Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
notman (2015)

Издание:

Джеймс Лио Хърлихи. Среднощен каубой

Американска. Първо издание

 

© James Leo Herlihy

Midnight Cowboy

Panther Books, 3, Upper James Street

London, W1, 1970

 

Превод от английски: Мариана Неделчева

 

Ч820-3

Литературна група — ХЛ.

Тематичен номер 04 9536629311/5637-141-81

 

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Георги Липовански

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

Дадена за набор: март 1981 г.

Подписана за печат: юни 1981 г.

Излязла от печат: юли 1981 г.

Печатни коли: 13 1/2

Издателски коли: 11,34

УИК: 11,44

 

Цена: 1,35 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

През 1965 година двама каубои весело ритнаха двукрилата вратичка на салона на американската аудитория и влязоха. Хората най-напред се засмяха, после се замислиха и накрая отново се засмяха.

Двамата странници не се познаваха един друг. И двамата бяха измислени.

Единият беше Предпазливия каубой, другият — Среднощния каубой. И двамата бяха абсурдни. Предпазливия каубой се появи по страниците на списанията, които го препечатваха от „Нашънъл Сейфти Нюс“, откъдето започнаха подвизите му.

Среднощния каубой пък се появи най-напред по витрините на книжарниците, а после на киноекраните.

Предпазливия се беше обезопасил по всевъзможни начини. На шията на коня си той беше поставил огледало за обратно виждане. Между ушите — фарове с дълги и къси светлини. На гърдите и задницата на животното — гумени тампони, които да го предпазят в случай на сблъскване с говедо. Предпазни колани го придържаха към седлото; конят също беше обезопасен срещу препъване и падане, той беше прикрепен към замрежена рамка с колела и плъзгачи. Ако ездачът все пак падне, той ще падне не на земята, а в мрежата. Такова беше самоходното съоръжение кон-ездач.

Предпазливия каубой беше живописен, предизвикваше усмивки и децата разбираха, че той е може би надеждно обезопасен срещу трудови злополуки, но не би могъл да изпълнява основното си предназначение — да гони говедата и да ги улавя с ласо.

Този каубой имаше и друга функция — да убеждава. В него Гари Купър и Джон Уейн не биха разпознали себе си. Кой беше той?

Предпазливия каубой играеше на милиарди. Той беше едно секундно внушение за разсеяния читател, за забързания минувач, за прозяващия се зрител.

Той трябваше да възбуди такива асоциации, че в съзнанието да се прокрадне мисълта: ето в каква комична фигура би се превърнал нашият национален герой — каубоят, — ако трудът му беше обезопасен.

Политическият момент се характеризираше със спорове между работодатели и наемна ръка, внесени бяха проекти за корекции в трудовото законодателство, това засягаше задължителните мерки по охрана на труда. Индустриалните менажери започваха кампания, за да убедят обществеността, че те нарушават правилата за охрана на труда не защото се боят да не се оскъпи производството, а защото тези правила са неефикасни и неприложими, защото са толкова абсурдни, колкото е абсурден Предпазливия каубой.

Сега Предпазливия каубой е забравен, а неговият също тъй абсурден връстник — Среднощния — продължава да предизвиква смях, но заедно с това да буди и симпатии. Когато ритна двукрилата вратичка, за да влезе в националната аудитория, той носеше послание, различно от това на Предпазливия. Тръгнал беше не да промени милиардни баланси, а да открие простите човешки чувства в един свят на телевизионно екранизирана емоционалност.

„Среднощен каубой“ беше отпечатана през 1965 година, след това книгата беше екранизирана и филмът на Шлезинджър, с участието на Дъстин Хофман и Джон Войт, се хареса на кинозрителите в много страни.

Авторът Джеймс Лио Хърлихи досега беше непознат у нас.

За него можем да разкажем някои неща, но по-интересно ще е да го оставим сам да разказва за себе си.

Има причини за това. От значение е не само какви са качествата на един човек, а и това как той говори за тях (напук на досиетата и на техните съставители).

Когато Хърлихи говори за себе си, той напомня за три неща. За една американска разговорна традиция, която допуска като нормални такива недискретни въпроси като: „Колко струва връзката ви? За втори път ли сте женен?“ Напомня още за обстоятелствеността и предметността на една американска репортерска школа, която допуска описания от рода на: на стълбата на самолета се появи неговата шест фута и един инч фигура, с тъмносин раиран костюм и връзка на средно големи точици, спъна се едва забележимо на третото стъпало… той обича Бенджамин Франклин, комиксите на Франк Фразета и фруктов сладолед. И накрая, когато Хърлихи говори за себе си, все едно, че отговаря на въпросите на дете, което е в състояние да зададе въпроси като: „Чичко, истински ли са ти зъбите? Леличко, това перука ли е?“

Джеймс Лио Хърлихи е роден на 27 февруари 1927 година, автор е на пиеси, разкази и романи.

Хърлихи: „Роден съм в Детройт, щата Мичиган; израснах там и в Чиликоти, щата Охайо. Прародителите ми са се занимавали с коне: «Хърлихи» означава ковач, а «Оберер» — сарач, и макар че не помня нито единия, нито другия, често си мисля за тях и се прекланям пред онези по-раншни и по-прости времена, с които те ме свързват.

… В света на литературата влязох на седемгодишна възраст: ходех от врата на врата да продавам «Литеръри Дайджест». Успехите ми бяха под скромни, с което сигурно съм допринесъл изданието скоро да издъхне. Бяха годините на Голямата депресия и излезе, че е по-изгодно да разнасям по домовете бакалски стоки (4 цента на час). В навечерието на войната вече се бях издигнал до ранга изкупвач на празни шишета от газирани напитки, а краят на войната ме завари във военноморския флот.

С художествена проза се занимавах през цялото си детство, но официално обезсърчение получих чак през 1948 г., когато въз основа на първия мой роман, по време на летен семинар по техника на писателското изкуство в колежа «Блек Маунтън» в Северна Каролина, Айзък Розенфелд ме обяви за безнадежден. С помощта на други специалисти по професионална ориентация аз се насочих към театралната академия в Пасадена, за да изучавам актьорство. Там срещнах Бил Нобл, успяващ млад сценарист, който преподаваше писане на драматургични творби. Той ми даде голям брой добри съвети, между които и фанатичното заклинание на всяка цена да избягвам специалистите. Толкова за образованието.

Следващите няколко години бяха унизително гладни. В ония дни като че все страдах от зъбобол и все предприемах пътувания без достатъчно средства. Но написах известен брой пиеси, които бяха поставени в театрите извън Бродуей и включени в летните репертоари, а започнах да публикувам и разкази в малки списания. През 1952 г. в Ню Йорк срещнах отново Бил Нобл. Намерихме си една студена, мръсна и чудесна квартира в Уест Сайд и сложихме началото на едно сътрудничество, чийто резултат беше бродуейският хит «Блу деним». Бях тридесетгодишен.

За брак никога не съм се замислял. По природа съм неверен и макар че доста обичам жените, предпочитам да съм в общество на мъже. Освен това, когато вече можех да си позволя да се оженя, животът, който бях водил, ме бе направил твърде много егоист, за да се подчиня на една строга, морална икономическа и социална система, жандарм, за чието съблюдаване е почти изключително по-силният пол; за да отхвърля ефикасно наочници и юзда, затова пък не бях достатъчно мъж (чудя се, дали някой е?).

С припечеленото на Бродуей си построих дом в Ки Уест и когато пейзажистът[1] завърши озеленяването, така че то да се впише в околната местност, когато вече бе обзаведен и достатъчно удобен, за да се живее в него, аз го оставих — а заедно с него и надеждата, че ще мога някога да се подредя или дори просто да се заседя по-дълго на едно място. Употребявам живота си сега за онова, за което се научих да го употребявам: пиша, стягам куфари и измислям пътешествия.

Обичам да се излагам на показ и понякога играя роли. През 1963 г. играх главната роля — Джери, в парижката постановка на «Зоологическа история» на Едуард Олби, а в един филм партньорка ми беше Джийн Сибърг.

Привличат ме хора и места, които пораждат истинско религиозно чувство, а ме отблъскват свещенослужителите и църквите без изключение поради злините, които са породили в името на истинското религиозно чувство; имам предвид всички случаи, в които моралните системи са заменяли простата моралност.

В изкуството предпочитанията ми клонят към творби на хора, които са открили някаква красота, ред и истина в един свят, който често изглежда грозен, хаотичен и безсмислен.

И накрая мисля, че американците са луди. Поради тази причина съм проамериканец. Вярвам в нашата велика колективна невроза. Дори съм убеден, че това е най-благородната болест, от която човек някога е страдал. Тя е знамето на нашата значителна победа над по-низшите степени на човешкото страдание — онези, които са по-отчетливо телесни — предзнаменование, че приемаме поканата за единоборство с най-големия от драконите — свободата.“

По-нататък ще се върнем пак на Хърлихи. Оставихме го той да каже нещо за себе си, защото някои от чертите му са и черти на неговата книга „Среднощен каубой“, а също на самия каубой — Джо Бък (в първия случай повече, във втория по-малко).

Доскоро Джо Бък е бил мияч на чинии в снекбара „Съншайн“. Преди това — дете без родители. Сега — младеж, оставен на себе си, Джо е патетична фигура без приятели и — дали това не е по-страшно — без врагове. Никой не го мрази, никой не го обича и никой не го е научил на нещо. Светът не забелязва Джо Бък.

В някои истории на педагогическите школи има описан един експеримент: новородени деца били поставяни в помещение, изолирано от външния свят — грижили се за тях мълчаливо, никой не им говорел. Мъдри за ония времена хора предполагали, че те ще проговорят сами, защото разумът и словесността са вродени и дадени от бога; теолози очаквали дори, че първата дума, която ще произнесат, ще бъде „бог“. Така и не я произнесли, просто изостанали в развитието си. Учените мъже още не знаели, че емоционалният и информационният глад нанасят такива необратими поражения, както и обикновеният глад.

Обкръжението на Джо Бък напомня малко за една информационна и емоционална пустиня; оставен е сам на себе си, гладува. Среща едно момиче, което пък е сексуално изгладняло, двамата не намират допирни точки за общуване, освен полово.

Джо започва да насища глада си за възприятия, като гледа телевизия. Но телевизията не е като книгите — тя поднася наготово и мисъл, и образ. Въображението на един читател работи, защото той превръща словесността в образи, а телевизията дава наготово и образ, и звук. Въображението е приспано. Още по-зле, ако образът е цветен и висококачествен, с цветове като истински, ако звукът е стереофоничен, ако изображението е триизмерно и широкоекранно. Тогава всичко е още по́ като истинско. Излиза, че реализмът, разбран по този начин, може да бъде една мисловна диктатура. Той е толкова затъпяващ, колкото и „реализмът“ на една картина, в която всичко е досущ като истинско. Посетителят на изложбата е гъделичкан от приятното усещане, че всичко му е ясно, доволен е от себе си. Доволен, но не обогатен с нови усещания или мисли.

Такова е възпитанието на чувствата на Джо Бък от Албъкърки, Ню Мексико. Той е възпитаник на многоканалната, 24-часова телевизия. И на трите русокоси жени, които са му давали джобни пари и са били добри с него, но не са имали време за него.

Как той вижда себе си?

С детинското качество да заличава границата между желаното и действителното, Джо вижда себе си като каубоя от уестърните. Няма повече да мие чинии. Ще си купи каубойски дрехи и ще отиде на изток, в Ню Йорк, където — чувал е да разправят това — мъжете не са никакви мъже и богати красавици ще му плащат, за да имат любовник-каубой.

Клопка, сглобена от телевизионни представи за живота? Не само. В детските му спомени се е запечатал образът на един човек с усмихнато лице (той е каубой в представите на Джо), който му е обърнал мимолетно внимание, отнесъл се е към Джо Бък като с личност, с която могат да се разменят мисли и опит. Останалите попълнения в главата на Джо са фрагменти от дочути разговори в снекбара „Съншайн“. И той тръгва да покори нюйоркчанките.

Поредица от разочарования — някои унизителни, други комични. Джо открива за себе си нищетата, подкултурата[2], другарството; открива в себе си готовността да се грижи за друг човек и така накрая стига до първите си самостоятелни мисли и решения. Хвърля в боклукчийската кофа каубойските си дрехи. Ще се залови за работа, каквато и да е тя, вместо самозван каубой ще бъде мъж. А това означава — преди всичко — да мисли и решава самостоятелно. Без да вярва повече на мита за каубоя и на „американската мечта“ в местен донжуановски вариант, сглобен от фрагменти от дочути разговори.

Отсега нататък Джо сигурно ще гледа телевизия също като онази жена от страниците на Трумън Къпоути, която гледа образа, но изключва звука. За да може да си мисли какво ли си казват хората на екрана. Въображението линее, ако всичко му се поднесе наготово, нали?

Справочниците казват, че авторът на „Среднощен каубой“, Джеймс Лио Хърлихи, е американец от германско-ирландско потекло, син на Уилям и Грейс (Оберер) Хърлихи. Баща му е бил строителен техник и инспектор в Детройт. Джеймс или е бил много любопитен, или много неспокоен (а може би и едното, и другото): бил в разни ферми като наемен работник, помощник на лечител, който обикалял панаирите, змиеукротител, пласьор на книги, редактор и контрольор на прибори и апаратури за направляеми ракети. Освен това още доста други неща.

Биографичните данни в справочника продължават така: първата от поставените му пиеси е „Соната на уличната светлина“. Поставена е през 1950 година в Пасадена, където Хърлихи е играл в петдесетина роли между 1948 и 1952 г. През 1953 година драматичната фантазия „Луна в Козирог“ стига до един от нюйоркските театри (извън Бродуей) и получава добри отзиви, включително от Брукс Аткинсън. Други негови пиеси също се поставят в различни градове в САЩ, а през 1958 година идва първият голям успех — пиесата „Блу деним“ (плат за дънки) се играе с огромен успех на Бродуей. За нея критиката на Запад, общо взето, казва, че тя е натуралистична, че в нея с хумор и разбиране се говори за сексуалните проблеми на младежите, че тя надниква интелигентно в проблема родители-деца и взаимното им неразбиране. Преведена е на много езици, по нея е направен филм. Два от разказите на Хърлихи също имат сценични адаптации — това са пиесите „Лудият октомври“ и „Бриз от Китай“, включени като едноактни пиеси в сборника „Спри, убиваш ме“, издаден през 1970 г. Две от тези произведения са всъщност монолози за отчаянието и пълната изолация на личността, а третото — пародиен портрет на популярен филмов сценарист, който произвежда серийно сцени на ужаса, а ужасните му творения оживяват в собствената му дневна. Нито една от тези по-късни пиеси няма особен успех и повечето критици се съмняват дали театърът е истинското призвание на Хърлихи. В неговите романи и разкази също, но по-убедително, се описва „един периферен свят на самотници и особняци“, една пъстра, мобилна, безкоренна Америка на колела. „Всички падат“ е първият му публикуван роман; той е за мъчителното юношество на Клинт Уилямс, който стига до съзряването с цената на разочарованието от обичния си по-голям брат. Според Станли Кауфман това е „един от най-добрите романи, написани след Селинджър, чиято тема е, че да станеш възрастен, означава да загубиш чистотата си“.

Справочните данни стигат до „Среднощен каубой“, преценката е, че това е още едно силно въздействуващо емоционално пристрастие, схванато като изграждане на защита срещу самотата; приключенията на един самозван професионален любовник от Албъкърки, който не сполучва да преуспее в Ню Йорк, но вместо това намира, макар и за малко, един приятел. Романът ни разкрива поезията в нищетата на общественото дъно и истински чувства, изказани с езика на бездомници и професионални любовници; той вдъхнови Джон Шлезинджър за не по-малко забележителния му филм и донесе слава на Хърлихи.

Следва един много по-амбициозен роман — „Сезонът на вещицата“, написан, след като Хърлихи се е потопил за седем години в „младежката подкултура“: описание на приключенията в Ню Йорк и Канада на двама прекъснали училище младежи — ученичката Глория Рандъм, която търси баща си (и своята самоличност), и хомосексуалният й приятел и духовен наставник, който се укрива, за да не го вземат в армията. Повествованието се води от Глория, която нарича себе си вещицата Глис. Трябва да приемем с доста уговорки преценките, че „това е първото пълно и достоверно описание на новото съзнание, което с всичките си колективни психози, словесни условности и деформирани реакции притежава по същество хуманност и привлекателност“. Друга част от западната критика порица произведението като опростителско описание на битническата култура. Тези нападки бяха от позициите на една застрашена култура и традиционните условности на буржоазния морал. Което не означава, че произведението не е уязвимо.

Разказите на Хърлихи, както и романите му, са пълни с гротескни образи без място в обществото, чийто безсловесен патос силно се откроява в суровата, пълна с въображение проза на Хърлихи. Гранвил Хикс цени способността на Хърлихи да гради характери с „отчетливост без онези замазвания, които така често се срещат при последователите на Шъруд Андерсън“, а Станли Кауфман се възхищава от хумора му и безпогрешния му усет за звученето на един диалог. Хърлихи е укоряван от част от американските си читатели за своя вкус към странното и неестественото, но рецензията в „Тайм“ твърди, че същественото в неговите образи е „не тяхната странност, а тяхната човечност“. Такава мозайка от преценки събира справочникът за Джеймс Лио Хърлихи, чийто главни творби са: „Блу деним“ (пиеса, написана заедно с У. А. Нобл), 1958; „Сънят на Бейби Филбъртсън“ (разкази), 1959 г.; „Всички падат“ (роман), 1960; „Среднощен каубой“, 1965; „История, която свършва с вик“ (разкази), 1969; „Спри, убиваш ме“ (пиеси, скечове и др.), „Страшният Джим Фич“, „Лошият зъл Джо-Джо“, 1970; „Сезонът на вещицата“ (роман), 1971.

Данните завършват в стила на онази репортерска школа, която споменахме в началото. Хърлихи е висок шест фута (183 см.), с кестенява коса и сини очи. Между любимите му автори са Шъруд Андерсън, Хемингуей, Гъртруд Стайн и Карсън Маккълърс. Любими занимания — четене, разговор, плуване и рисуване. Един от интервюиралите го твърди, че е „непресторен, спонтанен и контактен… иска да разбере другите“. А Хърлихи вярва, че има „само един съществен проблем в човешкия живот: да запазиш вярата си в любовното тайнство“.

Така се получава един портрет, който е твърде сложен, за да е ясен. Джеймс Лио Хърлихи не е каубой. Но дали не е среднощен?…

Бележки

[1] Вероятно има предвид ландшафтния архитект — това е другото значение на думата landscapist. — Бел.кор.

[2] Вероятно има предвид субкултурата. — Бел.кор.

Край