Николай Хайтов
Изгрев

Старата гора оповестява с тържествено скрибуцане настъпването на зората, още при първото развиделяване. Това е за дърветата най-вълнуващият миг — не изгревът, а неговото предусещане. Глухо и свирепо скърцат те вечер, нервно и рязко по пладне, а съвсем иначе преди изгрева на Слънцето — тогава скърцането им е като звук, отронен от кавала на Орфей.

Разнесе ли се той, всичко е на крак: чучулигите отхвърчават от гнездата си, мравките излизат от мравуняците, черните буболечки изпълзяват изпод шумките, а сойките с крясъци прогонват нощните остатъци от мрак, оттеглящи се крадешком низ дълбоките дерета. Капки роса — близнати от слънчевия пурпур, блажено заблестяват и засилват под усмихналото се небе. Короядите в засъхналите смърчи започват бързо-бързо да стържат, за да наваксат нощното бездействие.

Второ едно изскрибуцване — по-тържествено и дълго, долетяло откъм най-високото дърво, подсеща птиците, че е време да запеят, и тогава всички пернати, които могат и не могат, зачуруликват, и цялата гора заехтява като храм.

Докато птиците пеят, цветята разливат своите аромати — опиянителен тамян, смесен с миризмата на пробудена земя, който подлудява медоносните бръмбари и те с тържествено бръмчене отлетяват към мамещите ги цветя.

Баирите само не мърдат и не шават: подредили се един зад друг така, че и по-нисичките да могат да виждат, те чакат светото слънчево причастие с наведени глави.

И ето, най-сетне, появява се слънцето и се въззема по стръмното било на Персенк. Докато се изкачва то, птичите песни кънтят, върховете бият чела в земята и въздишат, пчелите надуват бръмчилата си с пълна сила, цветята излъчват най-вълшебните си аромати.

И всичко заживява и запява, щастливо, че отново е настъпил ден.