за вършене — отвърна тя, чувайки неубедителността на извинението си. — И има нужда от мен за тази работа.

— Работа, която не може да извърши сам? Може да те спаси от Койотите, а не може да свърши онова, за което изпраща теб?

Хармъни поклати глава отчаяно.

— Няма нищо, което имам и за което някой може да знае.

— Настина ли вярваш, че никой друг, освен учените, които си убила в онази лаборатория, не знае за информацията, която си откраднала? — изръмжа мъжът. — Ами останалата част от информацията, която имаш? Откраднала си компютърния хард диск, разпечатки на експерименти и доклади, както и информация за първия Лъв. Какви други тайни криеш, Хармъни?

Хармъни се вторачи в него объркано. Той унищожаваше понятията й за предубеждения, точно както Дейн бе унищожил вярата й в него. Винаги бе зависила от Дейн, осъзна тогава тя. Винаги бе знаела, че някак си, по някакъв начин, той ще й пази гърба.

— Не знам — отговори най-сетне. — Файловете на хард диска са криптирани и не успях да разбия кода. Единственото нещо, за което съм сигурна, е, че хартиените копия от информацията за първия Лъв са единственото съществуващо доказателство, че той е жив. Мадам Ла Рю беше прекалено тържествуваща, прекалено уверена в себе си, за да направи грешка и да позволи на информацията да изтече.

— И ти го защитаваш. — Ръцете му разхлабиха хватката си, но тялото му продължаваше да я притиска здраво на място. — Прекарваш шибания си живот в убиване, за да защитаваш другите. Кой защитава теб, Хармъни, че първо не трябва да платиш цената?

— Винаги има цена за плащане. — Беше приела това отдавна. Още преди бягството си от лабораториите, преди да срещне Дейн, и преди да научи порядките на света, в който трябваше да живее. — Щом първият Лъв е жив, тогава заслужава да живее в мир. И в безопасността, която е открил. — Лео беше неин прадядо, единствената й връзка с рода, не можеше да позволи да бъде унищожен, както не можеше да позволи да бъде унищожен и Джонас.

— Цената, която си готова да заплатиш, е неприемлива.

Хармъни потръпна от ниския дрезгав тон на гласа му и силната възбуждаща властност, изписана на лицето му.

— И, за бога, няма да я плащаш сама — довърши Ланс, миг преди да сведе глава.

Отговорът й беше мигновен. Никога не бе познавала глад, не бе познавала нужда, преди Ланс. Този глад, тази нужда, бяха всепоглъщащи, ужасяващи, караха я да се извива към него, докато разтваря устни под неговите.

Не беше дълга, жадна целувка. Бяха кратки, отчаяни докосвания. Ръцете му я пуснаха, за да издърпат ризата й и да изтеглят плата през главата й.

Не чу ли тя късането на плат?

По дяволите, не й пукаше. Ланс беше не по-малко отчаян да я види гола, отколкото тя да отстрани дрехите от неговото тяло.

Хармъни не беше глупачка. Знаеше колко близо е до това да бъде откъсната от него. Но едно нещо за това, в края на краищата щеше да се събуди и щеше да премине през ада, за да се върне обратно тук. Точно тук, в прегръдките на Ланс.

— Проклетата риза трябва да изчезне. — Ланс откъсна устни от нейните и се отдръпна само колкото да довърши разкъсването на предната част.

Той отмести плата настрани, за да оголи заоблените, покрити с дантела гърди и се взря в тях със сънливо еротично изражение.

— Мили боже, обичам гърдите ти. — Дланите му обгърнаха бързо повдигащите се хълмчета. — И сладките ти хубави зърна.

Пръстите му се плъзнаха по меката дантела, преди да я смъкнат, използвайки сутиена като рамка на плътта, която се разкри пред очите му.

— Ето. Точно така — каза напевно той.

Хармъни отметна назад глава, когато Ланс спусна устни и пое едното твърдо връхче, след което я вдигна на ръце и се раздвижи.

— Имам нужда от теб — произнесе задъхано тя, усещайки пламъците в утробата си, които се изстреляха към вагината й. — Имам нужда от теб сега.

— Ще ме имаш. Веднага.

Хармъни успя само да ахне, когато той я пусна, завъртя я и я притисна към леглото.

— Застани на колене.

По тялото й премина тръпка, когато осъзна покорството на позицията, в която знаеше, че я иска той. Ланс натисна раменете й надолу, като с едната си ръка улови панталоните й.

За няколко секунди долната част на тялото й бе разголена и Ланс коленичи зад нея.

По някаква причина Хармъни очакваше любовна игра. С изключение на единствения случай в офиса му, той винаги обичаше любовната игра.

Но сега нямаше.

Младата жена изкрещя, когато усети как пенисът му прониква през течната топлина на вагината й. Гърбът й се изви, дългият стон от агонизиращо удоволствие, който се откъсна от нея, щеше да я шокира, ако тя имаше достатъчно разум да мисли в момента.

— Все още си адски тясна, убиваш ме — изръмжа Ланс, улови бедрата й и раздвижи своите, галейки вътрешността й, изпращайки светкавици от удоволствие да измъчват нервните й окончания.

Беше така изпълнена. Той беше горещ, твърд, и й отнемаше дъха от насладата, с която я заливаше и от емоцията, надигаща се вътре в нея.

Контролът му изчезна. Как бе успял да го задържи толкова дълго, Хармъни не бе сигурна, но сега се бе взривил. Тя можеше да го почувства. И заликува.

Когато Ланс започна да се движи, големият му пенис я обладаваше със силни и дълги тласъци, Хармъни не можеше да направи друго, освен да се подпре на леглото, да се бори за въздух и да го поема.

Беше безпомощна под него. Изгубена в един свят на неочаквано, неотменимо удоволствие без начало и без край. Съществуваше само Ланс и блестящата топлина на докосването му, на притежанието му.

— Проклета да си. Нима ще им позволиш да ни отнемат това, Хармъни? — Той се заби в нея силно и дълбоко, всеки тласък й отнемаше дъха и открадваше още една частица от способността й да мисли. За причина. — Ще позволиш на някой да ти отнеме това?

Оргазмът, който я връхлетя, беше неочакван. Ръката на Ланс се изви под нея, пръстите му намериха жадуващия й клитор и го погалиха опустошително.

Хармъни разбра, че е изкрещяла името му. Усети как мускулите й се свиха, след това се отпуснаха, когато мъчителното удоволствие я заля. Около нея избухнаха звезди и тя се загуби в хаоса. Удоволствието. Отметна глава, оставяйки тялото и сетивата й да поемат всеки тласък, който увеличаваше освобождението й.

Беше загубена и го знаеше. Сексуалното господство, което дебнеше точно под повърхността, бе освободено. Ланс не беше човека, на когото можеш да се възпротивиш, беше разбрала това отдавна. Не беше човек, който ще стои отзад и ще се надява на най-доброто.

И не стоеше отзад и сега.

— Не сме приключили. — Грубото изказване, произнесено с грапав гладен глас, накара утробата й да се свие, а дъхът й да секне.

— Чакай… — Само един момент. Само колкото да се отслаби невероятната чувствителност на мускулите, стискащи дебелият му пенис.

— За какво? — Ланс се наведе над нея и я задържа неподвижна, а бедрата му се свиха, карайки пулсиращата му ерекция да я погали вътрешно. — За какво да чакам, Хармъни? За да помислиш? За да се довериш на някого, който ще унищожи и двама ни?

Бедрата му се тласнаха към нея, вкарвайки го по-дълбоко, дъхът й потрепери в гърдите, а юмруците й стиснаха завивката под нея.

— За да може някое копеле да реши, че си по-добре без мен?

— Не! — Мъчителната емоция, която чу в гласът му, разкъса сърцето й. Усети устните му на врата си, дишането му — тежко и остро — в ухото си.

И усети болката му. Страхът му. Мирисът се обви около нея, примесвайки се с решителността и силата му.

— Моя. — Ланс я ухапа по ухото, когато Хармъни почувства бавното оттегляне на пенисът му, плъзгащ се по пламтящите нервни окончания. — Чу ли ме, Хармъни? Моя си, по дяволите!

Последната част от изказването му дойде със силен рязък тласък, който я разтърси. О, боже, това беше толкова хубаво. Шибващите пипала на удоволствието сякаш се разпространиха от чувствителната й вагина по останалата част на тялото й. Зърната я заболяха, клитора й започна да тупти от подновено желание, а плътта й се наелектризира до точката, в която Хармъни можеше да почувства движението на въздуха около нея. Още една ласка. Още едно удоволствие, което я караше да вика за още, заглушавайки тихото котешко ръмжене, излизащо от гърлото й.

— Харесва ли ти това, скъпа?

— Да… — Думата прозвуча като скимтене. — О, господи, да, Ланс. Прекрасно е. — Тя се притисна назад, усещайки бавното проникване, поклащането и извиването на бедрата му, натиска на тестисите му по набъбналия й клитор, когато се зарови докрай.

— Ще им позволиш ли да ни отнемат това, Хармъни? — Гласът му стана напевен.

— Не. Не. Кълна се… — Главата й се отметна назад, когато тя се протегна отчаяно към надигащата се кулминация. — Моля те, Ланс. Моля те.

— Винаги моя, скъпа. — Ланс ухапа ухото й отново, открадвайки дъха й с животинското господство в акта. — Чу ли ме? Моя, по дяволите!

— Твоя. — Викът й я шокира. Излезе неканен от устните й и разтърси въздуха около нея. — Твоя, Ланс. Винаги твоя.

Звукът, който излезе от гърлото на мъжът, приличаше на диво ръмжене на Порода. Признанието на Хармъни разкъса и последните нишки, държащи контрола му.

Тласъците вътре в нея бяха буйни, примитивни. Но точно от това имаше нужда, осъзна тя. Толкова силни, че разтърсиха леглото, изгаряха вътрешността й, докато тя не полетя. Сякаш Ланс прониза духа й и го освободи с прелестното удоволствие, заливащо всяко нервно окончание в тялото й.

Дори въздухът около тях сякаш се подчини на волята му. Галеше голата й плът, облизваше зърната й, докато тя се мъчеше да се задържи на място, вдъхваше по влажната й от пот кожа, докато насладата стана прекалено силна, за да я понесе.

— Ланс… — Викът й бе отчаян, потресен, когато екстаза започна да пламти около нея.

— Свърши заради мен, Хармъни. Дай ми го, скъпа. Дай ми всичко… — Гласът му беше гърлен, така дрезгав, така дълбок, чак животински, когато пенисът му сякаш набъбна вътре в нея. — Дай ми го, скъпа. И аз ще ти го дам…

Хармъни не можеше да изкрещи. Не можеше да плаче. Усети как всеки мускул, всяка кост в тялото й се стяга, когато нещо започна да назрява вътре в утробата й. Не беше удоволствие.

Надхвърли екстаза. Зрението й се замъгли и тя започна да трепери, дълбоки силни тръпки разтърсваха тялото й, когато усети как оргазма започва да пулсира.

Мускулите на вагината й се свиха, подуха се и притиснаха пениса на Ланс вътре в нея. Хармъни чу агонизиращия му, шокиран стон, след това вагината й запулсира, когато кулминацията достигна връхната си точка. Вътрешността й го засмукваше, галеше го, докато Хармъни не усети силната гореща струя на спермата му.

Ланс ръмжеше зад нея, шепнейки нещо неразбираемо, а тялото му потръпваше до нейното.

Хармъни се срина под него, изгубила сила в ръцете си. Бузата й се притисна към завивката, докато тя се бореше с мъчителното свиване на вагината си. Мускулите й се свиваха при всяка яростна струя семенна течност и при всеки накъсан мъжки стон в ухото й.

— Любима. — Той лежеше върху гърба й, а гласът му бе измъчен. — Мили боже, Хармъни…

Хармъни потръпна от силният спазъм, предизвикан от гласа му и стона в ухото си.

— Спокойно, любима. — Ръцете му я погалиха нежно и успокоително. — Всичко е наред, скъпа. Тук съм.

Хармъни плачеше, шепнейки името му, а той целуваше сълзите по бузите й.

— Тук съм. Винаги ще бъда тук. — Едната му ръка приглади косата й назад, а другата се плъзна надолу по ханша й към бедрото. — Винаги, Хармъни.

Една последна тръпка разтърси тялото й, преди изтощението да я залее. Истинско изтощение. Дъхът й потръпна в гърдите и тихо и нежно тъмнината се затвори около нея.

* * *

Малко по-късно, когато дойде на себе си, Ланс събра дрехите им и се отправи към спалнята. Скъсаните дрехи бяха захвърлени в кошчето за боклук, а останалите — в коша за пране в банята. Тогава той взе мобилния си телефон.

Върна се обратно в кухнята, отвори телефона и натисна номера на Брейдън.

— Братовчеде, ставаш дразнещ — изръмжа Брейдън, когато отвори на четвъртото позвъняване, гласът му бе натежал от възбуда.

Ланс направи гримаса. Наистина не бе необходимо да знае за сексуалния живот на Мегън.

— Къде отиде лоялността ти, Брейдън?

Последва дълго мълчание, докато чакаше отговора на Породата.

— Мамка му. Знаех, че това ще се случи — изръмжа най-сетне той. — Знаех си. По дяволите, Ланс, лоялността ми е пред съпругата ми. Това е. Каквото наранява Мегън, наранява и мен, така че предполагам, че съм залепен към шибаната ти битка.

Брейдън не звучеше щастлив от това, но Ланс познаваше съпруга на братовчедка си. Под ръмжащия му протест имаше следа от вълнение. Знаеше, че битката предстои, а Брейдън обичаше добрата битка.

— Тя е бременна.

Тишина изпълни линията за няколко дълги мига.

— О! По дяволите. — Брейдън издиша грубо най-накрая. — Сигурен ли си?

— Ветровете са. — Ланс усещаше отговора във въздуха около себе си, ясен в душата си.

— Това е достатъчно за мен — въздъхна Породата. — Сега какво?

— Джонас я искаше бременна с причина — каза Ланс тихо. — Иска да използва това. До какво ще доведе бременността й?

— До нейната смърт — изсумтя Брейдън. — Тя е най-крайния убиец. Бременността ще я отслаби. Ще я направи уязвима. Лесна за побеждаване.

— И когато Смъртта е в беда, какво се случва? — Колкото повече мислеше за това, толкова повече разбираше какво точно ще се случи.

— Ще я вземат — отговори другият мъж, сега в гласа му звучеше нотка на подозрителност. — Винаги от един и същ екип от мъже. Ще я вземат и ще я скрият.

— Този екип е тук в града сега. За малко да я отведат снощи. Имахме опашка на път за вкъщи, а сега някой наблюдава къщата. Готови са да действат.

— А Джонас си е взел внезапен отпуск — разкри Брейдън. — Не работи в момента и никой не знае къде е той и тримата му най-добри мъже — Мерк, Руул, Лоу.

— Те са тук и чакат. Какво, по дяволите, стои зад това, Брейдън? Ако Джонас иска да се свърже с хората, които са й помогнали, защо просто не я попита?

— Тя никога няма да му се довери. — Въздишката на Брейдън беше тежка. — Когато Хармъни е убила учените и е избягала от лабораторията, Джонас наистина е смятал, че майка му, Мадам Ла Рю, е жертва. Че е била принудена да сътрудничи на останалите учени, за да защити него и Хармъни. Той няма представа какво чудовище е била. Но Хармъни има. Когато тя се опита да му каже, той я отблъсна и се разгневи. Изминаха години след смъртта на Мадам Ла Рю, преди Джонас да научи истинския обхват на нейните жестокости. Но по това време Хармъни се бе научила да гледа на него с подозрение. Тя никога няма да му се довери повече и Джонас го знае.

— Тогава защо ме държи в неведение? — попита Ланс. — Ако знаех…

— Ланс, ти не разбираш Породите — изръмжа Брейдън, гласът му беше груб. — Доверие, извън нашите малки Прайдове, е нещо, което не притежаваме. Джонас те познава и те харесва, в противен случай нямаше да те измъчва, пращайки те в истински ад. Но не ти вярва. Джонас повече от всеки от нас, заради майка си, знае цената на доверието.

Ланс изтри лицето си с ръка, докато вървеше към затворения прозорец, усещаше как мрака го обгражда, следа от присъствие отвъд него.

Телефонът беше надежден, Ланс се бе подсигурил за това. И знаеше, че Брейдън също го е сторил. Къщата беше под наблюдение, но каквото и да кажеше сега, беше безопасно.

— От какво имаш нужда? — попита най-сетне Брейдън. — Ти си част от Мегън, част от семейството ми, Ланс. Лоялността ми лежи там, както и доверието ми.

— Нейната безопасност. — Ланс издиша тежко. — Трябва да й осигуря безопасност, Брейдън, или някой по някакъв начин ще я вземе от мен. Не мога да позволя това да се случи.

Усещаше как гнева кипи вътре в него, пълна ярост, насочена към онези, които щяха да я използват.

— Ще намина утре следобед. — Ланс чу решителността в гласа на другия мъж. — Мегън казва да се погрижиш да остане вътре в къщата дотогава. Не я изпускай от поглед, Ланс.

— Това е изпълнено — изръмжа Ланс. — Ще я окова за мен, ако се наложи. Тя няма да ходи никъде без мен.