Филипа Ашли
Още те обичам (3)

Глава 3

В късния следобед Бет се озова на непозната територия. Изви глава нагоре в опит да види върха на стъкленото преддверие, но й се зави свят. Пред нея се намираше плотът на огромната рецепция и стъклен асансьор, излязъл направо от някой космически кораб. „Може би — помисли си тя — «Биг Аутдоорс» имат транспортна стая, от която телепортират хората директно до техните дестинации. На тях вероятно не им се налага да стигат до там със самолет или ферибот, на гърба на камила или слон, още по-малко чрез изкачване по гъсто обрасло стръмно дере.“

Също като предишните й работодатели, „Биг Аутдоорс“ се занимаваха с организиране на екстремни приключенски почивки, но бяха в съвсем друга лига по отношение на размера си. Лъскавият лондонски офис ги правеше да изглеждат дори по-важни, отколкото бяха в действителност. Според „Травъл Трейд Уийкли“^[1] компанията се бе преместила там преди осемнадесет месеца, когато все още е била изгряваща звезда в своята пазарна ниша. Оттогава конкурентите й бяха започнали да набират все по-голяма сила. Според Бет компанията отчаяно се нуждаеше от прилив на свежи идеи.

Улови отражението си в излъскания гранит на един фонтан и сбърчи чело. Изглеждаше изкривена и непозната. Това ли беше тя, наистина? С делово сако, къса пола и лъскави сериозни обувки? Прокара език по устните си и усети непривичния вкус на гланца за устни. В градчето край езерото нямаше много богат избор на козметични продукти, а и Маркъс бе дал да се разбере, че не е почитател на целувките с вкус на касис.

Въпреки че чувстваше краката си меки като пипала на медуза, тя изправи гръб и се приближи към огромната рецепция, където младата рецепционистка бе изцяло погълната от лаптопа си. Беше с късо подстригана лилава коса, дузина звънтящи бижута и силен грим, с който изглеждаше като подплашено бебе панда. Внезапно Бет се почувства прекалено сериозна в строгия си костюм. Дали спортните и обувки нямаше да се окажат по-добра идея…

— Здравейте! Мога ли да ви помогна? — момичето се обърна към нея.

— Имам уговорка с госпожа Арнолд.

— Мога ли да помоля за името ви?

— Бет Алън.

— Сладко име — усмихна се рецепционистката, докато го въвеждаше в компютъра. — Кратко, имам предвид.

— Да, предполагам, че е. Кратко, имам предвид. Но трябва да призная, че никога не съм го смятала за сладко.

— Такова е. А и лесно се пише — допълни момичето дълбокомислено. — Имам предвид, че когато казвате името си по телефона, не бихте искала нещо дълго или странно като Филомена Ботъмли или Монтажу Спрагуърти, нали?

— Определено не. — Бет потисна желанието си да се разсмее.

— Ето например моето име — Фрея Скот. Създава известни проблеми. Не фамилията, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Бет, раздвоена между импулса си да се разсмее и желанието Фрея да млъкне и да я заведе до лобното й място.

— Хората винаги без проблем разпознават Скот. Защото са чували за мъжа, покорил северния полюс, и за поета^[2]. Но Фрея определено им създава проблеми — каза тя и завъртя очи с досада — Не знам какво са си мислили мама и татко. Хората решават, че това е някакво измислено име като Шардоне или Чентърел, или Джак Даниелс.

— Чентърел? Това не е ли гъба^[3]? А Джак Даниелс? Хората не кръщават наистина децата си с тези имена, нали?

Фрея изглеждаше поразена от невежеството на Бет по този проблем. Четивата й се състояха предимно от „Трайъл“ и „Маунтин Байк Уърлд“^[4], освен ако не успееше да хвърли едно око на нещо лъскаво и скандално — или и двете — когато отиваше на фризьор.

— Прочетох го в едно от списанията, които майка чете, докато е във ваната — продължи Фрея. — Разбирате ли, тази жена имала пет деца от четирима различни мъже и още едно, което не очаквала, и го кръстила Джак Даниелс, защото е правила секс с баща му в тоалетната на един бар и…

Внезапно Фрея прокара език по устните си и верижките на шията й звъннаха.

— О, по дяволите. Пак го правя, нали? Постоянно си навличам проблеми с Алегра заради това. Тя е нашият.

— Директор човешки ресурси?

— О… ами… Познавате ли я? За работа ли сте дошли тук?

Бет се почувства зле заради Фрея — изглеждаше толкова млада и притеснена. Кимна дискретно.

— О… ами… По-добре да замълча тогава. Реших, че сте доставчик или клиент, който иска да се оплаче от пътуването си. А, ето. О! — Тя замълча. — О, ами…

— Какво има? — попита Бет притеснено.

Фрея затвори изчервените си в черно устни и заговори официално:

— Нищо. След малко някой ще дойде да ви вземе. Моля, седнете удобно, госпожице Алън.

Бет устоя на желанието да попита кой и просто седна. Потъвайки удобно в огромния кожен диван, тя взе едно от списанията на масичката пред себе си и започна да го прелиства в опит да изглежда като преценяващ професионалист. „Дръж се на ниво — напомни си тя — много повече от професионалното ти развитие е заложено на тази работа. Баща ти и Луиза зависят от теб, за начало.“

— Госпожице Алън?

Висока жена с безупречна прическа й се усмихваше мило.

— Аз съм Марта Саймингтън, личната асистентка на изпълнителния директор — представи се тя и й подаде ръка. — Надявам се, че пътуването ви е минало добре?

Бет се покашля, за да прочисти гърло и остави списанието на масата.

— Напълно безпроблемно, благодаря — отвърна тя и се здрависа.

Не беше поздравявала никого толкова формално от месеци и чувството беше доста странно.

— Надявам се, че нямахте проблем да ни намерите? — поинтересува се Марта, докато Бет се мъчеше да стане елегантно от мекия диван.

— Никакъв — излъга тя, като реши, че е по-добре да не споменава малкото объркване в метрото, което бе довело до непредвидена панорамна обиколка на лондонските подземия. Не и ако искаше да получи работа, в която трябваше да планира маршрута по най-високите и непристъпни пътеки на Алпите.

— Оттук, моля — поведе я Марта. — Да помоля ли Фрея да вземе багажа ви? Няма да ви трябва за интервюто.

Фрея услужливо се появи иззад рецепцията.

— Успех — произнесе тя беззвучно, като повдигна вежди зад гърба на Марта. Взе чантата и прошепна: — Ще ти трябва с него.

Бет нямаше време да отговори и дори да се замисли върху страшното предупреждение. Секунди по-късно тя вече следваше асистентката през фоайето към асансьора. Марта натисна бутона.

— Съжалявам — извини се тя, — но офисите на дирекцията са на последния етаж, госпожице Алън.

— Няма проблем и моля, наричайте ме Бет.

Вратите се отвориха пред дълъг коридор. Ситнейки след Марта, тя се опита да прочете месинговите табелки на всяка врата, покрай която минаваха. В края на коридора асистентката й посочи внушителна букова врата, която изглеждаше достатъчно широка да пропусне десет изпълнителни директори наведнъж. Бет забеляза, че месинговата табелка липсва. Само дупките от винтовете показваха къде е била.

— Добре, пристигнахме в кабинета — съобщи Марта.

— При това какъв. Госпожа Арнолд определено знае как да си избира офис.

— О, но това не е нейният кабинет. Тя е в заседание. Това — каза Марта и почука енергично по вратата — е кабинетът на нашия изпълнителен директор. Той ще проведе интервюто с вас.

Преди да успее да отговори, чу плътен глас.

— Влез!

Бет не се впечатли особено от начина, по който бе повикана. Звучеше прекалено директорски за нейния вкус. Дори нямаше нотка на вежливост, за бога. Може би кандидатстването за работа в „Биг Аутдоорс“ не беше толкова добра идея, особено, ако шефът беше такова старо чудовище. Марта я наблюдаваше приветливо. В този момент й заприлича на училищната секретарка, когато преди години я изпратиха при директорката заради графитите, които рисуваше по чина си.

— Заповядайте, влезте — прошепна Марта, когато тя се поколеба — И моля ви, не се притеснявайте. Той лае, но не хапе.

Веднага щом разбра от Марта, че госпожица Алън е на рецепцията, Джак зае позиция — с гръб към вратата и поглед към града под него. Направи го отчасти защото смяташе, че му придава уверено излъчване, отчасти защото искаше да успокои пулса си и да не очаква нищо.

В интерес на истината, а Джак винаги се опитваше да е напълно искрен със себе си, той прекара последната седмица в постоянно двоумение. Нямаше ни най-малка идея как ще реагира Бет. Знаеше, че срещата им ще бъде пълна изненада за нея. Щяха да минат седмици, преди назначението му да бъде обявено в пресата, а и тя бе адресирала кандидатурата си до стария изпълнителен директор. Беше напълно сигурен, че Бет не очаква да го види тук. Но за реакцията й, когато се видят, очакваше всичко — от обида до безразличие. Все пак бяха минат осем години от пътуването им до Корсика… Може би за едно деветнадесетгодишно момиче това не означаваше кой знае какво, може би го беше забравила само след няколко седмици и бе продължила напред с нови хора и нови емоции.

Трябваше да признае, че безразличието би го притеснило най-силно. Ами ако след всичкото това време тя дори не го разпознае? В един момент дори се молеше да го е забравила, само за да намали болката, която вероятно й беше причинил.

Погледна часовника си и почувства приятната топлина на следобедното слънце по лицето си. Разтърка очи. Беше се събудил в четири часа сутринта и не можа да заспи отново. Излезе да потича, за да изясни мотивите си. Дали наистина искаше Бет в компанията? Или се опитваше да компенсира за това, което й беше причинил преди всичките тези години?

— Джак, госпожица Алън е тук.

Почукването на вратата го накара да подскочи.

— Влез! — извика той и се наруга. Наистина не искаше да прозвучи като римски император, който се обръща към плебеите.

— Влезте, моля! — този път гласът му прозвуча по-приглушено.

Бет чу повикването, разтвори юмруци и се опита да облекчи напрежението в пръстите си. Нерешително бутна вратата. Тя се отвори навътре и Бет примигна срещу силната светлина. Внезапен полъх от климатика изсуши гърлото й. Ароматът на уханно, скъпо кафе погъделичка носа й.

Когато очите й привикнаха, забеляза мъжа, застанал пред огромните прозорци, които се спускаха от тавана до пода. Беше висок повече от метър й осемдесет. Широките му рамене изпъваха бялата памучна риза. Силен гръб, строен кръст, стегнати бедра. Но точно когато си казваше, че е много грешно да оглежда така похотливо потенциалния си бъдеш шеф, той се обърна.

Бет ахна тихо, когато слънцето проблесна през прозореца зад него.

Преди много време, докато лежеше сама в леглото, понякога разплакана, друг път разкъсвана от гняв, често бе мислила какво ще каже, ако отново се засече с Джак Торнфийлд. Но това беше преди години, а сега всичките й добре обмислени някога реплики изчезнаха от съзнанието й по-бързо от кубче лед на слънцето.

— Здравей, Бет. Моля те, седни.

Тя се отдръпна. Той произнесе името й уверено и се усмихна така, сякаш никога не се бяха срещали или преживявали нещо необичайно заедно.