Николай Хайтов
Заветът на катепан Никола

… О, о, Видуле, Видуле защо те не послушах!

Не те послушах и ето ме очаквам смъртния си час с белезници на краката. Трябваше да заловя пратениците на царя, като влязоха в крепостта ми — ти ме предупреди, но аз те не послушах, Видуле. Помислих си, ще мога да ги убедя и да предпазя царството, но се измамих. Подлъга ме надеждата да остана верен на дълга си в трудния за държавата ни час.

А пратеникът царев, Гулдар, ми каза ясно: „Не послушаш ли негова светлост, обречен си. Той иска на болярския съвет в Търново да одобриш подялбата на царството.“

Отговорих му: „Против подялбата на царството съм и се не боя, докато съм катепан на крепостта.“ Но се излъгах и в началника на моите стрелци и ето ме в окови. Бог ми е свидетел, Видуле, а и не само бог — всички видяха какво направих, когато царевите подлоги ме нападнаха: на трима счупих главите, двама промуших с меч, и ако не беше изменникът хвърлил примка на шията ми, всичко щеше да завърши по-иначе, отколкото го бе намислил Иван Александър. Уви, премного се надеях на меча си и затова пропаднах.

Един съвет от мене, преди да ти кажа другото — пази се, Видуле, от примките и не ставай като мене глупав да вземеш издайник на служба, макар той да не беше мене предал, а моя враг. Който има сърце да предаде един, той ще предаде и друг, стига да му отърва. Царят го е знаел и намери кого от моите да подкупи, за да ми скърши врата…

Прощавай, Видуле, започнах издалеко, но много неща ми се ще да ти кажа, а време няма. Призори в подземието ще дойде Гулдар и ще стане едно от двете: или ще тръгна за Търново и на болярския съвет ще кажа „да“ на царските предложения да се раздели държавата между двамата синове на Александра, или тука, и то веднага, ще трябва да умра.

Помолих да ми изпратят дячето от черквата, за изповед, а истината е, че искам да запиша онова, което ще му кажа, за да остане за тебе и за сина ми, ако успее да избяга от Търново, преди да са отишли там лошите вести за мене. (Дячето ми е верен — откупих майка му от турците.)

Но да не губя време. Мислих, Видуле, много мислих какво да правя. Едно „да“ и ще си остана катепан на „Брандовей“, ще заповядвам на моите хора — знаеш я сладостта да заповядваш. Знаеш какво е да яздиш пред мечоносци и да чуваш зад себе си и около себе си онова „хряс, хряс“ — сеченето на кости с остър меч.

А на моите мечовете им са остри и сърцата им са настървени към агарянина, дето на три пъти опустошава царството ни и завлича в плен и робство де каквото свари… Хранехме надежда, че царят ще ни поведе срещу агаряните, а вместо туй — Александър иска да разделя царството на две! Врагът се съюзява и събира, а ние се делим!

Не били страшни агаряните — мъчеха се пратениците му да ме убедят… Силата на кръста била непобедима… Разправят го на мене, дето съм прекарал целия си живот в битки, начело на кръста, но досега още не съм видял сам кръстът да се развърти, сам някого да съсече или да спре. Тъпкали са агарянските коне знамето Христово пред моите и пред очите божии, дето гледат от небето, но знак, че го е забелязал, даде ли бог, разсърди ли се някому?

Не били страшни агаряните — увещават ме тези, дето не са ги ни видели, нито чули… Та нали съм бил пленник при тях и на верига три месеца са ме държали? Тия диви уж агаряни още щом свърши битката, вдигат параклиси над гроба на падналите „гаази“ и ги провъзгласяват за светии. Пълна е Тракия с тях. Да си видял ти, Видуле, паметник над наш гроб? Над гроба на някой наш болярин или войник? Виж, огледай се и ако някъде откриеш — услади ухото ми е тая вест.

На какво ни учи нашият кръст свети (нека господ да ме прости!)? Учи ни „не убивай, убийството е грях“, а тяхната вяра, агарянската — че всяко убийство за прослава на вярата и на пророка води до живот вечен отвъд, до вечни райски радости и сласти. И техните войници в боя не се страхуват, а бързат да умрат!

Ако пък оцелеят, знаят — ще вземат земята ни и нашите селяни ще работят вместо тях.

Не били агаряните опасни, твърди не кой да е, а царят. Сквернословие — туй са тия лъжливи думи… Да! Лъжа пред лицето на врага: да се въоръжи на агарянина му трябва една тояга и наконечник от желязо. Един ковач за ден прави по двеста наконечника, стига желязо да има, а те имат — предадоха им го венецианците без кантар, защото мразят гърците и им се ще да ги изтикат от търговията…

А колко яде един войник на пророка? Шепа просо и паница югурт. Кисело мляко, разредено с вода. И всеки от тези войници утре може да стане паша, ако се е прославил в битката. Не го пита султанът нито чий син е, нито какви са баща му и майка му — прави го паша зарад това, което сам е направил. Затова тези войници са опасни, защото са войска от бъдещи паши!

Разбра ли, Видуле?

А техните султани, дето им се смее нашият Александър, че не знаели какво е вилица и какво лъжица тия султани седнат ли на престола, убиват всичките си братя… Убиват ги по закона божи, с разрешение и съгласие на техния пророк. Защото са разбрали: няма по-страшно за държавата от разломването й на малки царства. Няма по-опасно от братя с корони на главата, които се мъчат да си избодат един другиму очите.

Ето ги сръбските царе, братя и братовчеди, как се изтрепаха! Ето унгарските и византийските… Не извади ли Андроник очите на баща си? Не посече ли брата си Исак Първовенчани? Ние сме слепи, не виждаме, а пък агаряните виждат. Виждат назад и гледат напред. Далече виждат. Убиват съперниците за престола, да имат силен, единен престол, силна държава, неделима. А ние — обратното.

Оо, цар Слепецо, не се ли научи през тия тридесет и девет години докато водеше България? Не се ли сепна? Не се ли стресна? Не ти ли дойде умът в главата?

Не и не! Не — защото не чуваш край теб друго освен „осанна“. И защото е казано в Светото писание: „Счукай безумния с черяслото — безумието ще си остане.“ Царят наш прогони вироглавите боляри, за да няма кой да казва истината в очите му, а остави мазните калугери да го славословят и ласкаят. Събра ги да пишат книги и да го хвалят, че е „христолюбив“ и „светилник“, че право ходел и били бузите му румени. И срещу това раздаде половината земя на манастирите, угоилищата на монасите. На света Богородица Петричка, Видуле, цар Александър Търновски даде цялата земя, дето е между реката и Червената стена, с горите, с ливадите, с хората, селата и стадата. От тази земя предишният катепан на крепостта е събирал триста въоръжени конници, а сега тия копаят лозето на дяда си игумена, да има с какво да се наливат служителите божии.

Говоря тъй не защото мразя Александра. Не! Той ме извади от стражницата в Жабокрек и ме сложи за катепан на Брандовей, но ти тогава ми каза, Видуле, запомних и ще помня думите ти до смъртта си: „Царят те прави катепан не защото ти е благодарен — такова нещо той не познава, а защото е съобразителен и знае, че за една гранична крепост няма по-добър катепан от тебе, щом само с осемдесет човека ти смогна да прогониш триста окънджии и да му донесеш седлата на дванадесет от тях…“

Зная: кажа ли пред всичките боляри „да“ — мога да стана катепан и на Търновград и пръв до царя… Ще имам ловища, по-широки и от тези на Драгошан… Най-добрите след царските коне и меч със златна ръкохватка.

Знам — тъй ще е, ала и друго зная: няма да е за дълго ни моята радост, нито царевата, Видуле, защото държавата, разцепена на две, все едно утре или други-ден — ще мине под копитата на агарянските коне… Ако се не сепнем и съединим. Ако не опазим царството цяло и не пожалим себе си.

Зная — това „ако“ е мъничко, зная, нищожна е надеждата, но сбъдне ли се, може да спаси една държава. Ако туй, че ме няма на съвета, накара другите да се замислят — болярите и катепаните, дето ще ги пита уж Александър за подялбата на царството… Ако вестта за моята смърт накара Александър да спре дележа…

Аз няма да видя това, аз утре ще бъда погребан без опело и не в гробищата, а тука, под пода на тази килия.

И гроба ми вече направиха, че да усилят у мене страха от смъртта. Пресметнал го е Гулдар, а може и царят да го е подучил, за да ме сплаши… Нему трябваше аз главата да отрежа, на Гулдар, докато мечът ми беше в ръката, но късно. Той май го чакаше и отскокна до вратата, а под робата имал и броня!

Но и главата Гулдарова да бях отрязал, какво, когато празната глава на царя, дето е наумила да дели царството, тя щеше да остане, а тя е над всички.

Когато човек си гледа гроба, Видуле, мисли и едно, и всякакво. Мисля и аз. Защо да лъжа, че в тая минута умът ми е само в дележа на държавата. И в агаряните, дето се задават откъм Изток. Грешни мисли-тъпани бият в ушите ми: „Защо обръщаш меча срещу себе си, човече?… Защо изгубваш дните бели, които са ти в ръцете! И всичко онова, дето им принадлежи? Ти, Никола, катепане, дето ведро с вино изпиваш и по три дена от лов се не връщаш, а зъбите ти кокалите на печеното ягне като сламки разтрошават? А толкоз агнета има за печене и ядене! Толкоз риба в реката… (Ах, как обичам рибената саламура!) Толкоз глигани има за убиване и пъргави коне за яздене… Толкова жени за любене! А ти оставяш тая земи и всичко сладко, дето е родила.“

Сбогом, Видуле…

Дячето ще ти каже къде съм, но не ме търси, защото кому са притрябвали кокали? А писмото ми до царя, моля ти се, прочети и му го предай.

Писмо до Царя.

От Никола по царска воля катепан на Брандовей — поздрав!

Царю, аз казах на твоите пратеници „не“. Повтарям го и на тебе в това писмо.

Нека умра, но няма да дойда на царското събрание и няма да се съглася да делиш царството на две.

Аз, царю, не съм видял глух да прослуша, сляп да прогледне и безумец да поумнее, но ако една само капка ум ти е останала в главата, сложи в един чувал сина си Срацимира, сложи в друг — Шишмана, хвърли жребие и метни единия от тях в Янтра, за да остане един царски син и един цар на България в тоя кобен за държавата час. Сетне сбери войската и върви да срещнеш агаряните. Как не съм аз началникът на тази конница! От тебе щях да искам само желязо и зоб. Като вихър щях да премина от Филипополис до Одрин. И каквото щеше тоя вихър да срещне по пътя си, кълна се, щеше да го помете…

Защо, слепецо, правиш кале до кале? Защо харчиш пари за камъни и хоросан, за да закриваш с тях гърдите на войниците? Виж агаряните — строят ли крепости?… Те ги рушат: Димотика сринаха доземи. От Галиполи не оставиха камък върху камък. Не правят крепости, защото не се отбраняват, а нападат. Войниците им се уповават на мечовете и на гърдите си, а не на зидове. Виж каква войска агаряните направиха от нашите момчета! Какви яничари!

Остави калетата! Те са калета, отсега превзети… Кале за войника е сърцето! Войникът е войник, когато сече и превзема. Купи желязо, хляб и зоб. Събери коне! Отрежи езиците на твоите ласкатели, защото те предават с благи приказки. Отбери мъже, сложи ги начело на войската и я поведи, инак ще ни сметат, преди да съм се скапал в земята.

Александре, дълго трая твоята глухота и слепота. Това ти казва един прегърнал смъртта… Страхът за живота не е най-силното на този свят. Аз, Никола, го надвих и пожелах да влезна в гроба, но да не кажа на царската ти глупост „да“.

С поздрав от гроба: Катепана на Брандовей