Джоан Джонстън
Коледа в Хоукс Уей (6)

Глава 6

Роулийн си позволи да се наслади на дните преди Коледа, без да мисли за бъдещето. Но се притесняваше от предложението на Гавин да продължат да се преструват и след празниците. Страхуваше се да повярва, че той може да е влюбен в нея и че тя е способна да се влюби отново за толкова кратко време. Веднъж бе направила грешка. Не искаше да я повтаря.

— Какво правиш тук, криейки се, докато другите са вътре.

Роулийн се присви настрани върху люлката на дървената веранда и направи място на майка си под одеялото, което бе изнесла навън, за да я топли. След това залюля отново люлката с крака си.

— Исках да помисля малко на спокойствие, преди да си тръгнем оттук след Бъдни вечер.

И двете се заслушаха в самотните звуци на прерията. Стърженето на вятърната мелница, която винаги имаше нужда от още масло. Тихото мучене на говедата. Шумоленето на листата на огромния дъб. Шепотът на вятъра през биволската трева за паша.

— Гавин е добър човек, Роулийн.

— Знам, че е, мамо. — Тя избегна погледа на майка си, страхувайки се, че Ребека ще прочете в очите й съмненията й или ще прозре измамата.

— Тогава защо не се омъжиш за него?

— Има неща, които трябва да решим.

— Двамата с баща ти те обичаме, миличка, и ще те подкрепим, независимо какво ще решиш. Знам колко ти е трудно да се довериш на някого. Но понякога…

— Страх ме е — изтърси Роулийн.

Усети ръката на майка си да се плъзга по раменете й и да придърпва главата й да легне на гърдите й.

— Какво ще стане, ако направя грешен избор, мамо? Ако прецакам моя и на бебето живот?

— Шшт… шшт… — приласка я Ребека. — Послушай сърцето си и повярвай в себе си. И ще разбереш какво трябва да направиш.

Майка й не й предлагаше решение на проблема, а й даде обичта, доверието и вярата си, че Роулийн може сама да направи правилния избор. Така правеше винаги и това беше, от което се нуждаеше всяко дете.

— Благодаря ти, мамо.

— Винаги, скъпа. Ще дойдеш ли вътре?

— След малко.

Майка й влезе в къщата. Няколко минути по-късно Гавин се появи на верандата.

— Търсех те навсякъде. Ребека каза, че мога да те намеря тук. Притеснявах се за теб. Защо не си вътре със семейството си?

Не я изчака да го покани при нея, а просто я вдигна на ръце, седна на люлката и я настани в скута си. Младата жена се засмя и зави и двамата с одеялото.

— Ставаш все по-добър.

— А ти ставаш все по-тежка, докато расте…

— … бебето — казаха и двамата в един глас и се разсмяха.

— Защо не може да е така през цялата година? — продължи Роулийн.

— Как?

— Всички да са щастливи, щедри, внимателни и мили.

— Предполагам, че няма причина да не бъдем такива — отвърна Гавин, като спря люлката да се люлее.

— Иска ми се…

— Какво?

— Бих искала това да бе твоето бебе.

Тежкото дишане, стягането на бедрата му под нея, сковаността на раменете му под ръката й й показаха мнението му по-ясно от всички думи. Тя искаше бебето да бе негово. Той очевидно не.

— Роулийн, аз…

Тя сложи пръстите си на устата му, за да спре отказа му.

— Не е нужно да казваш нищо, Гавин. Бебето не е твое и не е твоя отговорност. Оценявам това, което направи до момента, и няма да очаквам нищо от теб след празниците, обещавам.

Той грабна ръката й и я махна от устните си.

— Дявол да го вземе, Роулийн, има неща, които не знаеш за мен. Неща, които са много важни и които не съм ти казал, и затова…

— Нито едно от тези неща няма значение.

Секунди по-късно тя се измъкна от прегръдките му и тръгна към вратата. Отвори я и влезе в коридора — всички бяха в хола. Застана тихо на прага на стаята и се загледа в Джейк, Колт, Франи, Чери, Мак и Били. Тя и бебето й трябваше да се справят без Гавин. Можеше да не е щастлива, но поне щеше да бъде добре. Имаше семейство, което да обича, и което я обичаше.

— Хей, Роулийн, виж къде стоиш — каза Франи, посочвайки над нея.

Роулийн погледна нагоре към клончето имел, точно когато Гавин я обгърна с ръце отзад.

— Трябва да целунеш Гавин — продължи Франи, а гласът й бе изпълнен с удоволствието на подрастващите от романтиката.

Всички започнаха да се смеят и да пляскат. Невъзможно бе да се измъкне, без да направи сцена. Да се обърне и да целуне мъжа зад нея трябваше да бъде най-лесното нещо на света. През няколкото дни, които бяха прекарали тук, го бе целувала много пъти пред семейството си. Но сега бе разбрала, че мечтата й за „и заживели щастливо“ нямаше да се сбъдне и приказката нямаше да има щастлив край.

Не искаше вече да се преструва. Когато се поколеба, Гавин изрече:

— Роулийн?

— Целуни ме, Гавин — прошепна тя, — целуни ме за последен път.

Младият мъж чу овациите, когато наведе глава и докосна устните й със своите. Сърцето му думкаше в гърдите и го болеше да диша. Искаше я толкова много. Обичаше я толкова много. Прекъсна целувката и се втренчи в Роулийн за момент.

„Обичам я.“

— Роулийн…

Стаята внезапно утихна и той можеше да почувства желанието на роднините й Роулийн да се съгласи да се омъжи за него.

„Не се преструвам, Роулийн, наистина държа на теб.“

Но в този случай любовта не бе достатъчна. Трябваше да е в състояние да обича и детето й. Както и своето собствено.

Телефонът звънна, но никой не отиде да вдигне.

Гавин забеляза тревожния поглед на Роулийн и разбра какво означава. Бе пожелала детето й да беше негово. Бе му предложила най-ценния си дар — бебето си — но той не бе в състояние да го приеме. Какво не бе наред с него? Защото не можеше да обича и двете?

Изведнъж осъзна чудовищността на вредата, която бе причинил, искайки повече, отколкото преструвката позволяваше. В очите й имаше и нещо друго, освен съжаление. Имаше любов.

„О, боже, Роулийн, съжалявам. Не съм искал това да се случва.“

— М-м-мисля… — заекна тя. Обърна се и се загледа в кухненската врата. — Няма ли някой да вдигне телефона?

— Определете дата! Определете дата! — скандираше Франи.

— Франи! — смъмри я любящо Ребека. — Остави Роулийн на мира. Джуъл, моля те, ще донесеш ли телефона?

— Не казвай нищо, докато се върна — извика Джуъл към сестра си, запътвайки се към кухнята. — Не искам да пропусна нищо.

Всички изстенаха.

Джуъл се върна бързо с безжичния телефон в ръка и го подаде на Гавин.

— За теб е, обажда се Руби Дженкинс, приятелка на баба ти. Каза, че баба ти е болна и трябва да отидеш да се погрижиш за дъщеря ти.

Гавин усети втренчените в него погледи. Всички се чудеха защо досега не бе споменал дъщеря си. Стисна ръцете на Роулийн, за да я предпази от резки движения, обърна се към семейството й и каза:

— Зак, Ребека, съжалявам. Страхувам се, че двамата с Роулийн трябва да прекъснем посещението си. Дъщеря ми е буйно дете.

Младият мъж затаи дъх. Всичко зависеше от Роулийн. Можеше да приключи всичко сега или да дойде с него. Погледна в очите й и трепна, когато съзря болка и объркване в тях. Трябваше да й каже по-рано. Мислеше, че има достатъчно време, само че то бе изтекло.

— Трябва да тръгвам, Роулийн. Ще дойдеш ли с мен?

„Ще изпълниш ли своята част от споразумението?“ Гавин не каза на глас думите, но тя усети неизречения въпрос.

Почувства се като Алиса, току-що паднала в заешката дупка, която я бе отвела в Страната на чудесата, където нищо не беше така, както изглеждаше. Поне сега със сигурност знаеше, че Гавин не искаше наистина да определят дата за сватба. Не и след като не й бе казал за съществуването на дъщеря си. Осъзна колко близо бе до това да повярва в щастливия край. Трябваше да си припомни правилата на играта. Усети, че е едновременно ядосана и наранена от потайността на Гавин.

Реално погледнато, нямаше как да научат всичко един за друг в рамките на две седмици. Но една дъщеря бе доста голям пропуск.

Защо не й бе казал за нея? Болна ли бе? Умираше ли? Затова ли Гавин работеше с умиращи деца? Искаше отговори и единствения начин да ги получи, бе да отиде с него.

Обърна се към родителите си и каза:

— Мамо, татко, съжалявам, че трябва да си тръгнем така, но трябва да отида с Гавин. Трябваше да ви кажа по-рано, че бяхме планирали да прекараме част от празниците с неговото семейство. Просто тръгваме по-рано от предвиденото.

— Ще ни липсвате — отвърна майка й.

Загрижеността по лицата на родителите й я накара да пожелае да им разкрие всичко, но прекарването на Коледа досега бе чудесно. Искаше да напусне семейството си с това прекрасно чувство.

Усмихна се, като се надяваше погледа й да изразява цялата й любов и благодарност към тях.

— Ще се оправя, мамо. Ще се обадя, като пристигнем там. Весела Коледа, татко. Весела Коледа на всички.

Почувства как ръката на Гавин, обгръщаща кръста й, я побутваше към вратата. Родителите й й пожелаваха да е добре, братята й викаха „Весела Коледа, Гавин“, а сестрите й добавяха „Звъннете, когато можете, Роулийн“ и „Обади се да кажеш как е баба ти, Гавин“.

Прегърна родителите си и видя с ъгълчето на окото си как Гавин пое ръката на баща й и я разтърси, казвайки:

— Не се безпокойте, сър, ще се погрижа за нея.

Не каза нищо, докато опаковаха куфарите. Запази мълчание и докато стигнаха до летището и върнаха колата под наем. Чакаше търпеливо да излетят на няколко хиляди километра във въздуха, където Гавин нямаше къде да избяга от въпросите й.

— Разкажи ми за дъщеря си.

Той избегна погледа й.

— Какво искаш да знаеш?

— На колко години е? Как се казва? И защо не ми каза за нея?

— На двадесет и втори януари ще навърши пет. Казва се Елизабет Хариет Талбът, на галено Бет. Не ти споменах за нея, защото… тя е истинската причина да поискам да дойдеш с мен на Коледа вкъщи.

Роулийн прокара нервно ръка през косата си.

— Е, поне звучи правдоподобно.

— Никога не съм те лъгал, Роулийн.

— Но скри нещо важно в живота ти, Гавин. Има ли нещо друго, за което трябва да знам? — Рязкото поемане на въздух й показа, че има и още. — Не се притеснявай, няма нужда да се чувстваш задължен, след като минат празниците.

Гавин се обърна рязко към нея и каза:

— Когато жена ми умря, ми остави бележка, че Бет не е мое дете.

Роулийн почувства как гърдите й се стягат. Не знаеше какво да каже. „Съжалявам“ не бе достатъчно, а „Колко ужасно!“ звучеше не на място. И всеки коментар относно поведението на съпругата му би бил твърде осъдителен, след като не знаеше нищо за съвместния им живот.

— Трябва да си бил съкрушен — каза най-накрая.

— Бе трудно през цялата година — призна й той. — През есента посещавах Бет повече, отколкото през пролетта, но още не съм в състояние да я погледна, без да… — преглътна, преди да продължи: — … без да мисля за това кой е нейният баща. Без да си представя… Направих всичко възможно Бет да не разбере за чувствата ми, но не е лесно, когато тя поиска да я прегърна и… — Той преглътна трудно и не каза нищо повече.

— Съжалявам.

Когато Роулийн запази мълчание в продължение на няколко минути, Гавин промълви:

— Няма ли да ме попиташе нещо друго?

— Не искам да ти причинявам мъка — призна му.

Той отвори уста, но я затвори, без да отговори. Тя го гледаше и чакаше.

— Не мога да… — изсумтя и продължи: — Не чувствам към Бет това, което чувствах преди… преди.

— Разбирам… Искаш да кажеш, че виниш Бет за това, което е сторила майка й.

— Не я обичам вече — отсече категорично. — Не мога да понасям да я гледам, не мога дори да стоя в една и съща стая с нея. Това ли искаш да чуеш?

Дишаше тежко, сякаш бе тичал, но все още седеше на пилотското място, където беше и преди да започне да говори. Въздъхна накъсано.

— Чувствам огромна отговорност към нея, но това е всичко. Баба ми не може да се примири с факта, че чувствата ми са се променили.

— И как моето присъствие ще промени това? — попита тя.

— Помислих, че ако присъстваш, Хестър ще разбере защо предпочитам да съм с теб, а не с Бет, и не би се опитвала толкова много да ни събере заедно.

— Така ли прави? Опитва се да ви събере?

Гавин се намръщи.

— Постоянно.

— От телефонното обаждане останах с впечатлението, че по-скоро би лежала болна в леглото, отколкото да притеснява който и да било — посочи Роулийн. — Трябваше от самото начало да ми кажеш какво си намислил. Можех още тогава да ти кажа, че не мога да ти помогна.

Той се обърна към нея и я изгледа невярващо.

— Какво?

— Не мога да ти помогна да пренебрегваш дъщеря си, само защото не е твоя плът и кръв, Гавин. Била съм в нейното положение. Чувствала съм това, което чувства тя сега. В момента, в който се приземим, ще намеря начин да се върна обратно в Хюстън.

— Аз ти помогнах — каза яростно той. — Дадох ти Коледата, която искаше. Сега е твой ред. Имахме споразумение, Роулийн, и няма да допусна да не го изпълниш.

— Няма да дойда у вас и да игнорирам Бет — отвърна тя разгорещено.

— Добре. Играй си с нея, говори с нея, прави каквото искаш с нея, само я дръж далеч от мен.

Роулийн го изгледа, ужасена от това, което чу. Бе се влюбила в него, докато бяха в „Хоукс Прайд“, и сега осъзна, че бе по-добре, че не бе казала нищо. Гавин я бе разочаровал, но тя нямаше да позволи дъщеря му да страда от това. Малкото момиченце щеше да получи обичта, която заслужава, на Коледа.

— Добре, ще дойда с теб в дома ти.

— Като моя годеница?

— Наистина ли е нужно? Не мога ли просто да ти бъда приятелка?

Той се поколеба и поклати глава.

— Не мисля. Искам за Хестър това, което искаш ти за родителите ти. Не са й останали да празнува още много Коледи и искам тази да й донесе щастие.

— И да те види сгоден ще я направи щастлива?

— Да ме види женен ще я направи още по-щастлива, но не съм готов да стигна толкова далеч. Хестър се страхува, че не съм в състояние да се влюбя отново след случилото се със Сюзън. Това ще й докаже, че не е така.

— А какво ще стане, ако не се оженим?

— Мога да ти задам същия въпрос.

Замълчаха, замислени за това, което бяха направили.

Роулийн се зачуди дали Гавин би могъл да обича друга жена. Дали би могъл да обикне детето си. Дали би могъл да обикне нейното. Трябваше да си признае, че все още мечтаеше за бъдеще с него. Глупава жена. Определено живееше в Страната на чудесата.

— Какво си мислихме? — поклати глава тя.

— Не мислехме — отсече той.

Пистата се появи в далечината.

— Къде сме? — попита тя.

— Това е частна писта на територията на ранчото ми.

— Това е ранчото ти? — попита отново, разглеждайки внимателно обширните хълмове, обсипани с дъбови дървета, които се виждаха насред розовата Коледна утрин.

— Летим над него през последния половин час.

Роулийн се втренчи в него.

— Всичко това е твое?

Той кимна.

— „Лейди Лък“ е собственост на семейство Талбът от поколения.

— Разбирам — прошепна тя, осъзнавайки, че ако ранчото остане на Бет, за първи път ще премине в ръцете на някой, които не е Талбът. — Красиво е.

— Да — отвърна той, а гласът му бе изпълнен с благоговение, — такова е.

Двумоторният самолет подскочи и се плъзна по пистата, когато колесниците докоснаха твърдата земя. Стар военен джип ги последва.

— Благодаря, Роулийн — каза Гавин, докато самолетът намали скоростта и спря.

— Не ми благодари все още — отвърна му тя, когато вратата й се отвори от нейната страна. — Да изчакаме да се запозная с баба ти и дъщеря ти и да видим дали ще мога да се справя с това.