Николай Хайтов
Среща с магаре

Срещнахме се сред букака на пътеката. Очаквах животното да се отмести, за да мина, ала пърлакът седеше закован напреки на тясната пътека.

— Дий! — подвикнах му, но той не мръдна.

— Дий! — повторих, но заинатено, животното не възприемаше моя опит со кротце да се разберем.

Понечих да се промъкна откъм задната му страна, но се досетих, не може да ме срита. Краката му бяха мускулести, копитата — подковани, халосаше ли ме с тях, нямаше леко да се отърва. Предпочетох да ударя през букака.

Започнах да се провирам в шубрака. Буките, проклетите, това и чакаха: едни се препречиха, други ме заклещиха: бодна ме вейка в ребрата, друга ме удари, та хубаво ме изподраска. Някаква суровица ме препъна, друга ми събори шапката.

Както и да е — излязох отново на пътеката. Петите ми — разранени, лицето — насинено, а панталонът — раздран. Видях се и ме напуши яд към проклетото магаре, дето ме натика в букака.

„Минал си, карай нататък и не се обръщай!“ — съветваше ме вътрешният глас, наречен благоразумие, но друг ме насъска: „Я се върни! Сега на едно магаре ще отстъпиш, утре — на друго, а землището е пълно с магарета, научиш ли се да отстъпваш — яка ти душа!“ Тоя глас ме върна назад по същия път, през същите несгоди и пошибвания, докато излязох пак срещу заковалото се на пътеката магаре.

Животното вдигна глава — беше запасло — погледна ме и се вторачи в мене. Без да се помайвам, откъртих един клон, съжулих шумата и хванал яко тая сопа неокастрана, пристъпих напред.

Магарето забеляза дървото в ръцете ми и без да губи миг, веднага се отмести от пътеката, застана мирно и обърнато към мене, разлюлявайки дългите си магарешки уши, наведе се в поклон и се отмести, за да ми направи път.