Марина Фиорато
Мадоната на бадемите (26)

Двайсет и шеста глава
Дърводелецът

Старицата седеше на новия стол край огнището и се полюшваше, дивейки се на удобството, което никога досега не бе познавала. Мъжът, когото считаше вече за част от семейството си, я наблюдаваше със скръстени на гърди ръце. Около кръста му беше вързан парцал за лъскане на дърво — така, както беше синьото знаме навремето, когато го бяха открили. Наблюдаваше произведението си с присвити очи.

— Добре ли е? — попита по едно време.

— Прекрасен е! — усмихна се щастливо старицата и в устата й блеснаха колкото дупки, толкова и зъби.

И наистина беше прекрасен. Както и новите греди, които беше поставил на ниския им покрив — бялото кедрово дърво проблясваше под светлината на огнището и от него от време на време прокапваше смола. Вратата й също беше чисто нова и здрава, касата — поправена и окончателно спираща всякакви студени течения. Беше изработил дори нов курник в малкия им двор, за радост и удобство на кокошките. Непрекъснато събираше дърва, режеше, дялаше, вземаше размери и оформяше и изпод ръцете му се раждаха истински чудеса благодарение на новооткрития му талант, с който не би посрамил дори самия свети Йосиф, бащата на Нашия Господ Бог и пръв сред всички дърводелци. Накрая мъжът се усмихна, наслаждавайки се на мига заедно с нея. Тя кимна в такт с полюшването на стола. Да, Селваджо беше истински дар от Бога!

И сега тя беше принудена да си признае нещо, за което доскоро не си беше давала сметка. Винаги го беше сравнявала с Филипо и беше гледала на Селваджо като на преродения си син. Ала днес бе принудена да признае, че този човек бе далеч, далеч по-добър от родния й син, когото беше изгубила. Паметта й не й спести факта, че когато Филипо беше вкъщи, или захвърляше ботушите си край огъня и се излягаше, или ходеше да играе на зарове с циганите край огньовете им под моста Понте Коперто. Предпочиташе да прекарва времето си с тях заради хазарта и сладкото им вино, заради смуглите им момичета и цигулките им, затова често забравяше за огнището на майка си. Старицата осъзна, че за разлика от някога, сега вечерите й бяха истинска радост и наслада за душата й. Заедно с двамата млади тя седеше край огъня, наслаждаваше се на топлината, на компанията им и на тяхната обич.

А напоследък имаше и редица други неща, на които да се радва — защото от известно време Селваджо бе установил, че може и да пише. През една от техните огрени от огъня вечери той бе грабнал една овъглена пръчка и бе започнал да пише върху камината букви, които бяха ясни и красиви и говореха за добро образование. За него беше удоволствие, че е в състояние да научи Амария да пише, с което й връщаше дара на речта, даден му от нея. Но същевременно изпитваше и някакво странно притеснение. Докато момичето рисуваше същите онези букви, които го бе научило да изрича, в главата му се бяха нароили въпрос след въпрос. Откъде е научил това умение? Да не би да е бил писар или нотариус? Или може би учител?

Защото с писането се появи и сродното му умение — четенето. Виждайки новото развитие на нещата, старицата бе извадила от дълбокия шкаф семейната Библия. Тя самата не бе в състояние да чете и разбира латинския текст, но когато Селваджо отвори страниците напосоки, отведнъж започна да чете и превежда. Гласът му бе все още стържещ, но четеше гладко и мисълта му бягаше далеч напред пред наскоро преобърналия му се наново език.

Блажен е онзи, който се страхува от Бога и който върви по неговите пътища.

Защото ще се храниш от труда на ръцете си, ще бъдеш щастлив и ще живееш добре.

Жена ти ще бъде като плодоносна лоза, децата ти ще бъдат като маслинови клонки около масата ти.

Вижте, блажен е онзи, който се страхува от Бога.

Нека Господ благослови онези извън Цион и нека виждате доброто на Йерусалим през всичките дни на живота си.

Нека видите децата на своите деца! Мир над Израил!

* * *

Селваджо затвори книгата, изпълнен с доволство от този урок. Защото Бог не принадлежеше на никоя катедрала. Той не стоеше сред белоснежните облаци на безценните фрески, нито сред изящните припеви на хора. Господ беше в простите неща — в плода на лозата, в храната, семейството, децата. Огледа се и видя огрените от огъня лица на двете жени, които се грижеха за него. И тъкмо в тях намери истинската красота и истинската доброта.

Оттогава насам всяка вечер Селваджо оставяше настрани резбите и дърветата си, за да чете притчи и други свети текстове. Баба им слушаше, кимайки над кърпенето на нещо или над дантелата, която плетеше, а Амария се упражняваше в писане на букви. Библейските текстове се оказаха познати за Селваджо, но не само защото ги четеше сега — знаеше, че ги е чувал и преди, чувал ги е напявани от някой свещеник в някоя далечна църква. И знаеше, че мелодиката на четенето му, издигането и падането на тона на думите, които четеше, не са негови собствени, а са му дадени от онзи непознат и далечен проповедник.

Не след дълго Селваджо започна да учи Амария и да чете. Двамата привеждаха глави над Книгата на книгите — една тъмна глава и една светла, и бабата постепенно осъзна, че е грешила много за Селваджо. Той не се е нуждаел единствено от майка, която да го гледа и да се грижи за него — нуждаел се е и от дете. Той, който нямаше нищо, беше дал толкова много, защото е искал да се чувства необходим, да даде нещо в замяна. В Амария той бе открил цялото семейство, от което бе имал нужда. Бабата го виждаше как се наслаждава на ролята си на учител на онази, която доскоро бе обучавала него. Доставяше му голямо удоволствие, че може да превърне дома им в по-добро място чрез мебелите, които беше изработил. Постепенно стана толкова добър в занаята си, че започна да продава по малко от курниците си из града, благодарение на което вече си позволяваха по-добро месо и зеленчуци, както и по-хубаво вино. От вниманието на старицата не убягваше блесналото от щастие лице на младия мъж, когато носеше у дома тези хубави храни и напитки, купени от труда на ръцете му, което й подсказваше, че той е добър човек. Наблюдаваше го над сключените си за молитва ръце, докато всички се молеха по време на неделната литургия в църквата „Свети Петър от златното небе“. Виждаше как се моли съвсем искрено и разбираше, че благодарение на четенето на Библията той се бе събрал наново с една вяра, която очевидно бе живяла в него и преди. Виждаше в него морална сила и решимост да заживее почтено новия живот, даден му от Бога, като върши добрини. В подобни моменти изпитваше известни угризения, че собственото му семейство, изгубило такъв син или брат, сигурно страда много от липсата му. Но веднага след това сърцето й й напомняше за онова, което беше спечелила, затова бързаше да се отърси от тези мисли. След литургията тримата се връщаха в малката си колиба край реката и споделяха скромната си вечеря от ризото или полента. Понякога бабата се оттегляше в спалнята си по-рано, за да остави двамата млади за малко насаме, защото усещаше, че имат нужда от това. И сега, докато се люлееше напред-назад в новия си стол, тя се усмихна на живота. Селваджо й върна усмивката, приемайки я като благодарност за неговия подарък.

— Моделът е от Фландрия — започна, но после внезапно спря и сбърчи вежди. — Нямам представа откъде го знам.

Бабата спря да се люлее и попита с натежало сърце:

— Да не би да си започнал да си спомняш, Селваджо?

Той се почеса по тила и поклати глава.

— От време на време ме спохождат спомени, но проблясват като звезди в нощта. И точно както звездите, когато протегна ръка към тях, те се стопяват в небето, като че ли е настъпил денят. Всичките ми сетива носят някакъв спомен — вкусове, миризми, дори докосването до нещата.

Бабата поднови люлеенето си, изпълнена с облекчение.

— Гледки също — продължи Селваджо. — Например спомням си една къщичка за гълъби, обаче не знам откъде — поклати глава и допълни: — Няма значение. Може пък да взема да направя една такава за Амария и това ще ми освежи паметта.

Дали старицата си въобразяваше, или той наистина се изчерви и сведе очи, когато спомена името на внучката й?

— Ако се чудиш къде е Амария, в момента храни кокошките — рече тя.

Той долови закачливостта в тона й и хвърли по нея парцала за лъскане на дърво. Тя го хвана лесно, а докато той излизаше през наскоро направената от него задна врата на колибата, си каза, че дори главата му да си спомни онова, което трябва да си спомни, сърцето му пак ще го задържи тук.