Сара Адисън Алън
Вкусът на мечтите (9)

Девета глава
Сладолед вместо лек

На другия ден, вторник, Джоузи трябваше да закара майка си на ежегодния благотворителен обяд на Женското баптистко дружество. Преди да тръгнат, реши да позвъни на Клоуи и да провери дали се е посъвзела. Първо набра номера на кафенето в Съдебната палата, но никой не вдигна слушалката.

— Явно не е на работа — каза и прекъсна връзката.

— Според мен още не знаеш да си служиш с това чудо — обади се Дела Лий през отворената врата на дрешника. Днес си беше превързала косата с червения шал на Джоузи и се беше захванала да изпробва всичките й обувки.

— Набрах номера, чух сигнала за свободна линия, никой не вдигна. Според теб къде греша?

— Просто изказах мнение. Много си докачлива.

— Умея да боравя с телефон — гневно измърмори Джоузи и набра номера на мобилния апарат на Клоуи. След няколко позвънявания приятелката й се обади. Ако се съдеше по гласа й, беше в ужасно състояние. Джоузи седна на леглото: — Здрасти. Как си?

— Извинявай за снощи — прошепна Клоуи и гласът й затрепери. — Не предполагах, че ще рухна така, но… аз… безпомощна съм. Не знам как да продължа да живея без него. Толкова страдам, че чак ме боли. Сутринта трябваше да огледам едно жилище, но не можах да отида. Полудявам ли? Струва ми се, че губя разума си.

Джоузи се поколеба и забеляза, че Дела Лий любопитно я наблюдава.

— Чакай ме, идвам веднага — промълви.

Щом затвори, Дела попита:

— При нея ли отиваш?

Джоузи взе сивото си палто, което беше оставила на кушетката, и отвърна:

— Да.

— Вместо да закараш майка си на обяда, така ли?

— Точно така.

— О, малката ми започва да пораства.

— Ти си побъркана! — тросна се Джоузи и излезе, набирайки друг номер.

* * *

Адам видя шалчето върху пощенската кутия едва когато изкачи половината стъпала към къщата.

Предишната вечер се стресна, като видя Джоузи с шала на Джейк, дори се запита дали Клоуи, обезумяла от скръб, не се опитва да сближи бившето си гадже и новата си приятелка. Не, не му се вярваше. Джейк и Клоуи бяха… ами… те бяха почти като семейство. Но ето, че не Клоуи, а Джоузи носеше неговото шалче.

Затова й го отне, после забеляза, че й е студено, и й даде своя шал. Постъпи съвсем логично, нали така?

Голямо чудо, че тя не желаеше да го задържи. Все пак не я разбираше — след като беше влюбена в него, би трябвало да се радва на всяка негова вещ. И защо му го връщаше? Не й беше подарил годежен пръстен, да му се не види! Дали това означаваше, че няма да я види днес? Сърдита ли му беше? Може би, и то с право. Снощи й се беше развикал и, общо взето, се държа доста гадно с нея. Но кипна, като я видя заедно с Клоуи в онзи бардак „Найт Лайт“… после онзи простак я нарече „тлъста крава“ и съвсем го вбеси.

Взе си шала и пусна в кутията писмата за семейство Чирини. Повъртя се и погледна към вратата.

Обикновено Джоузи вече беше излязла да си поговорят.

Той се обърна към алеята. Колата й беше там.

Бавно слезе по стъпалата, изваждайки от чантата си кореспонденцията на Фъргюсънови. Спря и отново се обърна към вратата.

Къде беше тя?

Добре, нищо не му пречеше да си отиде. Тя щеше да продължи да го избягва и може би това беше за предпочитане. После обаче той поклати глава и се върна. Нямаше да й позволи да го пренебрегва. Застана пред вратата и понечи да почука, макар че още не знаеше какво ще каже. Най-добре беше да й се извини, да й каже, че е бил ядосан от друго и затова се е държал така зле с нея.

Можеше и да я попита защо си е внушила, че той крие някаква тайна.

Бе казала, че му личи, сякаш му е написано на челото. През нощта почти не мигна, блъскаше си главата над думите й. Подозираше, че Джоузи знае още много факти, които не споделя с него.

Чу гласове отвътре и ръката му застина във въздуха.

— Уредих всичко. Налага се да изляза, мамо. Необходима съм на някого — каза Джоузи.

— На кого? Кой е заслужил повече грижи от мен? — Гласът явно беше на майка й.

— Една приятелка.

Внезапно вратата се отвори и Джоузи застана на прага.

Изглеждаше уморена, но с тази къдрава коса дори умората не я загрозяваше. И бледността й само подчертаваше невероятните й черни очи. Изглеждаше…

„Добре, де, ще си го призная — помисли си той. — Изглежда красива.“

Щом го зърна, за миг се обърка. Отстъпи крачка назад и Адам се изплаши, че гневно ще затръшне вратата, но в този момент майка й я извика.

Джоузи се поизвърна, после неохотно излезе на стълбите и затвори вратата.

— Здравей, Адам — измънка и сведе поглед, за да закопчае дългото си сиво палто.

Той й подаде шала:

— Можеше да го задържиш.

Тя за миг го стрелна с очи и се изчерви:

— Зная.

Адам извади писмата от кутията и й ги подаде:

— Донесох ти пощата.

Но тя не взе и писмата, само каза:

— Остави ги в кутията, ако обичаш. Ще ги взема, като се върна.

Той се подчини и попита:

— Днес чу ли се с Клоуи?

— Сега отивам при нея. — Тя слезе по стъпалата и забърза по алеята.

Адам се затича, за да я настигне:

— Виж, извини ме за снощи. Бях…

— Сърдит.

— Не. — Той сложи ръка на рамото й. — На теб не мога да се разсърдя.

Джоузи се замисли, сякаш се опитваше да разбере дали е откровен. Взира се в него толкова дълго, че той отдръпна ръката си и промърмори:

— Много мислих за онова, което ми каза снощи. Че крия нещо.

— Казах и че не ми влиза в работата. Извини ме. — Понечи да се обърне.

— Чакай. Защо мислиш, че крия някаква тайна?

— Не знам. Може би съдя по себе си.

— Ти имаш тайна, така ли?

Джоузи се позасмя и поклати глава:

— Вече нямам. — Обърна му гръб и тръгна към грамадния златист кадилак.

Защо не бе прозрял тайната й по-рано? Изминали бяха цели три години. Как не беше разбрал, че е влюбена в него?

— Сигурна ли си, че не искаш шалчето? — провикна се след нея.

— Не.

— Не, не го искаш? Или не, не си сигурна?

Тя се поизвърна и се усмихна. Дъхът му секна.

Почувства странно вълнение, каквото не бе изпитвал много отдавна. Напомняше онова почти неприятно гъделичкане, когато изтръпналият крак се връщаше към нормалното.

* * *

Джоузи се отби да купи готова супа, безалкохолно „Севън Ъп“ и сладолед „Милки Уей“ после потропа на вратата на Клоуи.

Веднага забеляза, че приятелката й изглежда ужасно. Носеше дебел халат, косата й беше разрошена, всяка къдрица изглеждаше така, сякаш от нея излиза тънка струйка дим. Гримът й се беше размазал, под очите й имаше тъмни кръгове.

Джоузи й показа пликовете с покупки и заяви:

— В този живот едно е сигурно — храната оправя положението… докато свърши.

Клоуи се усмихна.

После зарида.

Джоузи влезе и затвори външната врата. Свари чай от коприва, двете отпиха по глътка и единодушно решиха първо да изядат сладоледа.

* * *

Маргарет стърчеше посред дневната и се питаше какво да прави. Беше готова за излизане, но Джоузи се появи и заяви, че си има друга работа. Беше толкова неочаквано, че тя още не можеше да преодолее шока и да се разгневи.

Приятелка, бе казала Джоузи. Налагало се да помогне на приятелка.

Очевидно лъжеше. Тя нямаше приятелки.

Къде бе отишла тогава?

Десет минути след като дъщеря й излезе, на вратата се почука.

— Хелена — обърна се Маргарет към прислужницата, която прекосяваше дневната, — който и да е, кажи, че съм неразположена. Не споменавай, че Джоузи я няма.

Дъщеря й беше длъжна да се грижи за нея. Маргарет го очакваше. Всички го очакваха.

След няколко секунди Хелена застана на прага на дневната:

— Мъж търси вас.

— Нали ти обясних какво да казваш… — Маргарет млъкна и дълбоко си пое дъх. Прислужницата вероятно не знаеше какво означава думата „неразположена“. — Предай му, че не се чувствам добре.

— Той казва, че ще кара вас.

— Да ме кара ли?

— Да, Олдгрет.

Маргарет стана да последва Хелена, но не взе бастуна си — можеше да е някой непознат и не искаше да създава впечатление на немощна старица. Прислужницата отвори външната врата. Маргарет почувства, че й се завива свят, в съзнанието й нахлуха спомени за последния път, когато го беше видяла на верандата си. За миг дори изпита същите усещания — главата й беше замаяна от успокоителните, но те не можеха да притъпят жестокото чувство за празнота и неописуема скръб.

— Роули Пелам! — промърмори и нервно подръпна сакото на жълтия си костюм. — За бога, защо си дошъл?

Той се обърна към Хелена:

— Моля, съобщете на госпожа Чирини, че дъщеря й ми телефонира преди няколко минути и аз й обещах да закарам госпожата на официалния обяд.

— Джоузи ти е позвънила, така ли? — възкликна, после недоверчиво добави: — Накарала те е да й обещаеш?

Всеизвестно беше, че хората от фамилията Пелам рядко даваха обещания, защото знаеха, че нямат право да ги нарушат. Още по-невероятно бе, че Роули е обещал да помогне именно на нея.

Та нали я ненавиждаше!

— Моля, предайте на госпожа Чирини, че отговорът е „да“.

Хелена съвсем се обърка, дори изпадна в паника — не проумяваше защо този човек не говори направо на господарката й.

„Е, нямам избор — каза си Маргарет. — Роули е длъжен да изпълни обещанието си.“ Независимо дали й харесваше, щеше да я закара на официалния обяд, дори това да му струваше живота. Ливия Линли-Уайт щеше да получи инфаркт.

— Хелена, донеси ми палтото и бастуна. Кажи на Джоузи, че като се върна, искам да си поговоря с нея.

Щом излезе на улицата, усети силния вятър. Роули я съпроводи до таксито, а тя непрекъснато се питаше дали съседите я наблюдават. Опита се да се движи както обикновено, но усети, че се накланя към него, сякаш той притежаваше притегателна сила. Навремето бе взела решение и не се беше отклонила от избрания път. Оказа се обаче, че е много по-лесно да няма контакт с Роули, отколкото да е близо до него. Той й отвори вратата на таксито; лицето му беше безизразно. И слава богу, защото Маргарет знаеше, че я ненавижда с цялата си душа. Криво-ляво се настани на задната седалка и той затвори вратата.

Седна зад волана и потегли, а тя с учудване си помисли колко прекрасно и познато е усещането. Бе като да си сложиш удобни домашни чехли. Като да изпиеш чаша хубаво вино. Беше се върнала в най-прекрасния период от живота си.

Втренчи се в тила му. Още щом го зърна, изпита към него необяснимо привличане. Дамите от нейното общество никога не караха колите си. Имаха шофьори или се придвижваха с таксита. Маргарет го видя за пръв път, когато вече наближаваше трийсетте — Роули помагаше на една нейна приятелка да слезе от таксито му. Тя веднага попита:

— Кой е този?

Всички дами, родени в Балд Слоуп, познаваха Роули и с удоволствие я информираха надълго и нашироко за симпатягата със сини очи и червеникава коса. Не бил от тяхната черга, след гимназията отишъл в армията. Наскоро се върнал в градчето и започнал работа в таксиметровата фирма на баща си.

През този ден той срещна погледа й и това бе началото на погледите, изпълнени с копнеж. В продължение на три години почти всеки ден тя освобождаваше шофьора си, после изведнъж се сещаше, че трябва да отиде някъде, и естествено викаше такси. И всеки път идваше Роули. Никога не й се наложи изрично да спомене името му.

Отначало всичко бе съвсем невинно. Той разговаряше и се смееше с нея. Маргарет живееше за тези мигове. Беше самотна, а Роули — добродушен и върлинест младок, се държеше много мило с нея. Тя си даваше сметка, че вината е нейна, нали беше с осем години по-възрастна от него. От друга страна, нямаше намерение да се сближава с младежа. Камо ли да допусне интимност помежду им.

После всичко се промени.

На Бъдни вечер след църковната програма Роули я закара до вкъщи. Прислугата беше освободена за празника и в къщата беше тъмно като в рог. По това време имаха готвачка, камериерка, градинар, шофьор, но дори Марко не си беше у дома. Маргарет вече знаеше за многобройните му любовници. Първия път беше съкрушена. При втората му връзка не я заболя толкова много. След десетата вече й беше безразлично.

Онази нощ погледна тъмната къща и се почувства някак изпразнена. Откакто преди десетина години беше напуснала родния си град, не поддържаше връзка с роднините си. Баща й беше суров човек, вкопчил се в ролята на южняк — аристократ. Семейството му беше загубило всичките си пари по време на голямата финансова криза, но не и гордостта си. Маргарет беше най-голямата от седемте му дъщери и пое грижите за по-малките си сестри, след като майка й почина при раждането на последната. От сутрин до вечер чистеше, кърпеше и переше, защото баща й искаше всичките им познати да си мислят, че може да си позволи прислуга. Не стига, че Маргарет се претрепваше от работа, ами той очакваше от нея да полага грижи за външността си — твърдеше, че красотата й е най-ценното нещо в живота му. Тя се радваше, че толкова я цени, само това й помагаше да издържи непосилния труд. Едва след време, когато той покани на вечеря Марко и накара Маргарет да седне до госта, а после по-малките момичета им поднесоха напитки на верандата и ги оставиха насаме, тя прозря истината — баща й гледаше на нея само като на инвестиция. Щом сестрите й поотраснаха и станаха самостоятелни, той на практика я продаде на мъжа, предложил най-високата цена.

След като осъзна жестоката истина, тя нямаше търпение да напусне този дом.

През онази далечна нощ преди Коледа Роули учтиво й отвори вратата и тя слезе от колата. Спомняше си, че времето беше меко и тревата още беше зелена.

— Лека нощ, госпожо Чирини — каза й той. — Пожелавам ви прекрасна Коледа.

— Лека нощ — едва успя да изрече Маргарет, после гласът й затрепери. Опита се да побегне, но Роули я хвана за ръката. Тя носеше елегантно червено палто с висока яка, червена шапчица и бели ръкавици. Изглеждаше красива, млада и елегантна. Още пазеше този тоалет в една ракла на тавана. Години след края на любовната й връзка и когато Марко отсъстваше, тя отиваше в таванското помещение и слагаше палтото, шапката и ръкавиците.

— Какво се е случило?

— Нищо. Моля те, пусни ми ръката. Съседите ще видят и ще клюкарстват.

— Наблизо няма никого. Кажи ми какво е станало. — Във вълнението си той неволно забрави учтивата форма на обръщение и й заговори на „ти“.

— Нищо. Сигурно съм преуморена. — После, преди да осъзнае какво прави, тя се разрида. Вече не можеше да се владее. Не помнеше кога за последен път е плакала и се ужаси от себе си, задето се беше поддала на емоциите.

Роули я прегърна. О, колко хубаво й беше в обятията му. Той беше нежен с нея — очевидно се страхуваше да не я нарани или да я изплаши, защото Маргарет беше толкова крехка, а той — толкова едър и неопитен.

Тя плака, докато сълзите й пресъхнаха. Притихна и се вцепени, осъзнавайки, че е в обятията на Роули, а после се страхуваше да помръдне, защото не искаше той да я пусне.

— Поразмина ли ти? — попита я и Маргарет чу думите в гърдите му, защото ухото й бе притиснато до сърцето му.

Вдигна глава, погледна го и кимна. Двамата дълго се взираха един в друг.

Роули се приведе бавно, за да й даде възможност да се отдръпне, ако пожелае. И трябваше. Тя беше ледената кралица, красивата съпруга на Марко Чирини. А той — наивен младеж от народа, син на собственика на местната таксиметрова компания. Но поради всички тези причини и още стотици Маргарет не се помръдна.

Най-сетне устните му докоснаха нейните и внезапно тя се почувства изпълнена с живот. Ако не беше Роули, никога нямаше да познае усещането, че бавно се разтапя като восък. Той бе показал, че сърцето й още бие в гърдите.

За благодарност тя беше разбила неговото…

Лъхна я студен въздух; тя се изтръгна от спомените и видя, че се намират пред наскоро обновения хотел в центъра на града, където щеше да се състои празненството на дамския клуб. Роули беше отворил вратата на таксито и я чакаше да слезе. Вятърът развяваше косата му, повдигаше яката на якето му. Тя изпита странно удовлетворение — също като сутрините, когато го беше сънувала. Предстоеше й поредният неприятен сблъсък с Ливия Линли-Уайт, но срещата вече не я плашеше. Дори реши този път да прости на Джоузи.

Той колебливо протегна ръка да й помогне да слезе.

Маргарет въздъхна и за пръв път от четирийсет години насам докосна дланта му.

* * *

На другия ден следобед Адам се изкачи по стъпалата към верандата на семейство Чирини. Най-после от небето се сипеха снежинки. От няколко дни усещаше, че ще завали. Неизменно го предчувстваше. Обичаше зимата и снега. Не, обичаше ги навремето. Напоследък те бяха по-скоро спомен за отминали щастливи мигове. Някога вярваше, че през този сезон се случват само хубави неща, но това беше преди за малко да загине през един зимен ден. Беше положил усилия да забрави някогашния Адам, който бе глупав и лекомислен. Сега беше разумен и улегнал. Съдбата му беше дала втори шанс, не биваше да го пропилява.

Само дето понякога му се струваше, че не живее, а съществува.

Не, така би се изразил предишният Адам.

Пусна писмата в пощенската кутия и зачака да се появи Джоузи. Обаче от нея нямаше и следа. Той се навъси и потърка челото си. Какъв абсурд! Бе разбрал, че го обича, но пак искаше да я види. Не желаеше отношенията им да се променят. Без да разсъждава повече, той почука на вратата.

На прага застана дребничка симпатична жена. Лицето й беше с цвят на карамел. Тя озадачено го изгледа и попита:

— Поща?

— А, да. — Адам се обърна, извади от кутията писмата и й го показа. Чувстваше се като кръгъл глупак.

— Джоузи вкъщи ли е?

— Олдси?

— Не, Джоузи.

— Хелена, остави на мен. — Тя внезапно изникна зад прислужницата.

Хелена побягна като подплашена. Джоузи го изгледа накриво, след миг лицето й се проясни, тя се усмихна.

— Най-после заваля сняг! — възкликна. — Откога го чакам!

Приближи се до парапета на верандата и протегна ръка. Мокрите снежинки мигом се разтопиха в дланта й. „Обича снега“ — каза си той, после се сепна. Не беше открил Америка. Знаеше, че тя обича снега. Беше го забелязал, след като вече три години й носеше пощата.

— Колко е хубаво!

— Скоро ще натрупа. Идеален е за снежни човеци — промърмори Адам и застана до нея.

Тя се засмя, сякаш изобщо не се беше сетила за това.

— Никога не съм правила снежен човек.

— Така ли?

Джоузи поклати глава:

— В този квартал е забранено.

Адам се втренчи в нея. Мислеше си, че с тази черна къдрава коса и бяла, почти прозрачна кожа тя прилича на приказната Снежанка.

— Не ме избягвай — промълви. — Няма причина.

Джоузи се вцепени и се загледа в падащия сняг.

— Нищо не се е случило. Допада ми онова, което съществува помежду ни.

— Сигурна съм.

— За какво намекваш?

— За нищо.

— Не, настоявам да ми кажеш.

— Мисълта ми е, че ти си обичан от някого, не и аз. — Джоузи внезапно размаха ръце, сякаш да заличи думите си. — Боже, каква съм глупачка! — Обърна се към него и добави: — Моля те, забрави, че го казах. — Адам неволно се усмихна и тя побърза да смени темата: — Виж, така и така си дошъл, да поговорим за Клоуи.

Той кимна, насърчавайки я да говори. Беше готов на всичко, само и само да й попречи да избяга.

— Слушам те.

— Клоуи се среща с онзи Джулиан, защото й е обещал да й каже с коя е спал Джейк.

— Проклятие! — изненадано възкликна Адам. — Ще кажа на Джейк.

— Недей, моля те. Ако можеш, научи името на онази жена. Не желая да се намесвам в отношенията им, само се опитвам да й попреча отново да се види с Джулиан. Този тип е причинил много страдания на една моя позната. Не бива да го стори и с Клоуи.

За пръв път го молеше за нещо. Нима можеше да й откаже? Подаде й писмата и промълви:

— Ще се постарая.

— Благодаря.

Адам я проследи с поглед. „Ти си обичан от някого, не и аз.“

— Джоузи?

Тя се обърна.

Той се поколеба. Някакво гласче му прошепна да не променя статуквото.

— Приятно изкарване на Деня на благодарността.

— И на теб, Адам.

* * *

Отначало снегът беше примесен с дъжд — от небето се сипеха бели и сребристи конфети, сякаш в рая имаше сватбено тържество. Маргарет реши, че няма да натрупа достатъчно, за да й попречи да излезе — следобед имаше час при фризьора. Вдругиден беше Денят на благодарността и това беше последната й възможност да се погрижи за прическата си преди началото на досадните коледни тържества. В началото на седмицата куриер на „Уайзман енд Фароу“ й беше доставил експресно тоалетите за празничния сезон. Доскоро Джоузи я караше с колата два пъти годишно в Ашвил, за да си поръчва дрехи от прочутия магазин на богатите. Но след като си счупи крака, внучката на госпожа Фароу идваше да й вземе мерки (Маргарет се гордееше, че си е запазила младежката фигура) и от магазина й изпращаха готовите дрехи два пъти годишно — напролет и за Коледа. Тази година тоалетите бяха в яркочервено, елегантно златисто и в синьо, каквито бяха очите й. Винаги щеше да е най-елегантната жена в Балд Слоуп. Не можеше да предотврати неминуемите последици от напредването на възрастта — трошливите си кости и деликатната кожа, но нищо не й пречеше да притежава шикозни дрехи и винаги да е с прическа. Дори Ливия Линли-Уайт й бе казала, че е красива.

Не че искаше да й направи комплимент.

— Върви да напазаруваш, докато съм при фризьора — обърна се към Джоузи, когато спряха пред салона. Дъщеря й се беше съгласила да я закара, но преди това доста мърмори, което беше нетипично за нея. Бе заявила: „Ще натрупа много сняг, може да затънем. Защо не отидеш на фризьор друг ден?“ Друг ден! Сякаш тя, Маргарет, беше капризно дете, настояващо да се изпълни поредната му прищявка.

— Май ще остана да те чакам — промърмори Джоузи, взирайки се през предното стъкло. — Ако вали все така силно, няма да мога да те взема.

— Глупости! Отиваш в магазина. Ето, съставила съм списък. — Тя извади от чантата си сгънат лист хартия и го остави на таблото. — Утре Хелена има почивен ден. За закуска искам сладкиши, за обяд — сандвич и ябълка, а за вечеря — салата. Предполагам, че няма да се затрудниш при приготвянето.

Дъщеря й въздъхна:

— Наближава Денят на благодарността, отгоре на всичко вали сняг. В магазина ще е истинска лудница.

Маргарет се вгледа в профила й. Джоузи сякаш не беше същата и промяната изобщо не й се нравеше. Изпращаше я да свърши нещо, а тя се бавеше повече от необходимото. Отказваше да сподели коя е приятелката й. Дръзваше да изразява мнението си, сякаш бе репетирала, сякаш някой я учеше какво да прави.

— Джоузи! — промълви.

— Да, мамо.

— Ще отидеш в магазина и ще купиш всичко, което съм написала!

— Разбира се, мамо. — Младата жена като че ли се изненада. — Съмняваш ли се?

В това беше проблемът. Изведнъж беше добил невероятни размери.

* * *

Маргарет влезе в салона и с облекчение видя Анабел Дрейк. Означаваше, че Роули я е оставил и си е тръгнал. Анабел беше симпатична, но бе от онези жени, които нищо не правят сами. Никога не отиваше на фризьор, без да провери дали там ще бъдат поне четири нейни познати. Закусваше с най-голямата си дъщеря, обядваше с най-малката, вечеряше със сина си. Всеки ден без изключение. Не смееше да предприеме каквото и да е без чужда помощ. Според Маргарет липсата на самочувствие й беше насадена от покойния й съпруг Дон, преуспял лекар и много противен тип. Толкова пъти беше наричал жена си некадърница, че усещането за безполезност се бе загнездило чак в мозъка на костите й. Маргарет се питаше дали Роули е привлечен от уязвимостта на Анабел.

— Боже, имаш разкошна коса! — възкликна Анабел, когато тя седна на стола до нея.

— Благодаря. — На тази възраст бе трудно да поддържа прошарената си коса, която бе дълга до раменете и с няколко изсветлени кичура. Обаче за нищо на света нямаше да прибегне до студено къдрене като Анабел.

— И обувките ти са много шик.

— Правят ми ги по поръчка. — Маргарет протегна крак, та всички да се полюбуват. Беше красива. Много по-красива от Анабел. И много по-богата.

Салонът жужеше като кошер, дамите обсъждаха плановете си за празниците, разменяха клюки и рецепти за специалитети по случай Деня на благодарността. Стилистката се забави повече от обичайното, докато направи прическа на Маргарет. После маникюристката беше заета. Маргарет не беше свикнала да чака, пък и бедрото много я болеше, но все пак раздаде големи бакшиши. Държеше всички да я харесват. Освен това й беше много по-лесно да е щедра с хора, които не познаваше добре. Най-сетне излезе в просторното помещение, където прислугата и шофьорите чакаха разкрасяващите се дами, очаквайки да види Джоузи.

Обаче я нямаше.

Маргарет тръгна към бюрото на служителката, която записваше часове и упътваше клиентките, за да попита дали дъщеря й е телефонирала, че ще закъснее, но в този момент звънчето над вратата издрънча. Реши, че това е Джоузи, и тревогата й се замени с раздразнение. Хубавичко щеше да я подреди, задето я беше накарала да чака.

Обърна се, но не видя дъщеря си.

Беше Роули Пелам.

Якето и шофьорската му фуражка бяха покрити със сняг и той старателно ги почисти, преди да влезе в приемната. Изглеждаше като че изтупва прах, сякаш току-що е излязъл от някакъв склад.

— Госпожа Дрейк ще бъде готова след няколко минути — предупреди го служителката на рецепцията.

— Все така казваш — намигна й той. — Започнах нарочно да закъснявам, но пак се налага да чакам.

— Искаш ли чаша кафе?

Роули седна на едно канапе:

— С удоволствие, благодаря.

Жената отиде да донесе кафето. Роули и Маргарет останаха сами и безмълвно се втренчиха един в друг. Той беше прехвърлил шейсетте и вече бе побелял. През лятото обаче беше забелязала, че когато той стои на слънце, в косата му проблясват червеникави кичури. Младежът, в когото навремето беше лудо влюбена, още не си беше отишъл завинаги.

„Говори ми — помисли си. — Кажи нещо.“

Щом му донесоха кафето, тя се обърна и тръгна към дамската тоалетна; възнамеряваше да остане там, докато Роули си тръгнеше.

Телефонът иззвъня. Служителката каза нещо в слушалката, после извика:

— Почакайте, госпожо Чирини, търси ви дъщеря ви.

Маргарет се върна и взе слушалката:

— Джоузи, добре ли си? Какво е станало, защо още те няма?

— В момента излизам от магазина. — По гласа й личеше, че е изнервена. — Доста ще почакаш, докато дойда да те взема.

— Защо?

— Шосетата още не са почистени от снега, има задръствания. Отгоре на всичко в магазина имаше много хора.

— Не те разбирам. Нарочно ли го правиш?

— Що за въпрос, мамо?

Роули се изправи, приближи се и остави чашата си на бюрото.

— Попитай госпожа Чирини разрешава ли да говоря с дъщеря й — каза на служителката, въпреки че гледаше Маргарет

— Госпожо Чирини… — подхвана жената.

— Защо искаш да говориш с дъщеря ми? — тросна му се Маргарет.

Той пристъпи до нея и полека издърпа слушалката от ръката й. Тя леко се приведе към него, но Роули не я докосна. Обаче беше на косъм.

— Джоузи, на телефона е Роули Пелам. Къде си? — каза той, без да откъсва поглед от Маргарет. — Ясно. Няма как да стигнеш дотук с тази кола. Дошъл съм да взема Анабел Дрейк и нищо не ми струва да оставя майка ти пред къщата ви. Колата ми е с вериги. — Замълча за миг. — Не ми благодари, винаги съм на разположение. И умната. Карай внимателно.

— Какво нахалство! — възкликна Маргарет, след като той подаде слушалката на служителката. — Как така изведнъж с дъщеря ми станахте толкова близки? Не ти ли хрумна първо да ме попиташ дали съм съгласна? — В мига, в който изрече тези думи, в мига, в който видя изражението му, осъзна колко лицемерно е поведението й след онова, което навремето имаше помежду им.

Роули се обърна към Анабел, която току-що беше излязла от салона. Още преди да я види, Маргарет усети миризмата на препарата за студено къдрене, която лъхаше от косата й.

— Анабел, изчакайте с госпожа Чирини отвън, докато докарам колата пред входа. Джоузи не може да дойде дотук заради снега.

— Не желая да пътувам с теб! — отчаяно възкликна Маргарет и мислено добави: „Ти явно не можеш да ме понасяш.“

— Анабел, не мислиш ли, че в това време Джоузи няма как да стигне с кадилака дотук и обратно до дома им?

— Прав е, скъпа. Ела с нас, тъкмо ще ни бъдеш придружителка. Злите езици говорят, че помежду ни с Роули има нещо, защото много често ме вози с таксито.

Маргарет се загледа след Роули, който излезе на улицата и изчезна сред непрогледната снежна завеса.

— Да, знам — промърмори. Мислено се беше върнала в миналото.

Връзката им беше приключила на летния бал, даден от Марко. Той беше прочут с изисканите си празненства. Всеки в градчето мечтаеше да получи покана. Тази година темата на летния бал бе „ваканция на хавайски остров“. В задния двор на къщата беше устроен бар в тропически стил, характерен за тихоокеанския архипелаг, дърветата бяха окичени с хартиени фенери, сервитьорите носеха бели панталони и пъстри хавайски ризи. Всеки гост получаваше полинезийска гирлянда от цветя, символизираща приятелство. Марко се беше погрижил за всичко. Не разрешаваше на съпругата си да организира традиционните тържества. От нея се искаше само да е красива.

Ливия Линли-Уайт се беше издокарала с грозна широка роба на цветя. Тъмната й коса, започнала да се прошарва, бе тупирана и прическата напомняше мръсна топка памук. През цялата вечер тя не откъсваше поглед от Маргарет. Вечно я дебнеше и така след време разкри тайната й. От година и половина Маргарет тайно се срещаше с Роули и толкова го желаеше, че бе станала безразсъдна. В желанието си да бъде повече време с него, започна да допуска грешки.

Привечер госпожа Лангдън Мериуедър заяви, че си тръгва, и Маргарет влезе в къщата, за да телефонира на таксиметровата компания. По-възрастните гости предпочитаха да си тръгнат по-рано, защото бе всеизвестно, че вечерта Марко изважда бутилките със силни напитки и празненството се превръща в разюздана оргия.

Маргарет знаеше, че Роули ще вземе госпожа Мериуедър, затова си намери причина да остане в къщата. Застана до прозореца и зачака любимия си. Искаше да види колко е красива със саронга, сандалите и късата блузка, която се връзваше на кръста и оставяше разголен корема й.

Най-сетне видя колата му. Пред къщата нямаше място, затова той паркира на съседната улица. Тя изтича навън и го пресрещна край чемширите в двора на семейство Франклин.

Роули я изгледа от главата до петите, изпивайки я с очи, и се усмихна.

— Здравей — каза му тя с официалния тон, с който му говореше пред хората.

— Здравейте, госпожо Чирини.

— Тази вечер е много горещо, нали?

— Така е — отбеляза Роули, а когато тя застана пред него, прошепна: — Зашеметяваща си. — Стискаше юмруци, едва сдържайки желанието си да я докосне.

Маргарет се озърна. Още никой не знаеше, че таксито е дошло. Разполагаха с няколко минути, затова тя го придърпа в двора на Франклинови, които също бяха на празненството. Нямаше опасност някой да я види заедно с Роули.

Целунаха се, големите му длани се плъзнаха по тялото й. Маргарет бе влюбена в него заради пламенността му и защото й позволяваше да му покаже къде й е най-приятно да я докосва. Страстта му бе заразителна и разпалваше желанието й. Непрекъснато мислеше за него. Изпитваше физическа болка, когато го нямаше, и разцъфтяваше, когато той бе наблизо. Често имаха време само за една страстна прегръдка. Понякога обаче тя го наемаше да я закара до Ашвил под предлог, че ще обиколи тамошните бутици за дрехи, но по средата на пътя спираха да си устроят пикник и през целия ден разговаряха. Роули беше свестен човек, сериозен и умен. Можеше да остане в армията или да се запише да следва, но той бе избрал да помага на родителите си. Беше единственият им син. Топлите им чувства го обкръжаваха като ореол. Като се замислеше за миналото, Маргарет винаги се сещаше колко се гордееха с момчето си. За пръв път срещаше човек като него. Близките му го обичаха и той безкористно раздаваше тази обич. Нея желаеше Маргарет. Искаше да я изпълни, докато в сърцето й не остане повече място. Само че никога нямаха достатъчно време.

Роули разкопча блузата й и зацелува шията й. Неочаквано някой се изкиска:

— Виж ти, виж ти!

Двамата се сепнаха и се откъснаха един от друг, Маргарет машинално посегна да закопчае блузата си, но ръцете й трепереха и не можа да улучи илиците.

— Знаех си — самодоволно заяви Ливия Линли-Уайт. — Знаех, че ако имам търпение и продължа да те следя, ще разбера с кого кръшкаш. Прелюбодейка! Уличница! Злепостави Марко Чирини, опетни всичко, което е направил за нашия град!

Маргарет си даваше сметка, че е постъпила зле. Но нито тогава, нито сега би се извинила за простъпката си. Добродетелната жена щеше да се разкае, че е имала любовник. Тя нямаше претенции да е добродетелна. Но Роули беше еталон за почтеност и не заслужаваше да пострада заради нея.

— Върви си! — заповяда му.

— Не искам да те изоставя.

— Нямаш избор.

— Оставам!

Тя рязко извърна глава и просъска:

— За бога, върви си!

После дръпна Ливия Линли-Уайт в сянката на чемширите и хладнокръвно сключи сделка с нея. Не я помоли да не казва на Марко. Условието й бе да не му каже с кого му е изневерила жена му. Заяви, че Роули е млад, че животът е пред него. Съпругът й имаше власт да съсипе не само него, но и семейството му. Ливия се съгласи, защото уговорката беше изгодна за нея — щеше да натопи Маргарет и същевременно да я държи натясно.

Разбира се, Марко побесня от гняв. Вдигна на жена си грандиозен скандал, дори я блъсна в стената, докато пияните гости навън се заливаха от смях. През онази нощ я удари за пръв и последен път. Настояваше да разбере с кого е била. Ливия му беше казала, че е видяла Маргарет с някакъв мъж, но понеже било тъмно, не разбрала кой е. Обаче колкото и да беснееше, Марко не можа да пречупи жена си. Ледените кралици не се пречупват, само се разтапят. А на него му липсваше топлината, която би довела до това.

Накрая каза, че се връща при гостите; нареди й да замаскира с грим разцепената си устна и незабавно да се яви на празненството. Преди да излезе, заяви, че никога вече няма да й вярва. Щял да наеме хора да я следят. Винаги щял да знае къде е тя и какво прави. Нямало да й позволи да го направи за смях пред хората.

И непременно щял да разбере с кого е била.

После щял да му почерни живота.

Късно вечерта Роули заблъска по входната врата. Беше намислил да се обясни в любов на Маргарет и не го беше грижа кой ще го чуе. Твърдо беше решен да се пребори с великия Чирини. За щастие Марко вече беше изпаднал в пиянски ступор, след като почти бе изнасилил жена си. Маргарет беше изгълтала няколко валиума, за да издържи издевателството му, затова помнеше само фрагменти от последвалите събития. Помнеше как заяви на Роули, че не е влюбена в него, че е неспособна да изпитва обич. Помнеше как усети, че сърцето й отново се превръща в буца лед. И как каза на Роули, че само го е използвала. Изтъкна, че е по-възрастна от него, че е омъжена, и го посъветва да я забрави.

Не беше забравила как той я молеше да размисли. Нито как се опитваше да не се разридае, докато изричаше горчивите думи, с които завинаги го прогонваше от живота си. Единственото й желание бе той да си отиде и да я остави сама. Мразеше го, задето бе пробудил в нея чувства, скрити нейде дълбоко в местенце, за чието съществуване тя не подозираше. Ако не бе познала любовта, сега нямаше да страда толкова жестоко.

Помнеше и как го гледаше, докато той се отдалечаваше. Искаше да извика: „Моля те, не си отивай“, но думите заседнаха в гърлото й.

А Роули никога повече не й продума след онази нощ.