Пол Дохърти
Кулата на смъртта (9) (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава седма

Легнах си пиян като талпа. Отпреди това си спомням само че Бенджамин ми помогна да се кача до стаята ни, сложи ме на леглото и тревожно се взря в мен.

— Роджър — изсъска той, — какво, за Бога, те накара да кажеш онова нещо?

— Голяма работа! Казах самата истина — изломотих в отговор аз, а после скръстих ръце и потънах в дълбок пиянски сън.

Събуждането ми на другия ден не беше от най-приятните. Слънцето още не беше изгряло, когато в стаята ни нахълтаха неколцина кралски ловци, облечени в плащове с качулки и понесли факли в ръце. Бенджамин веднага скочи от леглото си, но един от любезните ни посетители притисна камата си към бузата му.

— Остани на мястото си, мастър Даунби! — предупреди го ловецът. — Скъпият ти чичо изпраща съобщение. Ако не беше ти — той посочи към мястото, където двама яки ловци ме бяха приклещили помежду си, — слугата ти вече щеше да виси от най-високата бесилка в замъка заради обидата, която нанесе на негово величество!

Да ви кажа, кучият син беше напълно прав. Публичната подигравка с рождената дата на краля си беше ни повече, ни по-малко държавна измяна. Въпреки това, колкото и невероятно да ви се струва, тъкмо шегата ми от онази вечер щеше да помогне за разплитането на кървавата загадка, която стоеше пред двама ни с Бенджамин.

Все едно, в пет часа сутринта, когато ми беше студено, треперех от страх и главата ми още се маеше от изпитото предната нощ вино, мен изобщо не ме беше грижа за това. Всъщност единствената мисъл, която владееше съзнанието ми, беше, че ще ме обесят, и аз съвсем естествено реших да се помоля за милост. И така, старият Шалот отвори уста, но в този момент ловците ме изтикаха от стаята и заключиха вратата след мен, а единият от тях дори ми удари един юмрук в зъбите. От този развой на събитията на мен ми стана ясно, че похитителите ми не са отворени за разговори, така че се отпуснах и ги оставих да ме влачат надолу по стълбите и по разни празни коридори, докато накрая не се озовахме в един от грамадните дворове на замъка. Наблизо се намираха кралските кучкарници, така че във въздуха се носеше смразяващ кръвта вой, който пробуди странни страхове в душата ми. Беше онова зловещо време между деня и нощта и единственият признак, че слънцето ще изгрее, бяха бледо червеникавите отблясъци в иначе ясното небе. И така, ловците се събраха около мен подобно на група облечени в кожа дяволи. Неколцина от тях се хилеха. Един или двама ме гледаха със съчувствие, но останалите се държаха като професионални наемници — беше им възложена задача и те имаха намерение да я изпълнят. После проклетниците смъкнаха всичките дрехи от гърба ми и това беше последният път, в който видях италианската си копринена риза, фините си фламандски панталони и скъпото си ленено бельо. (Приемете един съвет от стария Шалот. Никога не си лягайте облечени. Така, ако дойдат да ви изведат от стаята ви призори, няма да могат да ви задигнат долните дрехи!)

Та в онзи момент аз понечих да възразя, но един от ловците ме удари с кожената си ръкавица през устата. После ме напъхаха под една водна помпа, от студената вода сърцето ми се разтуптя, а умът ми запрепуска. Накрая донесоха една бъчонка с гранясала мас, намазаха ме с нея от глава до пети, нахлузиха на краката ми чифт груби сандали и метнаха върху ми някаква еленова кожа. Аз се опитах да се отскубна, но ловците ме приклещиха и завързаха глезените и китките ми. Щом най-после приключиха, те се отдръпнаха, за да огледат произведението си.

— Досега не бях виждал по-странен звяр — отбеляза един.

— Питам се колко ли време ще издържи — изкоментира друг. — Все едно, после можем да окачим главата му до главата на някой глиган!

В следващия момент шегите секнаха, тъй като някаква грамадна фигура излезе на двора и закрачи през калдъръма. Мъжът беше самият Хенри, облечен в яркозелени робинхудовски одежди и нахлупил на главата си смешна малка шапчица, закичена с бяло лебедово перо. Големия звяр се приближи към мен и се взря в очите ми.

— Заслужаваш да те обеся заради онова, което каза, мастър Шалот!

— Някои увисват на бесилото, твое величество, а други — не — отвърнах жизнерадостно аз.

Кралят изкриви устни в усмивка, но погледът му си остана гневен.

— Днес ще ходим на лов, но няма да преследваме елени или глигани, ами онези, които веднъж завинаги трябва да се научат къде им е мястото и как да си държат езика зад зъбите. Отвори си устата, мастър Шалот!

Аз се подчиних, при което Хенри напъха облечените си в ръкавица пръсти в устата ми, сграбчи езика ми и ме придърпа по-близо до себе си.

— Когато по време на лов бъде повален елен — изсъска той, — привилегията да отреже езика му се пада на краля. Запомни това, Шалот!

Е, нали си го знаете стария Шалот — мразя да ме заплашват. И така, щом чух тези думи, аз направих онова, което винаги правех, когато Големия звяр ми се заканваше — пуснах една силна и отчетлива пръдня, която отекна в двора подобно на камбанен звън. Ловците се закискаха, но в следващия момент Хенри щракна с пръсти.

— Изкарайте кучетата! — извика той.

Двама от ловците тутакси изчезнаха зад високата ограда, след което се появиха заедно с две от грамадните животни, които бях зърнал предната вечер в параклиса. Първоначално си помислих, че гадините може и да си ме спомнят, така че се насилих да им се усмихна, но те само ме изгледаха кръвнишки и ми се озъбиха.

— Нека ти представя Мор и Смърт^[1], Шалот — подигра ми се Хенри. — Както знаеш, имената са взети от Откровението на свети Йоан. Реших, че имената са подходящи за най-добрите ми ловни кучета — той се наведе и погали двата звяра по главите. — Веднъж подушили те, тези хубавци ще те преследват до края на света. Когато ловът започне, ти ще хукнеш да бягаш, а кучетата ще бъдат пуснати след теб. Предупреждавам те, че дори да се качиш на някое дърво, те ще седнат отдолу и ще те чакат да слезеш! Дори да успееш да свалиш еленовата кожа от гърба си, ще продължат да следват миризмата на мас, която се излъчва от тялото ти! Между другото, няма смисъл да се опитваш да я измиваш, скачайки в някоя река — докато го направиш, те вече ще са те настигнали и ще са се нахвърлили върху ти!

— Имам ли изобщо шанс?

— Съвсем малък — отвърна Големия звяр. — Но ако все пак успееш да се върнеш тук, обещавам да ти подаря живота, както и една кесия със злато — безсърдечният кучи син размаха показалец пред лицето ми. — Междувременно нямаш право да сваляш тази кожа, нито да яхаш кон, а да не говорим пък да се качваш на каруца.

Сърцето ми се сви. Докато Големия звяр беше бръщолевил, аз, естествено, бях обмислил всички тези възможности и бях решил, че най-лесно ще ми е да издебна някой ездач и да му открадна коня. Думите на Хенри обаче бяха попариха тези надежди, да не говорим пък колко разочарован останах, като разбрах, че не мога да свалям еленовата кожа. В крайна сметка, щеше да е изключително забавно да я надяна на някой пътуващ монах и да се промъкна обратно в Уиндзор, докато тлъстият свещеник се опитва да избяга от псетата на краля. Вместо това трябваше да стоя в този двор и да треперя от страх под лъчите на изгряващото слънце. В това време Хенри и обичайната банда подлизурковци, които го следваха навсякъде, седяха на седлата си, отпиваха от чашите си с греяно вино и ме оглеждаха, сякаш бях някакъв трофеен елен или пък граблива лисица.

Когато копелетата най-после решиха, че са готови за тръгване, двама ловци ми нахлузиха някакъв чувал на главата, приклещиха ме между конете си и ме поведоха извън замъка. После прекосихме малкото градче и се озовахме на някаква широка поляна, покрита с роса, в чийто далечен край се издигаше любимата гора на Хенри.

— Тичай, мастър Шалот! — посочи ми натам един от ловците, махайки чувала от главата ми. — Кралят се съгласи да ти даде един час преднина. После ще чуеш изсвирването на рога и лая на кучетата.

Аз погледнах към спътника на мъжа и бързо си дадох сметка, че е лош човек. После отново се обърнах към първия ловец и се взрях в суровото му, потъмняло от слънцето лице.

— Какво мога да сторя? — попитах го шепнешком. — Това е против закона, против всички правила и обичаи!

Онзи поклати глава.

— Не си нито първият, нито последният, който участва в тази игра.

— Но какво мога да сторя? — настоях аз.

Мъжът се наведе към мен.

— Тази гора принадлежи на краля — рече ми тихо той, — а това значи, че тук се слуша неговата дума. Последният клетник се обеси. Едно ще ти кажа — каквото и да правиш, не позволявай на кучетата да те хванат! В противен случай ще те разкъсат на парчета — ловецът ме стисна за рамото. — Бягай! — добави той. — Бягай като вятъра! И не се опитвай да се скриеш — кучетата вече са те подушили, а те никога не забравят миризми.

След тези думи добрият човечец обърна коня си и последван от спътника си, препусна надалеч от мен. И така, аз останах сам и се разтреперих като лист. После вдигнах очи и си дадох сметка, че небето е станало наситеносиньо, а слънцето вече припича доста силно. Изобщо — прекрасна лятна утрин. До слуха ми достигаше гукането на гривяците и скрибуцането на скакалците в тревата. В такъв ден на човек би му се искало да вземе някое хубаво момиче, една кана с бяло вино и две чаши и да излезе на разходка из поляните, а после да седне на брега на някое поточе и да лови пъстърва с ръце. Но разбира се, на Шалот не му се полагаше подобно нещо! О, не! В този чуден ден Шалот трябваше да умре! И така, аз направих онова, което винаги правех, когато попаднех в подобна безизходна ситуация — строполих се на колене и се разревах като някое бебе. После отправих една гореща молитва към Божията майка, като не пропуснах да й напомня, че макар да съм грешник „по-малко съм грешил, отколкото грешили са към мене“^[2]. (Да, това е поредният израз, който Уил Шекспир е заел от мен.)

После, разбира се, хукнах като заек през тревата, насочвайки се право към тъмната редица дървета. Скоро виното се изпари от главата ми и острият ми ум започна да щрака. (Извинете, но ще трябва да изчакате един момент, тъй като виждам, че капеланът ми се киска. Малкият пръдльо най обича да слуша истории, в които на стария му господар му се налага да бяга, за да си спаси кожата. Да, просто ще вдигна бастуна си и ще перна тази купчинка миши изпражнения през пръстите. Ха така! Това трябва да го научи на уважение към по-добрите от него.)

Та когато стигнах до дърветата, аз спрях и се вгледах в пътечката, която лъкатушеше през гората. За миг се изкуших да нагазя в храстите, но това щеше да е глупаво. Трънаците щяха да се оплитат в глезените ми и да дерат краката ми и по този начин да ме забавят. И така, аз продължих да навлизам все по-навътре и по-навътре в тъмната гора, отчаяно търсейки място, където да се скрия от смъртта, която скоро щеше да тръгне по петите ми. Прецапах през куп поточета и прекосих не една и две горски поляни, без да попадна на подходящо скривалище. Все пак това беше ловният резерват на Хенри, където едва ли можех да се натъкна на някое селце, усамотено стопанство или пък на някоя дърварска или въглищарска колиба. Да, бях съвсем сам и макар че сърцето ми биеше лудешки, а краката ми вече едва ме държаха, не ми оставаше друго, освен да продължа да тичам. По някое време се добрах до някаква поляна и тъкмо бях стигнал до средата й, когато насреща ми изскочи конник. Аз вдигнах очи към него и тутакси паднах на колене. Реших, че вече съм мъртъв и съм попаднал в пъкъла. Ездачът — адско създание с черни дрехи, черна маска на лицето и огромни еленови рога на главата — седеше върху гърба на грамаден черен кон, който въртеше очи и риеше покритата с мъх земя.

— Да не си направил и крачка повече! — извика той.

— Нямам такова намерение, кълна се! — изскимтях аз, взирайки се напрегнато в зловещото привидение.

— Аз съм Ловеца Хърн — продължи съществото с приглушен глас. — Защо си се разтичал из гората ми?

— Защото иначе ще умра! — изпищях в отговор аз. — Големия звяр ме преследва!

После измерих разстоянието помежду ни и за момент се зачудих дали да не се опитам да сваля конника от коня му — независимо дали беше яздено от призрак, или не, животното си изглеждаше съвсем истинско. Ако го сторех, можех да стигна до най-близкото пристанище, преди Хенри да се е усетил. Ловеца обаче явно прочете мислите ми, тъй като изпод наметалото му тутакси се появи арбалет и над главата ми профуча стрела.

— Нито крачка повече!

И така, аз се отпуснах на земята, приседнах на пети и се примолих:

— Помогни ми!

Щом чу това, ездачът хвърли на земята някакъв чувал, обърна коня си и препусна обратно по горската пътека. Аз го изчаках да се отдалечи, след което запълзях към чувала, смеейки се през сълзи. В момента, в който развързах въжето, с което беше пристегнат чувала, нещо одраска ръката ми. И така, аз бръкнах вътре и извадих оттам един дълъг лък, изработен от яка тисова дървесина, и един колчан с шест стрели, завършващи с гъши пера. Освен това в чувала имаше една маска със закрепени от двете й страни еленови рога, няколко курабии, поръсени със захар, и един малък мях с вино. „Какво пък — казах си аз, — на харизан кон зъбите не се гледат!“ Независимо че благодетелят ми беше Ловеца Хърн, все пак бях получил отговор на молитвите си!

За известно време аз просто се взирах в съдържанието на чувала. После погълнах курабиите, изпих виното от меха и се зачудих какво да предприема по-нататък. „Защо ли тъкмо Ловеца Хърн откликна на зова ми за помощ?“ — запитах се аз, а след това си припомних легендите, които се разказваха за тази митична фигура. Предполагаше се, че благодетелят ми всъщност е духът на някакъв ловец, несправедливо обесен в Уиндзорската гора преди стотици години, който все още витае из лобното си място, придружаван от призрачни хрътки и дяволски ездачи.

Аз си поех дълбоко дъх, опитвайки се да успокоя сърцето си и да прочистя ума си. Естествено, Големия звяр беше суеверен като някоя дърта циганка и аз много добре знаех какво е имал предвид анонимният ми благодетел. Храната и виното трябваше да ми помогнат да си възвърна силите, докато маската с рогата, дългият лък и колчанът със стрели щяха да ми послужат да се превърна от Роджър Шалот в Ловеца Хърн.

И така, след като се уверих, че в меха не е останала и капка вино, аз го напъхах обратно в чувала заедно с парчето вълнен плат, в което бях намерил курабиите, и хвърлих всичко в храстите. В следващия момент ветрецът донесе до слуха ми проточения зов на ловджийски рог и гръмкия лай на кралските ловджийски кучета. Ловът явно започваше, но кой ли щеше да бъде ловецът?

В този момент аз вече бях убеден, че ще успея да се измъкна, така че уверено се затичах през гората. После прекосих някакво поточе, а когато се изкатерих по отсрещния бряг, забелязах, че ръцете и краката ми са целите омазани в кал. Вярно, че Хенри ми беше забранил да свалям еленовата кожа, но не беше споменал дали мога, или не мога да я покривам с разни неща. И така, аз скочих обратно в потока и загребвайки с цели шепи, започнах да се мажа с кал. Когато приключих, вече приличах на някакъв горски дух, бягащ сред гъсталака. Лаят на кучетата зад гърба ми се засилваше все повече и повече, но междувременно страхливецът Шалот беше заменен от хитреца Шалот.

В следващия момент дърветата свършиха, така че аз се изкатерих по едно стръмно възвишение и клекнах в храстите на върха му. Най-накрая двете псета от ада изскочиха от гората като стрели, а после спряха в подножието на хълма, за да подушат въздуха и да се ориентират накъде съм тръгнал. Забелязах със задоволство, че ако не друго, калта поне ги бе объркала. Имайте предвид, че независимо от кривогледото си око някога аз бях отличен стрелец, така че в онзи ден просто се приближих до ръба на склона, заредих една стрела в лъка и уверено опънах тетивата. После се съсредоточих върху едва доловимия ветрец, който галеше бузата ми. Въздухът почти не трепваше. Преди да продължа, искам да ви кажа, че обичам животните, а пък кучетата и конете са ми особено симпатични, но с двете грамадни ловджийски кучета на Хенри нямах друг избор, тъй като гадините заплашваха да ме разкъсат на парчета. И така, аз си поех дълбоко дъх и пуснах тетивата. Стрелата полетя право напред и в следващия момент се заби дълбоко в гърлото на единия от песовете. Кучето подскочи във въздуха и падна на една страна. Другото нададе разярен вой и хукна към мен. Аз заредих още една стрела. Вече изобщо не ме беше страх. Единственото ми съжаление беше, че вместо Хенри към мен идва някакво клето псе. Пуснах тетивата, но кучето тичаше твърде бързо и стрелата прелетя над главата му. В този момент от гората започнаха да излизат още кучета. Аз взех още една стрела, прицелих се и я забих право в разлигавената уста на животното. То тутакси залитна, а после се строполи на земята и се изтърколи надолу по склона. Останалите кучета усетиха, че нещо не е наред, и се засуетиха в подножието на хълма, а пък ловецът, който ги придружаваше, страхливо се взря в привидението, застанало на върха.

— Аз съм Ловеца Хърн! — изревах аз с приглушен от маската глас.

Ловецът си изпусна камшика и удивено ме зяпна. Аз заредих още една стрела в лъка си и я изстрелях право в рамото на копелето. После скочих на крака, изтанцувах някакъв смахнат танц и изчезнах зад храстите. Какво повече да ви кажа? Мор и Смърт бяха мъртви, а единият от ловците — ранен, така че ловът просто нямаше как да продължи. И така, аз весело тръгнах да се връщам по стъпките си, а да не говорим как се зарадвах, когато в края на гората зърнах шеметно високите стени на замъка Уиндзор.

Преди да вляза в селцето, аз си свалих маската и заедно с лъка и стрелите я скрих в някакъв храсталак. После се измих от калта в едно близко поточе и макар отвътре да ликувах, спокойно продължих към замъка. Уличните търговци удивено ме проследяваха с поглед, но аз не им обръщах внимание. Шамбеланите и слугите ме зяпаха така, сякаш са видели призрак. Когато най-накрая се добрах до двора, от който бях тръгнал, наредих да ми донесат чаша херес и паница задушено месо, а после седнах до една от пристройките и, топлен от слънчевите лъчи, се наядох до насита.

Минаха няколко часа и на мен ми стана малко хладно. От ловната дружина обаче нямаше и следа, така че аз се наметнах с един плащ и тръгнах да се разхождам из двореца. Слуховете за избавлението ми вече бяха обиколили кралския двор, така че макар предния ден всички да бяха настроени срещу мен, сега никой не ме закачаше. И така, аз се върнах в кулата, но стълбището, водещо към стаята ни с Бенджамин, все още беше пълно със стражи. За момента реших да не насилвам повече новопридобитата си власт, но поне разбрах, че мистериозният ми благодетел не е бил господарят ми. После отидох в кухнята, където с лекота накарах някакъв ужасѐн готвач да ми даде още ядене и пиене, и накрая отново се заех да обикалям наоколо.

Онзи ден беше доста важен за мен и то не само защото през него успях да избегна гнева на Хенри, ами и защото щеше да се окаже, че е доста тясно свързан с кървавите загадки, които двамата с Бенджамин се опитвахме да разрешим. Та трябва да съм бил в някой от облицованите с ламперия коридори на главната кула, когато пред погледа ми изведнъж се появи някаква голяма картина в рамка, на която беше изобразена майката на Големия звяр. Аз се приближих до картината и се взрях в изящното, снежнобяло лице на Елизабет Йорк и в прочутата й златиста коса, прибрана под украсена със скъпоценни камъни шапчица. Зад нея бяха изрисувани останалите членове на семейството й, които обаче не можеха да се различат, тъй като с времето картината освен че беше потъмняла, се беше и покрила с дебел слой прах. (Това само може да ви подскаже какво беше отношението на Хенри към роднините му! Големия звяр не го беше грижа нито за майка му, нито за баща му, а когато пълномощниците му, предвождани от Кромуел, започнаха да рушат манастирите и църквите, той буквално изрови прабаба си от земята, оставяйки ковчега й на произвола на всеки преминаващ злодей. За щастие, години по-късно аз се намесих, убеждавайки Елизабет да премести останките в приличен ковчег и да ги погребе наново.)

В следващия момент си придърпах едно столче и нетърпеливо се покатерих върху него, за да обърша праха от картината, тъй като забелязах, че на заден план, играещи си сред някакво поле, бяха изобразени двамата братя на Елизабет, тоест принцовете от Тауър. Естествено, мислех си, че картината може да ми разкрие нещо, но за съжаление, докато я разглеждах, столчето се прекатури и аз се строполих на пода. Падайки обаче, закачих ръката си в някакво скрито лостче в ламперията, при което тя се измести навътре, разкривайки пред очите ми тайна стая. Аз предпазливо се огледах. Наоколо нямаше никого, така че се осмелих да вляза в помещението, но не преди да подпра вратата със столчето.

Стаичката, в която се озовах, беше цялата покрита с плесен. Аз присвих очи и забелязах, че вътре има една маса, един стол, а в далечния край — и някакво ниско легло. После протегнах ръка към масата и напипах свещ и огниво. След известни мъки успях да запаля свещта и стаята се окъпа в светлина. Един Господ знае какво съм очаквал да видя, но истината е, че открих само някакво глинено гърне, няколко парцала върху леглото, една мръсна оловна кана и останките от някаква чаша, която очевидно беше паднала от масата. Макар и не скоро, стаята изглеждаше като да е била обитавана. И така, аз духнах свещта, излязох в коридора и тихо върнах тайната врата на мястото й.

Тъкмо се канех да продължа с разходката си, когато до слуха ми достигна слабото изсвирване на ловджийски рог. Аз тутакси изтичах навън и се постарах да заема същото място, на което бях стоял, когато кралят ме беше заплашил. После си поех дълбоко дъх, опитвайки се да успокоя силно туптящото си сърце, и се приготвих да посрещна Хенри и хората му, които — целите опръскани с кал и доста унили — тъкмо влизаха в двора. Щом спряха, Големия звяр скочи от коня си и нареди раненият ловец да бъде отнесен в лечебницата, а труповете на двете ловджийски кучета — положени в параклиса. После се заклатушка към мен, а дружките му с техните изопнати от напрежение лица и бдителни очи се скупчиха зад него.

— Значи пак успя да се измъкнеш, а, Шалот?

— Да, твое величество.

— И как го направи? — Големият звяр навря лицето си в моето.

Преструвайки се на много стреснат, аз отворих уста да отговоря, но после я затворих и въздъхнах.

— Знаеш ли какво се случи с кучетата ми? — излая кралят.

Аз страхливо поклатих глава.

— А с ловеца ми?

В този момент ми се стори уместно да изхлипам.

(Веднъж Кит Марлоу ми каза, че от мен можело да излезе чудесен актьор. Истина е — бях в състояние да променям настроенията си изключително бързо, а през онзи ден в Уиндзор го правех просто светкавично!)

После коленичих на калдъръма пред Големия звяр, което между другото беше отлично хрумване, тъй като Хенри обожаваше да гледа как хората се унижават пред величието му.

— Какво има? — изрева кралят.

— Няма да ми повярваш, твое величество! — аз сграбчих ботушите му и страхливо погледнах нагоре. — Онова, което видях, беше направо ужасно! Кошмарно видение от ада!

О, да, стрелата ми улучи право в целта! Големият, тлъст Хенри беше суеверен като последен циганин!

— Слушам те — излая Хенри.

— Всичко се случи в гората, твое величество. Тъкмо тичах през храсталаците и си мислех, че с плиткия си ум и голямата си уста сам съм си навлякъл тази съдба…

— Когато? — нетърпеливо попита Хенри.

— Когато иззад дърветата изскочи някакъв конник. О, твое величество, не можеш да си представиш колко ужасен беше! Очите на черния му като катран кон светеха подобно на живи въглени, сбруята му беше направена от огън, а седлото — от човешка кожа — аз замълчах, за да постигна по-голям ефект. — Толкова се уплаших, твое величество, че припаднах от страх.

Хенри се наведе към мен.

— А после какво стана?

— Когато дойдох на себе си, видях, че конникът е слязъл от коня си и се е надвесил над мен. Беше така висок, така тъмен и страшен, че… Само от твое величество съм се плашил повече — добавих с треперещ глас.

Хенри ми се усмихна доволно и аз си дадох сметка, че съм на прав път.

— И какво ти каза този зловещ дух? — попита кралят.

— Че се казвал Ловеца Хърн! — извиках аз. — Гласът му беше като твоя — величествен и внушаващ ужас, бумтящ като топовен гърмеж в разгара на някоя славна битка…

— А как беше облечен? — попита кралят.

— Носеше черни дрехи, от главата му стърчаха грамадни рога, а в ръцете си носеше толкова огромен лък, че само някой като твое величество би могъл да опъне тетивата му.

— Какво ти каза духът? — извика някой.

Хенри се обърна и гневно изгледа хората си.

— Отговори на въпроса, Шалот — рече той и ме почеса по тавата, сякаш бях някое от псетата му.

— „Аз съм Ловеца Хърн — повтори привидението, — а ти, Шалот, си долен боклук и заслужаваш да умреш, задето оскърби краля. Въпреки това аз дойдох, за да ти окажа голяма милост и да ти съобщя, че няма да умреш днес.“

— Продължавай! — изсъска Хенри.

Аз вдигнах поглед.

— „В замяна на това ще се превърнеш в най-верен слуга на моя любим крал на Англия — заяви Хърн — и ще му помогнеш да се освободи от грижите си.“

Усмивката на Хенри вече стигаше от ухо до ухо.

— Продължавай! — настоя той.

— Ами това е — сега трябва да ти служа до края на дните ти.

— Ловеца не ти ли обеща нещо? — настоя Големия звяр, сякаш беше дете, опитващо се да си изпроси още сладкиши.

— Невиждана слава за теб, твое величество — отвърнах аз. — Освен това — здрав син и множество потомци. Разбира се, помолих духа за някакъв знак…

— И? — попита Големия звяр.

— „Не ти ли дадох вече? — отвърна ми Хърн. — Нима не те спасих от потната треска в Лондон?“

(Страхотно попадение! Като се има предвид колко възклицания и многозначителни кимания от другарите на Хенри успях да изтръгна с него, смея да предположа, че Уил Шекспир ужасно щеше да го хареса.)

Кралят стисна долната си устна с дебелите си пръсти.

— Така си е — промърмори той. — Аз също чух за това. Е, продължавай!

— „Ще те спася от това преследване — обеща ми Хърн. — Разбира се, не мога да посегна на любимия си Хенри, но ще накажа онези, които посяха тази идея в главата му. Предай на краля, че когато въздам справедливост, въпросът ще бъде забравен“ — аз вдигнах поглед, позволявайки на Големия звяр да види сълзите ми. — После просто продължих да тичам, твое величество. Междувременно явно съм изпаднал в нещо като транс, тъй като в един момент още чувах лая на кучетата зад гърба си, а в следващия се озовах в покрайнините на Уиндзор. Ужасно съжалявам — добавих аз, при което гласът ми трепна просто великолепно — за смъртта на ловните ти кучета.

След тази тирада аз се взрях в очите на Големия звяр, който все още клечеше до мен, почесвайки се по брадичката. Кралят определено се съмняваше в думите ми, но от друга страна, какво можеше да стори?

— Освен това спечелих облога ни, твое величество — прошепнах.

Хенри стана и хващайки ме за рамото, ме изправи до себе си.

— Ние също видяхме Ловеца Хърн — заяви той. — Изглеждаше точно по начина, по който го описа ти, и стоеше на върха на някакъв хълм — кралят щракна с пръсти и един от ловците тутакси му подаде три стрели. Хенри ги вдигна. — Досега не бях виждал такива стрели — отбеляза той. — Красиви, със стоманени върхове… — той хвърли стрелите обратно на ловеца и без да се обръща, изрева: — Норис! Помниш ли кесията със злато, която спечели от мен, докато играхме хазарт снощи? Е, тя вече е на Шалот. Дай му я!

Червенобрадият Норис излезе напред и сърдито ми подаде наградата. Вероятно именно той стоеше зад идеята в този ден дружината да не преследва някой дърт глиган, на който вероятно щеше да му се понрави да потича из гората, ами клетия стар Шалот. Големия звяр ме потупа по рамото.

— Моят предан, предан Роджър! — рече той.

Аз отново долових недоверие в гласа му, но после кралят ме пусна да си ходя и аз се върнах в стаята ни с Бенджамин. Когато ме видя, господарят ми ме прегърна, а после ме отдалечи от себе си и ме огледа от глава до пети.

— Нараниха ли те, Роджър? Чух какво се е случило — той вдигна ръка. — Не, не ми отговаряй сега. Ще почакам.

След тези думи Бенджамин отиде до вратата и извика на слугите да ни донесат няколко кофи с гореща вода. После господарят ми изчака да се потопя дълбоко в коритото за къпане и да взема в ръка чаша херес, и чак тогава продължи с разпита си.

И така, аз му разказах всичко, което се беше случило. От време на време той се приближаваше до вратата, за да се увери, че никой не ни подслушва, а когато приключих, тихичко подсвирна.

— Но кой беше тайнственият ти благодетел? — попита ме Бенджамин.

— Представи ми се като Ловеца Хърн — отвърнах — и както можеш да се досетиш, аз също ще поддържам тази версия!

След като се изкъпах, очите ми натежаха за сън, но въпреки това аз си облякох новите дрехи, изпратени ми от Хенри, и слязох в голямата зала, където ме посрещнаха с бурни овации. После разни непознати започнаха да идват при мен, да ме тупат по гърба и разпалено да ми обясняват какъв чудесен човек съм. Вече целият дворец беше чул новините и хората нямаха търпение да узнаят нещо повече за Ловеца Хърн. Аз, разбира се, с радост им разказвах историята си, разкрасявайки я навсякъде, където беше възможно. През това време току улавях злобния поглед на Големия звяр, но пък се чувствах в безопасност — макар да беше озадачен, кралят очевидно не намираше отговор на въпросите си. По-късно, след като вече бях напълнил стомаха си с вино, а кесията си със злато и сребро, аз последвах Бенджамин в стаята ни с несигурни стъпки. Там, седнал на леглото и стиснал някаква голяма кожена торба между краката си, ни чакаше Агрипа.

— Скъпият чичо изпраща на скъпия си племенник много поздрави — рече напевно той. — Казано накратко, утре трябва да отнесете това злато в Лондон. После, когато камбаната на „Сейнт Пол“ забие за обедната молитва, ще го оставите на стъпалата, водещи към катедралния кръст.

— Значи кралят няма да предприеме нищо, така ли?

— О, кралят ще предприеме всичко. Мястото ще гъмжи от стражи, но разбира се — под прикритие. От десет часа сутринта нататък всички входове към Тауър ще бъдат завардени от стрелци — лицето на добрия доктор се разтегли в крива усмивка. — Негово величество ти има огромно доверие, Роджър. Нали затова те е пощадил Ловеца Хърн — за да помогнеш на любимия му крал да излезе от това затруднено положение…

Аз изпъшках и се отпуснах на едно столче. Тлъстият бърборко отново ме беше хванал в капана си. Ако Ловеца Хърн действително ми се беше явил, на другия ден трябваше да постигна успех. Ако ли не, явно отново щеше да ми се наложи да бягам, за да отърва кожата!