Джули Ан Уокър
Ад на колела (9)

Глава 8

— Хайде! — промърмори Нейт, когато видя на екрана на лаптопа си извлечените от Ози — ъъъ… хлапето предпочиташе термина трансферирани — всички имейли от електронната поща на Григ за последните три години. Доброволно беше поел тежката задача да открие колко често партньорът му, неговият най-добър приятел и единствен довереник, е лъгал него и останалата част от екипа, като е приемал да работи за ФБР.

И сякаш това не беше достатъчно лошо, за да се сложи тъпата черешка върху тортата за този ден, трябваше да дава обяснение и да отговаря пред Шефа.

Какво повече искаше да узнае този човек?!

След като другите си легнаха, двамата обсъдиха внимателно всичко и на Нейт му се наложи да преразкаже всеки отвратителен, зловещ детайл, който си спомняше от не съвсем щастливото време, прекарано в Сирия, за да разберат дали може да има някаква връзка между онова, което се беше случило тогава и това, което се случваше в момента.

О, човече, не беше ли наистина забавно?!

Защото дори и след като бяха минали месеци и той беше разказвал историята достатъчно пъти, за да я предава механично, не успяваше да спре спомена, който мигновено изникваше в паметта му и започваше да изрежда пред очите му мъчителни картини, щом позволеше на ума си да поеме по този път. Това беше всичко, което бе необходимо; само една мисъл за онзи ден и мигом се връщаше в онази мизерна, малка колиба в затънтената част на Сирия.

Пазачите — група от три момчета, които бяха прекалено жестоки, за да бъдат наречени хора и твърде изобретателни в своята жестокост, за да бъдат сравнени с животни, бяха отишли някъде да се напият — каквато бе обичайната им програма — и той най-накрая успя да прегризе евтините въжета, с които бяха вързани ръцете му. Мина през вратата, благодарение на находчивостта си и с помощта на малко груба сила, като в крайна сметка успя, но с цената на три счупени ребра.

Замаян от болка и глад, се довлече през коридора до съседната врата.

Видя всичко толкова ясно и отчетливо, сякаш гледаше блу рей изображение.

Григ лежеше върху онази груба маса. Навсякъде имаше кръв. Прекалено много кръв. И вътрешности. А тази миризма… Мили Боже, разпозна я веднага. Това беше миризмата на един мъртвец, който все още не знае, че е мъртъв.

— Нейт?

При вида на Али, застанала на прага на отворената врата, мигновено се върна в настоящето.

Слава богу!

Ако продължаваше често да мисли за това, наистина щеше да се наложи да се консултира с психиатър, с което Шефа му проглушаваше ушите от известно време. Макар че, ако бъде абсолютно честен със себе си, идеята не беше съвсем глупава. Навремето, когато беше в морската пехота, познаваше много момчета, които бяха принудени от техните командващи офицери да минат през някаква форма на терапия. И макар повечето от тях да бяха протестирали и отишли с неохота, в края на лечението бяха постигнали някакъв баланс и понасяха по-добре ужасите на войната. Така че, да, идеята си я биваше, само дето мисълта да разкаже на напълно непознат какво е сторил го караше да се облива в студена пот.

Прокара лепкава длан по челото си, стана от стола и прекоси бос малката стая. Когато стигна до вратата, осъзна, че току-що се е измъкнал от най-лошия си кошмар, за да срещне най-дивата си фантазия.

Е, почти.

Щеше да бъде най-дивата му фантазия без тънката кремава роба, стигаща до бедрата й, през която успяваше да различи слабия оттенък на… — сини ли бяха? — сутиена и бикините, които толкова красиво покриваха всичко, което някога си беше мечтал да докосне с устни. Почистено от грима, лицето й като на принцеса от Дисни изглеждаше още по-невинно, а косата й около него беше влажна, малки мокри кичурчета бяха полепнали по бузите и челюстта й.

Боже, не можеше ли просто да се строполи мъртъв на място и да се приключи с това?!

— Али? Какво има? — едва успя да попита, преди да започне да точи лиги като куче. Кой знае защо температурата в стаята се покачи с десет градуса.

— Може ли да поговоря с теб за минутка? — Тя се взря в него, цялата сладост и светлина.

— Разбира се. — Нейт понечи да излезе в коридора, но тя го спря като сложи ръка на рамото му.

Нямаше да си спомня как се беше вкопчила с нокти в същата тази ръка, когато достигна кулминацията си през онзи ден на плажа. О, по дяволите, не! Категорично нямаше да си спомня за това.

Мамка му! Сега това беше всичко, за което можеше да мисли.

— Лично? — Тя погледна крадешком по коридора към затворената врата на Беки.

Не, не, не. Не! Безкрайно лоша идея.

— Ъъъ, естествено. — Отстъпи крачка назад и задържа вратата широко отворена, като тайно огледа стаята, за да се увери, че не е оставил нещо нежелано да лежи наоколо, като например снимката, която обикновено пазеше скрита в нощното си шкафче. Онази, която Григ бе щракнал лятото, преди да умре. На нея златистата коса на Али бе подхваната от лекия бриз, идващ от океана; младата жена се смееше с отметната назад глава. Онази, която Нейт бе гледал толкова често, че краищата й бяха започнали да се огъват.

За щастие, тя все още беше заровена в най-горното чекмедже на нощното му шкафче, под някакви капки за кашлица, носни кърпички и един роман на Джордж Гришам с много опърпани ъгълчета.

След един последен поглед надолу по коридора той тихо затвори вратата и се оказа сам с Али в спалнята си. При мисълта за това слабините му се напрегнаха. Не беше добре. Изобщо не беше добре.

Много странно как пулсът му биеше равномерно като метроном, докато се намираше на сантиметри от наркобарон, джихадист или неприятел, но се втурваше да препуска лудо в мига, щом останеше насаме с тази дребна, нежна жена…

— Какъв е проблемът, Али? — Надяваше се този път да получи отговор.

За предпочитане беше да е нещо, което може да се разреши бързо и да се отърве от нея, но точно в този миг погледът му спря върху преплетените й пръсти и някак си, независимо че никога не беше предполагал, че пръстите може да изглеждат секси, му се прииска да ги докосне с устни. Бяха изключително сладки. Толкова малки и тънки — точно като нея — със съвършени, лакирани в розово, нокти. Те практически крещяха: жена! А Господ му беше свидетел, че бе прекарал дълго време без жена. Дяволски дълго време…

— Какво ти каза Далила тази вечер? — попита Али и изви очарователно вежди.

Е, не е ли това удар по топките?! Освен това беше и последното нещо, което изобщо очакваше да чуе.

— Ъъъ…

— Познаваме се от дванадесет години и си мисля, че това беше първият път, когато те чувам да се смееш по този начин. — Тя пристъпи напред.

Опа! Това не беше добре и с всяка изминала минута ставаше все по-лошо. По-лошо? Мозъкът му беше престанал да функционира.

— Ъъъ…

Сега тя стоеше пред него, толкова близо, че можеше да усети меката женствена топлина, която тялото й излъчваше на вълни, и сладкото ухание на орлови нокти от шампоана й, който се смесваше с аромата на сапуна Ейвъри по кожата й.

Откъде идваше това бучене? Нима беше кръвта, втурнала се в главата му?

— Ъъъ…

И какъв беше въпросът? Нейт преглътна и опита да изпълни дробовете си с така необходимия им кислород. Струваше ли му се или стените наистина се приближаваха?

— Това е малко странно, не мислиш ли? — попита тя.

Да, всичко това е много, много странно. Странно е, че тя е тук, в Чикаго. Странно е, че я преследва някакъв шпионин. Странно е, че Григ я беше поставил в тази ситуация. Странно е и че тя стоеше полугола в спалнята му. В неговата спалня.

Странно е, че тя го гледаше умолително, вместо да го гледа както мишката — гладния ястреб. Да не споменаваме факта, че самият той се чувстваше много, много странно. Сякаш всеки момент щеше да припадне. Бам! Нокаут! А не искаше ли да й покаже що за мачо е наистина?

— Али…

— Какво?

Да, какво? Какво се канеше да й каже? Махай се, може би? Съблечи се? Това беше много по-вероятно.

— Нищо. — Просто поклати глава.

— Ще си играем отново на „силен, красив, мълчалив“? — поинтересува се тя и наклони глава закачливо.

— Красив?

Намираше го за красив? Вероятно не трябваше да се изненадва толкова. Не беше Брат Пит, но не беше и Квазимодо.

Тя сви рамене.

— Разбира се. Знаеш ли, че си… невероятно секси, или не го осъзнаваш?

Така ли? Може би някога, преди години, когато беше млад и безгрижен, и все още не познаваше света. Но не и сега. Не и след годините, прекарани в борба със стихиите. Не и след товара, който носеше на плещите си заради онова, което бе принуден да направи преди три месеца. Чувстваше се като старец.

— Леле! — Тя поклати глава, явно изненадана. — Ти май наистина не го осъзнаваш, нали?

— Да осъзнавам какво?

— Това, че си красив.

— Красив? — Добре, сега вече знаеше, че го занася. Вероятно би могъл да приеме „хубав“. Понякога жените бяха странно удивителни, когато намираха за привлекателни някои черти в лицето на един мъж. „Невероятно секси“ му звучеше доста преувеличено. Но „красив“? Хмм, няма начин.

— Да. — Тя притисна език към вътрешната страна на бузата си. Очите й блестяха весело, когато се наведе към него: — Мъжете също могат да бъдат красиви.

Той се засмя, макар че трябваше да се вземе в ръце. Стисна длани зад гърба си и скръцна със зъби от усилието да не се пресегне и да я докосне. Само ден и вече бе размътила мозъка му. И сега, застанала толкова близо до него, особено когато повдигна ръка към лицето му?… Е, това накара всяка съзнателна мисъл да умре още в зародиш. Всяка една клетка в тялото му се фокусира — с голямо Ф — върху усещането от допира на сладките розови връхчета на пръстите й.

— Нейт?

Когато произнасяше името му така, беше способен да завладее целия свят.

— Ммм.

— Ти току-що се засмя.

— От време на време го правя.

Смееше се непрекъснато, когато Григ беше жив. Това досадно копеле полагаше големи усилия, за да го накара да се превива от смях. Естествено, Али не би могла да знае това. Всеки път, когато тя се намираше около него, той се концентрираше толкова силно върху себе си, за да не направи някой гаф, че всеки опит да покаже чувството си за хумор беше немислим. След смъртта на Григ желанието за смях го изостави. Беше отлетяло, заедно с последния дъх на приятеля му. Но в Али имаше нещо, което го караше да се чувства… по-леко. Смееше ли да го признае? Може би дори малко щастлив?

— Нейт?

Забрави! Когато произнасяше името му така, можеше да завладее не само света, а цялата шибана галактика.

— Да?

— Докосвам те.

Нямаше никакво съмнение в това. Бейзболната бухалка, която се опитваше да скрие зад ципа на панталона си, беше достатъчно доказателство.

— Забелязах.

— Не се отдръпваш надалеч. Не действаш така, сякаш съм носител на двойна смъртоносна зараза от хепатит и бубонна чума.

Двойна смъртоносна зараза от… Нейт само поклати глава и с мъка потисна усмивката си. Тя беше просто очарователна. Без съмнение. И да, топлото чувство, което бавно се просмукваше във вените му, можеше да бъде само щастие. Спомняше си усещането… смътно.

— Какви ги бръщолевиш пак, жено?

— Говоря за факта, че не обичаш да те докосвам. — Луда ли е? — Не ти харесва, когато те докосвам, нали? — попита Али.

— Никога не съм казвал нещо такова — процеди през зъби, тъй като в момента ръцете й галеха раменете му. Възможно ли беше човек да изпитва щастие, докато го убиват?

— Тогава защо винаги правиш всичко възможно, за да избегнеш всякакъв физически контакт с мен? Познаваме се… понякога ми се струва от цяла вечност. Ти си като втори син за родителите ми. Грабваш майка ми и я прегръщаш, а тя се кикоти, разрошвайки косата ти. Дори онази странна мъжка комбинация от ръкостискане и прегръдка, която разменяте с баща ми, доказва, че не си алергичен към човешки контакт. Ами с Григ. Прегръщахте се толкова често, че мама понякога ви наричаше сиамските близнаци на военноморските сили, защото изглеждахте така, сякаш раменете ви са сраснали едно за друго. А всичко, което получавам аз, е леко кимване. Какво значи това? Защо се извръщаш настрани, когато се разминаваме в коридора?

За един кратък миг се замисли дали да не я излъже, защото имаше толкова много горчиви истини, които не можеше да й каже, толкова много въпроси, които му бе задала, на които в никакъв случай не можеше да отговори. Но този не беше един от тях. Така че… трябваше да й признае.

— Харесва ми твърде много.

— Какво? — Тя сбърчи очарователно носле.

— Докосването ти. Харесва ми твърде много.

По дяволите, сега щеше да се отдръпне от него, за да избегне физическия контакт. Което всъщност беше много добре. В края на краищата, беше просто мъж, а когато тя беше толкова близо до него — да не говорим, когато го докосваше — контролът върху желязното му самообладание ставаше слаб, в най-добрия случай. И напълно изчезваше — в най-лошия.

— Харесва ти твърде много? Какво означава това? — Деликатно извитите й вежди рязко подскочиха.

Боже! Жената обикновено не загряваше бавно, но тази тема изглежда беше адски трудна за възприемане. Вместо да й обяснява, просто се наклони леко напред, за да й позволи да усети неопровержимото доказателство, напиращо в панталона му.

Господи, мили Боже! Това беше ад. Или рай. Не беше сигурен. Ако пенисът му можеше да говори, щеше да започне да крещи възторжено „Алилуя“.

— О! — Красивите й очи се разтвориха широко.

О! беше точно. На госпожица Морган най-после й просветна.

— Да, сега изясниха ли ти се нещата?

Всеки момент, всеки момент щеше да отскочи назад и да го дари с онзи поглед, който бе усъвършенствала през годините. С присвити очи, стиснати устни и леко наклонена настрани глава, сякаш току-що е изпълзял изпод най-близкия слузест камък.

Всеки момент…

— Ти ме желаеш? — попита тя невярващо.

— Бих казал, че това несъмнено е очевидно.

— Но ти не ме харесваш! — Необяснимо защо, тя все още се притискаше към пулсиращата му, болезнена ерекция.

Не я харесва? Луда ли е?

— Разбира се, че те харесвам, Али. — Преброи до десет, после изрецитира наум състава на отбора „Сент Луис Кардиналс“ от 1998-ма. С течение на годините бе установил, че това е психическият еквивалент на студен душ.

— Не, не. — Тя категорично поклати глава.

— Али… — Осъзнаваше, че в момента изразът му е на един измъчен човек. — Всички доказателства сочат обратното.

Добре, изпитаният трик с изброяването на „Кардиналите“ тази вечер не проработи.

Охо! Познаваше погледа, който му отправи сега. Беше един от онези, от които Григ често се оплакваше — пресметлив и хитър. Нещата изобщо не вървяха на добре.

— Тогава защо беше толкова… толкова невъзпитан и груб през всичките тези години? — попита го невярващо. — Защото ме желаеш?

Невъзпитан и груб? Никога не е бил невъзпитан и груб. Беше благороден и почтен. Исусе! Не можеше ли да направи разликата?

Решавайки, че Али няма да помръдне, освен ако не я подкани, той се опита да я отблъсне. Със светкавичен рефлекс младата жена заключи тънките си ръце около врата му и се вкопчи в него като мида върху корпуса на самолетоносач.

— Али! — предупреди я той и стисна зъби, тъй като болката, която пулсираше в панталона му беше жестока. И ставаше все по-зле с всяка изминала минута. Или може би по-добре? Господи, вече не беше сигурен. Мозъкът му едва функционираше, което всъщност беше доста впечатляващо, като се има предвид, че в момента почти не се кръвоснабдяваше. — Отдръпни се.

— Не и докато не ми отговориш — заяви тя, вдигайки предизвикателно малката си, остра брадичка.

Търпението му се изчерпа, заедно със самоконтрола.

— Да, дявол да те вземе! Да, това е причината, заради която те държах на една ръка разстояние. Защото всеки път, когато се доближа до теб, единственото, което искам да направя, е да те съблека, да те тръшна на най-близката хоризонтална повърхност и да се потопя дълбоко в теб, докато не започнеш да се гърчиш под мен като червей на кукичка и да ме молиш да не спирам. Това е! Сега доволна ли си?

След този безчувствен и вулгарен изблик, Нейт очакваше от Али безброй неща, но зашеметяващото усещане на устните й, разтворени срещу неговите, със сигурност не беше едно от тях.

О, човече!

Езикът й! Сладък и гъвкав, се стрелкаше навътре и навън, отново и отново. И го ближеше и галеше, карайки го да изгуби ума си.

Най-дивите му фантазии нямаха нищо общо с реалността. При цялата си сурова и груба похот, изобщо не губеше време да целува Али в мечтите си и обикновено прескачаше до наистина горещите сцени. Което, едва сега разбра, беше голяма грешка. Огромна! Защото дълбоките целувки на Али бяха най-еротичното нещо, което някога бе преживял. Това значеше нещо, като се има предвид, че беше изгубил броя на любовниците, които бе имал през годините. А някои от тях имаха в ръкава си доста трикове, нови дори за него.

Усещането за кожата й… Гореща и гладка като сатен под мазолестите му длани. Робата й се разтвори широко, Али се покатери по него като дървосекач по бор и обви кръста му със стройните си крака. Инстинктивно я улови за бедрата.

Чудесно! Велики Боже!

Ханшът й се задвижи срещу него по най-влудяващия и удовлетворяващ начин.

— Али — Нейт отдръпна уста, дробовете му щяха да се пръснат, — спри!

— Не! — Тя положи низ от мокри целувки по челюстта му, чак до ухото, където се спря, за да го засмуче с горещите си, влажни устни. Очите му буквално щяха да изскочат. — Аз го желая. Ти го желаеш. И двамата сме възрастни, а тази… тази непреодолима химия съществува между нас от самото начало, така че няма какво да ни спре.

За един миг на всички причини, поради които тя не биваше да бъде в ръцете му, им поникнаха крила и те просто отлетяха от съзнанието му. За един чудесен миг остана само усещането за тялото й, движещо се срещу него, ръцете й около раменете му, пръстите й, заровени в косата на тила му, докато кожата му настръхна. Навсякъде.

Преди да осъзнае какво прави, той я зацелува с цялата страст и глад, които се бяха трупали в него още от времето, когато влезе в кухнята на Морганови за първи път през онази прохладна майска утрин и я видя как мята през рамо раницата си „Пърл Джем“.

Спомни си го сякаш беше вчера…

Защото, въпреки повелите на здравия разум — в онзи момент тя беше просто девойка в последния клас на гимназията, а той — двадесет и една годишен мъж — я пожела със сила, която го зашемети. Толкова силно, че когато ги представиха един на друг беше в състояние единствено да се взира в очите й и да примигва. Тогава го беше дарила с най-лъчезарната усмивка и заляла със слънчевия си смях и той бе завладян от… страст. Не вярваше в любовта от пръв поглед, но там и тогава нещо се случи.

Григ моментално разпозна горещия глад, блеснал в очите му, наведе се и му прошепна едно-единствено изречение, което си бе повтарял многократно през годините: Само докосни с пръст малката ми сестра и си мъртъв, задник такъв.

И това беше кофата с ледена вода, необходима в момента на Нейт… Споменът за Григ.

Мамка му! Какво правя?

— Това не може да се случи отново — каза той, докато отстраняваше краката й от кръста си и я остави да стъпи на пода, преди да се отдръпне. Негов ли беше този глас, който звучеше като чакъл под гумите на самосвал?

— Какво? Защо? — премигна Али, вдигайки поглед към него.

Трябваше да се извърне. Не можеше да гледа подпухналите й от целувките устни или зачервените й бузи, знаейки, че е отговорен и за двете.

— Просто не мога.

— Това не е отговор!

— Али, има неща, които не знаеш за мен. — Неща, които се надяваше никога да не узнае…

— Добре. — Тя приближи кожения фотьойл за релаксиране „La-Z-Boy“, който Нейт държеше в ъгъла, и се тръшна в него.

Мили Боже! Бяха в бебешко синьо! Бебешко сини бикини. Младият мъж успя да ги зърне само за миг, преди тя да събере краищата на робата си и да кръстоса крака.

— Значи си гей?

Той се изкашля.

— Ъъъ, наистина ли го мислиш?

Али погледна към издутината зад ципа му и поклати глава.

Да, това е едно голямо противоречие, малка лейди.

— Страдаш от някаква заразна болест? — попита с глава, наклонена така, както когато кредитен инспектор интервюира кредитополучател.

Нещата излизаха извън контрол.

— Не. Али, аз…

— Имаш ли приятелка или съпруга, за която трябва да знам?

— Не, разбира се. Ако само ме…

— Тогава няма абсолютно никаква причина, поради която да не можем да продължим да правим онова, с което току-що се занимавахме.

Тя се изправи, за да превърне думите си в дела и той едва не тупна по задник, когато петата му се закачи в килима. Вдигна ръка, за да я задържи на разстояние, сякаш беше изгладняла дива котка, а не една дребна жена. Една дребна, непоколебима жена. О, да. Познаваше този поглед много добре.

Тук вече губеше битката. Време беше да се откаже от криеницата и да постави картите на масата.

— Али, извършил съм ужасни неща. Непростими неща. Ти не би трябвало да искаш да имаш нещо общо с мен.

— Не. — Тя поклати глава и чертите й се смекчиха.

Господи! Щеше да заплаче, ако продължаваше да го гледа с тези нежни, искрени очи.

— Не знам какво точно си направил и вероятно никога няма да науча, но има едно нещо, което знам: не е срамно да изпълниш дълга си и да направиш онова, което трябва, за да защитиш свободата и живота на хората, които обичаш. Никога няма да успееш да ме убедиш в противното. Никога няма да те видя по-различен от това, което си, Нейт — герой.

Това му дойде твърде много. Исусе! Тя нямаше представа. Нямаше абсолютно никаква шибана представа!

За колко голям герой щеше да го мисли, ако знаеше, че той беше този, който сложи край на живота на Григ?