Ед Макбейн
Изборът на убиеца (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В Централната полицейска картотека издириха досието на Чарлс Фетерик и го изпратиха по куриер на детективите от 87-и участък. В тишината на стаята детектив Котън Хоуз се зае да го изучава.

След като прочете два пъти встъпителната страница, хвърли набързо поглед върху отпечатъците от пръстите на Фетерик и насочи вниманието си към останалата информация. От нея се виждаше, че Фетерик е прекарал една година в затвора. Последният му известен адрес бе улица „Боксър“ номер 127 в Ривърхед. Мястото, където го бяха открили и откъдето им беше избягал. От документацията човек не можеше да научи много неща, освен че Фетерик се опитал да разбие огнеупорната каса на работодателя си. Глаголът „разбивам“ може би в случая не е съвсем точен. Преди да ограби касата, Фетерик научил цифровата комбинация.

Хоуз прегледа отново досието.

Фетерик беше работил във „Фотогравюра Актън“, булевард „Актън“, Ривърхед.

Каза на Майер Майер, че ще отсъства за малко, и излезе.

 

Собственикът на „Фотогравюра Актън“ се казваше Сам Капловиц. Беше великан с гръд като варел и черпи мустаци, които висяха под носа му като бояджийска четка.

— Има си хас да не си спомням за Чарли. Как мога да го забравя? През всички тези години, откакто съм в бизнеса, това беше първата ми грешка. И последната.

— Колко време работи той при вас, господин Капловиц? — попита Хоуз.

— Сам. Наричай ме Сам.

— Добре, Сам. Колко време изкара при теб?

— Би трябвало да си сменя името. Не защото съм евреин, това не ме смущава. Ама Капловиц хич не ми харесва, много е дълго. На всичкото отгоре ми стърже слуха. Когато го чуя, направо ме престъргва. Ще взема да го сменя на Каплан. Тогава никой няма да ми казва, че се отървавам от името си, защото е еврейско. Каплан е също еврейско име. Ако питаш мен, човек, като е евреин, трябва да си остане евреин и да не се прави на задник. Съгласен ли си? Как ти звучи Каплан?

— Добре.

— Каплан — произнесе Капловиц, сякаш изпробваше името. — Може и да го направя. Ще трябва първо да питам синовете. Пък и няма да се наложи да сменям името на ателието. Фирмата е кръстена на улицата, на „Актън драйв“. Можеш ли да си представиш, ако се казваше „Фотогравюра Капловиц“? Можеш ли да го произнесеш? Аз бих се задавил всеки път, когато ми се наложи да го произнеса по телефона.

ПОЛИЦЕЙСКО ДОСИЕ

ИМЕ: Чарлс Рудолф Фетерик

КОДОВ НОМЕР НА ДОСИЕТО: P 625621

ИЗВЕСТЕН ОЩЕ КАТО: Фетерик Перушината, Пилето, Руди Пилето

АДРЕС: Пако Хил № 8341, гр. Изола

ДАТА НА РАЖДАНЕ: 5 май 1935 г.

ВЪЗРАСТ: 20 г.

МЯСТО НА РАЖДАНЕ: Изола

ВИСОЧИНА: 170 см.        ТЕГЛО: 75 кг.        КОСА: руса        ОЧИ: КАФЯВИ

ЦВЯТ НА КОЖАТА: жълтеникава

ПРОФЕСИЯ: гравьор

БЕЛЕЗИ И ТАТУИРОВКИ: белег от операция на апендикс

АРЕСТУВАН ОТ: полицай Джордж Шапиро

 

ПОЛИЦЕЙСКИ НОМЕР: 29-1042-1955

ДАТА НА АРЕСТА: 21.6.55

МЯСТО НА АРЕСТА: Актън драйв, Ривърхед

ОБВИНЕНИЕ: кражба с взлом

КРАТКО ОПИСАНИЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО: При опит да отвори огнеупорната каса на работодателя си, собственика на „Фотогравюра Актън“, Фетерик бил изненадан на местопрестъплението в 1.07 ч. сутринта от патрулиращия полицай. Побягнал към изхода с шифъра в ръце. Спрял, когато полицаят стрелял във въздуха.

ДАННИ ЗА ПРЕДИШНИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ: няма

ОСЪДЕН ОТ: Градския съд на 1 юли 1955 г.

ПРИСЪДА: кражба с взлом трета степен, член 404 от НК

ПРИСЪДА: да прекара не по-малко от една година и не повече от три години на остров Бейли

— Какво ще ми кажете за това момче, господин Капловиц?

— Нали ти казах да ми викаш Сам?

— Точно така. Сам.

— Благодаря ти. Взех го на работа. Трябва да беше на деветнайсет години. Хабер си нямаше от нищо. Добро момче. Викахме му Чарли Перушината. Или Чарли Пилето. Някои от момчетата му викаха Пилето. Ама приятелски, никой не е искал да го оскърбява. Научихме го на занаята. Само за една година стана гравьор. Ама много добър, да знаеш. Златни ръце.

— И после?

— После реши да ограби касата ми. Дори шифъра не беше научил както трябва. Думата ми е за листчето, което полицаите откриха у него. Не го беше записал правилно. После адвокатът му се опита да направи голяма работа от това, да докаже, че не бил искал да отваря касата. Можеш ли да си представиш? Имах вяра на това момче, много ми беше симпатично. Ама да ограбва каси — това не мога да го приема. Радвам се, че го прибраха в затвора. Казвам ти самата истина, драго ми стана, когато го тикнаха в дранголника.

— Разбирам — каза Хоуз.

— Цял живот съм работил, господин Хоуз — продължи Капловиц. — Още са ми обгорели пръстите от киселината. Нищо не се постига лесно на този свят. Сега си имам един малък бизнес, ама хич не ми беше леко. Това момче имаше големи шансове да стане човек. Тук усвои един хубав занаят. Ама потърси на хляба мекото и на, отиде в затвора. Защо им трябват на хората такива работи? — Капловиц се изсекна. — Чарли пак ли е забъркал някоя каша?

— Да.

— Този път какво е направил? Чух, че миналата година го пуснали. И да ви кажа правата, постреснах се. Реших, че може да е решил да ми отмъсти. Кой знае на какво е способен човек, който обира каси! Кой знае на какво е способен!

— Обаче не е идвал при вас?

— Не.

— Не е идвал да търси работа или нещо такова?

— Не. Искате ли да ви кажа нещо? Нямаше да го взема. Знам, че звучи ужасно, но нямаше да, го взема на работа. Не мога да си позволя пак да се опаря. Знам, че като е лежал в затвора, си е платил дълга към обществото и така нататък, но и на колене да ми беше паднал, нямаше да го назнача. Това момче го имах за син. Слава Богу, синовете ми не са обирали касата. Та какво е направил този път?

— Обрал един магазин и убил ченге.

Капловиц кимна някак тъжно.

— Това са сериозни неприятности. И на него не му ги пожелавам. Дебела работа.

— Вярно, много е дебела.

— Човек неминуемо започва да си задава въпроси. Дали щеше да извърши такова нещо, ако не беше лежал в затвора? Чудя се и се мая.

— По-добре не мислете за това, господин Капловиц.

— Викай ми Сам, моля те.

— Добре, Сам.

— Все пак не мога да не си блъскам главата над този въпрос. Знаеш ли, ако беше имал някаква причина, някаква сериозна причина да обере касата, щях да го разбера. Да кажем, че майка му е била болна или нещо от този род. Той обаче си докарваше при мен хубава заплата, а и за Коледа получи голяма премия. Нямаше причини, направо никакви причини нямаше. За такъв човек не би трябвало да ми е жал. И все пак ми е жал, че отново е кривнал. И този път много сериозно.

— Господин Капловиц, дали имате представа къде може да си е намерил работа, след като са го пуснали от затвора?

— Нямам представа, обаче мога да проверя. Познавам повечето хора от занаята. Мога да го сторя дискретно. Ако вие започнете да проверявате, може да се усети и да избяга. Искате ли да проверя?

— Ще съм ви много признателен.

— Ще проверя. Не обичам крадци, господин Хоуз. Обичам честните хора. В света би трябвало да има само честни хора.

— Ето визитната ми картичка — каза Хоуз и му я подаде. — Моля ви да ми се обадите, щом научите нещо.

Капловиц взе картичката и старателно я заоглежда.

— Котън значи?

— Да.

— Господин Хоуз, когато тръгна да си сменям името, ще ти се обадя. Заедно ще свършим тази работа. Какво ще кажеш?

Хоуз се усмихна.

— Само ми свирнете, господин Капловиц.

— Сам — рече Капловпц. — Викай ми Сам.

 

Мъжът, който влезе в стаята на детективите, стискаше шапка към гърдите си. Очите му бяха кръвясали, носът му сополив и въобще имаше вид на пропаднал пияница. Не произнесе дума. Стоеше и чакаше някой да го забележи. Пръв го забеляза Мисколо, понесъл от машинописното бюро кана с кафе.

— С какво мога да ти услужа?

— Искам… таквоз… тук ли са детективите?

— Да — каза Мисколо. — Какво има? — Доближи се до човека и в носа веднага го удари вонята на евтино вино. Отстъпи веднага на няколко крачки. — Какво има?

— Дошъл съм… дошъл съм да говоря с ченгето, дето се занимава с младото момиче… дето го утрепаха в магазина.

— Майер! — извика силно Мисколо. — Имаш гости.

— Това кафе ли е? — попита Майер. — Да.

— Дай го насам. — Майер се доближи до госта, докато Мисколо му наливаше чаша кафе. И той усети вонята почти веднага, стисна носа си и едва тогава проговори. — Какво има?

— Ти ли… ти ли се занимаваш с младото момиче, дето го пречукаха в магазина?

— Да, аз съм един от полицаите, които разследват този случай. Какво има? Ти ли я утрепа?

— Аз? Не съм аз бе. Недей така бе!

Човекът се уплаши, сложи си шапката и понечи да си тръгне. Майер го спря.

— Спокойно, само се шегувам. Кажи какво има.

— Джордж съм аз… Джордж се казвам.

— Добре, Джордж, какво има?

— Може ли да вляза и да седна?

— Разбира се. Заповядай. Искаш ли чаша кафе?

— Какво става тук? — попита Мисколо. — Да не сме Армията на спасението?

— Налей му чаша кафе — нареди Майер с усмивка. — Колкото и да ти е мъчно, Мисколо.

— Обърнаха ни на Армия на спасението — промърмори Мисколо, но все пак наля чаша кафе на пияницата. Майер го придружи до бюрото си, седна и отпи от чашата. Пияницата бръкна в страничния си джоб, извади половинка евтин алкохол, отви капачката и си отсипа в чашата.

— Сефте ми е за днес — каза и надигна чашата.

— Та какво ще кажеш за убийството в магазина? — попита Майер.

— А, да, да.

— Да, да. Какво ще кажеш?

— Видях го — каза Джордж.

Майер остави чашата си на бюрото.

— Видял си го, казваш?

— Да.

— Самото убийство?

— Не. Видях останалото.

— Какво останало?

— Видях как потегли с колата.

— Все попадаме на очевидци на потеглянето на колата — каза Майер. — Как така го видя?

— Ами тъй. Бях се подпрял на стената на къщата… Бях таквоз… Бях пиян де.

— Джордж! Моля те само не ми казвай, че пиеш!

— А, случва се. От дъжд на вятър.

— Продължавай.

— Чух всички изстрели. Страшно беше. И чух как изпотрошиха всичките бутилки. Ужас. Ужасно беше.

— Продължавай.

— Ами подпрях се на единия лакът. Видях как човекът избяга от магазина и влезе в една кола. Запали и дим да го няма.

— Мъж или жена?

— Не знам.

— Не можа ли да видиш?

— Не.

— Значи видял си как човек влиза в кола и потегля. Добре ли съм те разбрал? Но не си разбрал дали този човек е мъж или жена?

— Точно така… Бях сляп, нали загряваш? Бях се гипсирал.

— Видя ли номера на колата?

— Не.

— А успя ли да разбереш от коя година е модел?

— Не.

— Поне каква марка беше?

— Не видях.

— Значи само това си видял: как човек — мъж или жена — излиза от магазина, качва се на колата, запалва и потегля. Добре ли съм разбрал?

— Да.

— И това е всичко?

— Да.

— Добре. Тази информация е от голяма полза, Джордж. Благодаря ти, че дойде.

— Няма защо — каза Джордж, допи си чашата, сложи си шапката и излезе.

Майер въздъхна и се опита да открие светлата страна на този разговор. Човекът, карал колата, би могъл да притежава шофьорска книжка и документи за колата. Освен ако е нямал шофьорска книжка и е карал крадена кола. Така или иначе, от тази информация в момента нямаше никаква полза.

До бюрото му се приближи Мисколо.

— Баща ти как така се реши да те посети тук?

Майер не бе в настроение да се сърди.

— Убий ме, не мога да ти обясня. Казвам му да не идва, а той все напира. Сигурно много ме обича. Нищо, че съм рошав.

— Усети ли как миришеше?

— Кой? Баща ми ли?

— Да.

— Усетих.

— Чудно ухание, нали?

— Да. Обожавам го. Любимият одеколон на тати.

— И много спретнато се облича.

— Такъв си е. Няма да ми повярваш, но веднъж за една бройка да отнесе наградата „Адолф Манжу“ за най-добре облечения мъж на годината.

— Вярвам ти — рече Мисколо и изведнъж стана сериозен. — Поне получи ли нещо от него?

— Получих — каза Майер Майер. — Главоболие.