Александра Маринина
Смърт и малко любов (5)

Глава 4.

Снощната препирня бе оставила болезнена следа и сутринта в неделя Настя за пръв път почувства неприятен хладец в отношенията между нея и Чистяков. Те рядко се караха, през всичките двайсет години, откак се познаваха, беше им се случвало най-много пет пъти и единият от тях съвпадна с деня на сватбата им. Чудесно начало на семейния живот!

Сега беше важно на всяка цена да оправи нещата, преди да е дошъл Юра Коротков. Настя избра най-простия начин.

— Льошик — подзе тя, допивайки втората чаша сутрешно кафе и палейки третата цигара, — прости ми, моля те. Снощи се държах зле. Не бях права. Прощаваш ли ми?

— Че къде ще вървя! — въздъхна Чистяков с видимо облекчение. И той като Настя не обичаше конфликтите, особено безпричинните. — Но ти все пак не забравяй, моля те: аз постоянно мисля за мястото, където работиш, и постоянно се тревожа. Нали няма да го забравиш?

— Че къде ще вървя! — имитира тя мъжа си и му се изплези. Конфликтът беше изчерпан.

Юра Коротков донесе дебел плик със снимки. Антон Шевцов наистина се бе постарал: на снимките се виждаха абсолютно всички хора, присъствали в онзи момент в помещението на гражданското. Настя подреди снимките на пода и взе в ръце съставения от Коротков списък с имената на хората. Младоженците и булките изглеждаха все еднакви и трябваше да положи доста усилия, докато изпише на обратната страна на всяка снимка имената на хората, които бяха хванати в кадър. Играха си с това цели три часа, докато накрая се оказа, че в списъка има точно толкова имена, колкото бяха хората на снимките.

— Не излизат — тревожно каза Настя. — Имената трябва да бъдат с едно повече.

— Защо?

— Фотографът. Него не може да го има на снимките, а в списъка фигурира. Значи докато в списъка има петдесет и четири имена, на снимките трябва да имаме петдесет и трима души. Обаче и те са петдесет и четирима. Давай да търсим кой е в повече!

Те отново внимателно прегледаха всички снимки и намериха снимката без име на обратната страна. На нея се виждаше жена на около петдесет години, с изпито лице и странно напрегнати очи. Настя бе сигурна, че не я е виждала в гражданското.

— Коя е тази жена? — попита тя, като подаде снимката на Коротков.

— За пръв път я виждам — отговори той, като се вгледа в лицето на жената. — Нямаше я там. Сигурен съм.

— Била е — поправи го Настя, — но е изчезнала. Била е там в момента, когато открихме трупа — защото Шевцов е започнал да снима веднага щом се чуха писъците и се вдигна суматоха, — и е изчезнала, преди да затворим изходите. Трябва незабавно да установим коя е. Ще показваме снимката на всички, които бяха в гражданското, може да е дошла с някоя новобрачна двойка. Или пък е служителка от сградата.

— Не — поклати глава Коротков, — служителите си бяха по местата, аз проверих. Най-вероятно е била с някоя от двойките. Само че защо си е тръгнала?

— Причините може да са всякакви: излязла е на чист въздух… да купи цветя… да се обади по телефона. Или се е наложило да вземе нещо от колата. Излязла е, а после не е имала възможност да влезе — нали входовете бяха затворени.

— Но е можела да обясни, щяха да я пуснат.

— А ако се е уплашила? Или… например се е скарала с хората, с които е дошла, и демонстративно е напуснала? При всяко положение трябва да я намерим, Юра. Може да е видяла или чула нещо.

— Ще я намерим, няма къде да иде. Хайде да попитаме и Льоша, може той да я е срещнал.

Но Чистяков не си спомняше да е виждал жената.

* * *

Решиха да започнат от семейства Бартош и Турбини, защото прецениха: в гражданското е можело да бъде застреляна всяка младоженка, но далеч не на всяка е можело да бъде изпратено писмо точно преди сватбата. Трябвало е да знаят, че тя се омъжва на другия ден, и адреса й. В своето обкръжение Настя не намери никого, който би поискал да разстрои сватбата й. Значи трябваше да търси сред познатите на Елена Бартош и Валерий Турбин.

Тамила Бартош посрещна Коротков в строг делови костюм и целият й вид говореше, че всъщност е страшно заета и трябва да излиза, но заради този случай ще отложи ангажиментите си — от нея да мине.

— Не мисля, че трябва да отделяте толкова много внимание на това глупаво писмо — високомерно каза тя, като разбъркваше с лъжичка вдигащия пара току-що сварен английски чай в чаша от скъп порцелан. — Предполагам, че заплахата е била адресирана по-скоро до мъжа ми, а не до дъщеря ми.

— Значи сте сигурна, че омъжването на Елена не може да е предизвикало у никого… ами да речем… отрицателни емоции?

— Какво говорите! — разсмя се Тамила. — Кого може да интересува омъжването на Еля?

— Ами ревност? Може някой да е ревнувал?

— Уверявам ви, откак Елечка се запозна с Валерий, никой друг не я е ухажвал.

— А преди това?

— Преди това имаше някакви детски увлечения, последното от които приключи благополучно няколко месеца преди тя да се запознае с Турбин. Не, не, за никаква ревност не може да става дума.

— Кажете, Тамила Шалвовна, защо свидетелка от страна на дъщеря ви трябваше да бъде вашата племенница?

— А защо не? Какво лошо има?

— Няма нищо лошо, но нали знаете — не е съвсем обичайно. Обикновено младоженките канят за тази роля най-близката си приятелка. Неслучайно съществува понятието приятелка на булката. Нима вашата дъщеря няма такава приятелка?

Какво беше това? Дали на Коротков му се стори, или по лицето на Тамила наистина пробегна мимолетно облаче?

— Вижте, всички съученички на Елена сега живеят свой живот — учат, работят, омъжиха се. Еля не поддържа отношения с никоя от тях. По-скоро дори не тя с тях, а те с нея. Нали разбирате — момичето е от заможно семейство, погледнато отстрани — с нищо сериозно не се занимава… Това ги дразни.

— Но какво искате да кажете — че дъщеря ви няма нито една приятелка ли? Тамила Шалвовна, не мога да повярвам в това.

— Ами… — Тя се поколеба. — Освен Катя, да речем.

— Коя е тази Катя?

— Голованова. Живее в нашия блок, в съседния вход. Съученички са с Еля.

— Какво, да не са се скарали?

— Не, как ви хрумна? Не са се карали.

— Защо тогава Елена не я е поканила на сватбата? Според мен това би било съвсем естествено.

— Май че Еля ми каза, че Катя била заета в този ден. Изпит ли имала или нещо друго…

— Как възприе дъщеря ви полученото писмо?

— Ами как… — Тамила отново сви рамене. — Учуди се.

— И толкоз? Само се учуди? Или се уплаши?

— А, не, не ми се стори много уплашена.

— Къде е сега Елена?

— Замина с баща си извън града. Трябва да се поразсее, да се успокои.

— Турбин отиде ли с тях?

— Не. Заминаха само двамата.

— Кога ще се върнат? Трябва да разговарям с дъщеря ви.

— Навярно довечера.

* * *

Бяло и черно, черно и бяло…

Целият свят се състои само от тези два цвята. Те не ми позволиха да застана в редиците на белите, принудиха ме да се унижавам и да моля, а после ме отхвърлиха, изритаха ме грубо и безжалостно, с погнусени физиономии. Казаха ми, че сред белите се допускат само най-добрите, най-достойните. Най-белите.

Ами аз?

Нима моят цвят не е най-белият? Нима по мене имаше дори едно петънце? Защо ме отхвърлиха?

Знам защо.

Защото те само се преструват на бели. Всъщност душите им са черни, и ръцете им са черни, и помислите. В действителност не им трябват бели, трябват им черни, които могат да се издокарват с бели дрехи. А аз не умея да го правя.

За сметка на това умея да правя друго. Сега умея да обединявам бялото и черното. Кой казва, че от сливането на бялото и черното се получава сиво? Не е вярно. Не е сивото, което ги обединява.

Обединява ги червеното. Цветът на кръвта. Цветът на смъртта. Пред червеното, белите и черните са равни, защото от него няма спасение. Червеният цвят прави всички равни.

Алено върху бялото — убити младоженки.

После ще има алено върху черното…

* * *

Екатерина Голованова се прибра от института едва към осем вечерта. Коротков търпеливо я причакваше на пейката пред входа. Вече бе ходил у тях, бе разговарял с майка й и дори бе видял снимката й, тъй че я позна безпогрешно.

— Добър вечер, Катя — каза той, стана и направи крачка към нея.

Момичето се спря и го погледна с любопитство. Беше връстница на Елена, но изглеждаше по-възрастна — може би защото не притежаваше моминска грация и лекота, но пък имаше поне осем, ако не и десет килограма тегло в повече. А може би причината беше в твърде тъжните й очи и сериозния поглед?

— Казвам се Юрий Викторович, от милицията съм — представи се Коротков. — Може ли да поговорим?

— Защо, какво има? — уплаши се момичето. — Какво съм направила?

— Нищо — колкото можа по-приветливо се усмихна той. — Искам да си поговорим за вашата приятелка Елена. Може ли?

— Господи, какво й се е случило?

— Не, нищо не й се е случило, не се тревожете. Хайде да поседнем. Или искате да се разходим?

Катя се замисли, после нерешително премести чантата в другата си ръка.

— Бих се разходила, но нося книги… Чантата ми е тежка.

— Аз ще я нося. Дайте.

Коротков пое чантата и се учуди от нейната тежест. Вярно, момичето не изглеждаше крехко и хилаво, но и чантата с книги си я биваше.

— Как изкарахте изпита си в събота? — заинтересува се той уж между другото. — Взехте ли го?

— Какъв изпит? — учуди се Катя.

— Не бяхте ли на изпит в събота?

— Не. От къде ви хрумна? В събота изобщо нямаме занятия.

— Извинете, объркал съм се нещо. А къде бяхте в събота?

Настъпилата пауза не се хареса на Коротков. Катя мълчаливо крачеше до него и подритваше с върха на обувката си празна картонена опаковка от сок.

— Чакам — напомни й той. — Къде бяхте в събота, Катя?

— Вкъщи. Защо?

— И какво правихте?

— Слушайте, Юрий Викторович, вие казахте, че искате да поговорим за Еля. А вместо това се интересувате какво съм правила в събота вкъщи. Какво отношение има това към Еля?

— Най-пряко. Искам да разбера защо не сте присъствали на нейната сватба. Затова ви питам какви толкова неотложни ангажименти са ви накарали да си останете у дома. Нали Елена ви е близка приятелка? Тя покани ли ви?

Катя мълчаливо кимна, като упорито продължаваше да подритва напред картонената кутия.

— А защо не отидохте?

— Не ми се ходеше.

— Защо, Катя? Моля ви, не ме карайте да вадя думите с ченгел от устата ви. Извършено е престъпление, аз събирам необходимата за разкриването му информация, а вие се държите като дете. Не може така. Вие сте умен човек, не сте дете, можете да ми помогнете, тъй че — помогнете ми!

— Сигурно искахте да ми направите комплимент — кисело се усмихна тя. — Но знаете ли, понякога е по-добре да бъдеш малка глупачка, отколкото голяма умница.

— Какво значи по-добре? За какво е по-добре?

— По-изгодно е.

— Тоест?

Катя отново замълча. Този път паузата се проточи още повече. Най-сетне каза:

— В събота си останах вкъщи, защото не исках да отида на сватбата на Еля. Това достатъчно ли ви е?

— Не, Катя. Не ми е достатъчно. Моля ви да ми обясните — защо?

— Защото не ми харесва семейството й. Те са много високомерни и самодоволни. Чувствам се зле в тяхно присъствие. Сега достатъчно ли е?

— Кажете ми: а годеникът на Елена харесва ли ви?

— Годеник като годеник. — Тя сви рамене. — Защо трябва да харесва на мен? По-добре да харесва на Елка.

— А в негово присъствие добре ли се чувствате или и той е като родителите й?

— В негово присъствие не се чувствам никак.

— Защо?

— Защото не общувам с него.

— Какво искате да кажете — че дори не се познавате с него ли?

— Напротив, познаваме се.

— Как мислите, какъв човек е той?

Отново неопределено свиване на раменете:

— Защо ме питате за това? Попитайте Еля, тя го познава по-добре.

— Ще я попитам — обеща Коротков. — Но искам да чуя вашето мнение.

— Аз нямам мнение. Ако обичате, Юрий Викторович, нека говорим за Еля, а не за нейния годеник.

— Неприятна ли ви е тази тема?

— Не, просто за Еля знам всичко, а за него нищо не мога да кажа.

— Катя, знаете ли защо не се е състояла сватбата?

— Еля каза, че в гражданското убили някакво момиче…

— А каза ли ви за писмото?

— Каза ми.

— Как ви се стори — много ли беше уплашена от това писмо?

— Много.

— След това писмо не се ли е замислила да се откаже от сключването на брака с Турбин?

— Но нали тя отиде в гражданското на следващия ден…

— Да, но на следващия ден. А в петък, веднага след като е получила писмото?

— Не знам. Не ми се е обаждала в петък след получаването на писмото. Аз научих за него едва вчера, в неделя. Но мисля, че майка й се е възползвала от това писмо и е провела с Елка възпитателна работа. Тамила Шалвовна не харесва Турбин. Сигурно е щастлива, че не са се оженили.

— А какви са възраженията на Тамила Шалвовна срещу него?

— Не знам, попитайте нея. Просто Елка много се тормозеше, задето майка й не го одобрява.

— Тормозела се е, но все пак се е решила да се омъжи за него — каза Коротков.

— Много е влюбена. В такива случаи човек не се интересува от майчината благословия.

— Катя, как мислите, кой може да е написал на Елена писмото със заканите?

— Не знам.

— И нямате никакви предположения?

— Ами… самата Тамила би могла да го стори — като нищо.

— Така ли? Любопитно. Вашето предположение чисто интуитивно ли е или почива на някакви факти?

— Нямам никакви факти. Просто знам: Тамила ще мине през трупове, ако има нужда от това.

— А тя има ли нужда?

— Не знам. Може да не иска Валера да влезе в тяхното семейство. Нали знаете — богаташите винаги пазят клана си от външни хора, особено от бедни външни хора. А Тамила и Ищван са невъобразими сноби.

Валера… бедни… любопитно! Особено когато става дума за човек, с когото тя почти не се познава. Нещо твърде често повтаря не знам, макар че би трябвало да знае.

Защото познава семейство Бартош от дълги години. Странно момиче е тази Катя.

* * *

Гласът на Антон Шевцов по телефона никак не приличаше на гласа на онзи енергичен младеж, който толкова напористо бе уговарял Настя да се снима на стълбището на ритуалната зала. Той говореше почти шепнешком, гълташе думите и правеше дълги паузи между тях.

— Но какво ви е, Антон? — попита Настя. — Да не сте болен?

— Ами скапал съм се нещо… Сърцето ме присви. Случва ми се понякога.

— Ах, каква беля — каза тя съчувствено, — на вашата възраст!

— От малък съм така. Уж тичам, скачам, по цели нощи не спя, а после изведнъж ме присвие… Ужасен задух и слабост. Стигам до кухнята и сядам да си почина. После ставам, запалвам газовия котлон и пак почивам. После наливам водата в чайника… Веднъж засякох времето: за да стана от дивана и да сложа чайника на котлона, ми бяха необходими четирийсет минути…

— Позната картинка. И на мен ми се е случвало. Искрено ви съчувствам. Добре, няма да ви мъча повече. Оздравявайте.

— А за какво ви бях нужен?

— Интересува ме една от вашите снимки, но щом сте болен… Нищо, не е спешно.

— Коя именно?

— На нея се вижда една жена, която веднага след убийството е успяла да напусне гражданското. Името й липсва в списъците, съставени от служителите на милицията. Помислих си, че може вие да си спомните за нея. Имате ли у дома си тези снимки?

— Не, нали ги правих в лабораторията, и то по един екземпляр, за да станат по-бързо. А вие ще се занимавате ли с този случай?

— Не съвсем… от днес съм в отпуск. Така че участието ми в разкриването на убийствата е чисто любителско.

— Казахте убийствата… — Антон отново си пое дъх. Настя чуваше колко тежко диша. — Защо, няколко ли са?

— Две. Същия ден, но два часа по-рано, в друга ритуална зала са застреляли още една младоженка. Затова тази тайнствена жена ме интересува толкова. Може да са я видели и в другата ритуална зала. Всъщност исках да ви помоля за негатива, за да направим няколко копия. Но това не е толкова важно, копия могат да се направят и от снимката. И негативите ви ли са в лабораторията?

— Да. Ако знаех… щях да ги взема… В събота толкова бързах, щом изсуших снимките — и хукнах. Чакаше ме вашият колега Юрий.

— Благодаря ви, Антон. Извинете ме за безпокойството. Лекувайте се, оздравявайте.

Настя затвори телефона и се облегна на стола. За кой ли път отново си помисли, че усещането за работното ти място, за кабинета, кой знае защо, става съвсем различно, когато си в отпуска. Стените са същите, и прозорецът, и бюрото, и телефонът, и сейфът — и въпреки това имаш странното чувство, че си чужда на това място и се намираш тук незаконно.

Разбира се, Настя не се стърпя и дотича в службата си. Льошка само изхъмка, когато сутринта тя плахо му каза, че иска да прескочи до службата си.

— Ами върви. А аз с чиста съвест ще работя на твоя компютър. Нали виждам как не те свърта! И без това няма да се успокоиш — без тебе Коротков е като без ръце!

За разлика от Чистяков, полковник Гордеев не одобри идването на Настя.

— Научи се да забравяш за работата! — промърмори той, когато я видя в коридора. — Не може да си на всяка манджа мерудия.

Настя понечи да се разсърди, но се отказа. И без това имаше с какво да ангажира мислите си.

И тъй, две абсолютно еднакви убийства, извършени в интервал от два часа. Младоженката е убита с изстрел от пистолет „ТТ“, калибър 7,62 мм, в тоалетната при ритуалната зала. Очевидно пистолетът е със заглушител, защото и в двата случая никой не е чул изстрела. Престъпникът е издебнал момент, когато младата жена ще бъде сама в тоалетната, и е стрелял от разстояние 1,3 — 1,5 метра. Той е достатъчно хладнокръвен, щом е съумял и в единия, и в другия случай да влезе в тоалетната и да излезе от нея незабелязан, с други думи — издебнал е момент, когато в коридора няма да има никого. Никак не е лесно да се уцели такъв момент. Но той е успял. Или все пак не е той, а тя! Може ли мъж да влезе в дамска тоалетна и да излезе от нея незабелязано? И още един въпрос: за да издебнеш момент, когато ситуацията е най-благоприятна, трябва постоянно да наблюдаваш интересуващото те място. Значи този човек е стоял някъде близо до дъното на коридора, където е входът за тоалетната. Много е вероятно да е стреляла жена. Ето защо трябва спешно да се установи коя е възрастната дама от снимката на Антон Шевцов.

Настя още веднъж прочете копията от протоколите за огледа на местопроизшествията. Разсъжденията й май не бяха съвсем точни. Положението на трупа сочи, че изстрелът може да е произведен от вратата, от прага. Зданията на двете граждански отделения бяха типови и тоалетните за посетители бяха планирани абсолютно еднакво. Имаха общ вход, който водеше към доста просторно помещение, служещо за пушалня. А вече от пушалнята две врати водеха към мъжката и дамската тоалетна. Младата жена излиза от тоалетната в общото помещение и вижда човек, който идва към нея. Изплашва се и отстъпва назад… крачка… още една… Жената отстъпва към дамската тоалетна, човекът настъпва и когато стига до прага, стреля. Може ли да е станало така? Напълно е възможно. Трябвало е само пушалнята да е празна. Но в такъв случай изобщо не е задължително убиецът да е бил жена. Спокойно може да е бил и мъж.

Ще се уплаши ли една млада жена, ако види, че към дамската тоалетна е тръгнал мъж? Може и да не се уплаши, но определено ще се смути. А ако нататък е тръгнала жена? Нормално. Защо трябва да отстъпва назад? Една излиза, друга влиза — това е естествено. А ако това е жена, която изобщо не би трябвало да е тук? Която младата жена не е очаквала да види? Ако лицето й е разкривено от ярост и очите й са безумни? Тогава младоженката може и да побегне. Особено ако онази жена държи пистолет в ръцете си. Впрочем пистолет в ръцете на мъж също не обещава нищо приятно. Значи всичко отначало: или жена, или мъж.

А имаме и писма. Ако предположим, че целта на престъпника е била на всяка цена да провали бракосъчетанието на Елена Бартош и Валерий Турбин например, логиката може да бъде приблизително следната: младоженката получава в навечерието на сватбата си заплашително писмо, а ако то не й повлияе, в гражданското се извършва убийство, което определено ще провали нормалния ход на регистрирането на браковете. Наистина, за да се вземат такива чудовищни мерки, вероятно залогът е твърде висок. И няма никакво значение коя жена ще бъде убита. Онази, която се намира в тоалетната в подходящия момент. Важно е да се разстрои регистрирането на браковете. Но защо? За какво? Кому е нужно това?

И защо са изпратили същото писмо и на нея, на Настя? Тъкмо нейната сватба никой не е искал да проваля. Или поне тя не знае нищо такова. Няма нито ревниви ухажори, нито изоставени от Чистяков жени, нито имуществени спорове — нищо. Излиза, че това е била предварително замислена маскировка. Ако сватбата на Бартош и Турбин не се състои заради писмото, полученото от Настя писмо ще бъде приписано на нечия злостна шега и не след дълго — благополучно забравено. Ако пък се наложат крайни мерки, за да не бъдат допуснати до регистрация Елена и Валерий, тогава второто писмо и второто убийство окончателно ще объркат следствието. Но трябва наистина да бъдеш чудовище, за да замислиш и направиш всичко това. Да убиеш две млади жени в сватбения им ден с единствената цел — да не допуснеш бракосъчетанието на трета? Просто умът й не го побира…

Вече се канеше да си тръгне за вкъщи, когато се обади Коротков.

— Ще останеш ли още малко в службата? — попита я той.

— Смятам да си тръгвам. Вече наближава девет.

— Тогава ще те пресрещна някъде по пътя. Трябва да поговорим.

Срещнаха се в метрото по средата на пътя към дома на Настя.

— Ще те изпратя — каза Коротков. — Искам да споделя с теб впечатленията си.

— От кого?

— От най-близката и единствена приятелка на Елена Бартош — някоя си Екатерина Голованова. Заинтересувах се защо не е отишла в гражданското и защо не са я поканили за свидетелка на сватбата на Елена. Все пак е единствената й приятелка.

— И какво се оказа?

— Лъжа, добре забъркана с откровена измама.

— Гърмяща смес — усмихна се Настя. — Разказвай!

— Та така: девойката Катя се преструва, че почти не познава Турбин, макар да учи в същия институт, където Турбин в момента подготвя дисертация в качеството си на аспирант. Съвсем ясно е, че Елена се е запознала с него не в трамвая или на опашка за театрални билети, а с непосредственото участие на Екатерина. При това в един момент по време на разговора тя се поразсея и нарече Турбин Валера, макар че дотогава и двамата го наричахме просто младоженецът.

— А какво казва Катя по този въпрос?

— Ами нищо. Аз не споделих с нея съображенията си. Засега нека си лъже, не е дошъл моментът да я стисна за гърлото. По-нататък. По време на разговора тя ми заяви, че понякога е по-изгодно да бъдеш малка и глупава, отколкото голяма и умна. Как ти се вижда това изказване?

— Смяташ, че е имала предвид Елена?

— Сигурен съм. Между другото тя обясни отсъствието си от сватбата с обстоятелството, че не й харесвало семейството на Елена. И се изказа много злобно за майката на своята приятелка — Тамила Шалвовна. Каза, че тази жена можела да мине през трупове, ако й е нужно. И че било напълно възможно тя да е написала писмото до дъщеря си.

— Кой? Майката?

— Ами да. Така смята Катя. Защото Тамила никак не харесвала младоженеца.

— Но щом той толкова не й харесва, защо е позволила на дъщеря си да подаде заявление за женитба?

— Оказа се, че дъщеря й не я е питала. Толкова е искала да стане съпруга на Турбин, че са подали заявлението тайно от родителите си и са им признали стореното едва преди две седмици. И още една любопитна информация: първоначално регистрацията на Бартош и Турбин е била определена за 13:30. Само преди две седмици Тамила Шалвовна е отишла в гражданското, за да уговори да ги пуснат първи, веднага след отварянето. Харесва ли ти този ентусиазъм?

— Не ми харесва, Юрик, никак не ми харесва — поклати глава Настя. — В десет часа сутринта в гражданското има съвсем малко хора. Удобно е за извършване на престъпление.

— Именно, това беше и моята мисъл — подзе Коротков. — Но пак нямаме нищо определено. От една страна — майката на Елена, от друга — неизвестната жена. Коя ще предпочетем?

— Забравяш и странната девойка Катя.

— Мислиш ли? — Той погледна със съмнение Настя.

— Че какво има да мисля? Момичето явно познава Турбин по-добре, отколкото иска да покаже. В съчетание с нежеланието й да присъства на сватбата това ни дава класическа картина на ревност. Турбин е предпочел пред нея хубавичката, глуповата Елена, която е и дъщеря на богати родители. Как да не се почувстваш наскърбена?

— Нещо много жени ни се струпаха. Я да добавим и един мъж за компания. Например бащата на Елена.

— Защо? И той ли не харесва Турбин?

— Това не знам, но пък Катя Голованова не харесва него. Тя характеризира и двамата родители на Елена еднакво: сноби, които за нищо на света не биха допуснали външен човек в клана си.

— И се налага в цялата тази приятна компания да търсим нишки, които водят към ритуалните зали. Онзи, който ми е написал писмото, трябва да е знаел, че ще се омъжвам. И какъв час ми е определен. Инак цялото начинание губи смисъла си. Убийството е трябвало да бъде извършено в час, когато аз се намирам в гражданското, та да изглежда, че убиецът се е припознал. Ако аз и жертвата сме там по различно време, картинката се разваля. Съгласен ли си?

— Станция „Шчолковская“, последна. Влакът е дотук, моля пътниците да освободят вагоните — изскриптя неприятно високоговорителят точно над главите им.

Те излязоха горе с ескалатора и тръгнаха към автобусната спирка.

— Колко е хубаво, топличко, лятото идва! — мечтателно каза Настя. — Мразя студеното време. Вечно зъзна, колкото и дебело да съм облечена. Да можех да живея на някое място, където температурата цяла година е двайсет и два градуса!

— Живей в тропиците, там е топло — ехидно я посъветва Коротков. — Нали вече си професорска съпруга, можеш да си го позволиш.

— Не, в тропиците е задушно. А аз трудно понасям задухът, съдовете ми са слаби.

— Е, приятелко, на теб не може да се угоди. Автобусът ти идва.

Той изчака, докато Настя с тълпата пътници се качи в автобуса, помаха й и тръгна обратно към метрото.

* * *

Симпатичният черноок Михаил Доценко още от сутринта беше заседнал в Кунцевското гражданско отделение и показваше на служителките снимката на непознатата жена.

— Мисля, че съм я виждала — каза неуверено млада служителка, която се занимавала с регистрирането на новородени.

— Спомнете си кога, моля ви — с надежда я попита Михаил.

За него беше важно да открие човек, който да си спомня нещо, макар и съвсем незначително. А пълното припомняне по-нататък ще бъде само въпрос на техника, която Миша владееше прекрасно.

— Не, не си спомням — поклати глава момичето.

— А какво в нея ви се видя познато? Лицето? Очите? Прическата? Може би роклята? — продължи да настоява Доценко.

— Не мога да кажа точно. Честна дума, не си спомням. Просто тогава я погледнах и си помислих: какво ли прави тя тук?

— Много интересно! — оживи се той. — А защо си помислихте така?

— Не знам. Помня, че си го помислих. А защо — не си спомням.

— Добре, хайде да опитаме да тръгнем от друга посока. Ако видите тук млада жена, придружена от млад мъж, какво ще си помислите?

— Че са дошли да подават заявление за сключване на брак или за развод.

— А ако жената води пет-шестгодишно дете?

— Че е дошла да оформи промяна на фамилното име на детето.

— А ако възрастен мъж е дошъл сам?

— Най-вероятно за смъртен акт за жена си или за някой от родителите си. На гатанки ли ще си играем?

— Защо не? Мисля, че играта е чудесна — обезоръжаващо се усмихна Михаил. — А ако видите тук грохнала старица, какво ще си помислите?

— Че е изгубила някакъв важен документ и е дошла за копие. Какво друго може да прави тук? Няма да се омъжва я! Късничко й е и деца да кръщава — разсмя се момичето.

— А за онази жена значи не сте измислили никаква история. Защо например да не е дошла за смъртен акт?

— Изразът на лицето й беше… — Тя се запъна, търсейки нужната дума.

— Какъв?

— Ами… различен. Не като на човек, който е изгубил близък. Защото смъртните актове се дават само на близки роднини. Техните лица са съвсем други.

— А нейното какво беше?

— Каменно. Разбирате ли — някак равнодушно и обърнато навътре към себе си. Не разстроено, не трагично, не радостно… Вижте, отделението на гражданския регистър е особена институция. Вие може би не сте се замисляли, но тук всичко е свързано с промените в човешкия живот. Такова е и официалното наименование на институцията ни: отделение за записване на актове по гражданското положение. Щом положението на някого се промени — веднага тича при нас. А това винаги е едно събитие — промяната на положението. Радостно или тъжно, сватба или развод, раждане на дете или смърт на близък човек — винаги е събитие. И тук по принцип не можете да видите равнодушни лица. Разбирате ли ме? А лицето на тази жена беше… Защо ли ви обяснявам — ето, сам погледнете, на тази снимка тя е точно такава.

Момичето имаше право. Лицето на заснетата жена беше някак отвъдно и странно напрегнато, сякаш застинало. През своя детективски живот Михаил неведнъж бе виждал такива лица. Лица на психично болни хора.

* * *

Настя влезе вкъщи плахо, очаквайки да намери Чистяков смъртнообиден и готова за неприятно обяснение. За нейно огромно облекчение, на Льоша и през ум не му минаваше да й се сърди, задето вместо меден месец, тя отново се бе включила в работа. Така де, смешно е да се говори за някакъв си меден месец след петнайсет години близки отношения.

Алексей седеше в кухнята и нареждаше пасианса „Гробът на Наполеон“. На печката бяха наредени захлупени тенджерки, от които я лъхнаха някакви упоителни аромати.

— На какво ми мирише? — весело попита тя и посегна да вдигне един от капаците.

Льоша се извърна и шеговито я плесна през ръката:

— Не посягай с немити ръце! Тук не сервираме на любопитни.

— А на какви сервирате?

— На добри момичета, които си седят вкъщи и перат ризите на мъжете си.

— И какво сега, от глад ли да умирам? — възмути се тя. — Вече съм стара, късно ми е да се превъзпитавам и да ставам добро момиче. Както казват нашите приятели украинците: „Да си гледал какво купуваш.“ Не трябваше да се жениш за мен.

— Как да не е трябвало? Ти само вникни в гениалния ми замисъл: с години възпитавам у теб навика да не купуваш продукти и да не готвиш, като разчиташ само на мен, после те подмамвам да минеш под венчило и преставам да те храня. Ти умираш от глад, а аз ставам твой наследник. И всичко това е мое. — Той направи широк жест, сякаш обхващаше целия апартамент. — Получавам московско жителство, довеждам си тук млада съпруга, която ще бъде именно добро момиче. А жилището в Жуковски оставям на родителите си. А? Не съм ли умен, кажи! А ти ми разправяш, че не трябвало да се женя за теб! Ей, ей, къде понесе тази мръвка?! — кресна заканително, щом видя как Настя, докато го слушаше, бързо вдигна един капак и грабна от тигана покрита с препечена коричка телешка пържолка. — Върни я веднага на мястото й!

— Късно е — изфъфли тя с пълна уста. — Вече я ям. Продължавай, продължавай да си редиш „Гроба“, погребвай Наполеон. Защото няма скоро да дочакаш моята смърт. Ха, виж го ти, професор убиец неден!

Чистяков избухна в смях, с едно движение разбърка картите на масата и бързо ги събра в колода.

— Върви да си измиеш ръцете, малка крадло, и хайде да вечеряме. Аз между другото днес написах цяла глава от учебника. А ти с какво ще се отчетеш за прекарания в службата ден?

— Почти безрезултатен ден — въздъхна Настя. — Най-вече мислих. Но мога да те успокоя: нищо не ме заплашва. Ударът по мен е бил чиста случайност.

Тя изми ръцете си, преоблече се в пеньоара и седна до подредената маса. За вечеря Алексей беше приготвил телешко и панирано с галета цветно зеле, което Настя много обичаше. Тя омете чинията си с такава скорост, сякаш бе гладувала цяла седмица преди това.

— Да ти сложа допълнително? — попита Чистяков, усмихнато загледан в празната й чиния.

— О, не! — изстена тя. — Вече знам замисъла ти: да умра не от глад, а от лакомия. Никой не успява да ме натъпче с толкова храна — само ти. След една година ще стана огромна и дебела и няма да мога да влизам през вратата.

Наля си кафе, но още не бе отпила и две глътки, когато телефонът зазвъня.

— Бързам да те зарадвам — чу тя в слушалката гласа на Николай Селуянов, с когото работеха в един отдел. — Току-що постъпи съобщение от редакцията на „Криминален вестник“. Фотолабораторията им е била ограбена с взлом.

— Какво е изчезнало?

— Засега не е ясно. На пръв поглед апаратурата била налице. Колкото до негативите и снимките — нищо не се знаело. Както сама разбираш, там не се води никакъв отчет, всичко е струпано в отворени кашони и незаключващи се шкафове. Ще трябва да викат всички фотографи, та всеки да провери какво му липсва.

— Извикай първо Шевцов — бързо каза Настя. — Ако неговите ленти са си на мястото, спокойно прехвърли този обир в отдела на Григорян. Не е по нашата тема. Ако пък са изчезнали негативите на Шевцов, ние поемаме случая.

— Много си ми умна бе! — недоволно промърмори Селуянов. — Вече се обадих на твоя Шевцов, болен е, едва се придвижва. Как мога да го накарам да дойде? На ръце ли да го нося? Разбира се, той веднага се разтревожи, искаше да тръгне, но нали го чух как диша и говори! Ще подкара колата и по пътя ще му стане зле, току-виж — катастрофирал някъде. Исках аз да отида и да го взема, после си помислих — не бива. Човекът е болен, а ние го тормозим. Хайде, тази работа ще почака до утре, може на сутринта да се почувства по-добре.

— Коля, ама ти си като малко дете, ей богу! Просто заведи там някого, който е виждал снимките на Шевцов и ще може да определи дали негативите са на мястото си, или ги няма. Толкова е просто.

— Аха! — изхъмка Селуянов. — Сам се сетих. Хората, които са виждали целия комплект снимки от гражданското, са трима. Единият е нефелният фотограф Шевцов, вторият е Коротков, но не знам къде се е запилял — няма го нито вкъщи, нито в службата. Сещаш ли се кой е третият?

— Коля, Чистяков няма да ме разбере. И без това цял ден не си бях вкъщи, а са минали само два дни от сватбата ни! Не мога да злоупотребявам с търпението му. Защо не намериш Коротков, а?

— Че къде ще го намеря? И после, дори да се прибере след един час вкъщи, вече ще бъде полунощ. Мислиш ли, че него ще го разберат, ако рече отново да излезе? Не ме разсмивай. Твоят Чистяков поне е нормален човек, а забравила ли си каква е жената на Юрка? Тя ще го изяде с парцалите. С една дума — решавай, Настася: или ще дойдеш, или чакаме до утре.

— Чакай, не затваряй, ще си поговоря с Чистяков. — Тя захлупи с длан микрофона и виновно погледна мъжа си, който най-спокойно си пиеше чай и хапваше кекс, без изобщо да издава отношението си към онова, което бе чул, макар прекрасно да разбираше всичко. — Льошик, трябва да отидем до едно място.

— Заедно ли? — попита той и отхапа от поредното парче портокалов кекс.

— Да, заедно. Някой е влязъл с взлом във фотолабораторията на „Криминален вестник“, където работи Шевцов. Самият Антон е болен — нещо със сърцето. Трябва спешно да проверим дали не са изчезнали негативите на онези снимки, които той направи в гражданското. Освен нас двамата, няма кой да го направи, разбираш ли? Само ние с теб видяхме целия комплект снимки, нали вчера Коротков ги донесе тук!

— Е, какво да се прави! — спокойно каза Чистяков. — Щом трябва, значи ще отидем. И ако обичаш, не ме представяй пред колегите си като старомоден семеен тиранин.

— Благодаря ти, слънчице! — облекчено се усмихна Настя.

След четирийсет минути те влизаха в зданието, където се намираше редакцията на „Криминален вестник“. А след още половин час се разбра, че последните негативи на Шевцов са изчезнали от фотолабораторията.