Ник Хорнби
Джулиет гола (1)

Глава 1

Бяха прелетели от Англия до Минеаполис, за да разгледат една тоалетна. Простата истина осени Ани, докато стояха вътре — с изключение на графитите по стените, част от които изтъкваха значимостта на тази тоалетна за музикалната история, тя бе мокра, тъмна, миризлива и напълно безинтересна. Американците са майстори в осребряването на културно наследство, но тук дори те бяха безпомощни.

— Ани, носиш ли фотоапарата? — каза Дънкан.

— Да. Какво точно мислиш да снимаш?

— Ами, нали се сещаш…

— Не.

— Ами… тоалетната.

— Какво по… Как се наричат тези неща?

— Писоари.

— Да те снимам ли пред някой от тях?

— Докато се правя, че пикая ли?

— Ако искаш.

И така, Дънкан застана пред средния от трите писоара, поставил убедително ръце пред себе си, и се усмихна през рамо към Ани.

— Снима ли ме?

— Не съм сигурна, че светкавицата работи.

— Направи още една. Глупаво ще е да дойдем чак дотук и да нямаме една свястна снимка.

Този път Дънкан влезе в една от кабинките, като остави вратата отворена. Там светлината беше по-силна. Ани направи възможно най-хубавата снимка на мъж в тоалетна. Когато Дънкан се махна, тя забеляза, че тоалетната е запушена, също като има-няма половината тоалетни по рок клубовете, които беше виждала.

— Хайде — каза Ани. — Онзи и без това не искаше да ме пусне тук.

Това беше вярно. Барманът първоначално ги беше заподозрял, че си търсят място да се друсат или да се чукат. Впоследствие, твърде оскърбително, беше преценил, че не са способни на никое от двете.

Дънкан хвърли един последен поглед и поклати глава.

— Ако тоалетните можеха да говорят, а?

Ани беше доволна, че точно тази не можеше. Инак Дънкан щеше да си лафи с нея цяла нощ.

 

 

Повечето хора не са чували за музиката на Тъкър Кроу, камо ли за някои от по-мрачните моменти в кариерата му, затова вероятно си струва да припомним разказа за онова, което може би се е случило, а може би не, в тоалетната на „Питс клъб“. Кроу имал концерт в Минеаполис и се появил в „Питс“, за да види някаква местна банда на име „Наполиън солос“, за която бил чул добри неща. (Някои от по-сериозните изследователи на Кроу, между които и Дънкан, притежават единствения албум на тази местна банда — „Наполиън солос пеят своите песни и свирят на своите китари“.) По средата на сета Тъкър отишъл до тоалетната. Никой не знае какво точно се е случило там, но когато излязъл, той се върнал право в хотела и се обадил на мениджъра да отмени остатъка от турнето. На следващата сутрин, както е известно, той вече бил история за музикалната сцена. Това се случило през юни 1986. Оттогава от него ни вест, ни кост — никакви нови записи, никакви участия, никакви интервюта. За човек, който тачи Тъкър Кроу толкова, колкото Дънкан и още две-три хиляди души по света, тоалетната държи отговорите на много въпроси. Но, както вярно беше забелязал Дънкан, тя не можеше да говори и затова вместо нея говорят феновете на Кроу. Според някои Кроу е видял там Бог или някое Негово въплъщение; според други след свръхдоза е изпаднал в състояние, близко до клинична смърт. Друга школа твърди, че той заварил там гаджето си да се чука с басиста, но според Ани тази версия беше фантазьорска. Нима е възможно гледката на жена, която се чука с музикант в тоалетната, да предизвика двайсет и две години мълчание? Може би. Може би Ани просто не знаеше какво е страст. Както и да е. Все едно. Важно е само, че нещо дълбоко и съдбовно се е случило в най-тясното помещение на тесния клуб.

Ани и Дънкан бяха по средата на поклонническо пътуване из местата, свързани с Тъкър Кроу. Бяха обиколили Ню Йорк в търсене на разни клубове и барове, белязани по някакъв начин от Кроу, макар че повечето от тези исторически забележителности се бяха превърнали в аутлети и ресторанти „Макдоналдс“. Вече бяха посетили родния му дом в Боузмън, Монтана, където развълнувано изслушаха разказа на възрастна съседка за това как Тъкър като малък миел буика на съпруга й. Къщата на семейство Кроу беше малка и симпатична и понастоящем принадлежеше на управител на печатница, който въпреки изненадата си, че двамата са пропътували цялото разстояние от Англия само за да видят къщата му отвън, все пак не ги покани да влязат. От Монтана отлетяха за Мемфис, където посетиха адреса на старото „Америкън саунд студио“ (сградата на самото студио беше съборена през 90-те), където Тъкър, пиян и нещастен, беше записал „Джулиет“ — легендарния албум, посветен на раздялата, и най-любим на Ани. Остатъкът от маршрута предвиждаше спирка в Бъркли, Калифорния, където Джулиет — в истинския живот бивш модел и знаменитост на име Джули Бийти — продължаваше да живее до ден-днешен. Двамата щяха да стоят навън пред къщата й така, както бяха стояли пред къщата на печатаря, докато Дънкан изчерпи всички аспекти на съзерцанието или Джули не се обади на полицията — участ, сполетяла двама-трима фенове, които Дънкан познаваше от форума.

Ани не съжаляваше за това пътуване. Беше ходила в Щатите два пъти, беше посетила Сан Франциско и Ню Йорк, но й харесваше Дънкан да я води из места, които иначе никога не би видяла. Боузмън например се оказа красиво планинско градче, обградено от хребети с екзотични имена, които не бе чувала никога преди това: Биг белт, Тобако руут, Спениш пийкс. След като позяпаха малката безинтересна къщурка, двамата се върнаха в града и седнаха в някакво заведение за органично кафе, където посръбваха леден чай, а на хоризонта някой и друг Испански връх или може би Тютюнев корен заплашваше да пробие студеното синьо небе. Тя помнеше доста по-неприятни сутрини, и то на екскурзии, на които бе отишла с много по-голяма кошница. За нея това беше нещо като авантюристична и хаотична обиколка на Америка. Разбира се, повдигаше й се от приказките за Тъкър, от музиката на Тъкър и от опитите да вникне в мотивите, скрити зад всеки негов творчески или житейски ход. Но от приказките за Тъкър й се повдигаше и вкъщи, така че предпочиташе да й се повдига от него в Монтана или Тенеси, отколкото в Гулнес — крайбрежното английско градче, в което живееха с Дънкан.

Единственото място, което липсваше в маршрута, беше Тайрон, Пенсилвания, където се предполагаше, че живее Тъкър, макар, както във всяка религия, и тук да имаше еретици: двама-трима от Кроу-обществото поддържаха теорията — според Дънкан интересна, но абсурдна, — че от началото на деветдесетте Кроу живее в Нова Зеландия. Докато подготвяха пътуването, Тайрон изобщо не бе обсъждан като възможна дестинация и Ани подозираше каква е причината. Две години по-рано един от феновете бе ходил в Тайрон и се бе мотал наоколо, докато разбере къде се намира фермата на Тъкър Кроу; беше се върнал оттам със снимка на мъж с мърляви дрехи и очукана физиономия, насочил в него пушка. Ани беше виждала снимката многократно и я намираше жалка. Лицето на мъжа беше сгърчено от ярост и страх, сякаш всичко, за което бе работил и в което вярваше, можеше да бъде унищожено с едно щракване на „Канон Шуършот“. Дънкан не беше толкова загрижен за спокойствието на Кроу. Въпросният фен на име Нийл Ричи си бе спечелил сред правоверните славата на някакъв Запрудер^[1], предизвиквайки, както смяташе Ани, завистта на Дънкан. Истинското му безпокойство идваше от факта, че Тъкър Кроу бе нарекъл Нийл Ричи „шибан гъз“. Дънкан нямаше да понесе такова нещо.

 

 

След посещението на тоалетната в „Питс“ двамата последваха съвета на портиера и хапнаха в тайландския ресторант в „Ривърфронт“, само на няколко преки оттам. Минеаполис, оказа се, бил на Мисисипи — кой да предположи, освен американците и всички, които са внимавали в часовете по география — и така Ани отметна още една забележителност, която не се бе надявала да види, макар тук, в по-неромантичната си част, реката разочароващо да напомняше Темза. Дънкан беше възбуден и бъбрив, все още невярващ, че е посетил едно от местата, които бяха погълнали огромна част от творческата му енергия през годините.

— Смяташ ли, че мога да водя цял курс върху тоалетната?

— Имаш предвид, като седиш на нея ли? Мисля, че санитарните власти няма да разрешат.

— Нямах това предвид.

Понякога на Ани й се щеше Дънкан да притежава малко по-изострено чувство за хумор или поне изострено чувство за това, че нещо може да бъде изречено с хумор. Знаеше, че е твърде късно да се надява на истински шеги.

— Имах предвид цял курс върху тоалетната на „Питс“.

— Не.

Дънкан я изгледа.

— Занасяш ли ме?

— Не. Искам да кажа, че цял курс върху ходенето на Тъкър Кроу до тоалетна преди двайсет години няма да е много интересен.

— Мога да включа и други неща.

— Други исторически тоалетни?

— Не. Други съдбовни моменти от творческата му биография.

— Елвис също е имал важен момент в тоалетната. И то съдбовен.

— Смъртта е друго нещо. Тя не е волеви акт. Джон Смидърс, написа есе на тази тема за уебсайта. Творческата смърт срещу биологичната смърт. Доста интересно съчинение.

Ани кимна съпричастно, като се надяваше Дънкан да не изпринти въпросното съчинение и да го забоде пред очите й веднага щом се приберат.

— Обещавам след тази почивка да не бъда вече толкова Тъкърцентричен — каза той.

— Няма нищо. Не ми пречи.

— Отдавна исках да направя това нещо.

— Знам.

— Ще го изхвърля от организма си.

— Недей.

— Сериозно?

— Какво ще остане от тебе?

 

 

Не искаше да прозвучи жестоко. Живееше с Дънкан почти от петнайсет години и Тъкър Кроу беше част от личността му, като някакъв недъг. Все пак тази особеност не му пречеше да води нормален живот: да, беше написал цяла книга за Тъкър, все още неиздадена, беше чел лекции за него, беше участвал във филм на Би Би Си за него и беше организирал срещи по темата, но по някакъв начин тези дейности се струваха на Ани като откъслечни епизоди, като спорадични пристъпи.

А след това се появи интернет и промени всичко. Когато, малко след всички останали, Дънкан разбра как стават нещата, той създаде уебсайт, наречен „Чува ли ме някой?“, по едноименната песен от един малко известен къс албум, записан след болезнения провал на първата тава на Кроу. До този момент най-близкият му колега фен живееше в Манчестър, на шейсет-седемдесет мили, и Дънкан се виждаше с него един-два пъти в годината; сега най-близките фенове живееха в лаптопа на Дънкан и наброяваха стотици, по целия свят и Дънкан си говореше с тях през цялото време. Изглежда имаше доста теми. В уебсайта имаше рубрика „Последни новини“, което страшно забавляваше Ани с оглед на факта, че Тъкър от доста време не показваше признаци на живот. („Доколкото ни е известно“, казваше Дънкан.) Винаги обаче се намираше по нещо, което се броеше за новина сред верните фенове — Кроу-вечер по някое интернет радио, нова статия, нов албум на бивш член на бандата, интервю с някой звуков инженер. По-голямата част от материалите в сайта обаче представляваше анализи на текстовете, дискусии за влиянията, безкрайни догадки за тишината. Не че Дънкан нямаше други интереси. Той притежаваше задълбочени познания в областта на американското независимо кино от 70-те години на XX век и романите на Натаниел Уест^[2] и провеждаше интересно изследване, свързано със сериалите на HBO, като смяташе, че в не-прекалено-далечното-бъдеще ще може да преподава сериала „Наркомрежа“. Но в сравнение с главното това бяха мимолетни флиртове. Тъкър Кроу беше неговият семеен партньор. Ако Кроу вземеше да умре — в истинския живот, както се казва, а не творчески, — Дънкан щеше да бъде първа оплаквачка. (Той вече бе съчинил некролога. От време на време се тревожеше гласно дали да предложи текста си на някой уважаван вестник, или да изчака, докато моментът настъпи.)

Ако Тъкър беше съпругът, то Ани трябваше по някакъв начин да е любовницата, но, разбира се, нещата не стояха точно така — думата беше прекалено екзотична и внушаваше определено ниво на сексуална активност, което на този етап би ужасило и двамата. То би ги стреснало дори в началната фаза на тяхната връзка. Понякога Ани се чувстваше не толкова като гадже, колкото като съученичка, дошла на гости за ваканцията и останала за последвалите двайсет години. Двамата бяха пристигнали в един и същ крайбрежен градец по едно и също време — Дънкан, за да си пише дипломната работа, а Ани, за да преподава, и общи приятели ги бяха запознали с идеята, че ако не друго, поне ще могат да си говорят за книги и музика, да ходят на кино, да пътуват от време на време до Лондон, за да видят някоя изложба или концерт. Гулнес не беше много културен град. Нямаше нито арт киноклуб, нито гей общност, нито дори книжарница от веригата „Уотърстоун“ (най-близката се намираше чак в Хъл) и двамата с облекчение се събраха. Започнаха да пият заедно вечер и да преспиват заедно в уикендите, докато накрая преспиванията съвсем заприличаха на съжителство. И си бяха останали така, затворени в някакъв вечен следдипломен свят, в който концертите, книгите и филмите имаха за тях по-голямо значение, отколкото за другите хора на тяхната възраст.

Никога не бяха вземали решение да нямат деца, нито пък бяха водили дискусии, които да доведат до отлагането на това решение. Не че имаха нужда от повече време да го обмислят. Ани можеше да си представи себе си като майка, но Дънкан едва ли отговаряше на нечия представа за баща, а никой от двамата не желаеше да циментира връзката им по този начин. Не беше такава идеята. И ето че най-сетне предсказаното от всички се бе сбъднало и тя изпитваше болезнен копнеж да има дете. Тази болка се появяваше при всеки тъжно-щастлив повод: Коледа, бременна приятелка, бременна непозната жена, срещната на улицата. Искаше да има дете поради обичайните причини. Искаше да изпитва безусловна любов, а не предпазливата обич, която от време на време изстискваше от себе си за Дънкан; искаше да бъде прегръщана без въпроси: защо, кого, докога. Имаше и още една причина: искаше да знае, че може да роди дете, че още носи в себе си живот. Дънкан я беше приспал и този сън я беше стерилизирал.

Все някак щеше да се справи с това чувство; най-малкото един ден то щеше да се превърне от неутолим глад в неутолена скръб. Но тази екскурзия не успя да я разсее. Все си мислеше, че е по-добре да сменя пеленки, отколкото да кисне в мъжки тоалетни с фотоапарат в ръка. Изобилието от време, което си бяха осигурили, започваше да й се струва… неморално.

 

 

На закуска в евтиния противен хотел в центъра на Сан Франциско Ани отвори „Кроникъл“ и реши, че не желае да разглежда живия плет, закриващ предния двор на къщата на Джули Бийти в Бъркли. Имаше и други неща за правене в Района на залива. Искаше да види „Хайт-Ашбъри“, искаше да си купи книги от „Сити лайтс“, искаше да посети „Алкатрас“, искаше да се разходи по моста „Голдън гейт“. В Музея на модерното изкуство, съвсем близо до тях, имаше изложба на следвоенното изкуство на Западния бряг. Беше доволна, че Тъкър я бе довел в Калифорния, но не желаеше да прекара цяла сутрин, треперейки кога съседите на Джули ще решат, че тези двамата заплашват сигурността им.

— Шегуваш се — каза Дънкан.

Тя се изсмя.

— Всъщност не. Наистина знам по-интересни неща за правене.

— След като стигнахме чак дотук? Какво ти стана изведнъж? Не ти ли е интересно? Представи си, че я видим как излиза с колата от гаража.

— Тогава ще се почувствам още по-тъпо. Тя ще ме погледне и ще си каже: „Този ми е ясен, той е от онези маниаци. Но какво търси тук тази мадама?“

— Занасяш ме.

— Не, Дънкан. Намираме се в Сан Франциско за двайсет и четири часа и не знам кога отново ще имам тази възможност. Да отида до къщата на някаква жена… Ако разполагаше с един ден в Лондон, би ли го прекарал пред нечия къща в — де да знам, Госпъл оук^[3]?

— Ако целта е да видиш нечия къща в Госпъл оук.

… А и това не е просто къщата на някаква жена, знаеш го. Тук са се случили разни работи. Ще застана там, където е стоял той.

Не, не беше някаква си къща. Всички, с изключение на почти всички, знаят историята. Джули Бийти живеела там с мъжа си, преподавател В Бъркли, когато се запознала с Тъкър на някакво парти на Франсис Форд Копола. Още същата вечер зарязала съпруга си. Не след дълго обаче й дошъл акълът, прибрала се и се сдобрили. Това беше цялата история. Ани така и не успя съвсем да схване откъде Дънкан и съфеновете знаят такива подробности за някакви домашни кавги, случили се преди десетилетия. Твърди се, че в „Ти и твоят перфектен живот“, седемминутното парче, с което свършва албумът, е описана нощта, в която Тъкър стоял пред къщата и хвърлял „камъни в прозорците“ / „докато той излезе навън“ / „а къде бе ти, мисис Стивън Балфур“? Истинското име на съпруга, разбира се, не беше Стивън Балфур, а измисленото име беше повод за нескончаеми хипотези по форумите. Според теорията на Дънкан името бе взето от бившия британски министър-председател^[4], обвинен от Лойд Джордж, че е превърнал Камарата на лордовете в „пудела на мистър Балфур“, като внушението беше, че Джулиет, от своя страна, също се е превърнала в пудел за мъжа си. Тази интерпретация вече е официално приета сред фен обществото, а в статията за Тъкър в Уикипедия, в бележките под линия стои и името на Дънкан с линк към есето му. Никой в уебсайта не би посмял да изрече на глас подозрението, че името е избрано, за да се римува с думата „door“^[5].

Ани харесваше „Ти и твоят перфектен живот“. Харесваше неумолимия гняв в песента и начина, по който Тъкър преминаваше от автобиографичния елемент към социална тирада за това как умните жени биват обезличени от мъжете си. По принцип не обичаше виещи сола на китара, но намираше, че виещото соло в „Перфектен живот“ е изразително и гневно като текста на песента. Освен това й допадаше иронията в това, че Тъкър, размахващ пръст на Стивън Балфур, впоследствие беше успял да я обезличи много по-фатално от съпруга й. Тя щеше завинаги да остане жената, разбила сърцето на Тъкър. Изпитваше съчувствие към Джули за това, че трябва да се разправя с хора като Дънкан, които, откакто парчето беше излязло, постоянно мятаха по прозорците й не само метафорични, но и съвсем истински камъни. Но изпитваше към нея и завист. Коя жена не би искала да събуди у един мъж толкова страст, толкова мъка, толкова вдъхновение? Ако не можеш да твориш музика, да вдъхновяваш твореца също е вариант.

Въпреки това нямаше желание да види къщата. След закуска взе такси до отсрещната страна на моста „Голдън гейт“ и се върна обратно пеш, а соленият вятър изостри радостта й от самотната разходка.

 

 

Дънкан се чувстваше малко неловко, пътувайки към къщата на Джулиет без Ани. Обикновено тя имаше грижата за транспорта до желаната точка, след което отново тя знаеше как да се върнат обратно. Той, от своя страна, щеше да посвети своята душевна енергия на личността Джули и албума „Джулиет“; беше намислил да го изслуша два пъти от край до край, първия път в официалната версия, а втория в реда, в който, според звуковия инженер на албума, самият Тъкър Кроу е искал да бъдат песните. Но това вече нямаше как да стане, защото му се налагаше да концентрира цялото си внимание върху БАРТ — метрото, обслужващо Района на залива. Доколкото можеше да се ориентира, първо трябваше да стигне до Пауъл стрийт и да вземе червената линия до Северен Бъркли. Изглеждаше просто, но, разбира се, не беше, защото със слизането в метрото стана ясно, че няма как да разпознае кой влак е червена линия и кой — не, а не можеше да попита. Въпросът щеше да го изобличи като пришълец и макар това да не би имало значение в Рим, Париж или дори в Лондон, то имаше значение тук, където се бяха случили толкова важни за него неща. И тъй като не можеше да попита, в крайна сметка се озова на влак от жълтата линия, а нямаше как да разбере, че се движи по жълтата линия, докато не се оказа в Рокридж, което означаваше, че трябва да се върне до спирката на Деветнайсета улица в Оукланд и да се прекачи. Какъв й беше проблемът? Разбираше, че тя не е чак толкова запалена по Тъкър Кроу, колкото него, но за последните години беше започнала да навлиза по-сериозно в нещата. Един-два пъти я беше заварил вкъщи да слуша „Ти и твоят перфектен живот“, макар да не бе успял да я запали по гадната, но велика версия от буутлега в „Ботъм лайн“, където Тъкър разбива китарата си на парчета в края на солото. (Звукът беше малко глух и по време на последния куплет някакъв пиян непрекъснато крещеше „Рокендрол!“ в микрофона на записващия.) Беше се престорил, че отказът й да дойде с него е в реда на нещата, но в действителност бе наранен. Наранен и, поне за момента, изгубен.

Слизането на спирка Северен Бъркли си беше подвиг и за награда той си позволи да попита в коя посока се намира Едит стрийт. Няма проблем, ако не знаеш някоя местна улица. Дори местните може да не знаят всичко. Само дето в мига, в който си отвори устата, жената, към която се бе обърнал, започна да му разправя, че след като завършила, живяла една година в Кенсингтън, Лондон.

Малко се изненада, че улиците са толкова дълги и стръмни, а къщите — толкова раздалечени, та докато стигне адреса, беше потен и жаден, а мехурът му беше на ръба да се пръсне. Несъмнено щеше да е проява на съобразителност, ако се бе отбил в някое заведение до метрото, за да пийне нещо и да използва тоалетната. Но и по-рано се бе случвало да го мъчи жажда и да му се пикае и винаги досега бе устоявал на желанието да влезе в чужда къща.

 

 

Когато пристигна на Едит стрийт номер 1131, видя пред къщата да седи някакъв хлапак, опрял гръб на оградата така, сякаш беше издигната само заради него. Беше в късна тийнейджърска възраст, с дълга мазна коса и рядка брадичка, и когато разбра, че Дънкан е там, за да види къщата, стана и се отупа от прахта.

— Йо — каза.

Дънкан се прокашля. Не можа да се насили да върне поздрава, затова каза „здрасти“ вместо „здравей“, демонстрирайки, че и той може да се държи свойски.

— Няма ги — каза хлапакът. — Може да са заминали за Източния бряг. В някой от Хемптъните, Южен ли, Северен ли.

— А, ясно. Добре.

— Познаваш ли ги?

— Не, просто… Аз съм, така де, кроулог. Бях в района и ми хрумна, нали се сещаш…

— От Англия ли си?

Дънкан кимна.

— Дошъл си чак от Англия да видиш къде Тъкър Кроу е мятал камъни? — Хлапакът се захили и Дънкан също се засмя.

— Не, не, за бога. Ха! Бях в града по работа и ми хрумна, сещаш се… А ти какво правиш тук?

— „Джулиет“ ми е любимият албум на всички времена.

Дънкан кимна. Учителят в него понечи да отбележи нелогичността на отговора, но фенът разбра всичко. И как иначе? Не разбираше само седенето на тротоара. Планът на Дънкан предвиждаше да погледа, да си представи траекторията на камъните, евентуално да направи няколко снимки и да си тръгне. Момчето обаче сякаш възприемаше къщата като някакво свещено място, където може да намери дълбок душевен покой.

— Вече съм идвал шест-седем пъти — каза хлапакът. — Всеки път ме размазва.

— Разбирам те напълно — каза Дънкан, макар всъщност да не разбираше. Дали заради възрастта или заради своята англичанщина, но той никак не беше размазан, нито дори му беше хрумвало да се размазва. Все пак това отпред беше просто една симпатична къщурка, а не Тадж Махал. Пък и повикът на мехура му осуетяваше всякаква естетическа наслада към конкретния момент.

— Случайно да знаеш… Как се казваш?

— Елиът.

— Аз съм Дънкан.

— Здрасти, Дънкан.

— Елиът, случайно да знаеш дали наблизо има някой „Старбъкс“? Или нещо друго? Трябва ми тоалетна.

— Ха! — каза момчето.

Дънкан го зяпна. Що за отговор беше това?

— Абе, знам една съвсем наблизо. Но се заклех повече да не я използвам.

— Ясно — каза Дънкан. — А дали… става аз да я използвам?

— Донякъде. Защото един вид ще си наруша клетвата.

— Хм. Е, след като не знам каква точно клетва може да даде човек по отношение на една обществена тоалетна, не знам и как мога да ти помогна да решиш своята етична дилема.

Хлапакът се изсмя.

— Англичаните ме кефите как говорите. „Етична дилема“. Яко.

Дънкан не го опроверга, макар да се запита колко от неговите ученици в Англия са в състояние да повторят фразата, камо ли да я използват.

— Значи няма да можеш да ми помогнеш?

— Е, може и да мога. Искаш ли да ти кажа как да стигнеш дотам, без да идвам?

— Аз и не очаквах да дойдеш с мен, честно казано.

— Да, де. Добре. Обяснявам. Най-близката тоалетна е там вътре. — Елиът посочи къщата на Джулиет.

— Да, сигурно си прав — рече Дънкан, — но тя не ми върши работа.

— Само че аз знам къде държат резервния ключ.

— Шегуваш се.

— Не. Влизал съм около три пъти. Веднъж да си взема душ. Другите два пъти само да разгледам. Никога не съм гепил нищо скъпо. Само дреболии, преспапиета, ей такива. Сувенирчета.

Дънкан се взря в хлапака, подозирайки някакъв тънък бъзик, някаква подигравка с кроулозите, но реши, че момчето не бе произнасяло шега от седемнайсетия си рожден ден насам.

— Влизал си в къщата, докато ги няма?

Хлапакът вдигна рамене.

— Да. Кофти ми е, затова не исках да ти казвам.

Дънкан изведнъж забеляза на тротоара тебеширена рисунка на чифт крака и стрелка към къщата. Това трябваше да са краката на Тъкър и камъните на Тъкър. Беше разочарован. Скицата му отнемаше възможността сам да го направи.

— Не мога.

— Не можеш. Ясно. Разбирам.

— Значи няма друг вариант?

Едит стрийт беше дълга и залесена, а следващата пряка също беше дълга и залесена. Това беше един от онези американски квартали, в които ходиш за мляко с колата.

— Поне в близките една-две мили.

Дънкан изпуфтя, съзнавайки, че с този жест само се подготвя за решението, което вече бе взел. Можеше да се скрие зад някой жив плет; можеше да си тръгне на секундата, да се върне до спирката на БАРТ, да намери някое кафене, а после, ако трябва, да се върне обратно. Макар всъщност да не трябваше, защото вече бе видял всичко. Това беше проблемът. Ако предоставяха малко повече материал за хора като него, нямаше да става нужда сам да си прави интересно. Нищо нямаше да й струва да обозначи по някакъв начин важността на мястото, нали така? С малка паметна плоча или нещо подобно? Просто не бе очаквал такава пустота, както не бе очаквал мъжката тоалетна в Минеаполис да бъде смрадлива и функционираща.

— Една-две мили? Не знам дали ще мога да издържа толкова.

— Ти решаваш.

— Къде е ключът?

— До входната врата има една тухла, която се вади. Най-отдолу.

— Сигурен ли си, че ключът още е там? Кога го видя за последен път?

— Честно? Бях вътре малко преди да дойдеш. Но не взех нищо. Все не мога да повярвам, че се намирам в къщата на Джулиет. Скапаната Джулиет, човече!

Дънкан съзнаваше, че двамата с Елиът са различни. Елиът определено никога не беше писал за Кроу, а дори да го беше правил, то произведението със сигурност не ставаше за публикуване. Освен това Дънкан се съмняваше, че Елиът притежава достатъчна емоционална зрелост, за да оцени смайващата сила на „Джулиет“ (който албум според Дънкан бе по-мрачен, по-дълбок и по-изпипан от прехваления „Влъд он дъ тракс“), нито пък, че може да различи влиянията: Дилън и Ленард Коен, разбира се, но и Дилън Томас, Джони Кеш, Грам Парсънс, Шели, Книга „Йов“, Камю, Пинтър, Бекет и ранната Доли Партън. Човек, който не знае тези неща, лесно, но погрешно би си помислил, че двамата си приличат. Например и двамата изпитваха необходимост да влязат в къщата на скапаната Джулиет. Дънкан последва Елиът по късата алея до къщата и изчака, докато хлапакът напипа ключа и отвори вратата.

* * *

Къщата беше тъмна — щорите бяха спуснати — и миришеше на тамян или може би на екзотични потпури. Дънкан не би могъл да живее с тези миризми, но очевидно Джули Бийти и семейството й не бяха с опънати нерви, докато си стояха вкъщи — така, както Дънкан се чувстваше в момента. Миризмата изостри страха му и той се запита дали няма да повърне.

Бе направил огромна грешка, но вече нямаше как да я поправи. Намираше се в къщата, така че дори да не използваше тоалетната, пак щеше да е извършил престъпление. Идиот. Хлапакът също беше идиот за това, че го беше убедил.

— Долу има малка тоалетна с разни яки работи по стените. Рисунки и тем подобни. Но в банята на горния етаж можеш да видиш гримовете й, хавлиите, всичко. Направо е зловещо. За нея сигурно не е, но за някого, който не вярва съвсем, че тя съществува…

Дънкан напълно разбираше изкушението да разгледа гримовете на Джули Бийти и това разбиране подсили отвращението, което изпитваше към себе си.

— Да, но нямам време да се мотая наоколо — каза Дънкан, като се надяваше Елиът да не изтъкне очевидната нелогичност на този аргумент. — Покажи ми само къде е долната.

Намираха се в просторно антре, от което се излизаше през няколко различни врати. Елиът кимна към една от тях и Дънкан бързо се отправи натам — един англичанин със спешни бизнес ангажименти на Западния бряг, който бе отделил няколко мига от претрупания си график, за да повиси на тротоара, след което да проникне с взлом в нечия къща просто така.

Той се постара да вдигне достатъчно шум в тоалетната, за да увери Елиът в автентичността на своята нужда. Но остана разочарован от обещаните произведения. Имаше две рисунки — едната на Джули, а другата на мъж на средна възраст, който напомняше старите снимки на съпруга й, които Дънкан беше виждал, но рисунките сякаш бяха дело на уличен художник, пък и определено бяха правени след епохата Тъкър, което ги правеше рисунки на обикновена американска двойка от средната класа. Тъкмо си миеше ръцете на малката мивка, когато Елиът извика през вратата:

— А, ето я картината. Още е в трапезарията.

— Каква картина?

— Портретът, който Тъкър й е направил.

Дънкан отвори вратата и го зяпна.

— Какво?

— Нали знаеш, че Тъкър рисува?

— Не. — След което, за да не прозвучи като аматьор, добави: — Да, да. Разбира се. Но не знаех… — Той не знаеше какво не е знаел, но Елиът не забеляза.

— Да, бе — каза Елиът. — Ето я тук.

Трапезарията се намираше в задната част на къщата, с френски прозорци, които може би извеждаха към тераса или към поляна — не можеше да се види от завесите. Картината, окачена над камината, беше голяма — може би метър и двайсет на деветдесет, портрет глава-рамене, показващ Джули в профил, присвила очи, втренчена през цигарения дим в нещо пред себе си. Всъщност изглеждаше така, сякаш разглежда друга картина. Беше красив портрет, смирен и романтичен, но не сладникав, най-малкото защото излъчваше дълбока тъга. По някакъв начин картината загатваше за предстоящата раздяла с модела, но възможно бе и Дънкан просто да си въобразява. Може би си въобразяваше смисъла, може би си въобразяваше въздействието и очарованието на картината. Може дори да си въобразяваше самата картина.

Дънкан се приближи. В долния ляв ъгъл имаше подпис, което само по себе си заслужаваше допълнително внимание и размисъл. За четвърт век фенство той дори не бе зървал почерка на Тъкър. И докато разглеждаше подписа, осъзна нещо ново: че за първи път от 1986 година насам творба на Кроу не бе успяла да го развълнува. Той остави подписа и отстъпи крачка-две назад, за да разгледа картината отново.

— Трябва да я видиш на дневна светлина — рече Елиът, като дръпна завесите от френските прозорци и двамата съзряха пред себе си градинар, който косеше поляната отзад. Той извика и заразмахва ръце и преди да се усети, Дънкан вече беше излетял навън и беше преполовил улицата, като продължаваше да бяга, плувнал в пот, краката му трепереха от нерви, а сърцето му биеше толкова силно, че той се страхуваше да не умре, преди да се добере до ъгъла и съответно до спасението.

 

 

Почувства се в безопасност едва когато вратите на метрото се затвориха зад гърба му. Беше изгубил Елиът почти моментално — бе изхвърчал от къщата с максимална бързина, но хлапакът бе още по-бърз и веднага се изгуби от поглед. Не искаше и да го види. Всичко се беше случило по негова вина — първо му беше предложил изкушението, а след това му беше посочил и начина. Дънкан беше проявил глупост наистина, но трезвото му мислене бе разколебано от призивите на мехура му, а… Елиът го бе покварил — това беше истината. Учени като него са податливи на ексцесиите на разни маниаци, защото, вярно, те имаха по нещо от една и съща ДНК верига. Пулсът му поспадна. Той започна да се утешава с разни истории, които сам си разказваше в мигове на несигурност.

Когато влакът спря на следващата спирка обаче, във вагона на Дънкан се качи някакъв латиноамериканец, който малко напомняше градинаря от задния двор, и сърцето му на бърза ръка се качи в гърлото, след което и най-убедителните доводи вече не бяха в състояние да върнат вътрешните му органи по местата им.

Но най-много го плашеше това, че за своето прегрешение той бе възнаграден пребогато. Всичките тези години той кротко си четеше, слушаше и мислеше, но колкото и тези занимания да го въодушевяваха, какво бе постигнал с тях? А ето че поведението на откачен хулиган го бе довело до изключително откритие. Той беше единственият кроулог в света (Елиът не се броеше за кроулог), който знаеше за тази картина и който може би никога нямаше да сподели това свое знание, освен ако не искаше да признае, че е психически неуравновесен. Която и да е от годините, посветени на любимата му тема, би изглеждала безплодна, сравнена с последните два часа. Но, разбира се, това не е начинът, нали? Не искаше да се превърне в един от хората, които бъркат в кофите за боклук с надеждата да намерят някое писмо или обелка от салам, която може да е била изгризана от Кроу. Преди да се върне в хотела, вече бе убеден, че е приключил завинаги с Тъкър Кроу.

 

 

„Джулиет“ (албум)

От Уикипедия, свободната енциклопедия

 

„ДЖУЛИЕТ“ е шестият и засега последен (към датата на настоящата статия) студиен албум на певеца и композитор Тъкър Кроу, издаден през април 1986 година. По-късно същата година Кроу се оттегля от музикалната сцена и оттогава не е издал нито един музикален запис. Същата година албумът получава възторжени отзиви от критиката въпреки ограничения търговски успех, белязал и останалите албуми на Кроу, като достига до номер 29 в класацията на Билборд. Впоследствие критиката определя албума като класически и епохален и го нарежда до творби като „Кръв по релсите“ на Боб Дилън и „Любовен тунел“ на Брус Спрингстийн. „Джулиет“ разказва за връзката на Кроу с Джули Бийти — известна красавица и светска знаменитост от Лос Анджелис в началото на 1980-те, от началната песен („А ти си?“) до горчивата развръзка („Ти и твоят перфектен живот“), когато Бийти се завръща при съпруга си Майкъл Поузи. Втората страна на албума е смятана за една от най-изстраданите поредици от песни в популярната музика.

 

 

БЕЛЕЖКИ

Различни музиканти, участвали в албума, споменават неуравновесеността на Кроу по време на записите. Скоти Филипс описва как Кроу се втурнал към него с ацетиленова горелка точно преди огненото соло на китариста в „Ти и твоят перфектен живот“.

 

В едно от последните си интервюта Кроу изразява учудване от възторга на слушателите. „Хората постоянно ми казват колко харесват албума. Не ги разбирам. Според мен звучи като човек, на когото вадят ноктите с клещи. Нима бихте слушали такова нещо?“

 

В едно свое интервю от 1992 година Джули Бийти заявява, че не притежава албума „Джулиет“. „Не ми трябват такива неща. Ако искам някой да ми крещи в продължение на 45 минути, ще се обадя на майка ми“.

 

Различни музиканти, сред които покойният Джеф Бъкли, Майкъл Стайп и Питър Бък от „Ар и Ем“, както и Крис Мартин от „Колдплей“, споменават влиянието на „Джулиет“ върху кариерата им. Страничният проект на Бък — „Майнъс файв“, както и „Колдплей“ написаха песни за албума „Къде си?“ посветен на Кроу и издаден през 2002.

 

 

Съдържание

 

Страна 1:

1) „А ти си?“

2) „Изневяра“

3) „Ние сме в беда“

4) „Твърде дълбоко“

5) „Кого обичаш?“

 

Страна 2:

1) „Мръсни чинии“

2) „По-добрият мъж“

3) „Двайсетото позвъняване за деня“

4) „Кръвни връзки“

5) „Ти и твоят перфектен живот“