Николай Хайтов
Мамбо италиано

В Тетевен, в механата, където Левски някога се бил отбивал, един спарушен цигулар свиреше и пееше народни песни. Цигулката му скърцаше, гласът на цигуларя — слаб, съдран, като че закърпен, слабо се чуваше, но той пееше с такъв захлас, че мелодията излизаше сякаш направо от сърцето му — жива, топла, завладяваща.

Пя той за болна Цанка, за Гургуля и млад Стоян, за оня годеник, който поискал от годеницата си — за да я вземе за жена — да му направи хляб, само че брашното да отсее без сито, тестото да замеси без вода и без фурна да го опече на хляб. Влюбената годеница издържала на тая жестока проверка, като пресяла брашното през тънките си пръсти, замесила го със сълзи, а го пекла на гърдите си и така спечелила любовта на своя капризен избраник.

Цигуларят спираше отвреме-навреме да си поеме дъх, отпиваше вино от чашата и продължаваше да реди песен след песен. Докато пееше, в очите му играеха всякакви сърдечни светлосенки, а бръчкавото му лице постоянно мърдаше и си менеше изражението. То ту се подмладяваше и озаряваше, когато песента се катереше по шеметните височини на любовните възторзи; ту се помрачняваше и състаряваше, когато пропадаше в адските подземия на ревността; ту потръпваше, сграбчено в конвулсиите на надвисналата върху невинната Гургуля смърт.

Тия стари, чудни български песни бяха в неизразимо съзвучие и с тъмните очертания на тетевенските баири — навън, с дъсчените „зографисани“ тавани — вътре, и със спомените за Левски, който е идвал някога в тая кръчма, та сякаш не излизаха от немощното гърло на стария трубадур, а някъде от бездната на Времето.

Хората, които влизаха в кръчмата с шум и глъчка, се някак стаяваха и заслушваха в песните на цигуларя. Но ето, по едно време вратата отхвърча и в механата се втурна развеселена група. Единият от групата, дългокос младеж, без да обръща внимание на цигуларя, се отправи към „уредбата“, натисна някакво копче и в заведението гръмна с всичка сила „Мамбо италиано“. Металната фурия се удари в тавана и забуча с такава сила, че веднага заглуши недопитата юнашка песен. Бай Петър храбро се опита да продължи, но ожесточеният от неочакваната съпротива магнетофон подгони с още по-голяма сила човешката песен, сгърчи я в ъгъла с механизираните си юмруци и я на бърза ръка задуши.

Цигулката млъкна. Певецът изчезна изведнъж с широкото си палто, блясъкът в очите му угасна, а лицето му се сви, зашлевено сякаш от плесница. Миг или два той си така остана — с цигулка в ръката, след това изпи една от пълните с вино чаши и с несигурна походка тръгна към вратата, забравил широкополата си шапка върху масата.