Кърт Вонегът
Галапагос (17)

18.

Когато Боби Кинг узнал, че Мери Хепбърн е една от шестимата нещастници, добрали се до Гуаякил, за пръв път от месеци насам той се сетил за нея. Смятал, че Мери ще е заедно с Рой, понеже му се сторили неразделна двойка, и решил, че името на Рой случайно е пропуснато от управителя на хотела „Елдорадо“, който все по-трескаво час по час изпращал телетипни съобщения.

Между другото Кинг знаел и за мене, макар и не по име.

Знаел, че при построяването на кораба загинал един работник.

Кинг обаче не възнамерявал да направи публично достояние това сведение, което можело да породи суеверието, че на „Баиа де Дарвин“ има призрак, така, както и семейство фон Клайст не желаело да се разчуе, че един от членовете му е настанен в болница с хореята на Хънтингтън, а за още двама има петдесет процента вероятност да се окажат преносители на болестта.

Дали през времето, когато прекарали заедно на Санта Росалия, капитанът казал на Мери Хепбърн, че може да е преносител на Хънтингтъновата хорея? Да, той й разкрил страшната тайна, но едва след като живели десет години на безлюдния остров, когато осъзнал, че Мери безогледно използва спермата му.

* * *

От шестимата отседнали в „Елдорадо“ Кинг познавал само двама: *Андрю Макинтош и сляпата му дъщеря Сълини — и, разбира се, Казак, кучето на Сълини. Всеки, който познавал семейство Макинтош, познавал и кучето, макар че Казак, благодарение на хирургическа намеса и дресировка всъщност нямал облик. Бащата и дъщерята често посещавали някои ресторанти, за които работел Кинг, и *Андрю Макинтош, за разлика от кучето или дъщерята, участвал в телевизионни разговори с някои от тези клиенти. Кинг следял предаванията заедно със Сълини и кучето на монитор зад кулисите. Останал с впечатлението, че когато е редом с баща си, дъщерята има облик почти колкото кучето. И единственото, за което тя можела да разговаря, бил баща й.

Личало си, че *Андрю Макинтош изпитва удоволствие от предаванията по телевизията. Той бил желан гост в тях, понеже се държал скандално. Твърдял, че животът е много приятен, ако човек има неограничени възможности да харчи пари. Съжалявал бедните, подигравал им се, и така нататък.

Благодарение на суровите условия на Санта Росалия преди Сълини да потъне в синия тунел към Отвъдния свят, характерът й станал съвсем различен от бащиния. Тя също така научила японски. В ерата на големите мозъци един човешки живот можел да приключи по най-различен начин.

Като например моят живот.

Следващите записали се след Рой и Мери Хепбърн за „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“, били *Андрю и Сълини Макинтош и съпрузите Хирогучи. Това станало през февруари. Хирогучи гостували на Макинтош и щели да пътуват инкогнито, така че работодателите на *Дзенджи Хирогучи да не се досетят, че той уговаря сделка с *Макинтош.

Както Кинг, така и *Зигфрид фон Клайст, пък и всички, свързани с пътешествието, смятали, че семейство Хирогучи е Кендзабуро, и мъжът е ветеринарен лекар.

Това означавало, че точно половината от гостите на „Елдорадо“ не били тези, за които се представяли. Допълнителната подробност към лъжите на големите мозъци била военната униформа на Мери Хепбърн, на която над лявото горно джобче все още стояло избродирано името „Каплан“, както се казвал предишният собственик. Така че когато тя и Джеймс Уейт най-после се срещнали в коктейлбара, той щял да каже фалшивото, а тя — истинското си име, но въпреки това Уейт щял да я нарича „госпожа Каплан“, да възхвалява евреите и така нататък.

По-късно капитанът щял да извърши бракосъчетанието между тях на борда на „Баиа де Дарвин“ и що се отнася до Мери, тя смятала, че се омъжила за Уилард Флеминг, а той пък си мислел, че се е оженил за Мери Каплан.

В наше време такава бърканица би била невъзможна, понеже никой вече няма име, нито професия, нито личен живот, за който да разказва. Сега единственото подобие на репутация за всеки е миризмата, която остава непроменена от раждането до смъртта. Хората са такива, каквито са, и толкова. В този смисъл законът за естествен подбор е направил човешките същества докрай честни. Всеки е точно такъв, какъвто изглежда.

Когато *Андрю Макинтош заявил, че иска три апартамента за първото пътуване на „Баиа де Дарвин“, Боби Кинг имал причини да е озадачен. *Макинтош притежавал частна яхта — „Ому“ — голяма почти колкото кораба, така че можел и сам да стигне до Галапагоските острови, без да се излага на близък контакт с непознати и да зависи от реда на „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“. Пътниците например нямало да слизат на брега, когато си поискат и щели да спазват приличието независимо от желанията си. Непрекъснато щели да ги придружават и напътстват водачи, подготвени от учените в „Дарвиновата изследователска станция“, намираща се на остров Санта Крус, а всеки водач имал научна степен в някоя област от естествените науки.

Затова когато една вечер Кинг правел обиколката си на ресторантите и баровете, и видял *Макинтош, дъщеря му, кучето й, както и още двама души, да се хранят в късните часове в едно свърталище на знаменитости, наречено „Елейнс“, той спрял до тяхната маса да изрази радост от участието им в пътешествието. Много искал да разбере защо са се записали, та при възможност да използва мотивите им като примамка за още пътници.

Едва след като поздравил бащата и дъщерята, Кинг съобразил кои са другите двама вечерящи. Жената била най-обичаното същество от женски пол на планетата — госпожа Жаклин Бувие Кенеди Онасис, тази вечер придружавана от големия балетист Рудолф Нуреев.

Между другото Нуреев бил бивш поданик на Съветския съюз, получил политическо убежище във Великобритания. По това време аз все още бях жив и като американски поданик бях получил политическо убежище в Швеция.

И двамата с Нуреев обичахме да танцуваме.

С риск да напомни на *Макинтош, че е притежател на подходяща за океански плавания яхта, Кинг го попитал какво привлекателно е намерил в „Баиа де Дарвин“. *Макинтош, високоинтелигентен и ерудиран човек, тутакси държал реч за вредите, нанесени на Галапагоските острови от себични и невежи хора, слизащи на брега без да бъдат инструктирани. Темата била открадната от статия в „Нашънъл Джеографик“ — месечното списание, което *Макинтош четял от кора до кора. Според статията Еквадор щял да се нуждае от флот, голям колкото всички флотове по света, за да попречи на който си иска да слиза на брега и да прави каквото си иска, и беззащитните обитатели на островите можели да бъдат защитени само ако на посетителите се обясни, че трябва да проявяват въздържание. „Никой добър гражданин на планетата не бива да слиза на брега, ако не е придружен от добре обучен водач“ — се казвало в статията.

Когато Мери Хепбърн, капитанът, Хисако Хирогучи, Сълини Макинтош и останалите попаднали на безлюдния остров Санта Росалия, с тях нямало обучен водач. И през първите няколко години там те превърнали в същински ад живота на беззащитните обитатели.

Но точно преди да стане твърде късно, тези хора осъзнали, че съсипват собствената си околна среда, и че не са там в качеството на туристи.

В ресторант „Елейнс“ *Макинтош предизвикал гнева на омагьосаните слушатели с разкази за ботуши, мачкащи замаскираните гнезда на игуани, за алчни пръсти, сграбчващи яйцата на синеноги рибояди, и така нататък. Най-впечатляващото зверство, за което той разказал, също било откраднато от „Нашънъл Джеографик“ — хора вземали на скута си малките на тюлените, като че ли били човешки деца, за да се снимат с тях. *Макинтош с горчивина споделил, че когато връщали тюленчетата на майките им, те отказвали да ги кърмят, понеже усещали чужда миризма.

„И какво става тогава с милите животинчета, на които допреди малко е била оказана великата чест да бъдат прегръщани от добросърдечни любители на природата? Те умират от глад само заради една снимка!“ — казал *Макинтош.

Така че в отговор на въпроса на Боби Кинг той обяснил, че иска да послужи за пример на хората, като участва в „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“.

Вижда ми се подигравка, че този човек се е представял за ревностен консервационист, след като голяма част от компаниите, които оглавявал, или в които държал контролния пакет акции, били известни като замърсители на водата, почвата или въздуха. Но *Макинтош не смятал това за подигравка, понеже живеел на белия свят без да го е грижа за нищо. И за да прикрие тази недостатъчност той станал велик актьор, като се преструвал дори пред себе си, че се вълнува безкрайно от такива въпроси.

Убеден в не по-малка степен, малко по-рано той бил изложил пред дъщеря си съвсем различно обяснение защо заминавали за островите с „Баиа де Дарвин“ а не с „Ому“: Хирогучи щели да се чувстват изолирани на яхтата, където можели да разговарят само с бащата и дъщерята. Тогава не било изключено съпрузите да изпаднат в паника, *Дзенджи да се откаже от по-нататъшни преговори, да поискат да слязат с жена си на най-близкото пристанище и да отлетят у дома.

Както и много други патологични личности отпреди милион години, притежаващи власт, *Макинтош можел да действа напълно импулсивно, без да се измъчва от някакви чувства. Логичните оправдания на постъпките му се съчинявали по-късно, на спокойствие, след като всичко свършело.

Нека това поведение от ерата на големите мозъци послужи като заровена в капсула история на войната, в която имах честта да участвам, а именно на Виетнамската война.