Сара Адисън Алън
Градина на желанията (2)

Втора глава

Десет дни по-рано, Сиатъл, Вашингтон

Сидни се приближи до леглото на дъщеря си:

— Събуди се, слънчице. — Бей отвори очи и Сидни допря пръст до устните й. — Заминаваме, но не искам Сюзан да разбере, затова трябва да сме тихи като мишлета. Помниш ли какво се разбрахме?

Малката безмълвно стана, отиде до тоалетната и съобразително не пусна водата, защото стената между двете къщи беше тънка и Сюзан щеше да чуе шума. Сложи си обувките с дебели гумени подметки и навлече купищата дрехи, приготвени от майка й. Въпреки хладната утрин денят щеше да е топъл, само че нямаше да имат време да спрат за преобличане.

Сидни неспокойно крачеше напред-назад по коридора. Дейвид беше заминал за Лос Анджелис по работа, но както винаги беше възложил на възрастната съседка да държи под око жена му и дъщеря му. През изтеклата седмица Сидни изнасяше дрехи, храна и най-необходимите вещи, натъпкани в малкия си сак, без да се отклонява от режима, набелязан от Дейвид. Той й разрешаваше в понеделник, вторник и четвъртък да води Бей в парка, а в петък да пазарува от близкия магазин. Преди два месеца Сидни се запозна в парка с млада жена, която се осмели да й зададе въпросите, избягвани от другите майки: „Защо си покрита със синини? Защо си така изнервена?“ Грета — така се казваше жената, й помогна да купи за триста долара едно раздрънкано субару; тази сума значително намали парите на Сидни, които бе спестила през последните две години, като вземаше по долар от портфейла на Дейвид и връщаше в магазините стоки, купени с чекове. Грета вземаше храната и дрехите и ги криеше в субаруто. Сидни се надяваше новата й приятелка да не е забравила да паркира колата на уговореното място. За последно се бяха видели в четвъртък, а днес беше неделя. Дейвид се връщаше тази вечер.

През два-три месеца той заминаваше за Лос Анджелис да инспектира ресторанта си в града. Неизменно оставаше поне една нощ, за да купонясва с бившите си състуденти от Калифорнийския университет. Връщаше се щастлив, в приповдигнато настроение, което се изпаряваше, щом поискаше да прави секс — очевидно тя не можеше да се мери с момичетата, с които беше преспал в Лос Анджелис. Навремето, много отдавна, и Сидни беше като тези момичета. И харесваше опасни мъже… също като майка си — една от многото причини да напусне Баскъм само с раница и няколко снимки на майка си.

Бей излезе в коридора и прошепна:

— Готова съм.

Сидни коленичи и прегърна дъщеря си. Малката вече беше петгодишна и достатъчно голяма да разбира какво става в дома й. Сидни се опитваше да я защити от Дейвид и по негласно споразумение той не посягаше на малката, докато майка й му играеше по свирката. Сидни обаче се страхуваше, че дава лош пример на дъщеря си. В Баскъм бе скучно и провинциално, но безопасно; струваше си да се върне в омразното градче, за да осигури на Бей спокоен живот. Тя се взе в ръце, преди отново да заплаче, и прошепна:

— Хайде, съкровище.

Навремето беше специалистка по бягствата. Само че тогава не познаваше Дейвид. Сега толкова се страхуваше от него, че дъхът й спираше.

От Северна Каролина замина право за Ню Йорк, където щеше да е незабележима и никой нямаше да я мисли за странна, където името Уейвърли не означаваше нищо. Заживя под наем с актьори, които я използваха да усъвършенстват южняшкия си акцент, докато тя се стараеше да се отърве от него. След година отпраши за Чикаго с крадец на коли, който изкарваше добри печалби от далаверите. По-късно го спипаха, Сидни взе парите му, пресели се в Сан Франциско и остана там около година… Страхуваше се той да не я намери, затова се прекръсти на Синди Уоткинс, вземайки името на своя приятелка от Ню Йорк. Щом профука парите, замина за Вегас и стана сервитьорка. Следващата й спирка беше Сиатъл. В автобуса се запозна с момиче, чиято приятелка работеше в ресторант, наречен „При Дейвид“; въпросната приятелка им съдейства да ги назначат.

Сидни се влюби до уши в Дейвид. Не беше красив, но й допадаше неговата властност. Властните мъже бяха вълнуващи, докато започнеха да я плашат, тогава ги зарязваше. Усъвършенства се да си играе с огъня, без да се опари. Животът й с Дейвид загрубя около шест месеца след като му стана любовница. Понякога я биеше, завързваше я за леглото и й казваше колко много я обича. После започна да я следи, когато тя отиваше да пазарува и на гости у приятелките си. Сидни намисли да открадне пари от ресторанта и да замине за Мексико с едно момиче, с което се беше запознала в обществената пералня, но откри, че е бременна.

Бей се появи на бял свят след седем месеца. През първата година майката обвиняваше кроткото бебе за всичките си неблагополучия. Дейвид я отвращаваше, поведението му вече не й вдъхваше страх, а истински ужас. Той интуитивно усещаше промяната в чувствата й и я биеше още по-жестоко. Подобен развой на събитията не влизаше в плановете й. Не искаше да има семейство. Никога не се задържаше дълго при поредния си любовник. А сега трябваше да остане заради Бей.

Един ден всичко се промени. Още не се бяха преместили в къщата и живееха в апартамента, който двамата споделяха след запознанството си. Мъничката Бей, наскоро навършила годинка, седеше на пода, изваждаше от коша изпраните дрехи и си ги слагаше на главата. Ненадейно Сидни си спомни как си играеше сама, докато майка й кършеше ръце и сновеше из семейната къща в Баскъм, преди да си вдигне чукалата и отново да отпраши в неизвестна посока. Сърцето й се сви, побиха я тръпки, въздъхна и дъхът й бе като скреж. В този миг тя престана да се старае да подражава на Лорълай. Лорълай се опитваше да стане почтена, но така и не стана добра майка. Без обяснения заряза дъщерите си и повече не се върна. Сидни щеше да е добра майка, а добрите майки закриляха децата си. Изминала беше една година, докато разбере, че не е длъжна да остане при Дейвид заради Бей. Можеше да я вземе със себе си.

Беше се усъвършенствала в бягството от този или онзи мъж и се чувстваше недосегаема, понеже никой не я беше преследвал.

Замина за Боас, завърши курс за фризьорки, намери си работа в един салон. Всичко вървеше като по мед и масло, докато един ден Дейвид не я пресрещна на паркинга до салона. Миг преди да го зърне, тя усети как вятърът носи аромата на лавандула, и си помисли, че не го е долавяла, откакто напусна Баскъм. Ароматът сякаш лъхаше от салона и като че ли я подтикваше да влезе обратно.

Дейвид я сграбчи и я натика в колата. Тя се изплаши, но не оказа съпротива, защото не искаше да се изложи пред колежките си. Дейвид натисна газта, обиколи града, паркира зад някакъв ресторант за бързо хранене и започна да я налага с юмруци, докато я изпрати в несвяст; след известно време тя дойде на себе си — беше на задната седалка, Дейвид я изнасилваше. После той взе стая в мотел, нареди й да се изкъпе и заяви, че е виновна, задето й е избил един зъб. По-късно отидоха да вземат Бей от детската градина. Дейвид беше отправил запитвания до много детски заведения и така беше открил бегълките. Беше олицетворение на очарователен джентълмен и учителките му повярваха, че Сидни е пострадала при автомобилна катастрофа.

Отведе ги обратно в Сиатъл. Оказа се, че е станал още по-жесток от преди. Пристъпите му на гняв бяха непредсказуеми. Случваше се Сидни да приготвя сандвичи за дъщеря си или да е под душа, ненадейно Дейвид се появяваше и я удряше в корема, или я облягаше на кухненския плот, смъкваше бикините й, проникваше в нея и непрекъснато й повтаряше, че вече няма да му се изплъзне.

През двете години, откакто насила беше върнал Сидни от Боас, често й се случваше да влезе в някоя стая и да усети уханието на рози или да се събуди нощем от уханието на разцъфнали орлови нокти. Миризмите винаги проникваха през прозорец или през врата, която водеше навън.

Една нощ, докато гледаше спящата си дъщеричка, тихичко плачеше и се питаше как да я защити, след като бяха в опасност и ако останеха, и ако избягаха, внезапно истината проблесна в съзнанието й.

Ароматите бяха свързани с родния й дом.

Къщата ги зовеше при себе си.

С Бей тихичко слязоха по стълбището, обгърнато от утринния полумрак. Съседката Сюзан щеше да ги види, ако излезеха през входната или през задната врата, затова се приближиха до прозореца в дневната, който гледаше към малкия двор встрани от къщата. Предишната вечер Сидни беше махнала предпазната мрежа, сега тихо отвори прозореца и помогна на Бей да се прехвърли през перваза. Хвърли на земята сака си, куфар с най-необходимото и раничката, в която дъщеря й беше сложила разни любими нещица. Пропълзя навън, преведе малката през храстите, на бегом прекосиха паркинга. Грета беше обещала да остави субаруто пред къщата с номер сто на съседната улица. Ключовете щяха да са под сенника. Нямаше значение, че колата не е застрахована и номерата са фалшиви. Важното беше да ги отведе далеч от тук.

Заръмя ситен дъждец. Майка и дъщеря тичаха по тротоара, като заобикаляха местата, осветени от уличните лампи.

От косата на Сидни вече течеше вода, когато стигнаха къщата с номер сто. Тя тревожно се огледа. Къде беше колата? Затича напред-назад из паркинга. Имаше само едно субару, но беше прекалено ново, за да струва само триста долара. Освен това беше заключено, на предната седалка имаше вестници и пластмасова чаша с капаче. Колата беше чужда.

Сидни отново запрепуска из паркинга, за всеки случай изтича и до другия на улицата.

Колата я нямаше.

Останала без дъх, се втурна обратно при Бей. Как можа да изпадне в такава паника, че да остави детето само дори за миг? Тъкмо сега всяка грешка можеше да е фатална. Седна на тротоара между една хонда и форд комби и закри с длани лицето си. Жалко за усилията и най-вече за смелостта й. Как да върне Бей в онази къща, как да я осъди на живот, изпълнен с насилие и страх? Не можеше, не искаше повече да е Синди Уоткинс.

Бей седна до нея и тя я прегърна.

— Не се тревожи, мамо — прошепна малката. — Всичко ще се нареди.

— Знам, съкровище. Да поседим още малко, става ли? Мама ще измисли какво да прави.

В четири сутринта градът още спеше и Сидни се стресна, когато чу ръмженето на приближаваща се кола. Придърпа малката към себе си и се прислони до комбито, за да не ги видят. Ами ако беше Сюзан? Ако се беше обадила на Дейвид?

Колата спря.

Затръшна се врата.

— Синди? — подвикна Грета и се приближи. Беше нисичка блондинка, която винаги носеше каубойски ботуши и два пръстена с тюркоази.

— Божичко! — прошепна Сидни.

— Извинявай. — Грета коленичи пред нея. — Много съжалявам. Опитах се да спра тук, но някакъв тип ме заплаши, че ще повика „паяк“. Наложи се да обикалям из квартала и на половин час да минавам от тук.

— Божичко!

— Успокой се. — Грета й помогна да се изправи и поведе двете с Бей към субару комби. Предното ляво стъкло беше счупено и покрито с полиетилен, каросерията бе осеяна с петна от ръжда. — Пази се. Замини колкото е възможно по-далеч.

— Благодаря ти.

Грета кимна и се качи в джипа, който беше последвал субаруто.

— Видя ли, мамо! — възкликна Бей. — Знаех си, че всичко ще се оправи.

— И аз, миличко — излъга Сидни.

* * *

Сутринта след вечерята у Ана Чапъл Клеър отиде в градината да набере джоджен. Предстоеше й да приготви храната за ежегодния обяд на Аматьорското ботаническо дружество в Хикори, който щеше да е в петък. Ексцентричните възрастни дами, които членуваха в асоциацията, бяха готови да платят добре за меню, съставено от ядивни цветя, и да препоръчат Клеър на богатите си приятелки. Тя имаше късмет, че получи поръчката, само че работата беше много, тоест трябваше да се стегне и да вземе някое местно момиче да й помага при сервирането.

Солидната метална ограда беше като на готическо гробище, на места храстите бяха високи почти метър и сякаш напълно изолираха градината от околния свят. Увивните растения бяха пропълзели и върху портата, а ключалката бе таен отвор, който само малцина можеха да намерят.

Тя ги забеляза още щом влезе.

Сред дивите моркови надничаха мънички листенца бръшлян.

Бръшлян в градината.

Появил се през нощта.

Градината й подсказваше, че нещо се опитва да влезе — нещо, което наглед бе красиво и безобидно, но щеше да завземе цялата територия, ако му се удадеше възможност.

Клеър изскубна бръшляна и задълба в пръстта да извади корените. След миг забеляза мъхнато стъбло, увито около люляков храст, и запълзя към него.

Толкова бе улисана на влизане, че забрави да затвори градинската порта, ето защо след около половин час изненадано вдигна глава, като чу стъпки по чакълената пътека, виеща се около цветята.

Видя Тейлър, който носеше кашонче и смаяно се озърташе, сякаш беше попаднал в омагьосана градина. Тук всичко цъфтеше едновременно дори през сезони, когато цветята спяха. Той ненадейно спря, когато зърна Клеър, коленичила под люляковия храст. Втренчи се в нея, все едно напрягаше очи да я различи в сумрака.

— Аз съм Тейлър Хюс — промърмори, сякаш тя не би го познала. — Съседът ви.

Клеър кимна:

— Помня ви.

Той се приближи до нея, клекна и остави на земята кашончето:

— Ябълки. Паднаха през оградата. Сигурно са поне дузина. Не знам дали ги използвате, но за всеки случай ги донесох. Позвъних на вратата, обаче никой не ми отвори.

Клеър придърпа кашончето:

— Не ги използвам, но все пак благодаря. Не обичате ли ябълки?

Тейлър поклати глава:

— Не особено. Нямам представа как са паднали в двора ми. Дървото е прекалено далеч.

Не спомена да е имал видение и Клеър изпита облекчение. Вероятно не беше изял нито една ябълка.

— Сигурно вятърът ги е отнесъл — измънка тя.

— Направи ми впечатление, че по ябълковите дървета в кампуса няма плодове по това време на годината.

— Това тук цъфти зиме и дава плод през пролетта и лятото.

— Невероятно — промърмори Тейлър.

Тя се извърна да погледне дървото в дъното на градината. Не беше много високо, но клоните му бяха разперени като ръце на балерина, стиснали ябълките в дланите си. На места сивкавата дървесна кора бе набръчкана и позеленяла. Само на това място в градината растеше трева — заобикаляше дървото и макар да бе доста висока, не стигаше до клоните, сякаш му оставяше място да диша спокойно.

Клеър не знаеше причината, но от време на време дървото наистина хвърляше ябълки, като че ли да разнообрази скучното си ежедневие. Като малка спеше в стая с изглед към двора. През лятото нощем не затваряше прозореца и често сутрин намираше на пода една-две ябълки.

Тя строго го изгледа. Понякога това помагаше и дървото преставаше да върши бели.

— Най-обикновена ябълка — отсече, приведе се към люляковия храст и отново заизтръгва бръшляна.

Тейлър пъхна ръце в джобовете си и безмълвно впери поглед в нея. Клеър бе свикнала да работи сама в градината и едва сега осъзна, че й е липсвало човешко присъствие. Спомни си как помагаше на баба си. Градинарството не би трябвало да е самотно занимание.

Най-сетне Тейлър наруши мълчанието:

— Отдавна ли живеете в Баскъм?

— Почти през целия си живот.

— Почти ли?

— Родът ми е местен. Майка ми е родена в градчето, известно време е живяла другаде, но се върна заедно с мен, когато бях на шест. Оттогава съм тук.

— Значи сте местна.

Клеър се вцепени. Как бе възможно? Как го бе сторил само с три думички? Току-що й беше казал тъкмо това, което тя копнееше да чуе. Домогваше се до нея, без да подозира какво прави. Той беше бръшлянът, нали? Много бавно извърна глава и погледна върлинестия мъж с грубовато лице и прекрасни кафяви очи.

— Да — прошепна едва чуто.

— А кои са гостите ви?

Едва след секунда тя осъзна смисъла на думите му:

— Гости ли? Не очаквам гости.

— Видях как пред къщата ви спря кола, пълна с кашони и сакове. Реших, че някой се преселва у вас.

— Странно. — Клеър се изправи и свали ръкавиците. Обърна се и излезе от градината, но първо се увери, че Тейлър я следва. Не смееше да го остави сам при дървото въпреки твърдението му, че не обича ябълки. Измина алеята, заобикаляща къщата, и спря като ударена от гръм до магнолията в двора. Тейлър застана зад нея и я хвана за раменете, сякаш бе усетил, че краката й се подкосяват.

Този бръшлян!

Момиченце на около пет годинки тичаше с разперени ръце из двора. Някаква жена се беше облегнала на раздрънканото субару комби, скръстила беше ръце на гърдите си и наблюдаваше детето. Косата й беше сплъстена, под очите й имаше тъмни кръгове, изглеждаше крехка и уязвима. Сякаш едва се сдържаше да не затрепери и да рухне.

Клеър машинално се запита дали, когато бременната Лорълай се е появила ненадейно с шестгодишната си дъщеричка, вкопчена в ръката й, баба й е изпитала същите чувства — облекчение, гняв, печал, паника.

Насили се да се раздвижи и прекоси двора, поне за миг забравила Тейлър.

— Сидни?

Сидни се стресна и се отдръпна от колата. Изгледа сестра си от глава до пети и едва тогава се усмихна. Изплашената жена, която отбранително притискаше ръце до гърдите си, бе заменена от предишната Сидни — онази, която се подиграваше на фамилното име, без да подозира какво щастие е да си родена тук.

— Здрасти, Клеър.

Клеър спря на няколко метра от нея. Хрумна й, че може да е призрак или двойница на сестра й. Сидни не би позволила да я видят с коса, сплъстена от мръсотия. За нищо на света не би допуснала да се покаже пред хората с тениска, изцапана с храна. Тя беше такава чистница, толкова организирана. Полагаше неимоверно старание да не прилича на другите Уейвърли.

— Къде беше?

— Къде ли не. — Невероятната усмивка озари лицето й и вече нямаше значение как изглеждат косата и дрехите й. Да, наистина беше Сидни.

Малката престана да обикаля двора и изтича при нея. Сидни я прегърна:

— Дъщеря ми Бей.

Клеър погледна детето и се насили да се усмихне. Момиченцето беше тъмнокосо като нея, но имаше сините очи на майка си.

— Здравей, Бей.

— А господинът е… — подхвърли Сидни.

— Тейлър Хюс. — Той подаде ръка. Клеър се сепна — не беше усетила кога отново е застанал зад нея. — Живея в съседната къща.

Сидни се здрависа с него и кимна:

— Къщата на семейство Сандърс. Стегнали сте съборетината. Не беше синя последния път, когато я видях, а мръснобяла.

— Заслугата не е моя. Купих я ремонтирана.

— Аз съм Сидни Уейвърли, сестрата на Клеър.

— Приятно ми е. Е, аз тръгвам. Клеър, ако ви потрябвам… — Потупа я по рамото и се отдалечи. Клеър беше обзета от противоречиви емоции. Не искаше той да си тръгва, но, разбира се, не можеше и да остане. Оставил я беше насаме със Сидни и мълчаливата й дъщеричка и тя се чувстваше като в небрано лозе.

Сестра й повдигна вежди:

— Много е секси.

— Уейвърли — промърмори Клеър.

— Какво?

— Ти каза, че фамилното ти име е Уейвърли.

— Така беше поне доскоро.

— Мислех, че го ненавиждаш.

Сидни равнодушно сви рамене.

— Ами Бей? — попита Клеър.

— И тя е Уейвърли — тросна се Сидни и помилва малката: — Поиграй си още малко, съкровище. — Щом дъщеря й се отдалечи, тя добави: — Къщата изглежда невероятно. Нов покрив, нови прозорци, нова боя. Нямах представа, че е толкова красива.

— Ремонтирах я с парите от застраховката на баба Уейвърли.

Сидни се обърна, уж да проследи с поглед как Тейлър се качи по стъпалата към верандата и влезе в къщата. Само че Клеър я познаваше прекалено добре. Сестра й беше потресена. Нима очакваше да завари баба им жива и здрава? Какво очакваше?

— Кога? — прошепна Сидни.

— Какво кога?

— Кога почина тя?

— Преди десет години. На Бъдни вечер, малко след заминаването ти. Нямаше начин да ти съобщя. Не знаехме къде се намираш.

— Баба знаеше. Бях й казала. Виж, може ли да преместя таратайката зад къщата? — Сидни удари с юмрук по предния капак. — Иначе кой знае какво ще си помислят хората.

— Къде е колата на баба, която тя ти отстъпи?

— Продадох я в Ню Йорк. Баба каза, че мога да я продам, ако поискам.

— Живяла си в Ню Йорк, така ли?

— Не, останах там само година. Не се задържах дълго на едно място, също като мама.

Погледите им се срещнаха, ненадейно настъпи тишина.

— Защо си дошла, Сидни?

— Търся си дом.

— За колко време?

Сидни тежко въздъхна:

— Не знам.

— Не можеш да оставиш Бей тук.

— Какво?

— Както мама ни заряза. Не можеш да я зарежеш тук.

— Никога няма да изоставя дъщеря си! — В гласа на Сидни прозвучаха истерични нотки и внезапно Клеър разбра, че сестра й премълчава нещо. Нещо съдбовно се бе случило, та тя да се върне в омразното й градче. — Какво искаш да направя? Да ти се моля на колене?

— Не искам да се молиш.

— Нямам къде другаде да отида. — Сидни сякаш изплю думите като люспи от слънчогледово семе; те залепнаха за тротоара и се втвърдиха под палещите лъчи на слънцето.

Клеър се запита как да постъпи. Не биваше да изгони сестра си. Пък и от горчив опит знаеше, че близките могат да ти причинят най-много страдания.

— Закусвали ли сте? — промърмори.

— Не.

— Чакам ви в кухнята.

— Миличка, ела да преместим колата! — провикна се Сидни и малката хукна към нея.

— Бей, обичаш ли ягодови кексчета? — попита Клеър.

Момиченцето се усмихна и се превърна в копие на майка си като малка. Сърцето на Клеър се сви, спомни си как искаше да отнеме всичко от сестричката си, как я гонеше от градината, за да не види какво правят двете с баба й, как криеше рецептите на най-горните полици, та Сидни да не узнае тайните съставки. Много по-късно, когато порасна, все се питаше дали тя не е причината сестра й да намрази всичко, свързано с фамилията Уейвърли. И това дете ли щеше да ненавижда всички Уейвърли? Бей не знаеше, че също има скрита дарба. Може би тя, Клеър, щеше да я научи да я използва. Не знаеше дали със Сидни изобщо ще се сдобрят и колко време възнамерява да остане сестра й, но чрез Бей щеше да се опита да изкупи вината си.

В разстояние на няколко минути животът й се бе променил. Баба й беше приютила двете със Сидни, и то без да задава въпроси. Така постъпваха истинските Уейвърли.

— Ягодовите кексчета са ми любимите! — възкликна Бей.

Сидни се сепна:

— Как разбра?

— Не аз, Иванел разбра. — Клеър тръгна към къщата.

* * *

Сидни остави субаруто зад къщата редом с белия миниван, паркиран пред гаража. Първо извади платнената си торба и раничката на Бей, после заобиколи колата, свали регистрационния номер и го пъхна в чантата. Така никой нямаше да разбере откъде идват.

Бей, която бе изтичала напред, я чакаше на алеята между къщата и градината.

— Наистина ли ще живеем тук? — запита поне за шестнайсети път, откакто сутринта бяха спрели пред входната врата.

Сидни дълбоко си пое въздух. Господи, още й се струваше невероятно.

— Да — отвърна.

— Това е къща за принцеси. — Малката се обърна и посочи отворената градинска порта: — Може ли да разгледам цветята?

— Не. Цветята са на Клеър. — Чу се тупване, от градината се изтърколи ябълка и спря пред краката й. Тя не се стресна. В семейството бяха свикнали с дървото, което предсказваше бъдещето на хората и ги замеряше с ябълки. Пък и то я посрещаше много по-сърдечно от сестра й. — И не припарвай до ябълковото дърво.

— Не обичам ябълки.

Сидни коленичи пред дъщеричката си. Приглади косата й, оправи блузката й:

— И така, как се казваш?

— Бей Уейвърли.

— Къде си родена?

— В междуградски автобус.

— Кой е баща ти?

— Не го познавам.

— Откъде си?

— Отвсякъде.

Тя хвана ръката на малката:

— Нали разбираш защо трябва да казваш тези неща?

— Защото тук сме различни. Не сме като преди.

— Удивляваш ме.

— Благодаря. Дали Клеър ще ме хареса?

Сидни се изправи, за миг й причерня, зави й се свят. Побиха я тръпки, всяко примигване й причиняваше болка. Толкова беше уморена, че едва се държеше на крака, но не искаше да прояви слабост пред Бей, а още по-малко пред сестра си. Насили се да се усмихне и промълви:

— Сигурна съм, че ще те обикне.

— Аз я харесвам. Прилича на Снежанка.

През солариума влязоха в кухнята, Сидни се огледа, обзета от чувство, напомнящо страхопочитание. Помещението беше преобразено и сега заемаше и площта на някогашната трапезария. Умивалниците и плотовете бяха от алпака, монтирани бяха два ресторантски хладилника и две фурни.

С Бей безмълвно седнаха до масата и загледаха как Клеър приготви кафеварката, после пъхна във фурната две замразени ягодови кексчета. Сидни си мислеше, че сестра й се е променила — не изцяло, но някак неуловимо, както светлината се променя в течение на деня — пада под друг ъгъл, оттенъкът е различен. И поведението й бе друго, вече не се държеше като властна егоистка. Но под привидното й спокойствие, напомнящо спокойствието на баба им, сякаш прозираше скрито предупреждение: „Оставете ме на мира и аз ще съм доволна.“

Докато наблюдаваше сестра си, Сидни за пръв път си даде сметка, че Клеър е красива. Досега не беше обръщала внимание на външността й. Май и собственикът на съседната къща харесваше Клеър. А Бей беше очарована от леля си и не откъсваше поглед от нея, когато сложи пред нея кексчето и чаша мляко.

— Значи имаш фирма за обслужване на тържества — промърмори Сидни, когато Клеър й подаде кафето. — Видях надписа на вана отвън.

— Да — лаконично отвърна сестра й и обърна глава, при което се разнесе омайващият аромат на мента и люляк. Косата й беше по-дълга от преди и като шал закриваше раменете й. Сидни беше специалистка по косите. С удоволствие завърши курса за фризьорки, обичаше работата си в салона в Боас. Хората не подозираха колко издайническа е косата, а тя по рождение разбираше езика й. Чудно й беше, че колежките й не владееха това умение. За нея открай време то бе съвсем естествено.

Нямаше сили да разговаря със сестра си, която издигаше помежду им преграда, затова отпи от кафето и с изненада откри, че е с канела, както го приготвяше баба Уейвърли. Искаше й се да го изпие, но ръката й се разтрепери и тя остави чашата.

Умираше за сън. Грижеше се Бей да спи поне по няколко часа, обаче самата тя бе прекалено изплашена, да не би да ги преследват, затова си позволяваше да подремне само на паркингите пред магазините от веригата „Уол Март“ край магистралата. Струваше й се, че още се взира в безкрайното асфалтирано платно, още чувстваше вибрацията в костите си. По време на пътуването, продължило десет дни, двете с малката оцеляваха само с храната, която беше изнесла тайно — бял хляб, евтино фъстъчено масло с противен вкус и още по-противни солени бисквити, които се разпадаха при докосване. Не беше сигурна още колко ще издържи, преди истерично да се разридае. Едва изчака Бей да привърши закуската и промърмори:

— Хайде, слънчице, ще те заведа да полегнеш.

— Застлах леглата с новите чаршафи, които ми донесе Иванел — отбеляза Клеър.

— Коя стая?

— Знаеш къде е твоята стая. Бей може да спи в предишната ми спалня, аз сега съм в стаята на баба — отговори Клеър, без да се обърне, и заизважда от шкафовете големи кутии с брашно и захар.

Сидни поведе Бей право към стълбището, без да се оглежда — от безсънието й се виеше свят, освен това не искаше да види другите промени.

Дъщеричката й затича нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж и се заливаше от смях.

„Струваше си! — каза си Сидни. — Струваше си да рискувам, за да видя детето си толкова щастливо.“

Първо заведе дъщеря си в предишната стая на Клеър. Обзавеждането беше различно, мебелите не си подхождаха. Тук беше масичката за шев, донесена от всекидневната на долния етаж, леглото бе пренесено от спалнята на баба им. Бей изтича до прозореца и възкликна:

— Харесвам я тази стая!

— С леля ти Клеър с часове стояхме до прозореца и гледахме градината. Можеш да спиш при мен, ако искаш. Стаята ми гледа към синята къща в съседство.

— Ще видя.

— Ще започна да внасям багажа. Ела с мен.

Бей умоляващо я изгледа:

— Може ли да остана тук?

Сидни беше прекалено уморена да спори, затова каза:

— Не мърдай от тук. По-късно заедно ще разгледаме всичко.

Само че вместо да се върне при колата и да свали кашоните и саковете, тя отиде в предишната си стая. Като малка често се затваряше тук, понякога си представяше, че злата й сестра я е хвърлила в тъмница като в някоя приказка. Цели две години криеше под леглото си въже, усукано от чаршафите си, за да се спусне през прозореца, когато мама се върне да я спаси. Само че като поотрасна и помъдря, тя разбра, че това няма да се случи. Разбра още, че родителката й е постъпила правилно, като е запрашила в неизвестна посока. Самата тя нямаше търпение да се махне от градчето и да последва в колежа гаджето си Хънтър Джон Матисън, защото щяха да са влюбени един в друг до края на живота си, пък и дори да се върнеха в Баскъм, нямаше да е проблем, понеже той не се държеше с нея като с жена от семейство Уейвърли. Само дето накрая се промени.

Тя въздъхна и с благоговение прекрачи прага, сякаш влизаше в храм, изпълнен със спомени от миналото. Леглото и скринът си бяха на същите места. На рамката на голямото огледало още стояха стикерите, които беше залепила навремето. Отвори дрешника и видя кашони, пълни със спално бельо, изгризано от мишките. Стаята обаче не изглеждаше запусната. Нямаше нито прашинка, долавяше се позната миризма на карамфил и кедър. Клеър я беше поддържала, не я беше превърнала в дневна, нито в склад за ненужни вещи и мебели.

Сякаш нещо се пречупи в нея.

Седна на леглото и зарида, като затискаше с длан устата си, за да не я чуе Бей, която тихо си тананикаше в съседната стая.

Десет дни непрекъснато пътуване.

Жадуваше да се изкъпе.

Клеър се беше разхубавила и променила.

Баба Уейвърли си беше отишла.

На Бей й харесваше тук, но тя още не знаеше какво означава да си от фамилията Уейвърли.

Какво ли правеше Дейвид?

Дали не беше оставила следи, по които той отново да я открие?

Толкова много неща се бяха променили, но стаята й беше точно както я бе оставила.

Пропълзя до възглавницата и се сви на кълбо. След секунди спеше непробудно.