Жан Барт
Черната сирена (3)

Глава III

— Знам, че сте любител на пури. Ето ви една истинска — и като извади от джоба си една обемиста табакера със сребърен монограм, полицаят Петракел Петрашку поднесе на доктор Ласку с елегантен жест една пура, обвита в, станиол.

Видният професор по биология от факултета в Яш беше дошъл в Делтата да проучи живота на комарите.

Той взе предложената му пура и усетил приятния й мирис, я заразглежда внимателно, като я приближи до дебелите стъкла на очилата си за късогледство.

— Трябва да е прекрасна на вкус. Откъде произхождат тези пури?

Полицаят се усмихна загадъчно под мустак:

— Мъчно е да се каже откъде произхождат. Вас какво ви интересува? Достатъчно е, че аз се задължавам да ви снабдявам с такива пури през целия ви престой у нас. — И след кратка пауза добави: — Това е единствената облага, която си позволяваме да имаме от чуждите кораби… Най-вече напук на господин Тудораки, най-строгия митничар в цялата страна.

— Кой е най-добрият бръснар тук? — попита докторът, чешейки ядосано изхапаната си от комарите брада, изпорязана от бръснач.

— Защо не ми казахте досега? Хайде да вървим при Нику-Политику. Там отива най-отбраният свят.

На кея, само на две крачки от кафенето на Стамати, беше бръснарницата на Фотиадес, женен за сестрата на Стамати.

На бяла огромна табела беше писано със ситни букви:

ФРИЗЬОРСКИ САЛОН НА ЕЛАДА

Антисептичен — Американски

На друга табелка бяха изредени във вертикален ред специалните услуги: Подстригване à la garson на дами, Маникюр, Къдрене, Фрикции, Вендузи и Пиявици.

На стъклото под витрината под голям червен кръст пишеше с едри букви: Тук се говори английски — предимно за капитаните от английските кораби.

Вътре се виждаха обли огледала, широки, американски кресла, фаянсови умивалници и разни модерни апарати. Във витрината имаше изкусно построена пирамида от шишета с парфюм и бурканчета с помада.

Понеже всички места бяха заети, полицаят и докторът останаха вън и докато им дойде редът, се разхождаха бавно по плочника.

— Много своеобразен и оригинален тип е собственикът на бръснарницата, запален патриот.

— А защо му казват Нику-Политику?

— Защото обича да се занимава с политика. Следи ежедневно гръцките и румънските вестници. Осведомен е по световната политика и спори с увереност и компетентност на държавен мъж. Да те пази бог да му противоречиш, когато е с бръснача в ръка. Нервира се, почва да ръкомаха, в състояние е да ти пререже гръкляна, разбира се, по погрешка. Понякога изпитвам ужас. Мълча си и си кротувам, докато седя пред огледалото и той е с бръснача в ръка. Оставям го да говори и чак когато стана, обръснат и докаран, както трябва, почвам да му отговарям, да го закачам и да го дразня. Иначе е добър бръснар! Има лека ръка, но лесно кипва и тая политика му пречи — това е единственият му недостатък! Всички гърци го уважават и му се възхищават, особено откакто направи един благороден жест.

— Какъв жест? — запита с любопитство докторът, като палеше пурата си.

— Чакайте, ще ви разправя, много е интересно. — И полицаят почна да разказва: — Беше по време на Гръцко-турската война през хилядо осемстотин деветдесет и шеста. Отдолу, от Гърция, беше пратен специален кораб да прибере гърците, пръснати по дунавските пристанища. Корабът с бойците, които щяха да бъдат зачислени във войската, бе пристигнал от Браила и спрял тук на кея, точно пред бръснарницата. Гърците в целия град бяха ентусиазирани. Нику кипеше. Не беше в списъка на консулството, тъй като беше минал вече възрастта за военна служба. В последния момент, когато корабът вдигна котва и вече тръгваше, Нику не издържа. Захвърли бръснача и четката за сапунисване и тъй както беше в бялата си дреха, изхвърча като куршум от вратата. С един скок се намери на борда… и замина. На стола пред огледалото клиентът остана с една обръсната буза и друга насапунисана, и жена му, Олимпия, припадна на кея в ръцете на роднините им, Нику дори не обърна глава да погледне назад, гледаше напред към отечеството си, което го зовеше да изпълни дълга си. Не можал да участвува в прочутата битка при Домокос. Първия ден, когато стигнал в Пирея, се спънал в някакви релси на пристанището и си изкълчил крака. Три месеца лежал в болница. Но се върна като герой. Преди три години, когато убиха крал Георги Първи, заварих го и бръснарницата да плаче като дете. Скубеше си косата и се вайкаше: „Казвах ли аз да не излиза сам по улиците… Там всички са луди! Как може да убият Георгиос Протос, най-добрия и най-великодушния крал на Гърция!“ Едва го успокоих. Беше си втълпил, че трябва да отиде в Атина да отмъсти за смъртта на краля. После стана най-пламенният съмишленик на Венизелос. Сега, откакто се получи писмото от Американеца, е много разстроен. Голяма вражда възникна между гърците, карат се роднините у кого да отседне гостът. Всеки иска да го привлече на своя страна.

— Кой Американец? — попита недоумяващ докторът.

— Как, не знаете ли? Не сте ли в течение на събитията? Чакайте, ще ви разправя, много е интересно. — И полицаят почна да разказва надълго и широко случката с чудотворното писмо.

— Може ли да има нещо сериозно в цялата тази история с Американеца? — запита докторът, който слушаше много внимателно. В ума му закръжиха с фантастична бързина астрономични числа, милиарди долари, хвърлени щедро от фондациите Карнеги, Рокфелер — всички тези баснословни богатства, жертвувани за прогреса на науката и за доброто на човечеството.

— Ще видим! — завърши полицаят. — Живя щем, видя щем. Аз, дето се казва, не съм никак заинтересован от този въпрос и все пак съм любопитен да видя какво ще излезе в края на краищата от тази история, дето подлуди хората в целия град!

 

 

Бръснарницата се опразни.

— Ето доведох ти един изискан клиент, господин доктор Ласку, професор във факултета в Яш. Ходил при Агоп и виж как страшно го е накълцал.

Нику-Политику подаде възхитен ръка, след като се избърса в един чист пешкир.

— Радвам се да се запозная с вас и съжалявам, че сте попаднали на Агоп, когото ние смятаме по-скоро за касапин, отколкото за професионален бръснар. Извинете… На господин доктора трябва да му е много добре известно колко опасни са порязванията лятно време, когато е достатъчно да влязат няколко „спектроскоки“^[1], за да отровят цялата кръв на човека… И после — край! У мене можете да бъдете напълно спокоен. Всичко е антисептично, по американска система.

Потънал в огромното кресло с механизъм за повдигане и сваляне, с вдигнати, почти хоризонтално положени крака, докторът се мъчеше с късогледите си очи да разгледа профила на бръснаря. Тъмноматово лице, нос, извит като острието на ятаган, гъста черна, лъскава коса и великолепни мустаци на гръцки волонтир. В движението на ръцете му имаше известна елегантност. Стъпваше на пръсти леко, с някакво достойнство, облечен в чисто бяла пикетена дреха и жълтозеленикави бричове, с цвят на паче яйце.

Полицаят запали втора пура. Заразглежда с възхищение огледалните стени.

— Съвсем си подновил бръснарницата си.

Нику-Политику не отговори. Мълчеше упорито.

— Модерно и елегантно. Ала каква полза. Няма го вече оня живот, от миналото! Тук, у тебе, беше нещо като политически клуб. Разговаряше се, четяха се вестници, пиеше се кафе… А сега.

— Пардон, тук не е кафене, а бръснарница! — прекъсна го сърдито бръснарят.

— Мисля — добави полицаят с усмивка, — че тази семейна разпра заради Американеца навреди и на тебе, и на Стамати, шурея ти.

Това беше достатъчно, беше налял масло в огъня.

Нику-Политику, какъвто беше сприхав, кипна:

— Какво, аз ли съм виновен? Отде-накъде има той право да секвестирва брата на жена ми?

Разгневен, той отметна глава назад, сви вежди и измери полицая със зачервени от напрежение очи.

— Ще видим! Няма да се оставя аз, дори да знам, че ще се погреба с тези долари! Какво, зорлем ли стават тези работи?… Зорлем, я гледай!… Тю-ю, маскарата му с маскара!

Докторът замръзна на мястото си. С насапунисано лице и пешкир около шията не смееше да мръдне и следеше в огледалото необузданите движения на ръцете на бръснаря и описващия дъги бръснач.

„Ето, ядоса се! — помисли си той. — Кой дявол го накара пък този да повдига такъв въпрос, когато е с бръснача до шията ми?“

Стоеше на тръни и не смееше да стане от креслото.

Неочаквано от дъното на бръснарницата се чу продължителна въздишка и ориенталската завеса от мъниста се раздвижи леко.

Веждите на Нику-Политику се отпуснаха.

Притихнал, той каза кротко:

— Олимпия е, жена ми… Нервозна е… Снощи имаше стенохория^[2]… Дойде й тъй… от сърцето.

Не беше довършил, и Олимпия се показа на вратата.

Брюнетка със сини очи, много обемиста, облечена в червена деколтирана домашна роба, тя заговори с леко пелтечене и с плачевен глас, прекъсван от дълбоки въздишки:

— Право ли е това, господин полицай? Горкият ми брат Никола!… Стар и овдовял… Имал и една дъщеря… Кой друг трябва да се грижи за тях, ако не аз, истинската му сестра? Как може да го оставим в чужди ръце? Ах, тая Пенелопа, снаха ми! Скрипя такава… Води за носа тоя глупак Стамати…

Разрида се, захълца и заразправя с подробности как двадесет години живели всички сговорно като братя и сега били на нож…

 

 

Повече от двадесет години зет и шурей бяха живели в разбирателство. Трябваше да дойде това писмо от Америка, за да се намразят двете семейства.

Отначало между кафенето и бръснарницата се поведе мълчалива война и прекъснаха всякакви отношения. Ала напрежението растеше с всеки изминат ден.

Къде трябваше да отседне Американеца?

Кое от двете семейства имаше право да му окаже гостоприемство?

И братът, и сестрата! Ала нито една от страните не отстъпваше.

Трескави приготовления се правеха и от двете страни за посрещането на Американеца.

Стамати сключи заем, за да си купи нови мебели.

Нику-Политику поднови напълно бръснарницата си.

Роднините и приятелите им се обединиха около двете семейства, образувайки две враждебни групи.

Борбата се засилваше и внасяше смут сред гръцката колония. Консулът със своята ловка дипломация се помъчи да ги сдобри. Ала не успя. Смъртна омраза раздели надве колонията, и враждата между двата лагера растеше.

Докъде ли щеше да стигне?

 

 

Мина доста време от първото писмо.

Един задушен следобед, когато Стамати седеше унесен, подпрял по навик глава на ръката си, Петраки Хулуб спря пред кафенето. Този път не подхвърли набързо писмото, както друг път, а се усмихна леко, наведе се и пришепна тайнствено на Стамати:

— Пристигна!… Донесох ти го!… От брат ти от Америка!

Стамати трепна. С разтреперани пръсти бръкна в джоба на жилетката си и пусна бързо няколко леи в шепата на раздавача.

Прочете писмото на един дъх. Никола го уведомяваше, че ликвидирва всичкия си имот. Продава къщата и кафеената плантация. До два месеца, с божата помощ, той и дъщеря му щели да бъдат в Марсилия. Оттам с френски кораб щели да пристигнат в Сулина.

Новината се разчу из целия град. Значи, беше сигурно, че Никола Марулис се връща от Америка.

Кафенето на Стамати беше денонощно претъпкано. Полицията от известно време се държеше много снизходително, оставяше противозаконно кафенето отворено чак до сутринта.

Полицаят, обикновено много строг и изпълнителен, намери една спасителна формула, с която да се оправдае при нужда: кафенето на Стамати можело да прави изключение, защото било на самото пристанище и пътниците нямало къде другаде да чакат тръгващия в зори пътнически кораб.

— Е? Кога пристига Американеца? — питаха някои още от вратата на кафенето.

— Пътува — отговаряше Стамати сияещ. — Сега преминава Океана.

Според техните пресмятания Американеца трябва да беше тръгнал отдавна. А нямаше още никаква вест. Стамати броеше трескаво дните. Една заран пристигна телеграмата:

На края на месеца тръгваме от Марсилия с кораба „Табор“ в обикновения му маршрут.

Стамати най-после си отдъхна. Телеграмата мина от ръка на ръка.

Движението на корабите бе подробно проучено в агенцията на компанията Fraissinet. Математически се пресметна времето, разстоянието, бързината на корабите, които правеха рейсове.

Най-после една сутрин на балкона на агенцията се развя гордо френският трицветник. А на прозореца на канцеларията към кея се появи черна дъсчица, на която беше написано с тебешир.

Днес следобед пристига корабът „Табор“ със стока и пътници.

Вестта премина през града бързо, като светкавица.

„Американеца иде! Иде Американеца!“ — казваха си едни на други и всички гледаха към морето да зърнат на хоризонта следа от дим на кораб.

Машинописките и момчетата, които обслужваха канцелариите, напуснаха работата си и снабдени с бинокли или далекогледни тръби, разглеждаха морето в далечината.

По обед спря и товаренето на някои от корабите. Мнозина от хамалите зарязаха работата си и отидоха да чакат пристигането на френския кораб. Магазините, канцелариите и кафенетата се опразваха.

Работата навсякъде прекъсна и хората се трупаха на кея. Цялото пристанище беше в треска като пред обща стачка.

Когато горе на големия фар се развя бялото знаме с червена точка в средата — знак, че на хоризонта се забелязва кораб, всички се отправиха тичешком към кея. Стари, млади, жени, деца, всички тичаха задъхани, надпреварвайки се кой по-рано да стигне и да заеме по-добро място, отдето да гледа приближаването на кораба до брега. Всички искаха да бъдат там, да бъдат свидетели на вълнуващия момент, когато Американеца ще слезе от кораба, да видят Американеца с очите си. Всички прозорци на къщите до пристанището бяха широко отворени и по-възрастните жени гледаха оттам, а най-младите, грабнали на ръце децата си, се навираха и се блъскаха в навалицата, която се трупаше, блъскаше и вдигаше адска врява край пристана. Хамали, разтурили товарната си група, се блъскаха да се качат на понтона. Чета немирни деца се катереха по перилата. Един стар стражар ги шибаше безмилостно с волска жила. Граничарите с щикове на пушките бяха образували кордон и само с прикладите можеха да задържат напора на тълпата, която заплашваше да скъса кордона.

Част от отблъснатата тълпа наскача в лодките, завързани за кея; други се качиха на един влекач и той се наклони толкова на една страна, та имаше опасност да се обърне във водата. Само на Богоявление, когато се хвърляше кръстът в Дунав, се струпваше толкова много свят на пристанището.

Портовият капитан позволи да се качат на понтона само официалните лица, роднините и приятелите на пристигащия. Сред тях, застанали между гръцкия консул и председателя на гръцкото общество, бяха — дошли от любопитство — неколцина от представителите на румънските местни власти. Семейството на Стамати беше застанало вдясно, а семейството на Нику-Политику — вляво. Гъсти групи от роднини и съмишленици на едното и на другото семейство образуваха два враждебни лагера, които кипяха глухо.

Стамати от нетърпение изпадна в нервно треперене. Усети, че краката му се подкосяват, опипа полекичка наоколо и се подпря на парапета. Вперил поглед в далечината, той чакаше онемял, стиснал несъзнателно между сините си устни една отдавна угаснала угарка.

Пенелопа, застанала до него, се държеше добре. Горда, строга, сдържана и великолепна в лимоненожълтата си рокля, нейния любим цвят, тя не издаваше вълнението си.

Разгорещен, Нику-Политику не можеше да стои спокойно на едно място. Вееше си с шапката, прекарваше нервно сухите си пръсти през гъстата си коса, намазана силно с брилянтин, и пушеше цигара подир цигара, издухвайки силно през ноздрите си струи лютив дим.

Лодката с пилота се отдели бавно от кея и се плъзна по блестящата повърхност на водата като лека птица, готова да полети навътре в морето. Носеше пилота, отиващ да посрещне кораба, който се виждаше с просто око все по-голям и по-голям.

Внезапно сред множеството екна дебел глас, като на прегракнал бас:

— Не е Табор. Товарен кораб е.

Беше се провикнал барба Спиро, главният пилот от Европейската дунавска комисия.

Всички погледи се впериха навътре в морето. Никой не искаше да повярва, че не е очакваният кораб.

Един младеж от лагера на Нику-Политику извика победоносно, прилепил силно бинокъла до очите си: — Напротив, Табор е! Не виждаш ли, че коминът му е бял?

— Я виж ти! Какво, като е бял коминът му. Само едно куче ли има къса опашка?

— Не виждаш вече добре, барба Спиро! Вземи бинокъла и ще видиш, че е Табор.

— Ки-та-кси мутра, Фасулаки!^[3] Почнаха пилците да учат кокошката! Карал съм кораб до старост, нямам нужда от твоя бинокъл. Можеш да се звериш и с астрономически далекоглед и пак няма да разпознаеш нищо. Не виждаш ли, че няма кабини на задната си част? Един най-обикновен товарен кораб — завърши старецът смръщен и ядосан.

Веднага се образуваха два лагера.

— Табор е! — викаха едните и сочеха морето.

— Не, не е Табор! — отвръщаха другите, стиснали пестници.

Без малко да се сбият.

Хващаха се на бас за кораба, който се приближаваше, когато барба Спиро, загледан с длан над очите, се произнесе окончателно, произнасяйки натъртено:

— Румънски товарен кораб за далечно плаване тип Констанца. Тези кораби имат бели комини като параходите на Fraissinet.

Едва чак когато корабът се приближи, влизайки в Дунава, всички видяха жълтия цвят на румънското знаме вместо белия на френското, както очакваха.

Общо недоволство се надигна сред множеството. Някои излязоха от пристанището и се пръснаха по кея. Всичкият им гняв се изля на главата на нещастния чиновник от агенцията.

„Защо агенцията съобщава за пристигането на кораба, щом не знае точно кога пристига?“

Едва късно, привечер, пристигна и очаквания Табор. Хората отново се струпаха на скелята. Граничарите образуваха набързо кордон и устояха на напора на множеството.

Три протяжни воя на сирената на кораба разтърсиха въздуха. Котвата се спусна на средата на Дунав, повличайки веригата с оглушителен шум на железа. Горд и грамаден, Табор пореше водите към брега, почернял от хора.

Понеже беше малко натоварен със стока, корабът стърчеше толкова над водата, та посрещаните си скършиха вратовете да гледат нагоре, за да видят лицата на пътниците от палубата.

Кой беше очакваният? Никой не можеше да го открие. Хората на кораба се движеха, минаваха от една палуба на друга в синкавината на здрача.

Някакво момче се провикна сред множеството на брега, сочейки с пръст:

— Я вижте! Има една арапкиня на кораба!

Всички отправиха поглед към посочената точка.

— Една негърка! Една негърка! — повториха няколко, гласа и няколко ръце се вдигнаха и засочиха нагоре.

Опрян на перилото до трапа^[4], се открояваше грациозен силует, подобно на статуя, поставена нависоко.

Черното й лице контрастираше с белотата на облеклото — облечена беше от горе до долу в бяло. Вместо шапка на главата си имаше нещо като тюрбан, чудновато засукан, и две крайчета стърчаха отпред като две рогчета. На Гърба й се развяваше дълъг сребрист воал.

Погледите на всички бяха привлечени от това екзотично непознато същество, което гледаше надолу във вълнуващия се от нетърпение човешки мравуняк на брега.

Маневрирането на кораба, за да се приближи до брега, се извършваше бавно, тъй като духаше вятър откъм запад.

— Много далеч спусна котва… трябва да даде заден ход — казваха едни.

— Много близо спусна котва… трябва да даде преден ход, за да доближи кърмата до брега — произнасяха се други.

И всеки се мислеше, длъжен да поддържа мнението си за маневрата, извършвана от пилота.

Спореха високо, чуваха се бурни пререкания, защото гъркът е моряк по рождение, и освен другите занаяти, които упражнява, всеки е капитан на… кораб, моторница или на лодка.

Лекарят на пристанището влезе важно в парахода. След няколко минути се появи на пристана с карантинния лист в ръка. Високо, отчетливо произнесе свещената дума, чакана трескаво от множеството:

— Свободно!

Пръв влезе в парахода Ахиле Ксидиас. Като шеф на хамалите на пътнически кораби това беше негово право. Горе на стълбата един дребничък старец с два куфара чакаше смутено. Ахиле се хвърли към него, издърпа куфарите от ръцете му и го запрегръща. Старецът гледаше объркан, смазан в прегръдката на ръцете, грабнали куфарите му.

— Никола! Никола му!^[5]… Не ме ли познаваш, Ахиле бре… Братовчед ти! — и го зацелува по двете бузи с дебелите си обърнати устни.

Струпаха се другите роднини, изблъскаха го и само така можаха да го отделят от Никола Марулис. Край нямаха прегръдките и целувките. „Николаки. Николаки!“ — чуваше се името му между въздишки и възклицания. Стамати бършеше сълзите си и въздишаше дълбоко. Плачливата Олимпия ридаеше като на погребение. След роднините се изредиха приятелите и цялото любопитно множество, което, разкъсало кордона от войници, се натискаше да се приближи, да се докосне до Американеца или поне да го види по-отблизо.

Зашеметен, със замрежен поглед, старецът гледаше захласнато, без да разпознава лицата на хората, които се трупаха около него и го оглушаваха с врявата си. Грабнаха го на ръце, понесоха го тържествено и го свалиха на брега. Едва там се окопити за миг и се заоглежда отчаяно, като че ли беше загубил нещо на кораба. Устните му трепереха, повтаряйки думи, които никой не разбираше:

— Търси багажа си — обади се някой от множеството.

— Тука са, тука са… в моите ръце, не се тревожи отекна дрезгав дебел глас.

Ахиле Ксидиас слизаше от кораба с двата му куфара в ръце. Зад него, горе на трапа, се появи стройният силует на негърката, която хората от брега бяха забелязали на палубата.

— Евантия! Евантия! — провикна се оживено старецът и каза няколко думи на някакъв непознат език. — Това е дъщеря ми… — добави той стеснително на развален гръцки език.

За момент настъпи тишина. Очите на всички се отправиха любопитно към кораба.

Смутена от толкоз погледи, впити в нея, Евантия стъпваше бавно и слизаше внимателно по стълбата.

Когато стигна последното стъпало, Олимпия я сграбчи и почна да я целува, без да каже дума, тъй като отново се бе разплакала.

Пенелопа си проправи решително път с лакти, прегърна момичето през кръста и го притегли кротко и закрилнически към себе си.

Евантия загледа уплашено, не разбирайки какво искат тези жени, които се увират в нея и се бутат наоколо й. С мъка си проправи път между протегнатите към нея ръце да я прегърнат. Слезе на брега, притиснала на гърдите си един вързоп, направен от вълнен шал, в който шаваше някаква животинка.

— Кученце е…

— Не, котка е.

И няколко деца занадничаха да видят отблизо какво носи. Едно дръзко момченце посегна да пипне. Изведнъж от вързопа изскочи една рошава главичка с лъскави очички като две главички на топлийки. Стреснато, момчето отдръпна ръката си и се развика развълнувано:

— Маймунка! Маймунка е!

— Арапкинята носи маймунка! — завикаха децата зарадва ни, че са направили таково чудесно откритие.

Шествието пое. Уморен, Американеца стъпваше тежко придържан от една страна от Стамати, от другата — от Нику-Политику.

Пред кафенето множеството се спря колебливо.

Стамати буташе лекичко Американеца да влезе; той не разбираше защо пък Нику-Политику го тегли за ръката да върви напред.

— Тук, тук, в кафенето! — викнаха едни от множеството.

— Напред! Напред, в бръснарницата! — крещяха други упорито.

Американеца се спря стъписан, нерешителен сред това множество от хора, които викаха, тласкани сякаш от вятър напред и назад. Но гръмкият глас на Ахиле Ксидиас уреди конфликта:

— Готово! Багажът е горе, у Стамати!

Американеца се видя бутнат решително в кафенето.

Хората се разпръснаха по пристанището.

Победената партия се оттегли с шумни протести.

Посинял от яд, стиснал пестници, Нику-Политику си влезе в къщи, като ругаеше през зъби:

— Значи, тъй, а? С насилие! Зорлем да замъкнат човека у тях… Ще видим тая работа…

Олимпия се тръшна в едно от бръснарските кресла в нов пристъп на ридание, придружено от нервно хълцане.

За да я успокоят, две съседки затъркаха слепоочията й, разливайки цяла бутилка „одеколон“.

Цялата нощ Американеца стоя буден с ръце под главата, впил поглед в тавана.

А Евантия, след толкова дълго пътуване по вода, още се чувствуваше на параход. Задрямваше и се стряскаше. Струваше й се, че къщата и всичко се клати. До нея маймунката, уплашена, трепереше като лист във вълнения шал; очичките й, блестящи като две звездици, се взираха в очите на господарката й, сякаш искаха да й кажат нещо на своя език, когато тя я галеше и питаше:

— Студено ли ти е, Лулу? Кажи, студено ли ти е?