Джоузеф Рок, Бари Дънкан
Да си го кажем направо: мъжете са задници (5) (А могат ли жените да ги променят)

Втора глава
Как са станали такива

От мига, в който го срещнах, си мислех, че е велик. За жалост, и той беше убеден в същото.

Тереза, двадесет и осем годишна,

консултантка по трудовата заетост

 

 

В своя научнофантастичен роман — носител на редица награди — „Лявата ръка на мрака“ Урсула Ле Гуин представя едно общество на напълно еднакви във всяко едно отношение човешки същества. На планетата Гетен не съществуват такива понятия като сексизъм, предопределени за всеки пол роли или правила за съответно подходящо поведение. Следващият пасаж е взет из дневника на един землянин, посетил тази чужда нему култура.

Тук няма и помен от възприетия на Земята модел за социосексуално взаимодействие. Гетенианците не се възприемат един друг като мъже и жени. Нещо почти непостижимо за нашето въображение. В крайна сметка, кой е първият въпрос, който задаваме, когато се роди дете? И все пак, невъзможно е да кажеш за един гетенианец „то“. Те не са среден род, не са неутрални. Гетенианците са потенциални същества. По време на всеки сексуален цикъл те могат да се развият в която и да е от двете посоки — докато трае цикълът. Няма установен психологически модел, като майката на няколко деца може същевременно да е баща на няколко други. Тукашното човечество не се дели на силни и слаби половинки, на закрилници и закриляни. Всеки е уважаван и преценяван единствено като човешко същество.

Класическото произведение на Ле Гуин ни въвежда в един свят без полови различия, където всеки индивид е свободен да развие различни идентичности, независимо какъв е бил полът му, когато се е родил. За жалост, това е научна фантастика. Между мъжете и жените има редица разлики. Помислете върху следното.

Изследователката — семеен терапевт д-р Джудит Майерс Ейвис докладва, че 37% от жените са били сексуално малтретирани преди да навършат осемнайсетгодишна възраст, като 95% от насилниците са били мъже. Една от всеки шест жени е била малтретирана от мъжа, с когото живее. Един от всеки четирима учащи се в колеж момчета е осъществил принудителен полов акт с нежелаеща партньорка. В болшинството от случаите извършителите на тежки престъпления, сексуални изнасилвания и злоупотреби с властта са мъже. Но вероятно най-страшните статистически данни, които д-р Майерс Ейвис изнася, са следните: 20% от учащите се в колеж момчета казват, че биха изнасилили жена, ако имат гаранции, че няма да бъдат разкрити и наказани!

Нека погледнем какво става и сред мъжете терапевти — психолози, брачни и семейни терапевти, психиатри, консултанти на душевноболни, пастори и т.н. Предполага се, че те са по-чувствителни от средностатистическия мъж и че професионално са призвани по-скоро да помагат, отколкото да злоупотребяват. И все пак, всеизвестен факт е, че 99% от терапевтите, които злоупотребяват сексуално със своите клиенти, са мъже. Наистина тъжен коментар за мъжката половина от човечеството. Но защо всъщност мъжете малтретират и злоупотребяват сексуално с жените? И защо толкова често са тиранични, непочтени, незрели и емоционално недоразвити? Къде се крие вината за различията между мъжете и жените и за стряскащото, но неизбежно заключение, че мъжете могат да бъдат големи задници?

Гени и еволюция

Антрополозите и психолозите, изследващи еволюционното развитие, смятат, че противно на общоприетото мнение, мъжете не са такива, каквито са, по свое собствено желание, а по-скоро, защото са били генетично програмирани по такъв начин, за да бъде осигурено оцеляването на вида. Тъй като човешките същества са еволюирали в едно враждебно обкръжение, мъжете са ловували, убивали са храната, необходима за тях и семействата им, и са били в постоянна готовност да защитават рода и племето си от всякаква физическа заплаха. В действителност, хилядолетия наред мъжете са били принудени да еволюират, развивайки качества на агресивност, отбранителност, властничество и контрол, а също и покровителственост — въпреки че в съвременния свят тези качества не са от особена полза, особено в областта на интимните взаимоотношения.

За жалост, някои мъже преоткриват с охота своята сурово ориентирана мъжественост. Възвръщането към живот на образа на „лошото момче“ в програми като „Мъже с лошо поведение“ е очевидно доказателство за остро отреагиране от страна на мъжете срещу критиките, отправени към тяхната неандерталска природа. За съжаление, подобни програми окуражават мъжете да съживят скрития във всеки от тях задник. Във филма „Обесници“ един от героите оприличава примамването на жена в капан за мечки с убиването на зайче. Една статия в „Нюзуик“ твърди, че при мъжа чувствителността е равнозначна на мекушавост и че не това искали жените. Пак там се подчертава, че на мъжете им било писнало да бъдат сравнявани със земята от разни феминисти и да трябва непрекъснато да се извиняват за своята мъжественост.

От гледна точка на еволюцията, същественото е това, че много от отрицателните мъжки черти са генетично програмирани. Мъжете „си спомнят“ примитивните си импулси да отбраняват, контролират, властват и да потискат всяка слабост в себе си, като подсъзнателно всъщност изпълняват своята генетична програма.

Психологически влияния и семейно възпитание

Момчетата са подтиквани да проявяват издръжливост и борбеност посредством различни видове спорт, да стоят настрани от момичетата и да не се държат за полата на мама. Скритото послание е: „Не бъди мекушав лигльо и независимо какво правиш, не се дръж като жена“. И в крайна сметка момчетата се научават да показват презрение към света на жените, който по парадоксален начин включва и майката, която те обичат. В резултат на това, в душите им настава психологически смут и те развиват параноя по отношение на жените. Момчетата решават своите си проблеми като потискат всичко женствено в себе си и отричат всичко женствено в заобикалящия ги свят. Момчетата се превръщат в мъже, изпълнени с крайно двояки чувства към жените. Оттук произтича и стремежът на мъжете да търсят власт и упражняване на контрол в интимните взаимоотношения с жените, като по този начин се опитват да се справят със своята обърканост и да избегнат усещанията за смут и опасност.

Но не само психологическото объркване прокарва път за проява на проблемно мъжко поведение. Семейната среда също предоставя благодатна почва за израстване и процъфтяване на задници, още от самия момент на раждането. Родителите на новороденото синче го описват като по-яко, по-едро, по-будно, по-силно и по-издръжливо от бебето момиченце. Родителите си играят по-грубо с момчетата, отколкото с момичетата и окуражават „полово подходящите“ игри. Момчетата биват насочвани към спорт и други физически дейности, а момичетата — към четене и други по-малко агресивни области за изява. Родителите описват момиченцата като очарователни, по-нежни, по-дребнички, по-хубавки и по-деликатни. Имат по-големи изисквания към момчетата и очакват от тях да поемат повече рискове. Родителите очакват от момичетата да откликват на нуждите на другите деца и да се сдружават повече. Подтикват момчетата да бъдат независими и ги утешават и успокояват много по-малко, когато те са уплашени или наранени.

Момчетата биват приучавани да контролират емоциите си и да не дават изява на чувствата си. Момичетата пък биват приучавани да изявяват чувства и да дават словесен изказ на тревогите и вълненията си. По този начин всъщност момичетата биват възпитавани в отзивчивост към другите, в желание за сътрудничество и чувство за общност, докато момчетата биват възпитавани да пренебрегват другите в името на постигането на собствените им цели. Въпреки че напоследък нещата като че ли малко се попромениха, но семейството едва ли би могло да планира по-успешно възпитание на бъдещи задници.

Обществени очаквания

Масовата култура само допринася още повече за объркването на момчетата относно мъжествеността, женствеността и интимните взаимоотношения. На мъжете им се набива в главата — направо им се промиват мозъците, че трябва да желаят женската красота: всички предназначени за тях желани продукти са декорирани с привлекателни жени. За жалост, това е тип красота, който не само че е едноизмерен, но дава и печално изкривена представа за жените. Наоми Уолф, авторка на „Мита за красотата“, говори за измислена красота, която съществува единствено в списанията и в телевизионните рекламни клипове. И докато жените са подмамени да преследват постигането на тази невъзможна красота на каквато и да било цена — в смисъл на пари, време и себеуважение — мъжете са баламосани до оглупяване, че трябва да се стремят да придобият, притежават или спечелят подобен трофей. Всички други жени минават на заден план — обект на презрение, който с лека ръка може да бъде захвърлен, ако на хоризонта се появи някоя, която да е макар и малко по-близко до мечтания идеал.

Според д-р Уорън Фарел, автор на „Защо мъжете са такива, каквито са“, по този начин в мъжете се изгражда предпоставката да желаят недостижими, приказно красиви жени, като същевременно обаче им е насадено презрение към всичко женствено. За да спечелят трофея, те трябва да се изявяват и състезават. Каквото и да им коства това, мъжете на всяка цена трябва да преуспеят, за да грабнат наградата. Така те научават, че за женското внимание трябва да заплатят с вманиачено преследване на успеха за сметка на всичко останало — и особено на интимните взаимоотношения. Наистина парадоксално положение. Наградата за успеха е трофей, чиято стойност девалвира в момента, в който бъде спечелен.

В състезанието за женската красота мъжете непрекъснато поемат риска да бъдат отхвърлени. Въпреки че от все сърце желаят жената мечта, дълбоко в себе си те негодуват срещу необходимостта да се състезават за нея и се боят от вероятността да бъдат отхвърлени. Затова и се опитват да предпазят самите себе си, като поставят под съмнение стойността на жените, подменят откритото общуване и желанието за интимност с непочтеност и необходимост от завоевание.

Нашето общество като цяло и средствата за масово осведомяване в частност програмират мъжете да желаят жената като декорация, а не като наистина близка партньорка; като украшение, което да краси тяхното обкръжение и да служи за отражение и доказателство на успеха им. По подобен начин, първият образ на секса за голям брой подрастващи е порнографията, до която стигат чрез списания, видеофилми и персонални компютри. Жените са принизени не само до красиви предмети, които могат да бъдат купени с успех, но и до сексиграчки, които могат да бъдат използвани и малтретирани за егоистично задоволяване.

Близката ни история е пълна с преуспели мъже, чиято репутация е била опетнена от сексуални скандали. Боксьорът Майк Тайсън беше осъден за изнасилване; актьорът Хю Грант и политическият съветник Дик Морис бяха заловени с проститутки; бившият сенатор Робърт Пакууд трябваше да напусне службата си поради обвинения в сексуална злоупотреба, подпомогната от заемания от него пост. (В действителност нито един от четиримата не пострада чак толкова много. Актьорската кариера на Грант продължи да се развива възходящо; Тайсън получи милиони, за да играе отново; а Морис и Пакууд се прехвърлиха успешно в частния сектор.) Списъкът може да продължи до безкрай.

Разбира се, най-шокиращи през последните години бяха съдебните процеси за сексуални злоупотреби, в които бе замесен президентът Клинтън: лидерът на свободния свят бе обвинен в сексуална афера с два пъти по-млада от него жена (като при това — нещо твърде интересно — той получи безпрецедентно висок рейтинг на одобрение от страна и на двата пола).

Мъжете с подобен тип поведение са били приучени да поставят под съмнение стойността на жените. Някои издигнали се на власт мъже изведнъж откриват, че вече имат достъп до такива привлекателни жени, до които преди не са могли дори да припарят. Те най-сетне могат да се състезават и да придобият недостижимата някога награда за техния усилен труд и саможертви. Или още по-лошо, от висотата на заеманата от тях позиция на богаташи и властимащи, те смятат, че имат правото да вземат или купят всичко, което си пожелаят.

И въпреки че напоследък определените за двата пола ролеви модели постепенно започнаха да се посмекчават, а и средствата за масово осведомяване вече изобразяват малко по-различно мъжете, болшинството от телевизионните програми и рекламните клипове все още представят „истинския мъж“ като силен, суров, хладнокръвен, безчувствен, който винаги владее положението и никога от нищо няма страх. Но като „истински мъж“ той всъщност придобива и всички онези качества, които го превръщат в пълен задник.

С помощта на жените

„С помощта на жените“ не означава „по вина на жените“. Жените не са отговорни за отрицателното мъжко поведение, а по-скоро му оказват известно влияние.

Жените помагат на мъжете да се държат лошо по най-различни начини. Първият е, че те се отнасят към тях като към деца (макар и това тяхно разбиране за степента на емоционално развитие на техните партньори да е до голяма степен точно). Жените допускат грешката да предполагат, че мъжете не могат да се грижат сами за себе си и че са неспособни да организират и ръководят собствения си живот. Те прекалено много им помагат и вършат неща, които партньорите им не само могат, но и трябва да вършат сами за себе си. Това поведение на помощ от страна на жените позволява на мъжете да пренебрегват и да не поемат отговорността за своята част от житейското бреме. И в крайна сметка, те започват да очакват от всяка жена винаги услужливо да подлага рамо и да поема целия товар.

Второ, жените помагат на мъжете да се държат лошо, като ги поставят в центъра на своята вселена — и постоянно принизяват собствената си значимост. Доброволно се отказват от собствената си сила и компетентност. Отказват се от хобито си, от приятелите и роднините си. И нещо дори по-важно, отказват се от своите мечти и стремежи. Но щом бъдат превърнати в извор на всичко най-важно и значимо в света на интимната връзка, повече от сигурно е, че мъжете ще започнат и да се държат съответно високомерно и егоистично. По този начин те биват приучени да пренебрегват тревогите на жените и да ги отхвърлят с лека ръка, като незначително хленчене — та нали всичко стойностно и смислено произтича само и единствено от тях.

Трето, жените помагат на мъжете да се държат лошо, като си позволяват да бъдат привлечени от техния потенциал, тоест от това, което мъжете биха могли да станат, а не от това, което са. Жените често са изпълнени с романтичната вяра, че „суровите мъжкари“, в които са се влюбили, ще се променят благодарение на тяхната любов и грижи. Следователно жените всъщност приемат и дори опрощават неприемливото поведение на своите партньори в името на възможността да ги променят. Изключително много жени се вкопчват в тази надежда, въпреки че не се забелязва дори намек за настъпваща чудодейна промяна. И тъй като нетърпимото им поведение е прието и опростено, мъжете се възмущават, когато жените най-сетне започнат да се оплакват — „Много добре знаеше какъв съм, когато се запознахме!“.

И най-сетне, жените спомагат за лошото поведение на мъжете като се държат към тях като към „предмети на успеха“. Те биват привличани и ценят успелите мъже — онези, които могат да им осигурят всички придобивки, съпътстващи успеха. Никоя жена не иска да има за спътник в живота някой „загубеняк“. И затова жените рядко избират за интимен партньор мъж, който може и да не е толкова преуспял, но затова пък да е по-мил и по-деликатен като човек. Така те неволно подсилват онези мъжки черти, които са необходими за постигането на успеха. Няма нищо лошо в това жените да харесват успелите мъже, но, за жалост, голяма част от чертите, съпътстващи преуспяването, не са най-подходящите качества, необходими за постигането на щастливи интимни взаимоотношения.

Една колективна фантазия: нещата се променят

Въпреки забелязващите се напоследък известни промени към по-добро, неравенството между половете в интимните взаимоотношения продължава да се проявява с пълна сила. В действителност вярата, че нещата се променят, е опасна фантазия, която може да стане причина да не сте подготвени да защитавате сами себе си срещу типа мъже, описани в тази книга — партньора, с когото може би сте понастоящем.

Би могло да се каже, разбира се, че нещата до известна степен са се променили. Жените се пребориха успешно за равенство пред закона, на работното място вече се изявяват блестящо във всяка област, смятана доскоро за запазена мъжка територия. И това наистина е така. Но пък в интимната сфера, относно половите стереотипи, нещата не са се променили. Не се е променило поведението на мъжете спрямо жените. Няма начин да уредите със закон нечие поведение; лошото държание е станало само по-прикрито.

Навсякъде около нас може да открием доказателства за това песимистично твърдение. Изследователката на проблемите в брака и семейна терапевтка д-р Шели Грийн посочва престъпни случаи като този с „Отряда на шпорите“ — южнокалифорнийска банда младежи, действаща в средата на деветдесетте години, чиито ритуал за приемане на нови членове се състоял в изнасилване на малолетни момиченца. Когато били заловени, бащите на някои от участващите в бандата момчета ги защитили публично, като се опитали да омаловажат насилническото поведение на синовете си с вечното извинение „момчетата са си момчета“. Как мислите, дали тези бащи тайничко не са се зарадвали, че синовете им не са хомосексуалисти, или може би чрез тях са изживявали собствените си скрити сексуални фантазии? А тези момчета не са били възпитани през петдесетте или шестдесетте години. Човек би предположил, че в тях ще надделеят новите разбирания за взаимоотношенията между половете, но ето че не е така.

Или вижте например серийния анимационен филм „Тини Туунс“ — предполага се, че той е предназначен за малки деца. В един от епизодите Бъстър и Бабс Бъни дават съвети относно любовните срещи. Бабс е нарисувана в доста предизвикателно облекло, разкриващо твърде пищно оформена напълно женска фигура. Когато я вижда, Бъстър буквално откача и хуква да си вземе студен душ, за да се успокои. Репликата на Бабс е, че едно момиче никога не бива да подценява силата на този тип облекло. В същата серия на Бъстър му се свидят парите, които би похарчил за срещата с Бабс и сънува кошмар, в който строг съдия го осъжда той да плати всички разходи. Е, какво е тук скритото послание?

И макар че ни е изключително неприятно да го кажем, но нещата изглежда стават дори още по-лоши. Сега, когато мъжете знаят, че обществено недопустимо е да казват или правят определени неща, те просто започват да се прикриват, стават по-изобретателни, премълчават възгледите си или ги изказват в по-приемлива за обществото форма. Самите ние сме мъже и затова много добре знаем, че промените на мъжкото поведение спрямо жените изобщо не са чак толкова кардинални, колкото би ни се искало да вярваме.

А ето и друг пример. В една статия в списание „Тайм“ Барбара Еренрайх обяснява, че в днешно време все повече мъже не се обвързват в дълговременни съжителства. Преди години голяма част от тях търсели интимни връзки с жените едва ли не само заради чистите дрехи, изгладените ризи и топлата храна. Но с напредъка на технологиите в домакинството, с немачкаемите платове и готовите замразени храни, днес всеки може да се справя и сам — и мъжете се справят. Все по-високо се вдига възрастта на сключване на първи брак. А с все по-голямото си отдалечаване от света на жените, мъжете бързо усвояват чертите на задниците и стават още по-завършени негодници — по-изобретателни и по-опасни.

Дори в семейната среда, мъжете често живеят в някакъв техен си обособен свят. Навремето съществуваше единствено бейзбол, баскетбол и футбол. Сега вече се провеждат истински паради на различните спортове — спорт, спорт и пак спорт, двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Мъжете могат да гледат не само всички традиционни спортни срещи, но и турнирите по плажен волейбол за жени, на които участничките са облечени в оскъдни бикини, а също и различните състезания на подрастващи момиченца в плътно прилепнали гимнастически трика. Явно всички мъжки молитви са били чути. И кой казва после, че нямало Бог и че Бог не е мъж — благодарим ти, Господи, благодарим ти, Исусе Христе, благодарим ти (попълнете според религиозните си предпочитания) за сателитните спортни програми!

Еренрайх посочва също така и начина, по който предназначените за мъже публикации в пресата само подсилват още повече мъжкото отдалечаване от жените и задълбочават различията между двата пола. „GQ“, например, изкушава мъжете с най-различни съблазнителни за мъжката душа „клубни“ занимания, които те могат да си позволят, без да е необходимо да се охарчват и по някоя жена: пролетни тренировъчни излети, риболовни и голф ваканции, гарнирани с изобилие от секси мацки. Мъжкият идеал за живот вече не е олицетворен от семейния мъж с чувство за дълг, облечен в сив фланелен костюм, който се връща след работа в красивия си дом, при красивата си жена и красивите си деца. Тъкмо напротив, днешният мъж се отъждествява с ергена юпи, с вкус към екологично чистата бира и към спортни артикули с гравиран личен монограм, заобиколен от дузина съблазнителни жени — „приятелки“, които правят секс с него, без да очакват каквото и да било обвързване от негова страна. Мъжът на Новото хилядолетие е гладкомозъчен, дребнав, роботизиран задник.

Съзнаваме, че сигурно всички тези приказки за силите, сякаш обединили се в заговор, за да направят мъжете трудни и проблемни, ще ви прозвучат твърде потискащо. Затова ви предлагаме, като един вид хумористична противоотрова, да се запознаете със следващия раздел, в който ще откриете няколко обяснения за създаващото неприятности мъжко поведение.

Мъжествеността: занемареното „заболяване“

Има сериозни доказателства, че мъжествеността е често срещано умствено заболяване, което — също както стана и с други срамни и укривани заболявания в миналото — трябва да очаква скорошно разкриване, като същевременно е крайно наложително да се планира и проведе широкомащабно лечение.

сп. „Психопрактолоджи Тудей“, 1998

Силната способност на отрицателното мъжко поведение да се разпространява и прониква навсякъде доведе някои хора до извода, че мъжествеността е заболяване, което се нуждае от спешно и радикално лечение. Мъжествеността е синдром, който едва напоследък привлече вниманието на професионалистите в областта на умствените и душевните заболявания. Независимо от историята на занемаряване и непознаване на болестта, преценява се, че 50% от всички американци са носители на мъжествеността, а останалите 50% са нейни жертви. В действителност статистическите проучвания показват, че днес, повече от когато и да било друг път в човешката история, на Земята живеят много повече хора, засегнати от това злокачествено заболяване.

По-важните отличителни черти на мъжествеността са:

1. Вродена предразположеност;

2. Ненормални физически белези: пенис, обилно телесно и лицево окосмяване, прекомерна височина и тежина, шумни телесни прояви;

3. Измамна вяра в собствените способности и познания, „умове, пълни с легенди за самите тях“;

4. Патологично желание за контрол, властване, победи и дистанционно управление;

5. Маниакален и безсистемен интерес към различни спортове;

6. Инстинктивно и непреодолимо желание за „печене на скара“;

7. Емоционална и социална непригодност.

Вродена предразположеност

Почти винаги мъжествеността е проявена още при раждането. Това наблюдение довежда някои изследователи до предположението, че тя е резултат от действието на биологични фактори. Понастоящем се проучват две различни теории. Едната група изследователи твърди, че вина за мъжествеността има откритият ненормален хромозом Y. Другата предполага, че събраните доказателства говорят по-скоро за нарушено биохимическо равновесие на организма, предизвикано от наличието в него на отровното вещество, наречено тестостерон.

Едно първоначално изследване откри, че мъжествеността се предава по наследство. При проучване на над 1200 американски семейства бе открито, че повече от половината са обременени от това заболяване. Зад всеки засегнат от него човек стои поне един родител със същото страдание. Мъжествеността действително е фамилна болест.

Ненормални физически белези: недоразумението „пенис“

Хората, страдащи от синдрома на мъжествеността, са обременени с един ненормален тръбовиден израстък, познат под името пенис. Пенисът определено е най-често срещаният клиничен маркер за това заболяване и е наистина необоримо доказателство за наличието му. Някои по-благодушни учени му приписват известни положителни качества, и особено способност да нараства. И все пак, повечето изследователи са убедени, че по-голямата част от заболяването е локализирана именно в този туморен израстък. Тази хипотеза дори подтиква някои хора да се опитват да облекчат мъките на страдалците посредством хирургическо отстраняване на тормозещата ги мъжественост, какъвто бе случаят с Лорена Бобит^[1].

И макар това да е достойно за съжаление, но твърде често наименованията на редица отрицателни качества, свързани с мъжествеността и използвани като заместители на думата „пенис“, се използват като хвалебствени определения на засегнатия от заболяването индивид. Например „пич, кур, хуй“ и т.н. Тази широко възприета употреба на унизителни термини само замъглява още повече състоянието на нещата и възпрепятства хората, засегнати от този здравословен проблем, да потърсят своевременно помощ.

Умове, пълни с легенди за самите тях

Болните от мъжественост наистина страдат от мания за величие. При засегнатите от заболяването индивиди този симптом се проявява в силно изразена склонност да вярват, че буквално винаги и за всичко са прави. А когато са изправени пред необорими доказателства за противното, те продължават да упорстват в своята измамна убеденост за правота и по-скоро биха умрели или изстрадали всички последици, отколкото да признаят грешките и заблудите си.

Трите ключови думи: контрол, съревнование и дистанционно

Може би най-лесният за разпознаване характерен белег за проява на заболяването е патологичният стремеж към контрол. В основата на голям брой специфични въпроси (например каква кола да бъде купена, в кое заведение да се отиде на вечеря, кой да има „последната дума“ по време на спор) лежи именно опитът да бъде постигнат и упражнен контрол. Хората, засегнати от мъжествеността, правят от мухата слон и по най-незначителни поводи, защото за тях и най-дребните въпроси символизират упражняването на контрол — кой печели и кой губи. Особено показателно е тяхното смущаващо чувство за собственост спрямо уреда за дистанционно управление. Болните от мъжественост може и да нямат контрол над всички останали области от живота си, но ще защитават „правото“ си на собственост над дистанционното с цената дори на самия си живот, защото за тях то е символ на упражнявана власт.

Индивидите, засегнати от мъжественост, направо умират за съревнования. За тях различните състезателни спортове са любимо прекарване на времето, като освен това те яростно се съревновават помежду си буквално за всичко — за издигане в службата, за получаване на внимание и любов, фукат се с най-съблазнителни сексуални завоевания или с дължината на собствения пенис, водят епични битки за по-добро място за паркиране пред хипермаркета. За тях нищо не е прекалено голямо или прекалено малко, за да не може да бъде обект на съревнование в непрекъснато водената от тях тотална война на живот и смърт в името на победа на всяка цена. Следователно същността на болестта е в съревнованието.

Що се отнася до уреда за дистанционно управление, тази относително нова, технологично улеснена изява на мъжествеността вече бележи епидемични размери на разпространение. Понастоящем засегнатите от заболяването вече могат да контролират телевизора, видеото или стереоуредбата, без да помръдват от мястото си. Ето защо мнозина от болните започват да вярват в собствените си магически сили и всемогъщество. В тези трагични случаи те страдат от остро чувство на тревога и неспокойствие в кинотеатрите например, където филмът си тече и разказваната в него история се развива, без те да могат да упражняват контрол върху събитията.

Инстинктивно и непреодолимо желание за „печене на скара“

Широко възприето е да се смята, че засегнатите от мъжественост притежават необикновени таланти за боравене с различните готварски уреди, предназначени за печене на мръвки на открито. И въпреки че е спорно дали този род дейност води до положителни резултати (ако изобщо може да има такива), дори тази неопределеност на заниманието прави по-разбираемо защо засегнатият от заболяването индивид превръща целия процес в сложен ритуал. Съществуват хипотези, че посредством използвания ритуал обезсиленият от мъжествеността болен символично „опича на шиш“ враговете си, като по този начин за момент облекчава измъчващите го параноидни страхове.

Емоционална и социална непригодност

И въпреки че мнозина с диагноза „мъжественост“ притежават нормален или дори над средния коефициент на интелигентност (IQ), почти при всички се забелязват пропуски в знанията или се наблюдават чести епизоди на грешки в познавателния и в мисловния процес (от типа на „Просто не се сетих за това“). Всеки, общувал когато и да било със засегнат от мъжественост човек, е изпитвал потискащото и отчайващо усещане при опита си да обсъжда с него теми и въпроси, които изискват по-обширни познания от тези за разните видове спорт, за телевизионните програми или точковата система за оценка на различните части на женското тяло.

Тъжният факт е, че вероятно поради тази им социална непригодност, повечето хора, засегнати от това злокачествено заболяване, имат малцина приятели извън кръга на подобните на тях, страдащи от същия синдром на мъжественост. Следните изказвания, характерни за болните от мъжественост, са напълно достатъчни индикатори за поставяне на диагнозата: „Големи са индианци, а?“.

„Знаеш колко слаба памет имам.“ В действителност това означава: „Много добре си спомням саундтрака на «Бойци за специални поръчения» и регистрационните номера на абсолютно всяка кола, която някога съм притежавал, но забравих кога е рожденият ти ден“.

„Слушам те внимателно. Просто много неща са ми се струпали на главата.“ Което всъщност означава: „Чудя се дали онази там, червенокосата с големите цици, е със сутиен“.

Лечение

Потискащо големият брой мъже, засегнати от това злокачествено заболяване, прави наложителна намесата на правителството. През деветнадесети век официално бе учредена институцията, наречена спорт, която и до ден-днешен е най-широкообхватната и всъщност единствена програма за лечение на заболелите от мъжественост. По силата на тази масова програма, вероятно създадена от самите болни, индивидите се разпределят в групови дейности, съобразно остротата на заболяването им.

Например тези с най-остри симптоми на мъжественост, обикновено се насочват към групата за американски футбол. Пациентите в този стадий на болестта са истинска нейна карикатура и са крайно агресивни (често крещят „Убий го!“). Обикновено те се гордеят със заболяването си и носят дрехи с подплънки, които подчертават още повече патологичните им размери и маса, а освен това обичат да се перчат пред огромни тълпи зяпачи, като истински пауни с разперени опашки. Стратегията на тези групови занимания е ясна (но едва ли е дело на самите пациенти): да изолира подивелите зверове далеч от улиците и от нормалните хора. За жалост, като цяло тази спортна програма се провали безславно и не само не успя да намали епидемичното разпространяване на заболяването, но може би дори допринесе за разпространяването му. Със съжаление трябва да признаем, че днес спортната дейност вече е тотално във властта на онази непригодна за нормален живот част от обществото, сформирана от болните от мъжественост индивиди, чиито дивашки прояви според първоначалния замисъл тя трябваше да се опита да овладее и контролира.

И макар че има и други някои методи за лечение — например хирургическото отстраняване на пениса, антитестостероновите лекарствени препарати и психотерапията, които дават известни надежди, най-успешният подход към проблемите на мъжествеността се оказа програмата „Анонимни задници“. Изглежда, че в много случаи единственият начин да се пробие защитната стена на отричане на заболяването, с която се самоограждат засегнатите от него индивиди, е те да чуят истината за себе си от устата на някой свой събрат, вече възстановяващ се от болестта. В тази програма няма такси за участие и задължителни вноски, не се поддържат досиета и истории на заболяването на отделните пациенти, тя не участва в политически каузи и не е свързана с никоя феминистка организация. Срещите и разговорите се провеждат индивидуално по време на различни социални събирания и се състоят главно в обсъждане на проблемите, присъщи на мъжествеността. Възстановяващите се от заболяването хора споделят с другите новопридобитата си мъдрост, сравняват качеството си на живот преди и след участието си в програмата, когато вече са придобили надежда за окончателно изцеление. От своя страна движението „Не на задниците“ осигурява морална подкрепа на любимите същества, на болните от мъжественост.

Втора част започва с разискване за типа мъже (видове и подвидове), които трябва да бъдат отбягвани, като първо представяме най-широко разпространеният от тях: мъжа деспот.