Барбара Клевърли
Дамаски кинжал (19)

Глава осемнайсета

Половин час след като беше избягала от стаята обратно при поста си до прозореца, тя настръхна, чувайки звук, подобен на силно крякане. Никога не беше чувала новородено бебе да плаче, но звукът, стар като света, не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Скочи на крака и се затича. Страхувайки се да влезе вътре, тя застана пред вратата на стаята на Халима. Минути по-късно се появи най-старшата от афридските жени и Лайли за пръв път я видя да се усмихва. Тя й даде знак да се приближи и да погледне вързопа, който държеше в ръце. Лайли плахо се приближи и се загледа в малката кръгла главица, покрита с кичур черна коса. Жената с гордост отметна завивката и показа останалата част от бебето на Лайли, приканвайки я да сподели радостта и облекчението й, че в племето се беше родило още едно момче. Единственото нещо, което дойде наум на Лайли, беше да целуне кафявото челце.

— Халима? — попита тя.

Усмивки, кимания с глава и поток от думи на пущу предадоха радостната вест, преди жената да се вмъкне обратно в стаята. Обаче измина още един час, докато Грейс Холбрук се появи, пребледняла, изтощена и състарена най-малко с десет години. Бялата й блуза беше изцапана с кръв, както и ръцете й до лактите.

— Халима? — попита отново Лайли.

— Да! Ела, сега можеш да я видиш — рече тя. — Спи. Още е под упойка и, разбира се, е доста изтощена, но мисля, че ще се оправи. Силно момиче и много младо. Много издръжливо. Повечето жени на нейно място не биха издържали, но тя е жилава като камшик, а без съмнение бебето също. Обаче не беше никак лесно. — Тя прекара опакото на ръката си по челото и се огледа, търсейки къде да се подпре, а после се хвана за ръката на Лайли. — Белята е станала при падането — каза, след като внезапно стана словоохотлива. — Изглежда, че още преди това бебето се е обърнало и е променило положението си за нормално раждане с главата напред…— Лайли си даде сметка, че Грейс се старае да избира термини, които тя би могла да разбере. Вероятно беше казала абсолютно същото на пущу и на събралите се жени… — обаче след падането на Халима на земята и тази поза се е променила. Така че вместо да тръгне да се ражда със задницата, нещо, с което без съмнение жените биха се справили, вече имахме случай на странично раждане, с което те не могат да се справят. Лопатката на едното рамо напълно блокираше изхода. Колкото и да се е напъвала, нищо не би могло да стане. Пълна безизходица. Добре, че пристигнахме тъкмо в този момент. Сега ще ми трябват няколко минути да се измия и да пооправя външния си вид, а после лично ще съобщя новината на Рамазад Хан. Това ще бъде наградата ми. Дори и на моята възраст човек може да изпита моменти на върховно удовлетворение. Освен това — добави замислено тя, — Рамазад и аз тепърва трябва да се споразумеем за една работа.

Зад обичайното спокойствие на Грейс се усещаше някаква мрачна решителност, каквато Лайли не беше забелязвала у нея преди, и която изглежда, че не беше в тон с новината, която трябваше да съобщи.

— Време е — каза тя повече на себе си, отколкото на Лайли. — Крайно време е да затворим кръга.

 

 

Като държеше бебето до гърдите си, Грейс отиде при площадката, от която започваха стълбите. Без чужда помощ тя слезе внимателно по тях и излезе навън. Площадът беше пуст. Хората бяха държани далеч от харема, но от всяка врата я следяха лица в напрегнато очакване. Само в далечния край на площада се виждаха, седнали с кръстосани крака и в пълно мълчание, тримата скаути. Те се взряха в Грейс, когато тя се появи. Докторката забеляза седналия под дървото Малик. Той се изправи и тръгна бавно към нея, за да я посрещне, забил поглед във вързопа, който тя държеше. Лайли наблюдаваше как Грейс тихо му заговори. С жест, който би използвала някоя афридска жена, тя му показа сина му. Разменени бяха нови реплики и Малик погледна към небето, явно изразявайки благодарността си за сполетялото го щастие. Но Грейс още не беше свършила. Посочи пейката под дървото, заведе главатаря при нея и седна. Той седна до нея, а очите му продължаваха да следят детето. Лайли си помисли, че ако в този момент Грейс му беше предложила да я последва до края на света, той щеше да го направи.

Започна дълъг разговор, през повечето време на който говореше Грейс. Колкото и това да се струваше невероятно на Лайли, изглежда, че Грейс му разказваше една история — дълга, объркана и драматична. Когато тя свърши, извърна глава настрани и зачака отговора му. Той мисли дълго, а после отново я попита нещо. Грейс отговори и главатарят махна ядосан с ръка. Грейс отново заговори спокойно, а той отново я заслуша внимателно. Накрая отново започна да говори, отначало колебливо, но после по-твърдо. Грейс кимна с глава. Двамата дълго мълчаха, а после започнаха да разговарят по-спокойно. Говориха дълго и когато слънцето започна да залязва, сянката на кулата се плъзна по площада. Бебето започна да проплаква и се размърда и Грейс приключи разговора.

Тя остави главатаря и се отправи обратно към харема. Когато приближи, погледна към прозореца на Лайли и тя беше готова да се закълне, че за миг Грейс й намигна.

Тя предаде детето на една от прислужничките на Халима и каза нещо на друга, която бързо изтича навън.

— Нямам време да се преобличам. Искам да тръгна веднага. Я да те погледна… Да, можеш да яздиш с тези панталони. Имаш ли воал? Добре. Сложи го. Главатарят се съгласи да ни даде ескорт, който да изведе нас и скаутите от неговата територия. Всички са на мнение, че тук съм направила чудо. Очевидно в селището се говори, че то се дължи на имама и молитвите му. Няма да ги разубеждавам, че причината е друга.

— Друга е — рече енергично Лайли. — С Рамазад сме съгласни само в едно нещо — че чудото си ти, Грейс.

— Е, до голяма степен трябва да благодарим на момченцето на Халима. То е нашият пропуск за излизане оттук! Но аз нямам намерение да се заседявам повече. Поради вълненията около пристигането ни може да са забравили, че ти не трябва да си тук. За момента може би си в безопасност, но скоро тук ще стане направо лудница! Новината за раждането на наследник вече се е разпространила като горски пожар. Скоро всеки мъж с пушка в ръка и с кон между коленете ще препуска насам. Ето! Чуй! Чуваш ли? Тъпани! Това е само началото и благодаря на бога, че е така. Можем да се измъкнем през задната врата. Обикновено не го правя, но мисля, че обстоятелствата са необикновени. Това ще продължи с дни! Точно това не бих предписала на моята пациентка. Обаче не можем да направим нищо по въпроса — добави тя. Думкането на тъпаните започна да се чува още по-силно, изтрещяха изстрели, една след друга групите влизаха в галоп през портата на крепостта, като лавираха с конете си през тълпата, която почти не се виждаше от все по-сгъстяващия се прах.

 

 

Лайли се промъкна тихо в стаята, сбогува се шепнешком и целуна по бузата дълбоко упоената Халима. През това време на площада се оформи малка група. Бяха се погрижили за конете им и сега те изглеждаха готови за обратния път. Докараха два афридски жребеца — един за Лайли и друг за Ратмор. Ратмор! Поради вълненията около раждането Лайли напълно беше забравила за съдбата му. Той изглеждаше дразнещо наперен и доволен от себе си и тя се опита да избегне погледа му.

— О, госпожице Кобленц, радвам се да ви видя отново и аз…

— Дръжте си устата затворена, докато излезем от тук — скастри го Грейс. — Аслам ще язди отпред с двамата придружители. Лайли ще язди до мен, а вие, Ратмор, искам да бъдете отзад с другите двама скаути. — Тя каза нещо на пущу и двамата ухилили се скаути застанаха от двете страни на Ратмор.

„Е, поне няма да посмее да прави разни глупости, след като тези двамата го наблюдават — помисли си доволна Лайли. — Така поне няма да го слушаме да се хвали как е впечатлил главатаря.“

Тя се наведе и заговори бързо на Грейс:

— Нещо липсва, Грейс! Имам предвид твоя афгански ескорт. Някъде из това място тук има трийсет души, които вероятно се питат накъде трябва да се отправят. Да не би Малик да ги държи за заложници?

— Той планира освобождаването да стане на етапи. Утре ще им бъде разрешено да напуснат, за да имаме време да се върнем във форта и да предупредим Джеймс да не ги изпотрепе, когато пристигнат и потропат на портата.

Лайли погледна още веднъж към тълпата от хора и коне на площада, докато малката им група започна внимателно да си пробива път към главната порта, но от Искандер нямаше и следа. Това добре ли беше или зле? Дори може да не знае за детето на сестра му. Но по тези краища изглежда, че всеки научава всичко още преди да е станало, така че вероятно са му казали.

Аслам подкара бързо коня си и скоро те се сбогуваха приятелски с двамата съпровождащи ги африди, които им върнаха пушките и се върнаха на поста си при скалите. Лайли видя как гърбът на Грейс се стегна, докато продължиха да яздят. Сякаш почувствала как дулата на пушките са насочени към гърба й, тя не се успокои, докато не преминаха два-три завоя и започнаха да се спускат към широка долина. След като яздиха час, Грейс нареди да спрат в сянката на няколко разкривени кайсиеви дървета близо до стар мост над река Базар. Страховете като че най-после я бяха напуснали. Вече не си играеха на котка и мишка с главатаря. Въпреки това Лайли беше доволна, че отново е под охраната на скаутите, и се успокои, когато видя, че те продължават да са нащрек. Очите им непрекъснато шареха наоколо и оглеждаха пространството пред тях и зад тях, а ръцете държаха пушките винаги готови за стрелба.

Двама от тях завързаха конете и се отдалечиха в мълчание.

„Сигурно отидоха да разузнаят напред“ — предположи Лайли. За тях тази експедиция беше просто поредният патрул, при който се взимат обичайните предпазни мерки. Това не беше пикник край реката. Обаче тази й мисъл моментално беше опровергана от третия скаут, който започна да вади от чантата при седлото си прибори за чай. Лайли неусетно си припомни за многото пикници край брега на езерото с безупречно бели покривки и купчини салфетки. Край нея неизменно стояха внимателни, готови да изпълнят всяко нейно желание, млади мъже в сини блейзъри и сламени шапки.

— Позволете ми да ви подам един сандвич с аншоа, госпожице Кобленц. — Лайли предположи, че това продължава и в другия край на света.

Тя се огледа. Безмилостно слънце над безмилостен пейзаж.

„Какви безмилостни хора. Обаче той ми изглежда доста миролюбиво настроен“ — помисли си Лайли, гледайки към третия скаут. Видя как запали огън и се възхити на сръчните му и пестеливи движения, когато той взе изоставено птиче гнездо от цепнатината в едно от дърветата, направи малка купчинка от накършени сухи тръстики, добави малко дърва, довлечени от реката, и драсна клечка кибрит. Е, тук не носеха сламени шапки, а кафеникави кърпи, завити небрежно в тюрбан.

Лайли погледна въпросително към Грейс, очаквайки да чуе разказа й. Без да му обърне внимание, Ратмор прие едно тенекиено канче чай от скаута и седна малко настрани от жените.

„Дали пък няма да е по-добре, ако някой се появи иззад тези скали и го гръмне, просто го гръмне!“ — помисли си с нескрита ненавист Лайли.

— Не можем да останем дълго тук, ако искаме да се върнем във форта преди залез-слънце — рече Грейс, поглеждайки неспокойно към небето. — Залез! Какъв ден! Струва ми се, че откакто тръгнах на зазоряване, мина цяла вечност.

— Сигурно доста ще се изненадат, като ни видят да се връщаме всички заедно! — каза със задоволство Лайли.

— Особено Джо, нали? — подхвърли лукаво Грейс.

— Джо! От него нямаше кой знае каква полза! — каза с пренебрежение Лайли. — Смешното е, че през цялото време очаквах той да дойде, за да ме освободи. По едно време, докато бяхме още във форта, наистина си помислих, че е загрижен за мен! Но когато настъпи такъв момент, къде беше той? Вероятно е играел скуош!

Почервеняла от възмущение, Лайли гледаше ту единия, ту другия. Докато говореше, третият скаут — мълчаливият, загадъчен, трети скаут — я погледна.

— Джор йе? — рече той. — Джор йе, миси баба? (Какво каза госпожицата?)

Грейс избухна в смях.

— Много добре — рече тя. — Много добре, Джо! Проговорил си и на пущу.

— Не минаваше ден в компанията на тези момчета да не науча нещо. Както и да е. Много ми хареса „халагулаха“! Правилно ли го казах? Мисля, че означава „гюрултия“. Полезна дума.

Лайли се вгледа, невярваща на очите си. Протегна ръка и докосна Джо по рамото, за да се увери, че не сънува.

— Я виж ти! — възкликна развълнувана тя. — Ти, стари дяволе! Бил си с нас през цялото време! Избудалка всички! — След това стана по-сериозна и добави: — Обаче дяволски добре заблуди мен! Дошъл си заради мен! Няма да забравя това. Когато стана стара баба и се поклащам в шезлонга, ще разказвам на внуците си за теб и за брадатите бандити, които не те забелязаха. Но, Джо, това, което си направил, е ужасно опасно! Ако разберяха, тези хора можеха да те убият!

— По дяволите! — изсумтя Ратмор, недоволен от такъв обрат на събитията. — Значи силите на законността и реда най-после със закъснение се появиха.

— Не знам какво искате да кажете с това „закъснение“! — обърна се към него Грейс, която изведнъж се ядоса. — Точно Джо разбра къде ви държат и точно той рискува живота си, навлизайки във вражеска територия, за да ви измъкне от това, в което вие така глупаво, самонадеяно и безразсъдно се набутахте. Мисля, че ако изразите малко благодарност, няма да ви навреди.

Без да се смути, той отвори уста да заговори, но беше прекъснат от възбудените викове на скаутите, които пазеха наоколо. Всички се обърнаха нататък и се взряха в двамата. Между тях имаше трети човек, облечен в дрехи на местните племена. Те го водеха към групата до огъня с опрян в гърба му револвер. Когато го видяха, Лайли и Джо скочиха на крака и го извикаха по име — Джо с недоумение, а Лайли с облекчение:

— Искандер!

— Джо, нали няма да го застреляш! — замоли го припряно Лайли. — Нали знаеш, че сега той е в немилост? Ние имахме уговорка. Поне аз си мислех, че имаме — прошепна със загадъчен вид тя.

— Мисля да почакам, за да чуя какво ще каже той, преди да го застрелям — рече спокойно Джо. — Искаш ли чай, Искандер? Мисля, че е останал за още една чаша.

Аслам предаде оръжията на Искандер — пистолет и кама — на Джо.

— Ама това е много интересно — каза Грейс. — Има ли още някой да се крие зад скалите, когото би желал да поканиш?

— Не, не — отвърна Искандер, без изобщо да се смути. — Бъдете спокойна! Сами сме. Чаках тук, защото знаех, че ще минете по този път. На това място спират всички на път за Пешавар или към форта и тук винаги се навъртат разбойници и бегълци, както са могли да се уверят за своя сметка много хора, по-малко бдителни от вас. — Той седна между Грейс и Джо, окуражен от посрещането. — Надявах се да науча последните новини от вас. — Погледна към Лайли и тя побърза да го успокои:

— Сестра ти е добре, Искандер. А благодарение на Грейс, детето й също. Момче е. И двамата изглеждаха много добре, когато ги оставихме.

Джо отново забеляза мигновеното разбирателство между двамата и се запита с тревога каква ли ще е уговорката, за която спомена Лайли. Разтревожи се, че неговата кариера като надзорница на млади момичета е пред провал.

— Мисля, че всички имаме много въпроси, но главният със сигурност трябва да бъде зададен на д-р Холбрук. Каква магия използва, Грейс, за да убедиш главатаря да ни освободи? Сега можеш ли да ни я разкриеш?

Тя изгледа замислена всички, които я гледаха в очакване — Искандер, Лайли, Джо и Ратмор, след което бавно отговори:

— Да. Всъщност има неща, които бих искала да си изясним, преди да се върнем във форта. Имам да ви разкажа някои неща за една история далеч в миналото, започнала в една клисура недалеч от тук… — Грейс се огледа и потръпна — … която е свързана със смъртта на Земан и приключва с раждането на малкото момче. Обаче аз виждам само половината от картината и трябва да поискаме от Искандер да ни запознае с подробностите, които са останали скрити за мен.

Искандер кимна. Никой не я прекъсна и тя продължи. Беше изключителна разказвачка, която явно беше разказвала много истории край лагерния огън, обаче Джо усети, че не изпитва удоволствие от тази. Очите й бяха изпълнени с мъка и отправени към далечното минало.

— Преди войната, или по-точно около четири години преди нея, една част от Първа пешаварска скаутска дивизия на база във форт Хамилтън, както Гор Катри се е наричал, преди да бъде преустроен, водила необичайно кървави битки с местните африди. Имали проблеми с тях от месеци. По някакъв начин афридите успели да се снабдят с голям брой първокласни пушки и изгаряли от желание да покажат колко добре стрелят с тях. Една барампта — мисля, че означава наказателен отряд — била изпратена да им даде урок, но те срещнали трудности и трябвало да се спасяват с бягство. Мисля, че цялата акция не е била подготвена както трябва. Отрядът не бил достатъчно многоброен за поверената му задача, а афридите били подценени. Те се биели много ожесточено и оказали силна съпротива на нашите момчета. Няколко души били ранени, а няколко убити.

Започнали да се изтеглят през труден терен, отстъпвайки към едно укритие под прикритието на пристигналото със закъснение подкрепление, което обстрелвало неприятеля с картечници „Люис“. Точно в този момент се случило нещо ужасно. Един от мъжете — това бил техният военен лекар — паднал от една скала, по която се катерел заедно с другите, и се наранил тежко. Не е нужно да ви разказвам какви били последиците от това. Хората му искали да се върнат и да го измъкнат въпреки интензивния вражески обстрел и трудния терен. Хари, така се казвал военният лекар, лежал безпомощен на дъното на дерето, а над него се били наредили африди, готови да убият всеки, който се опита да му помогне. Всеки опит за подобно нещо би бил равен на самоубийство, но така и не бил предприет. Командващият полковник наредил на хората си да се откажат и кой би могъл да каже, че не е постъпил правилно? — Грейс замислена замълча.

— Не са ли могли да го застрелят? — попита нетърпеливо Лайли. — Нали обикновено така постъпват?

— Да, така е. Но той бил на дъното на дерето и те не го виждали. Обаче в ротата имало един мъж, който не бил готов да остави работата така. Тогава той бил младши офицер, само на двайсет години, и току-що бил пристигнал в частта, но знаел какво ще стане с Хари, ако никой не реагира. Казвал се Джок. Мисля, че това е бил прякорът му. Вероятно е така, защото бил шотландец.

Джо се размърда неспокойно, но не се опита да я прекъсне.

— Като повечето шотландци той носел малък кинжал, каквито носят по шотландските плата…

— Викат им скиах дху — обясни Джо.

— Да, точно така. Мисля, че означава „черен нож“. Имал и пистолет и с тези оръжия той се върнал сам в спускащия се здрач, нарушавайки заповедта. Когато се промъквал нататък, забелязал, че афридите били изчезнали по типичния за тях начин и оставили клисурата на негово разположение. Но когато пристигнал на мястото, където бил паднал Хари, установил, че е пристигнал твърде късно. Други били там преди него. Двама африди, изостанали след другите, намерили Хари и го ограбвали. Взели пистолета му и претърсвали джобовете му. Били така погълнати от заниманието си, че не чули приближаването на Джок и той без много шум убил и двамата. Когато насочил вниманието си към Хари, разбрал, че не може да направи много за него. Той бил лекар и много добре разбирал колко сериозни са раните му. Казал на Джок, че гръбнакът му е счупен и че няма да оцелее и го помолил да направи това, което се очаквало от него.

— Бедният човек! И бедното момче! Какво ужасно нещо е трябвало да направи — промърмори Лайли.

— Да. Положението на Хари било безнадеждно, но той бил опитен войник и при това медик. Знаел какво го чака и какво трябва да се направи. Не мога да си представя как се е почувствал младият човек, който е трябвало да дръпне спусъка. След като за първи път убил в сражение, сега трябвало да тегли куршума на своя приятел. Бил много привързан към Хари… както всички останали. — Гласът й потрепери. Тя се окопити и продължи малко по-ентусиазирано: — Благодаря на бога, че в крайна сметка той е посрещнал смъртта, гледайки приятелско лице! Ако не е била смелата, но самоубийствена постъпка на Джок, да се върне обратно в дерето, щяло да стане много, много по-лошо.

— А Джок успял ли да се завърне жив и здрав? — попита едва чуто Лайли.

— О, да. Разбира се, получил много похвали и никой не му припомнил, че е нарушил заповедта. В онези години преди войната не са гледали толкова строго на тези неща. Въпреки че на връщане за малко да го убият. Докато бягал, някой стрелял по него и той бил леко ранен. Стреляно било със старовремски мускет, на който викат джезаил.

— И ти искаш да ни кажеш, че по някакъв начин всичко това е свързано със Земан? — попита Лайли, опитвайки се да разбере връзката.

— Мисля, че трябва да е свързано — рече Грейс. — Виждате ли, двамата африди, които открили натрошеното тяло на Хари, били млади момчета, не по-възрастни от Джок. Но те не били обикновени момчета, а двамата по-големи синове на Рамазад Хан.

— Така че на най-малкия от всички, Земан, се паднало да отмъсти, така ли? Да отмъсти на англичаните за своите по-големи братя. — Лайли се намръщи, докато стигне до заключението, до което Джо вече беше стигнал от доста време. — Но чакай. Това, което казваш, не се отнася до англичаните изобщо, а до един конкретен англичанин, до този, който е убил с ножа си афридите — настоя Лайли. — Казваш, че Джок… — тя замълча за момент и след като си пое дъх, продължи: — Грейс, този Джок дали не е познат на всички ни под друго име? Като например Джеймс? Джеймс Линдзи?

— Да — отвърна Грейс. — Джеймс Линдзи, бог да го благослови!

Сърцето на Джо подскочи от внезапното прозрение и той се изруга за слепотата си. Погледна към Грейс с мъка и тихо попита:

— Защо каза това, Грейс? Защо каза „бог да го благослови“ с такова вълнение?

Очите на Грейс се изпълниха със сълзи и тя бързо прекара ръкава на блузата си през тях, преди да отговори бавно:

— Защото с риск на живота си Джеймс Линдзи спасил съпруга ми от мъките и от изключително мъчителна смърт. Хари, моя съпруг Хари.