Джон Гришам
Теодор Буун — Заподозрян (3)

3

Тео се отби в канцеларията и върна разрешителното си за отсъствие от часовете. Съучениците му караха четвъртия си час, химия, и на Тео никак не му се влизаше със закъснение. Вместо това се запъти към тесния кабинет на господин Маунт — съседния до класната им стая. Вратата беше отворена и за късмет господин Маунт седеше на бюрото си, ядеше сандвич и гледаше на лаптопа си местните новини.

— Сядай — покани го той и Тео се настани на единствения друг стол в кабинета.

— Значи знаете — каза той.

— О, да. Съобщават го по всички канали.

Господин Маунт побутна лаптопа си с няколко сантиметра, та Тео да вижда по-добре. Шерифът говореше пред тълпа репортери. Обясняваше, че няма и следа от господин Дъфи. Претърсили бяха дома му и не бяха открили нищо. И двете му коли — мерцедес седан и джип форд — си стояха заключени в гаража. Изглежда, господин Дъфи бе играл голф на игрището сам в неделя следобед и един кеди го беше забелязал да си тръгва. Бил в количката си за голф и се отправил към дома си до шестия феъруей — по същия път, по който младежът многократно го бил виждал да си тръгва след игра. В десет и половина в неделя вечер Пийт Дъфи по думите на Нане се съгласил да се срещне с него и с целия екип на защитата точно в седем сутринта за дълга подготовка за процеса.

Пийт Дъфи живееше на три километра източно от града в сравнително новия квартал „Уейвърли Крийк“ — скъп жилищен комплекс, построен около три голф игрища и предлагащ добро уединение на обитателите си. Входовете и изходите на комплекса бяха под денонощна охрана, а видеокамери записваха всичко. Шерифът беше категоричен, че Пийт Дъфи не е напускал „Уейвърли Крийк“ през нощта от никой изход.

— Може да се влезе и излезе и по няколко застлани с чакъл пътища и според мен е заминал оттам — предположи шерифът. Личеше си, че едва издържа репортерите.

След това той обясни, че засега няма информация как е избягал Пийт Дъфи. Пеша, на велосипед, със скутер, с всъдеход, с количка за голф — още не бяха успели да установят. Нямаше обаче сведения Дъфи да притежава скутер, мотоциклет или друг вид малко превозно средство, изискващо регистрация.

В отговор на зададените напосоки необмислени въпроси шерифът обясни, че (1) няма данни в бягството на Дъфи да е замесен съучастник; (2) не е открита типичната за случаите на самоубийство прощална бележка, ако се предположи, че Дъфи е скочил от някой мост или е изпълнил друга драматична каскада; (3) няма данни за инсценировка — уж че някой е искал да елиминира Дъфи през нощта преди процеса; и (4) засега не бе открит очевидец, който да е забелязал Дъфи, след като онзи кеди го бе видял да си тръгва с количката и със стиковете си за голф.

Накрая на шерифа му омръзна и той се извини. Новинарският канал включи студиото си, където двамата водещи се впуснаха в подробно обобщение на краткото изявление на шерифа.

— Е, къде е той? — попита господин Маунт, дъвчейки сандвича си.

— Не мога да повярвам, че ще избяга посред нощ пеша през гората — отговори Тео. — Каква е вашата теория?

— Има съучастник. Дъфи не познава гората и не знае как се оцелява там. Обзалагам се, че се е измъкнал от дома си след полунощ, когато съседите му са спели дълбоко, качил се е на колело, за да не вдига шум, и е карал километър–два до мястото, където го е чакал съучастникът му. Метнали са колелото в багажника на кола или в каросерията на пикап и са заминали. Трябвало е да се яви в съда чак в девет сутринта, така че са имали преднина от седем-осем часа.

— Здравата сте задълбали в случая, нали? — попита Тео развеселен.

— Разбира се. Ти не си ли?

— Естествено, но не съм го обмислял колкото вас. Къде ли е Дъфи в момента?

— Далече. Ченгетата нямат представа с какво превозно средство се придвижват, така че бегълците са на свобода, докато не се появят нови улики. Дъфи може да е навсякъде.

— Мислите ли, че ще го хванат?

— Нещо ми подсказва, че няма. Възможно е това да се окаже съвършеното бягство, особено ако той има съучастник.

Господин Маунт беше на около трийсет и пет години и поне по мнение на Тео беше най-готиният учител в училището. Баща му беше съдия, по-големият му брат беше адвокат и самият той често споменаваше, че ще напусне класната стая и ще се запише да учи право. Господин Маунт финансираше отбора по дебати на осмокласниците. Тео беше звездата на отбора и между двамата се бе установило близко приятелство. Докато гледаха новините на лаптопа, в главите им се разиграваха невероятни сценарии за случилото се с Пийт Дъфи. Как всъщност беше успял да изчезне?

— Предполагам, че ще го обсъждаме утре в часа по „Държава и право“ — каза Тео.

— Как иначе? Градът няма да говори за нищо друго през следващите два дни.

Звънецът би и Тео изведнъж се разбърза. Обедното междучасие беше само двайсет минути, така че нямаше време за губене. Коридорите мигом се задръстиха, когато пет паралелки осмокласници се изсипаха от класните стаи и хукнаха към шкафчетата си и към кафето.

Няколко години по-рано прогимназията в Стратънбърг беше модернизирана и едно от най-харесваните обновления се оказаха новите шкафчета. Бяха широки, дълбоки и дървени, а не като старите дрънчащи метални кутии, подредени от десетилетия покрай стените. Нямаше нужда от ключове, защото всяко шкафче си имаше панел, подобен на клавиатурата на мобилен телефон. Набираш пет-шестцифрен таен код и вратичката прищраква и се отваря.

Кодът на Тео беше „Джъдж“ (33833) в чест на любимото му куче. Той отвори вратичката и веднага разбра, че нещо не е наред. Липсваха няколко вещи. От време на време Тео получаваше пристъпи на астма, поради което се налагаше да използва инхалатор. Непрекъснато носеше един в джоба си, а в шкафчето си имаше три резервни. Те обаче бяха изчезнали заедно с червено-синята бейзболна шапка на „Минесота Туинс“, окачена на кукичка, в случай че завали. Липсваха и два неизползвани бележника. Купчината учебници си беше тук. Тео застина за миг, вперил поглед в шкафчето, за да се увери, че не сънува, после се озърна дали някой (крадецът?) не го наблюдава. Размести книгите си, поразрови из вещите и най-накрая стигна до извода, че някой е отварял шкафчето. Бяха го ограбили!

От време на време се случваха дребни кражби. Но модерната система на заключване на новите шкафчета на практика елиминираше подобни прониквания с взлом. Тео огледа коридора в едната посока и после в другата до мястото над големия стенен часовник. От охранителната камера, която стоеше там, беше останала само стойката, защото в момента училището обновяваше системата си за видео наблюдение.

Тео не беше сигурен как да постъпи. Ако съобщеше за кражбата, щеше да прекара следващия един час в кабинета на директорката, за да попълва разни документи. Още по-лошото беше, че щеше да се наложи да отговаря на стотиците любопитни въпроси на приятелите и съучениците си. На влизане в кафето реши да почака, да обмисли случилото се и да се опита да разгадае откъде някой ще знае кода, за да проникне в шкафчето му. Можеше да съобщи и на другия ден.

Срещу два долара си взе купа със спагети, хлебче и бутилка минерална вода. Седна при Чейс и Уди и разговорът бързо се насочи към процеса и изчезването на Дъфи. Докато разговаряха, Тео не се сдържа и се огледа скришом. Беше пълно с осмокласници, но нито един от тях не носеше шапката на Тео. Доколкото му беше известно, той беше единственият фен на „Туинс“ в Стратънбърг.

По време на часа на господин Маунт следобед Тео накратко описа видяното в съдебната зала сутринта, после гледаха местните новини, тъй като историята на Дъфи продължаваше да бъде тема на всеки разговор в града. Все още нямаше следа от беглеца. Интервюираха агент на ФБР, който помоли жителите да съобщят, ако знаят нещо. Засега нямаха представа как е изчезнал Дъфи. Обсъдиха надълго и нашироко сумата от един милион долара, депозирана като гаранция, за да остане на свобода, което пък доведе до няколко версии за финансовото му състояние. Бивш негов бизнес партньор заяви, че познава добре Дъфи, и сподели мнението си, че той „винаги държи големи суми в брой“, скрити на тайни места. Местните репортери направо луднаха от тази сочна клюка.

След училище Тео отново провери шкафчето си и, изглежда, всичко си беше наред. Нищо друго не липсваше. Зачуди се дали да не смени кода, но реши да почака. Смяната не беше проста работа, защото всички кодове се регистрираха в кабинета на директорката. Училището имаше правото да отваря шкафчетата по всяко време, стига да е налице основателна причина, но това се правеше рядко. Поне два пъти досега Тео не си беше затварял вратичката както трябва и на следващия ден учуден я намираше затворена, но не заключена. Често срещан случай сред седмокласниците и осмокласниците, понеже заключващият механизъм изискваше ученикът да натисне и да задържи копчето цели три секунди. Дванайсет-тринайсетгодишните често бързат, разсейват се и не натискат копчето достатъчно дълго.

Когато Тео излезе от сградата и тръгна към колелото си, беше успял да си внуши, че шкафчето му е обрано, но не с взлом. Обеща си да бъде по-внимателен.

Скоро той се изправи пред друг проблем. Отключи веригата на велосипеда си, усука я около кормилото както винаги и потегли. Веднага усети, че предната му гума е спаднала. Слезе от колелото, огледа я и установи, че е продупчена отстрани.

Напоследък никак не му вървеше с колелото. През последните три месеца се беше натъкнал на два пирона, едно парче стъкло от бутилка и една нащърбена тенекия, освен това беше спукал две предни гуми, понеже беше карал безразсъдно. Баща му не остана никак доволен и когато по време на вечеря се повдигна въпросът за цената на велосипедните гуми, стана напрегнато.

Това последно спукване обаче не беше злополука. Някой нарочно беше пробил гумата с остър предмет.

Тео изчака приятелите му да потеглят и едва след това предприе унизителното придвижване към центъра на града, бутайки колелото си по улиците, които сега му се струваха много по-дълги. Чудеше се кой може да му причини подобно нещо и се мъчеше да впише тази последна проява на вандализъм в днешния ден, който не беше преминал никак добре. Свързаното с процеса вълнение се беше изпарило; Омар Чийп и Пако го бяха проследили, докато се връщаше към училището; Бък Надувката едва не го улучи с камък и почти успя да го спипа, когато Тео за втори път прекосяваше двора му; някой беше ограбил шкафчето му; а сега и това — срязана гума на велосипеда, която щеше да резне сериозно и от спестяванията му.

Тео неволно хвърляше поглед през рамо, сигурен, че някой го наблюдава.

Велосипедният сервиз на Гил беше в центъра на града, на три пресечки от сградата на съда, на тясна уличка с частни работилници от двете страни. Химическо чистене, обущарница, фото, пекарна, точилар, който дължеше на Айк пари за данъчните му услуги, и няколко деликатесни магазина. Гил беше един от любимците на Тео — нисък и топчест мъж с огромно шкембе, винаги отчасти скрито от изпоцапана и намаслена работна престилка. Гил продаваше велосипеди и обичаше да ги ремонтира. Магазинът му беше претъпкан с модели във всякакви цветове и размери, като по-малките висяха от големи куки на тавана, а модерните планински байкове бяха подредени на витрините.

Смазан от днешния ден, Тео вкара колелото си през входа. Гил седеше на високо столче до задния тезгях и пиеше кафе.

— Я гледай кой идва пак! — възкликна той.

— Здравей, Гил — поздрави го Тео. — Отново спукана гума.

— Какво се случи? — попита Гил, смъкна се от високото столче и се заклатушка към него.

— Прилича на саботаж.

Гил вдигна кормилото, завъртя предното колело, докато намери срязаното място, и тихо подсвирна.

— Здравата си ядосал някого.

— Не знам кого.

— Според мен е действано с джобно ножче. Със сигурност не е случайно. Нищо не мога да направя, Тео. Трябва да си купиш нова гума.

— От това се страхувах. Колко?

— Би трябвало да знаеш цените по-добре от мен. Осемнайсет долара. Да изпратя ли сметката на баща ти?

— Не, до гуша му е дошло от мен и от гумите за колелото ми. Аз ще платя, но не мога да ти дам осемнайсет долара днес.

— Колко можеш да платиш сега?

— Мога да ти дам десет утре, а останалите — след две седмици. Честна дума, Гил. Дори ще ти подпиша запис на заповед.

— Нали уж беше адвокат, Тео?

— Нещо такова.

— Е, трябва да проучиш по-добре нещата. Чак след като навършиш осемнайсет, можеш да сключваш законни споразумения, включително да подписваш записи на заповед.

— Ама, разбира се, знам го.

— Хайде да сключим сделка по старомодния начин — с ръкостискане. Десет долара утре, останалите осем — след две седмици — протегна Гил мръсната си едра длан и Тео я стисна.

Петнайсет минути по-късно летеше по Парк Стрийт, щастлив, че отново е в движение, но продължаваше да се пита дали денят няма да се вгорчи още повече. Освен това обмисляше каква част от днешните премеждия може да сподели с родителите си. Колкото повече се отдалечаваше от ограбеното си шкафче, толкова по-незначително му се струваше случилото се. Щеше да преживее загубите, колкото и досадни да бяха. Срязаната гума обаче беше друга работа, защото беше замесено и оръжие.

Докато наближаваше правната кантора „Буун и Буун“, Тео неочаквано бе сполетян от ужасяваща мисъл. Ами ако един и същ човек беше обрал шкафчето му, а после беше срязал и гумата му?