Карл Май
Бенито Хуарес (2)

2. Продадена като робиня

Докато Осман, пратеникът на предводителя на кервана, чакаше пред градската порта, пазачът отиде да докладва на султана. Стигна в палата малко след като граф Фернандо бе отведен в затвора. Когато пристъпи в приемната зала, султан Ахмед все още седеше на своята тронна пейка. Лицето на владетеля беше навъсено, гневът от непокорния роб още не се бе уталожил. Всеки, който го познаваше, знаеше, че сега е рисковано човек да се приближи до него. Той изгледа вратаря с хвърлящи искри очи.

— Какво искаш толкова късно?

Запитаният се хвърли ничком на земята и едва повдигайки глава, съобщи:

— Пред портата един пратеник желае пропуск.

— Кой го праща?

— Арафат, емирът на керваните.

— Арафат? Аха-а, тук ли е най-сетне? Доста дълго ме накара да чакам и ще изпита моя гняв. Що за човек е пратил?

— Някакъв сомалиец.

Ахмед подскочи яростно.

— Сомалиец? Как се осмеляваш, кучешки син, да ме безпокоиш толкова късно заради един жалък сомалиец? Върви при портата и кажи на оня проклет сомалиец: Дано Аллах те погуби! Нека се върне при своя господар и го уведоми, че очаквам даровете му два часа след разсъмване! А по това време няма да бъде пуснат никой жител на Харар, камо ли някакъв си сомалиец!

— Когато емирът пристигне с даровете, да го пусна ли, о, повелителю?

— Не, Арафат може да помисли, че нямам търпение да го видя. Нека подреме един час с хората си пред вратата. И това е една незаслужена милост за това куче, ако изобщо му позволя да стъпи в моя град.

Пазачът се отдалечи. Пред портата Осман изтрая до завръщането му. Той определено очакваше да бъде пропуснат и остана немалко удивен, когато до него достигнаха думите:

— Върни се при твоя господар и му съобщи, че сомалийци не пускаме!

— Аллах е велик! И защо?

— Защото султанът презира сомалийците.

— Казваш да се върна при моя господар? Казваш по-нататък, че султан Ахмед презира сомалийците? — разфуча се пред портата Осман. — Знаеш ли, че аз нямам господар? Ние сомалийците сме свободни мъже, а вие сте окаяни слуги и роби. Животът ви принадлежи на вашия тиранин, той ви го взема, когато му скимне. Презирал ни, казва, ама търгува с нас и се пазари като някой евреин. Ние, ние сме тези, които ви презират. И нека Аллах те прокълне, ако не го осъзнаеш и не си го запишеш в акъла. Много ти здраве, роб на джелата си!

Осман се качи на камилата и препусна бързо. Не след дълго над града се възцари нощна тишина. Двамата затворници навярно бяха единствените, които не потърсиха живителния сън.

На другото утро, два часа след зазоряване, при портата дойде пратеник на султана.

— Тук ли е търговският керван? — осведоми се той.

— Не. — отвърна пазачът.

— В такъв случай трябва да дойдеш при султана.

Вратарят пребледня. Не беше на добро, дето го викаше владетелят, ала нямаше как да не се подчини. Завари го седнал на трона и се хвърли на земята, изчаквайки да бъде заговорен. Присъстваха и няколко величия на султанството.

— Пристигна ли емир Арафат с даровете? — гласеше въпросът.

— Още не, о, повелителю.

— Защо се бави това куче? Не каза ли на сомалиеца, че го чакам два часа след изгрев слънце?

— Не, не намерих време да му го кажа — отговори пазачът разтреперан.

— И защо, кучи сине? — кипна владетелят.

— Защото препусна твърде бързо.

— Значи заради теб трябва да чакам? Затова ли те назначих за вратар? Аллах е велик и справедлив. От мен се изисква също да бъда справедлив.

Владетелят даде знак и пазачът бе повлечен навън. В един ъгъл на двора му бе раздадена здрава порция тояги, която той огласи с дивите си крясъци. Веднага му бе назначен приемник, който получи ключа от султана и хукна към портата. Владетелят се намираше в много опасно настроение. Беше казал наистина, че презира сомалийците, ала не го свърташе на място от алчност и нетърпение да получи даровете им.

Така мина почти целият предиобед, докато най-сетне бе съобщено за Арафат. Сега владетелят не го остави да дреме пред портата, каквото бе намерението му снощи, а разпореди веднага да го пуснат и доведат в палата. Не мина много време и предводителят на кервана се появи. Съпровождаха го петима мъже, които водеха една високо натоварена камила. Разтовариха я. Багажът се състоеше от подаръци, предназначени за султана. Нещата бяха приети от хората на владетеля, и на Арафат бе позволено да влезе, след като предварително бе свалил оръжията и събул обущата си. Беше посрещнат със смръщена физиономия.

— Защо не коленичите? — викна султанът.

— Ние прегъваме колене само пред Аллах — отвърна емирът гордо. — Свободни мъже сме и не се прекланяме никому.

— Защо идваш толкова късно?

Тонът бе толкова груб, че тъмните очи на емира блеснаха гневно.

— Защото така ми е угодно — рече той.

— Гледай го ти, моята воля ще съблюдаваш, а не собственото си благоволение!

— Дошъл съм да търгувам с теб, а не да ме хокаш и оскърбяваш.

— Езикът ти е твърде дързък! Нима съм те оскърбил?

— Който обижда пратеника, той обижда и онзи, който го е изпратил. Кажи, приемаш ли даровете ми и имаш ли желание да търгуваш с мен. Ако не — да продължавам пътя си.

— Какво носиш този път?

— Копринени дрехи, платове, месинг, мед, желязо, барут, хартия и захар.

— И какво искаш в замяна?

— Слонова кост, тютюн, кафе, шафран, масло, пчелен мед и гуми^[1].

— Ще видя. Покажете даровете!

Сега пред султана бяха изложени нещата, с които Арафат искаше да го зачете преди подхващане на търговията. Те се състояха от барут, красиви дрехи и железарски изделия, изготвени най-вече в Германия. Погледът на султана бе особено привлечен от три револвера, които се намираха сред другите предмети.

— Тези оръжия са много полезни — обади се Ахмед. — Зная и как се борави с тях, но свършат ли мунициите, стават неизползваеми. Преди време оттук мина един ингилиз и ми подари един такъв пищов. Научи ме как да го употребявам, но едвам си бе тръгнал, зарядите свършиха и оръжието си стои безполезно.

— Аз имам много патрони — отвърна емирът. — Можеш да купиш всичките.

— Какво? Да ги купя? — провикна се султан Ахмед. — Подаряваш ми оръжия, а принадлежностите трябва да закупувам? Не знаеш ли, че патроните вървят заедно с тях?

— Не вървят с тях и в Аден бях принуден да броя сума пари за тях. Имам патрони и за две красиви пушки, които ти предлагам за покупка. Такива пушки тук още не е имало, с две цеви са и са правени в Америка.

— Донеси ги! — заповяда султанът.

— Ще ги донеса заедно с другите стоки, веднага щом кажеш, че си доволен от подаръците ми и може да се започне търговията.

Султан Ахмед погълна жадно още веднъж даровете с поглед и отговори:

— Аз съм най-могъщият владетел от всички страни на длъж и шир. Този налог не е достатъчен за един толкова велик султан, ала Аллах е милостив и от мен също се иска да бъда милостив. Донеси каквото имаш! Първо ще купувам аз, а след мен могат да направят покупки и моите хора.

— Тръгвам, но не си справедлив, като каза, че нямам нищо достойно за теб. Имам нещо, което никой султан не притежава.

— И какво е то?

— Една робиня.

— Много ми е притрябвала — изсмя се владетелят. — Животът и имуществото на всички мои поданици ми принадлежи. Всички жени и дъщери са мои, мога да са избера която ми хареса.

— Тук си прав. Но момиче като това, което аз притежавам, в Харар няма.

— Да не би нубийка?

— Не.

— Тогава някоя абисинка?

— Също не.

— Ами каква тогава?

— Тя е бяла — произнесе силно натъртено емирът.

Ахмед трепна от радостно изумление.

— Аллах! Тя е туркиня!

— Не е и туркиня. Една туркиня би струвала най-много петстотин мариятерезиенталера^[2] — а цената на робинята, която искам да продам, е няколко хиляди.

Султанът подскочи от престола и възкликна:

— Значи е бяла християнка, неверница!

Една европейска робиня по онези места се считаше за най-скъпоценната стока, която едва ли би могла да се заплати.

— Да! — кимна в знак на съгласие емир Арафат. — Тя е християнска робиня.

— Много ли е бяла?

— Като избеляла от слънцето слонова кост.

— Красива?

— Няма хурия в рая, с която да бъде сравнена.

— Дребна?

— Не, израсла е висока и стройна като палма, отрупана със златисти плодове.

Виждаше се как ламтежът на Ахмед става все по-голям.

— Опиши ми я! — повели той. — Какви са ръцете й?

— Малки и нежни като на дете, а ноктите блестят като венчелистчета на трендафил и като първия светлик на утринната зора.

— А устата?

— Устните й са гранати, между които като бисери сияят зъбите. Онзи, който целува робинята, рискува да забрави живота, света, самия себе си.

— Аллах, ти си я целувал! — викна ревниво султанът, сякаш въпросната робиня вече бе притежание на неговия харем.

Арафат едва успя да потисне една усмивка на задоволство. Не бе трудно да проумее, че стоката му ще бъде продадена на много висока цена.

— Заблуждаваш се — отвърна той. — Никой мъж още не е докосвал устните на тази девойка.

— Със сигурност ли го знаеш?

— Да. Кой ще поиска да я целуне, след като не може да говори с нея?

— Аллах! Да не би да е няма и глуха?

— Не. Речта й звучи по-скоро като песента на бюлбюл^[3], ала говори на език, който никой не разбира.

— Що за език е той?

— Знам ли, никога не съм чувал такива думи. Слушал съм как говорят араби, сомалийци, харарци, индуси, малайци, турци, французи, англичани, персийци, но езикът на никой от тях не е като на тази девойка.

— Откъде я имаш?

— Бях в Цейлон и срещнах там един китайски търговец на момичета. Видях робинята и реших да ти я доставя, макар и да дадох висока цена за нея.

— Тогава иди я доведи и донеси и другите стоки!

Арафат се отдалечи с хората си, за да приведе в изпълнение повелята на владетеля. Междувременно револверите бяха окачени на показ в тронната зала. А когато и останалите присъстващи се оттеглиха по заповед на султана, той се нахвърли алчно върху подаръците и собственоръчно ги отнесе в съкровищницата. Вестта, че е пристигнал търговски керван, подмами жителите на Харар да се измъкнат от къщите си, но площадът пред палата все пак си остана пуст. Та нали хората знаеха, че първо той трябва да направи покупките си и едва тогава идваше ред на другите. Всяко натрапничество щеше да коства живота на човека.

Не след дълго емирът влезе през портата с камилите и хората си, мина по калдъръмените улички и спря пред палата. Животните бяха освободени от бремето, с изключение на онова, на чийто гръб бе носилката. Хората разстлаха по земята големи килими и изложиха стоките. Султан Ахмед дойде да ги разгледа. Беше сам, пък и кой ли смееше да присъства, докато той правеше избора си.

— Къде е робинята? — беше първият му въпрос.

— Там, в носилката — отвърна Арафат.

— Искам да я видя.

Търговецът поклати глава.

— Първо неодушевената стока, после живата.

Ахмед направи гневна физиономия и отвърна остро:

— Тук, в Харар, аз съм господарят. Всеки е длъжен да ми се подчинява. Искам да я видя!

— На моите неща аз съм си господар, — рече Арафат спокойно. — Който купи повече стока, ще има възможност да види и робинята, иначе не. Ако няма да мога да правя с имуществото си каквото поискам, хващам си пътя.

— А ако те задържа? — заплаши султанът.

— Да ме задържиш? Да ме затвориш? Мен? — извика Арафат, отстъпвайки крачка назад.

— Да, теб!

— Хиляди са сомалийците и арабите, които ще дойдат да ме освободят.

— Ще им се удаде единствено да видят твоя труп. Отвори носилката!

— По-късно!

— В такъв случай ще ти докажа, че аз съм господарят!

Ахмед закрачи към носилката. Тогава емирът му препречи пътя и викна заплашително:

— Зная, че тук си по-силен от мен. Не бива да ти посягам, но мога да правя с имуществото си каквото ми отърва. В момента, в който отвориш носилката и погледът ти падне върху робинята, ще й пратя един куршум в главата.

Арафат измъкна един пищов и запъна петлето. Султанът разбра, че се говори сериозно и отстъпи.

— Нека бъде волята ти, но те предупреждавам, поставиш ли още веднъж снизхождението ми на изпитание, ще има да се каеш! Покажи нещата си!

Ахмед бе твърде зает с мисли по момичето, за да отдели голямо внимание на стоките. Той приключи на бърза ръка с избора си без много да се пазари какъвто иначе бе навикът му. Само когато се появиха двете двуцевки, купи ги на висока цена заедно с всички муниции. Сумата, която трябваше да заплати, беше значителна, но не бе уредена веднага, та нали и емирът щеше да вземе едно-друго от него, така, че сметката щяха да уравнят накрая.

Търговецът беше много доволен от комерсиалния резултат. Беше реализирал доста по-висока цена, отколкото бе очаквал. Затова и не се противопостави, когато Ахмед най-сетне поиска да види момичето. Постави само условието това да не става тук, а вътре в палата. Султанът плесна с ръце. Тутакси се появиха неговите хора, на които даде заръка да отнесат закупените стоки. Четирима от тях свалиха носилката от камилата и я отнесоха в приемната зала, след което се оттеглиха. Самият той ги бе последвал с Арафат и когато останаха сами, му заповяда:

— Сега отваряй!

Онзи отметна завесите и пред погледите им се разкри женска фигура в дрехи от фин бял плат, чието лице султанът все пак не можеше да различи, тъй като пред него бе спуснат двоен воал. Той веднага заповяда да се отстрани и сега се показа един лик, толкова нежен, бял и красив, какъвто никога не беше виждал. Две големи, пълни със сълзи очи погледнаха към него. Руменината се бе оттеглила от страните. Той подскочи. Реши да не допусне това неземно създание да му се изплъзне и викна властно:

— Да слезе! Искам да видя снагата й.

Арафат даде знак на робинята и понеже тя не го разбра или не поиска да го разбере, той я улови за ръката и я изтегли навън. Тогава тя застана пред султана, висока и стройна, потръпваща от срам и все пак горда като княгиня.

Без да се двоуми, Ахмед заплати на търговеца покупната цена на красивата робиня от пет хиляди ашрафи^[4]. След като емирът се отстрани с дълбок, почти подигравателен поклон, той хвана жената за ръка и я преведе през няколко стаи. После издърпа резето на една врата и я вмъкна в някакво помещение, което въпреки големината си, имаше за прозорец само един малък тесен отвор, през който се процеждаше оскъдна светлина. Трите страни на помещението бяха заети със сандъци и тръстикови кошници, вързани със здрави въжета, а от тавана висеше голяма глинена купа, пълна с масло, от която надничаха няколко фитила. Това помещение беше съкровищницата на султана, по чиито стени висяха великолепни оръжия и скъпи дрехи, а до четвъртата стена бе проснат персийски килим, отрупан с богато везани възглавници — достойно място за отмора за красавица като робинята. Ахмед й направи знак да седне и тя го стори. После й отправи различни въпроси на всички познати му езици, без да получи някакъв отговор, освен поклащане на глава, което в тамошните страни означаваше потвърждение.

— Тя не ме разбира, — заговори той на себе си — но аз знам как да си помогна. Тя е християнка, а робът, когото вчера наредих да тикнат в зандана, също е християнин. Той твърди, че е бил княз, а при това положение сигурно умее да говори всички езици на гяурите. Той ще бъде преводач. Но нека преди туй й дам да разбере, че се намира при владетеля на страната.

След тези думи султанът отстрани въжетата от всички сандъци и кошници. Робинята следеше движенията му с очи и за свое учудване видя такова количество злато и сребро под формата на монети и накити, че нямаше как да не разбере, че се намира при най-богатия мъж в страната. Вярно, сред съкровищата се намираха и предмети, които в Европа едва ли биха стрували и няколко гроша, но в Харар тези неща бяха рядкост и най-повърхностният поглед стигаше да се прецени, че тук е струпано богатство за милиони. Султанът имаше основателна причина да доведе бялата насам. Едно, дето искаше да й направи впечатление още от първия миг с богатствата си и второ — вече гледаше на нея като на любимката си от харема. Ето защо не я отведе при другите си жени, избягвайки по този начин свади и сцени на ревност. Накрая Ахмед собственоръчно й донесе храна и вода и след като затули отново съкровищата си, я напусна. Трябваше да надзирава хората си, заети с наместването на закупените предмети, и да заповяда на палача, изпълняващ същевременно и длъжността тъмничар, да доведе стария християнски роб.

Облегнат в килията си, дон Фернандо мислеше за планираното тази вечер бягство. Настоящето му положение бе крайно неудобно. Поради недостиг на пространство не можеше да легне, а да седне се ужасяваше, поради покриващите земята избити плъхове. И тъй, принуден беше да стърчи, поза твърде изнурителна за него. Как ли се чувстваше затворникът, обречен да очаква сред гмеж от паразити зловещата си смърт, без надежда за утеха, облекчение и спасение! По негово предположение бе някъде към обед, когато долови над себе си шум. Отместиха плочата, затваряща неговата килия. После един глас каза:

— Султанът иска да говори с теб. Пощадиха ли те плъховете дотолкова, че да можеш да ходиш?

— Ще опитам — рече мексиканецът предпазливо.

— Тогава идвай горе! Ще ти пусна стълбата.

При мъждивата дневна светлина старецът успя да различи стълбата. Едва бе докоснала земята и той започна да се изкачва. Какъв късмет, че се бе разделил с Миндрело? Когато стигна горе, се намери в голо, оградено от каменни зидове помещение, където се търкаляха в оковите си над двайсет затворника. Ясно бе, че от неговата килия би било невъзможно да се измъкне незабелязано през всички тия хора. Освен това масивната врата бе снабдена отвън с две здрави резета, които нямаше начин да се отместят отвътре. Дон Фернандо благодари тихо на Бога, че го събра с Миндрело, от чиято килия се излизаше директно на открито.

Чак когато ярката дневна светлина падна върху него, старият видя как са го подредили плъховете. Цялото му тяло беше в рани от ухапвания, а ризата порядъчно разпарцалосана. Беше любопитен да узнае какво ли иска султанът от него. Завари владетеля в приемната зала. Държанието му бе сякаш се кани всеки момент да я напусне. Въпросът, който не се забави да отправи, предизвика удивлението на мексиканеца.

— Знаеш ли колко езика говорят неверниците?

— Те са твърде много.

— Ти разбираш ли ги?

— Основните от тях мога да говоря. Ние, християните, имаме няколко езика, които всеки образован човек разбира, макар и да не са му матерни езици.

— Тогава чуй какво ще ти кажа! Купих една робиня, гяурка. Тя говори език, който тук никой не знае. Ще те заведа при нея да видиш дали ще можеш да я разбереш. Удаде ли ти се, ставаш мой преводач — тогава милостта ми ще се разпростира над теб и няма да умреш в затвора. Ще й даваш уроци, за да научи езика на Харар и да може да разговаря с мен. Но нямаш право да виждаш лицето й, както и да говориш лошо против мен, в противен случай те чака хилядократна смърт — предупреди Ахмед смръщено.

— Аз съм твой слуга и ще ти се подчиня — отвърна старият и докато се покланяше дълбоко, какви ли не мисли минаха през главата му. Християнска робиня? Азиатка или европейка? Какъв ли беше езикът й? Сега щеше да бъде разделен с Миндрело. Не беше ли по-умно да се престори, че не разбира езика на робинята? Но може би се явяваше възможност да извърши едно добро дело.

— Ела, последвай ме! — прекъсна в този момент мислите му султанът и закрачи пред дон Фернандо.

Пред покоите заповяда на стареца да чака и влезе в съкровищницата да се погрижи робинята да бъде забулена. Едва сега Ахмед пусна Фернандо да влезе, затваряйки веднага след него вратата. Дон Фернандо обходи с изпитателен поглед помещението. Той тутакси предугади, че в сандъците и кошниците се намират богатствата на владетеля. Робинята почиваше на постелята. Над лицето й бе спуснат воал, през който можеше да вижда, без да се различават нейните черти. При влизането на графа тя се приповдигна с движение, сякаш бе силно изненадана от появата му.

— Говори с нея — повели султан Ахмед. — Виж дали ще можеш да разбереш нейния език!

Фернандо пристъпи няколко крачки напред, при което светлината от амбразурата падна върху лицето му и го освети ярко. Робинята направи повторен жест на изненада. Султанът го забеляза, но остана с впечатление, че й е чудно как е позволил достъп на друг мъж тук.

— Quelle est la langue, quo vous parlez mademoiselle? (Какъв е езикът, който говорите, госпожице?) — запита Фернандо на френски.

При тембъра на този глас тя се надигна още повече и позабави отговора. Причината вероятно се криеше в радостна уплаха. Той обаче помисли, че не разбира френски и повтори въпроса на английски:

— Do you speak English perhaps, miss? (Може би говорите английски, мис?)

— Bendito sea Dios! (Благословен е Бог!) — отговори най-сетне момичето на испански. — Вярно, че разбирам английски и френски, но нека говорим на испански!

Сега бе ред на дон Фернандо да се удиви. Но нещастието го бе приучило да бъде предпазлив. Затова той се овладя и запита, придавайки на гласа си възможно най-голямо равнодушие:

— Dios! Вие сте испанка? Останете обаче спокойно! Не издавайте изненадата си! В нашето положение човек трябва да бъде внимателен.

— Ще се съобразявам с предупреждението ви, въпреки че ми е трудно — отвърна тя. — Небеса, възможно ли е или очите ме мамят? Да, ние трябва да се владеем! Но каква радост, какво щастие, стига да не се заблуждавам!

— Какво имате предвид, сеньорита? — попита той заинтригуван.

— О, аз съм дори мексиканка — поясни тя.

Малко остана на графа да не съумее да се овладее, но все пак се съвзе и отвърна:

— Мексиканка? Сеньорита, аз не бива да издавам чувствата си, понеже сме наблюдавани от зорките очи на тиранина, но казвам ви, много усилия ми коства да прикрия вълнението, което изпитвам. Та чуйте само, аз също съм мексиканец.

— Santa Madonna! Но тогава, аз сигурно не се мамя. Когато светлината от прозореца падна върху лицето ви, то ми се стори познато, също както и гласът ви, когато го чух. Нали вие сте нашият любим, обичан дон Фернандо де Родриганда?

Вече беше свръх човешките възможности да остане хладнокръвен, но как да е му се удаде. Въпреки това гласът му трепереше от възбуждение, когато запита:

— Нима ме познавате, сеньорита? А вие коя сте?

— Аз съм Ема Арбелец, дъщерята на вашия арендатор Педро Арбелец.

Настъпи пауза, по време на която не се чуваше никакъв звук, но през тази пауза порой от чувства нахлуха в сърцата на двамата пленници, на които бе съдено да се срещнат по такъв странен начин. Графът нямаше възможност да види лицето на Ема, но усети как при последните думи гласът й се прекърши. Сигурно и на него щяха да се появят сълзи в очите, ако султанът не се бе обърнал в този момент грубо към него:

— Както чувам, ти разбираш нейния език. Какъв е той?

— Говорят го в страна, която тук никой не знае.

— Как се казва?

— Мексико — рече преднамерено старият. Може би беше известно, че Миндрело е испанец и тогава имаше вероятност султанът отново да обрече Фернандо на смърт.

— Такова име не познавам. Трябва да е някоя малка мизерна държавица.

— Напротив, дори е много голяма.

Във физиономията на Ахмед се четеше съмнение. Той никога не беше чувал името Мексико.

— Какво казва робинята? — попита той.

— Радостна е, че си я купил ти.

Лицето на владетеля се разведри и той продължи да се осведомява:

— От какъв произход е?

— Нейният баща е един от най-знатните мъже в страната.

— Това ми е ясно, защото тя е много красива. По-красива е от цветята и по-лъчезарна от слънцето. Как е попаднала в ръцете на емира?

— Още не сме говорили по този въпрос. Да я питам ли?

— Питай я! Нека ти разкаже, пък после ти ще го кажеш на мен.

Старецът се обърна невъзмутимо към Ема:

— Значи ти, ти си това, моя обична Ема! О, Господи, къде те виждам отново! Но да се върнем в настоящето! Султанът иска да знае как се озова по тия места. Трябва да му отговоря.

— По тия места? — попита тя. — Та аз изобщо не знам къде се намирам!

— Тази страна се нарича Харар, градът също. Мъжът, в чиято власт се намираме, е султан Ахмед Бен султан Абубекр, владетелят на страната. А сега отговори на въпроса ми!

— Бях отведена от един китайски пират в Цейлон. Там бях продадена на човека, който ме доведе тук.

— А как попадна в ръцете на китаеца?

— В продължение на много дни се носих по океана върху един сал, докато най-сетне ме прибра един холандски кораб, който пък, от своя страна, попадна край Ямайка в ръцете на китайския търговец на роби.

— На сал? Просто съм изумен! И как се озова в океана? Да не би от бреговете на Мексико?

— Не, та нали всички ние бяхме на един остров.

— Всички вие? Кои все пак имаш предвид, мила Ема?

— Е, ами сеньор Стернау, Мариано, двамата Унгер, Бизоновото чело, Мечешко сърце и Каря, сестрата на мищека.

— Цялата работа за мен е чиста загадка. Но едно име ми направи впечатление — Стернау. Кой е този сеньор?

— Нима не го познавате? Ах, да радостта от срещата ми с вас обърка мислите ми. Забравих, че нищо не знаете за станалите събития! Сеньор Стернау беше тръгнал да издири вас и капитан Ландола.

— Боже мой, но тогава Стернау е същият, за когото Миндрело вчера ми разказва! Той е немски лекар, а моята племенница Роза е негова съпруга?

— Да.

— Той е оперирал брат ми и му е върнал зрението?

— Да. Но откъде знаете всичко това, дон Фернандо?

— По-късно ще ти кажа. Виждаш, че султанът стана нетърпелив. Колко време мина, откак си напуснала родината?

— Вече шестнайсет години — въздъхна тя.

Шестнайсет години са дълъг период, но през тях красивата дъщеря на хасиендерото малко се бе променила. Тук, в Харар, където човек бързо се състарява, особено нежният пол, спокойно можеше да й се дадат двадесет години. И все пак бе интересно да се види какво въздействие оказа този отговор върху графа. Той стоеше вцепенен, със зинала уста. Мина доста време, преди да попита:

— Шестнайсет години? Че къде си била през цялото това време?

— На острова.

— На кой остров, Ема?

— Ох, пак забравих, че вие все още нищо не знаете! В Гуаймас Ландола успя да ни залови и ни отведе на един необитаем остров сред Великия океан, на който живяхме през цялото време.

— Боже милостиви! Като парализиран съм от смайване!

В този момент султанът отново взе думата. Досега той бе слушал мълчаливо разговора. Но според него той все пак много се проточи, затова каза:

— Не забравяй, че чакам отговор! Какво ти разказа тя?

— Че се е разхождала по брега на морето и била нападната и пленена от китайски пирати.

— И емир Арафат я купил от тях на остров Цейлон?

— Да.

— Значи все пак ми е казал истината. Тя жена ли е или девойка?

— Девойка.

— Доволен съм. Каза ли тя някоя дума за мен?

Графът се поклони дълбоко.

— Аз съм твой покорен роб и мисля постоянно за теб, о, султан. Затова се наех да насоча очите й към теб и да я запитам какво й говори сърцето, когато погледне към теб.

По лицето на султана се изписа едновременно и доволство, и любопитство. Той поглади брадата си с ръка и запита с видимо добро настроение:

— И тя какво отвърна?

— Каза, че ти си първият мъж, пред когото изобщо е доловила гласа на сърцето си.

— Как така?

— Защото твоят лик е пълен с величавост, а в очите ти е стаена сила. Твоята походка е горда, а достойнството на фигурата ти — съизмеримо с величието на халиф. Така каза тя.

— Много съм доволен от теб, робе, а също и от нея. Значи смяташ, че сърцето й ще ми принадлежи без да е необходимо да налагам заповеди?

— Мъжът никога не бива да постига насилствено любовта на жената. В очите му трябва да струи ласка, когато плъзга поглед по нея и любовта ще покълне от само себе си, както растението, което слънчевият лъч пробужда за живот.

— Имаш право! Към тази робиня аз ще проявя цялата си милост.

— Знаеш ли, о, повелителю, че любовта се изявява в думите, далеч преди да е подкрепена с дела? Тази робиня копнее да говори с теб на твоя език, за да може със собствената си уста да ти каже какви чувства напират в душата й.

— Желанието й ще бъде изпълнено. Ти ще бъдеш неин учител. След колко време ще може да говори с мен?

— Зависи от това кога ще започнем обучението и колко ще трае дневно.

— Това момиче заплени сърцето ми, едва изтрайвам да чуя от устата й, че иска да стане моя жена. Ето защо ти нареждам да започнеш уроците още днес.

— Ще се подчиня, о, султан.

— Три часа на ден достатъчно ли е, робе?

— Ако имам възможност да говоря ежедневно по три часа с нея, след една седмица тя ще владее дотолкова езика на Харар, че ще бъде в състояние да ти каже колко щастлив ще бъдеш с нея. Но дъщерите на нейната страна не са свикнали да гледат необлечени мъже. Моето облекло я стъписва.

— Ще имаш друго, много по-добро, няма да е нужно и да се връщаш в зандана. Ще получаваш също така месо, ориз и вода, колкото поискаш, та видът ти да стане по-добър!

— Благодаря ти! Кога ще започне за днес урокът?

— Веднага щом се преоблечеш. Аз няма да имам време да присъствам. Ще ти дам един евнух да ви пази. Сега ела!

— Мога ли по-напред да й кажа, че изпълняваш молбата й да изучи твоя език?

— Кажи й го!

Радостен, че е постигнал толкова много, Фернандо се обърна към Ема:

— Сега за съжаление трябва да тръгвам, но не след дълго ще можем да поговорим по-нашироко. Получих разрешение от султана да ти преподавам уроци на техния език. По-късно ще бъдем заедно тук в продължение на три часа. Дотогава трябва да обуздаем любопитството си. Но преди всичко друго искам да те успокоя с известието, че спасението е възможно. Тази вечер аз имах намерение да избягам. Може би ще ни се удаде да проведем все пак този план с теб още днес.

След тези думи той последва султана, който вече тръгна, заключи след себе си вратата и даде заповед на камериера си да свали синджирите от краката на роба, да му даде хубави дрехи и осигури богато ядене. Това стана и едва старецът бе поел обилната храна, получи нареждане да се яви отново при султана. Онзи посрещна графа, поведе го към съкровищницата и старателно зарези вратата след него. Той така и нямаше представа в какво ще се състои езиковият урок. При влизането си Фернандо завари Ема все така забулена. Срещу нея седеше черната фигура на евнуха.

Негърът знаеше, че белият е роб и се надигна с високомерна физиономия.

— Ти ли ще й бъдеш учителят?

— Да — отвърна графът късо.

— Тя обаче ще остане забулена!

— Това се подразбира.

— Не бива да я докосваш!

— Нямам подобно желание.

— И не бива да говориш нищо лошо за нас, иначе ще те доложа на султана!

— Как ще разбереш дали говоря добро или лошо, като не знаеш езика на който ще разговаряме? — усмихна се Фернандо.

— Ще го прочета по лицето ти.

Значи човекът все пак не беше толкова глупав, както някой би отсъдил по тлъстата му външност. Той се изправи, просна една постелка близо до робинята и нареди на графа:

— Тук ще ти е мястото, така заповяда султанът. Сядай и почвай!

— Колко да продължи урокът?

— Три часа.

— С какво ще отмерваш точно времето?

— С ей тоя часовник.

Евнухът измъкна от диплите на пояса си един пясъчен часовник. Дон Фернандо се настани на земята и започна:

— Сега, скъпа Ема, можем да разговаряме в продължение на цели три часа, без някой да ни разбере и смущава. Трябва само да се постараем черньото действително да смята нашия разговор за урок. Но тая причина от време на време аз ще казвам няколко харарски думи, които ти трябва да изговаряш след мен. А за останалото не е необходимо да се насилваме толкова, както преди малко в присъствието на султана. И така, в продължение на шестнайсет години сте живели на пустинен остров?

— Когато, бяхме свалени там, той наистина бе, кажи-речи, пустинен, но ние успяхме да отгледаме дървета. Единственият ни стремеж беше да добием дървен материал, за да можем да построим лодка или сал.

— Разказвай, разказвай! Горя от нетърпение да чуя какво се е случило по време на отсъствието ми с вас и моите близки.

Ема подхвана разказа си. Той прикова във висша степен вниманието на графа. Много неща от онова, което преди тънеше в мрак, му се изясни. Разбра какъв вероломник е имал край себе си в лицето на Пабло Кортейо и отново чу, че Алфонсо не е негов племенник. Без колебание се присъедини към веруюто, че Мариано е подмененото дете и впечатлен от разказа, често с усилие се принуждаваше да си припомня, че седи тук, в качеството си на учител. Сетне все пак обясни значението на няколко думи от езика на страната и накара Ема да ги наизусти. Това бяха изразите: „Ти си един велик властелин“, „Ти си наслада за жените!“, „Твоят лик ободрява душата ми.“ и „Бъди милостив, тогава ще те обича моето сърце!“.

Ето как Ема стигна в разказа си до стоварването им на острова.

— Къде е разположен атолът? — запита графът.

— Изобщо нямахме понятие — отвърна дъщерята на хасиендерото. — Едва след изтичането на няколко години на Стернау се удаде да изчисли от наблюдението на звездите и някои други признаци, от които нищо не разбирам, че най-вероятно се намираме на четиридесет градуса южна ширина и приблизително на деветдесет градуса западно от остров Иерро^[5]. Той каза, че атолът ни лежи на тринадесет градуса южно от остров Пасха и че бихме могли да го достигнем дори със сал, стига да имаме материал, от който да го построим.

— Какво нещастие. Толкова близо да е до вас спасението и същевременно толкова далеч! Значи нямахте никакви дървета?

— Не. А дори и да имахме, не притежавахме никакви сечива, за да ги обработим. С много труд малко по малко ни се удаде да огладим парчетата, които откъртихме от кораловите рифове, та що-годе да ни служат като брадви и ножове. Отстранихме най-долните клони на наличните храсти, принуждавайки ги по тоя начин да придобият форма на дървета.

— Но от какво живеехте?

— Отначало от корени, плодове и яйца. Намирахме и миди, които ядяхме като стриди. По-късно изготвихме мрежи и въдици, за да ловим риба. Вождовете изработиха стрели и лъкове, с които убиваха птици. Един вид заек, който се въдеше в големи количества на острова, ние буквално развъждахме, осигурявайки си варено и печено.

— Варено и печено? Мислех, че Ландола не ви е оставил дори и огниво.

— О, огън имахме скоро, Стернау е пребродил много страни, чийто обитатели добиват огън с помощта на две парчета дърво. Но ние трябваше да бъдем много пестеливи, понеже се налагаше да икономисваме запасите си.

— А как стояха нещата с дрехите?

— Нашите се бяха съсипали на кораба, а на мъжете даже наполовина изгнили. Трябваше да си служим със заешки кожи, които се научихме да апретираме. Жилищата ни бяха крайно прости — землянки с отвори вместо прозорци. Несемейните се хранеха при двете съпружески двойки. Бяха при тях на храна, макар и не на квартира.

— При двете съпружески двойки? — попита графът. — Ах, да, да, разбирам — добави той усмихнато. — Храбрецът Мечешко сърце е взел Каря, дъщерята на мищеките, за жена. При индианците женитбата не се нуждае от кой знае какви формалности. Но как стоеше въпросът с другата съпружеска двойка?

Тя помълча известно време и ако някой би могъл да надникне зад воалите, щеше да забележи как по лицето й се разля гъста червенина. Сетне поде колебливо:

— Ох, уважаеми сеньор, помислете за нашето положение! Захвърлени на произвола, разчитащи единствено на себе си, за дълги години без каквато и да е надежда за спасение! А аз и моят Антонио толкова се обичахме. Решихме да станем мъж и жена и другите ни дадоха пълно право. При това непрекъснато мислехме, че ако някога имаме щастието да добием свободата си, ще ни благослови ръка на свещеник. Дали ще видя пак спътниците си по несрета! Как ли са се изплашили, след като заминах и не се върнах!

— Тъкмо как си напуснала острова съм любопитен да узная.

— О, беше нещо толкова трагично и ужасно, че изобщо не съм в състояние да го опиша. Да, още настръхвам, като си помисля.

Тежка въздишка приповдигна гърдите на Ема и въпреки воалите и широките дрехи, Фернандо забеляза, че по фигурата й премина трепет.

— Разказвай, Ема! — помоли той. — Макар и спомените да ти навяват страх, все пак трябва да го науча. Това, което аз преживях, няма да е по-малко ужасно.

— Най-сетне успяхме да отгледаме такива здрави и дълги дървета, че вече можехме да мислим за построяване на сал. Ах, много мъки ни костваше, докато се справим с нашите примитивни инструменти. Но стана достатъчно голям да побере и нас, и провизиите. Бяхме го съоръжили с кормило и мачта, а от заешки кожи бяхме изготвили платно. Най-после той лежеше край брега готов за отплаване и ние смятахме да рискуваме да прекосим прибоя, който бушуваше около острова и при най-спокойно време. Но ето че през нощта преди отплаването ме събуди вой. Ослушах се. Беше връхлетяла буря. Сетих се за припасите, които се намираха на сала, а исках да видя дали и той е достатъчно здраво прикрепен към сушата. Тъй като другите бяха работили много през деня, не ми се щеше да ги събуждам и отидох сама на брега. Видях, че салът се повдига и спуска от надигналите се вълни. Въжето, с което бе вързан, беше усукано от ивици кожа. Имаше голяма вероятност да се скъса, понеже заешката кожа не е жилава. На сала лежеше още едно такова въже. Впуснах се да го взема, за да подсигуря съоръжението ни с две въжета, но едва застанах върху стеблата, една огромна вълна се втурна, връхлетя сала и го откъсна. В следващия миг вече летях навън в бурното море. Свлякох се от ужас и загубих съзнание.

— По-нататък, по нататък — помоли старецът.

— Какво се е случило в началото, не зная. Още по-малко мога да кажа как е преминал салът през кораловия пръстен.

— Това е лесно обяснимо. Морето се е покачило толкова високо, че скалите вече не са се подавали и не са представлявали препятствие.

— Като в сън чувах морето да реве около мен, като в сън долавях тътнежите на бурята и виждах светкавиците да прорязват нощта. Когато най-сетне дойдох в пълно съзнание, слънцето грееше, дъждът бе престанал, а морето бе започнало да се успокоява. Сега беше жизнено важен въпрос, дали припасите са все още налице. Бяха тук, вълните не ги бяха отнесли. Как се е противопоставял салът на този ураган не знаех, но наоколо беше само вода. Накъде се намираше островът? Какво да правя? Е, заплаках и се молих часове наред, докато настъпи нощта. Плаках и се молих тая нощ и през следния ден, но това не ме върна обратно на острова. Най-после от вълнение и изтощение потънах в дълбок сън. Когато се пробудих, бях загубила представа за времето, защото не знаех колко дълго бях лежала така. Сега помислих за онова, за което трябваше да се сетя най-напред.

— За кормилното весло и ветрилото, нали?

— Да. Струваше ми се, че бурята ме е отнесла на изток, значи трябваше да плавам на запад. Сега знам, че тъкмо обратното би било правилното. С напрягане на всичките си сили съумях да вдигна ветрилото. Нищо не разбирах наистина от корабоплаване, но как да е ми се удаде да придам такава посока на платното, че салът се понесе на запад. Денем стоях на кормилото, а нощем го връзвах здраво. Така минаха петнайсет дни и нощи. Да разправям ли какво изтърпях през това време? Не е възможно.

— Вярвам ти, клета моя Ема — увери графът. — За учудване е, че не си загинала или обезумяла.

— На шестнайсетия ден забелязах кораб и салът също бе видян. Спуснаха лодка и ме взеха на борда. Корабът беше холандски с курс към Батавиа^[6]. От капитана узнах, че се намираме близо до остров Паумоту. Той каза, че бурята трябва да е тласкала сала с неимоверна бързина. Нареди на корабния шивач да ми ушие дрехи и ме утеши с надеждата, че в Батавиа сигурно ще намеря помощ. Когато по-късно прекосявахме Зондийския пролив, бяхме нападнати от китайски корсари, каквито там трябва да има много. Те победиха и избиха целия екипаж, бях пощадена единствено аз. Останалото знаете, дон Фернандо. Бях отведена на остров Цейлон и продадена. Емир Арафат пък от своя страна ме препродаде на тоя султан на Харар.

— Дете — произнесе графът съчувствено, — има един добър Бог, който е в състояние да насочи към най-доброто всичко онова, което ни изглежда като нещастие. Кой знае дали ако всички вие бяхте заедно, щеше да ви се удаде да достигнете до някой остров. Светото писание казва: „Той превръща своите Ангели във вятър, а слугите си в пламък“. Волята Божия е била да ме намериш, а от това стигам до радостното убеждение, че Той ще изведе всичко до щастлив завършек.

— Ох, де да се изпълнеше тази ваша надежда! И ще ви кажа, дон Фернандо, предпочитам да умра, отколкото да стана жена на тоя човек!

— Нито ще умреш, нито ще му принадлежиш, дете мое. Довечера ние ще избягаме. Представи си само, в местния затвор се намира един честен мъж, който е живял в Манреса, близо до Родриганда! Мерзавецът Ландола е продал и него, понеже Кортейо поискал да бъде отстранен. Подозирам, че всички ние е трябвало да бъдем убити, ала ни е спасило сребролюбието на Ландола. С този испанец, който се казва Миндрело, съм уговорил бягството през тази нощ.

— Но как смятате да я захванете тая работа с бягството, дон Фернандо?

— На драго сърце бих ти казал, но чернилката за втори път вади часовника — пясъкът скоро ще изтече.

— А аз още нищо не съм чула за вашата съдба и преживелици.

— Ще ти разкажа, но за тая цел по-късно ще намерим време. Имаме на разположение само още няколко минути и трябва да ги употребим за повтаряне на думите, които научи. Тази нощ ще дойда тук с испанеца, а от теб не се иска нищо друго, освен да не вдигаш никакъв шум. А ако все пак възникне някаква мъчнотия, утре отново ще съм тук да продължим обучението.

Сега графът упражни с Ема споменатите фрази, при което евнухът кимаше одобрително с глава. Едва бе изтекъл за трети път пясъчният часовник, той се надигна, изпълнен с достойнство и каза повелително:

— Времето ти свърши. Следвай ме!

Подчинявайки се, Фернандо се изправи от своя кът. Но още преди да стигнат вратата, тя се отвори и влезе султанът.

— Аллах, вие сте точни! — рече той доволен. И обръщайки се към евнуха, запита: — Всичко ли чу?

— Всичко, о, повелителю — заяви запитаният с оня фалцетен глас, присъщ на евнусите.

— Той добро ли говори или лошо?

— Само много добро!

— Със сигурност ли го знаеш?

— С най-голяма сигурност, защото го чух.

Султан Ахмед се ухили удовлетворен и се обърна към графа:

— Научи ли тя нещо?

— Да — отвърна онзи с твърда увереност.

— Какво е то? Мога ли да го чуя?

— Да, стига да заповядаш. Аз разговарях с нея много за теб. Запитай я за какъв те смята!

Изпълнен с любопитство, султанът отправи въпрос към робинята:

— Кажи, за какъв ме смяташ!

Графът направи знак на Ема и тя издекламира на харарски първата формула, която й бе втълпил:

— Ти си един велик властелин!

По лицето на султана плъзна усмивка на блаженство и той продължи да пита:

— Знае ли още нещо?

— Питай я дали счита, че си достоен за обич! — подкани старият.

— Нима мислиш, че някоя жена може да ме мрази и да ми устои? — запита владетелят.

— Ти си наслада за жените — прозвуча иззад булото.

— Питай я също дали и тя изпитва тая наслада! — подметна дон Фернандо.

— А за теб наслада ли съм? — поде наново Ахмед.

— Твоят лик ободрява душата ми! — гласеше отговорът. Видно бе, че султанът е възхитен от първия урок. Той кимна благосклонно на роба:

— Ти си най-добрият учител! Тази робиня още днес ще стане моя жена, а ти ще бъдеш възнаграден като да си пълноправен гражданин!

— Повелителю, не бързай толкова много! — помоли Фернандо. — Размисли, тя все още тъгува по близките си и едва от днес е твое притежание! Имай търпение няколко дни и я остави първо да се успокои! Колкото си по-любезен, толкова по-лесно ще завладееш сърцето й. Попитай самата нея какво ще ти каже!

— Наистина ли желаеш това от мен?

— Бъди милостив, тогава ще те обича моето сърце — гласеше последната заучена фраза.

— Тя ме обича, тя иска да ме обича! — възкликна възторжено Ахмед. — Ще направя, каквото ме помоли. А ти ще живееш в някое помещение на моя втори палат и няма да го напускаш, за да си ми под ръка винаги, когато се нуждая от теб!

Фернандо напусна съкровищницата. Евнухът обаче остана, а султанът се разпореди в присъствието на графа относно неговото преразквартируване. Той получи за жилище една стая във втория палат. В действителност под понятието втори палат човек не бива да разбира някоя импозантна постройка. Той не беше нещо повече от една къща, съседна на главната сграда, а жилището не беше нищо повече от една гола стая с рогозка, която служеше и за сядане, и за креват.

Че днес султанът е милостиво разположен към толкова строго наказания вчера роб, стана ясно, когато му бе занесена една лула и малък запас тютюн. За него това бе наслада, от която дълги години бе жестоко лишаван. И как само се бяха променили условията от вчера! Графът бе окрилен от радостна надежда, че бягството ще успее и всичко ще приеме добър край. А вярата, че Бог ще го подкрепи е основателна, той се убеди малко преди настъпването на нощта. В този час именно бяха доведени от пасището четири великолепни камили и подслонени под един навес, където се намираше най-добрата част от господарската ездитна и товарна сбруя. Фернандо приближи до мъжа, който бе докарал животните, и запита:

— Защо не останаха камилите на пасището?

Онзи отговори:

— Защото така заповяда султанът. Утре преди обяд той ще язди със своята най-възрастна съпруга до нейния баща, където тя ще остане за известно време. Аз трябва да държа в готовност две ездови седла, една женска атуша и един самар.

Графът се почувства като да му е направен голям подарък. Две ездови седла, тъкмо това устройваше него и Миндрело. Женската носилка беше за Ема, а на самара можеше да се натовари всичко необходимо. Ясно бе, че султанът отвежда първата си съпруга, за да има възможност да се посвети несмущавано на новата робиня.

— Мога ли да ти помогна? — попита дон Фернандо камиларя.

— Стори го! Аз съм уморен и на драго сърце бих си легнал — прозя се човекът.

Какво по-приятно за графа от това. Той напои животните, даде им зоб, а когато с падането на здрача камиларят тръгна да си върви, му обеща да спи през нощта при камилите, за да не се случи нещо на любимите животни на султана. Една лула тютюн беше възнаграждението за това привидно великодушно предложение.

Междувременно Миндрело стоеше самотен в килията си и жадуваше да дойде вечерта. Когато според неговите пресмятания тя беше настъпила, той се покатери по стената и събори единия камък. Разкри се отворът, водещ към килията на графа.

— Дон Фернандо! — повика полугласно.

Отговор не последва.

— Дон Фернандо! — повтори испанецът.

Продължаваше да цари същата тишина.

— Уважаеми сеньор! Дон Фернандо!

Не се чу никакъв звук.

— Боже мой, какво става? — промърмори испанецът, обзет от страх. — Да не му се е случило нещо? Или са го измъкнали от коптора? И в двата случая лошо ми се пише. Ще отида оттатък да се убедя.

Миндрело отстрани и втория камък от междинната стена и се вмъкна в съседната килия. Графът го нямаше там. При търсенето намери само мъртвите плъхове по земята. Изпълнен с безпокойство и тревога, той се върна обратно в килията си и зачака. Накрая, когато времето му се стори твърде дълго, се изкатери до входа да разбере по някакъв шум дали е все още оживено в града. Наостри слух, но всичко беше спокойно. На драго сърце би хвърлил едно око навън, ама нали знаеше, че сам няма да успее да помести камъка.

Така мина още дълго, пропито със страх време. Чакащият вече бе изоставил всякаква надежда, когато внезапно долови над себе си шум. Някой се трудеше покрай камъка. Кой ли беше? Палачът или графът?

Тогава по плочата ясно доловимо се почука на няколко пъти и един глас запита:

— Миндрело, тук ли сте?

Испанецът чу думите, понеже говорещият бе положил уста до камъка и отговори:

— Да, дон Фернандо!

— Бутайте отвътре, сам не мога да се справя!

Той натисна плочата с всичка сила и накрая тя поддаде. Сега вече бе лесно да се отстрани окончателно препятствието и Миндрело изпълзя навън.

— Dios, какъв страх брах! — рече той. — Промъкнах се във вашата килия, дон Фернандо, и я намерих празна. Къде бяхте?

— Отведоха ме при султана и много нещо преживях, добри ми Миндрело. Но в подробности по-късно ще ви разправя.

От предпазливост те наместиха отново плочата върху отвора и се плъзнаха като сенки към палата. Караулът стоеше пред портата. Беше толкова тъмно, че се виждаше на не повече от три крачки разстояние. Пълзейки по земята, на двамата се удаде да стигнат незабелязано до човека. Старият се изправи бързо, сграбчи го с две ръце за гърлото и стисна с такава сила, че стражът изгуби дъх и зина широко уста, обладан от смъртен страх. В същия миг в нея бе натикан един парцал, а няколко мига по-късно бе така здраво овързан, че не бе в състояние да помръдне. Отнесоха го при навеса с камилите, които дон Фернандо вече бе оседлал.

Сега пътят към къщата беше открит. Те се прокраднаха предпазливо в приемната зала, откъдето графът отмъкна един нож, да е въоръжен за всеки случай. Когато дръпна внимателно рогозката, представляваща следващата врата, завари спалнята тъмна и никакъв звук не издаваше присъствието на султана. При по-внимателното взиране обаче двамата забелязаха една отвесна светла ивица.

— Това пък какво е? — прошепна Миндрело.

— Я гледай, — отвърна дон Фернандо също така тихо — той е още буден. Останал е при робинята, която се намира в съкровищницата.

— Caramba, така е още по-удобно!

— Днес бях вътре в продължение на три часа. Всичко ще се развие добре. Приближете се!

Те плъзнаха безшумно към леко открехнатата врата, през която се процеждаше споменатата ивица светлина. Старият разшири леко пролуката и сега имаха възможност да огледат цялата вътрешност на съкровищницата. В ложето почиваше Ема, а на известно разстояние срещу нея седеше унесен в образа й султан Ахмед. Графът прошепна тихо в ухото на Миндрело:

— Султанът е обърнат с гръб към нас. Днес забелязах, че вратата се отваря без скърцане. Успехът ни зависи единствено от това Ема да не се издаде при влизането ни и той да няма време да извика и да се брани. Аз ще мина напред да й дам знак.

Фернандо отвори по-широко вратата и тихомълком се вмъкна. Ема го видя наистина, но тя отдавна го очакваше. Затова отмести спокойно поглед от него към лицето на Ахмед, без да покаже изненада.

Сега беше решителният момент! Две бързи крачки и Фернандо пипна владетеля за гърлото. Миндрело тутакси се озова до него, сгъна на топка един ъгъл от дрехата на оня и я напъха в устата му. Двамата се бяха снабдили с достатъчно въжета от яхъра, така че и тук връзването протече бързо. Сетне овързаният султан бе захвърлен върху постелята, от която мексиканката бе побързала да се изправи.

— Най-после! — въздъхна тя с облекчение. — Вече бях почнала да губя надежда.

Фернандо не отговори, а пристъпи най-напред към вратата и я придърпа плътно, за да не пропуска светлина навън. После огледа султана. Онзи не беше изпаднал в безсъзнание и наблюдаваше сцената с поглед, в който се четеше необуздана ярост. Фернандо де Родриганда му се поклони дълбоко и предупреди със снишен глас:

— Отбележи си, при най-малкия шум, който причиниш, този нож ще прониже сърцето ти! — Той отне на султана гаечния ключ, с който освободи краката на спътника си от прангите и се обърна към Ема: — За теб имаме на разположение носилка. Въпреки това ще трябва да се облечеш в мъжки дрехи за заблуда на евентуалните преследвачи. Ние също се нуждаем от добър тоалет, за да минем за знатни пътници. Като гледам, тук има достатъчен запас от дрехи. Аз ще направя избора.

Фернандо го стори. После опъна един шнур от едната стена до другата и провеси няколко бурнуса, стъкмявайки по тоя начин своего рода параван, зад който мексиканката можеше да се преоблече. Действаха бързо и нямаше и десетина минути, когато дрехите вече бяха облечени. Те бяха пищни и напълно пригодни да вдъхнат уважение на племената на сомалийците към техните притежатели.

— А сега най-напред оръжия! — посъветва Фернандо.

— Аз зная какви! — обади се ликуващо Ема. — Преди малко султанът донесе два револвера, две двуцевни пушки и необходимите патрони. Прибра всичко в онзи сандък там.

Сандъкът бе отворен и оръжията извадени. Към тях графът прибави няколко великолепни ятагана и три саби с инкрустирани ръкохватки, които сигурно имаха висока цена.

— Сега да отворим и другите сандъци и кошници и да видим къде се намират парите — рече Фернандо. — Ще имаме нужда от тях.

— Знам всичко кое къде е — каза Ема. — Той днес ми показа съкровищата си.

— Има ли злато?

— Да. Сандъкът там изглежда е пълен.

— А сребро?

— Намира се в трите сандъка, разположени един до друг. Той има и скъпоценни камъни и бижута.

— А-а, виж това е по-добре. Та нали е напълно възможно да наемем кораб, ако трябва дори да закупим и да отидем при вашите приятели на острова, а за тая цел ще са ни нужни пари. — Докато снемаше въжетата от посочените сандъци, запита: — Къде се намират скъпоценностите?

— В средния сандък, тук, има няколко ковчежета и кутии.

Среброто, което откриха, се състоеше най-вече в мариятерезиенталери, а златото в испански дублони, английски гвинеи и френски наполеони. А бижутата, лежащи скрити тук, без да допринасят някаква видима полза, бяха на стойност няколко милиона. Понеже заемаха най-малко място, като се има предвид цената им, бяха присвоени всичките. Но от талерите графът взе само толкова, колкото смяташе, че ще са му необходими за из път, тъй като племената, с които щеше да влиза в досег, не признаваха друго за плащане. Останалото можеше да се състои от злато. Имаше в наличност достатъчно торбички за да наместят всичко. Към тези неща добавиха и една купчина скъпи покривки и килими, както и няколко изящни лули и тютюн.

След това двамата мъже започнаха да носят багажа за товарене при навеса с камилите, докато Ема остана на пост при султана. Пренасянето на плячкосаните предмети отне доста време, понеже трябваше да бъдат предпазливи и да избягват и най-лекия шум. Необходимо беше също така да се потърсят водни мехове и няколко торби за провизии, които щяха да бъдат закупени пътем и вече минаваше полунощ, когато Ема чу най-сетне, че могат да потеглят.

— Какви ли мисли се въртят сега из главата на Ахмед? — ухили се Фернандо. — Трябва да кипи от ярост. Горко ни, ако ни догони!

— Мислите ли, че може да ни догони? — запита Ема страхливо.

— Не вярвам, защото ще отмъкнем най-добрите му камили, а привечер ще сме оставили зад гърба си границата на султанството и неговата власт. Наистина е възможно да ни екстрадират, но ние ще се погрижим да си осигурим закрилник, аббан. Ха, хрумна ми една идея! Знаете ли, Миндрело, къде ще намерим най-добрия, най-верния и жертвоготовен аббан?

— Е?

— В тукашния затвор.

— Някой затворник? Ще може ли той да ни закриля?

— Докато е затворник, разбира се, не. Но освободим ли го, благодарността му няма да знае граници.

— Ама разполагаме ли с време за тая цел?

— Ще се наложи да жертваме само половин час. Елате, Миндрело! Сеньората нека остане тук още малко на пост!

Миндрело изчезна с испанеца. При мекотата на обувките, които се носят в онези местности и които отмъкнаха от запасите на султана, не им бе трудно да вървят безшумно. Достигнаха вратата на затвора, без да бъдат забелязани. Стражът се бе облегнал на другия ъгъл, отдаден очевидно на дълбок размисъл.

— Ще го вържем и ще му запушим устата като на другите. — прошепна мексиканецът.

— С какво, дон Фернандо? — попита Миндрело. — Имате ли още въжета?

— Не, но с ножовете ще нацепим на ленти дрехите му.

— Това ще направя аз, докато вие го държите.

— Добре. Значи напред!

С няколко бързи крачки застанаха пред човека. Преди да е успял да каже и дума, гърлото му бе здраво стегнато, а няколко мига по-късно лежеше вързан на земята с топка парцали в устата. Пазачът беше въоръжен само с тояга. Вратата на затвора нямаше ключалка, а две резета, които графът издърпа. При отварянето й ги лъхна ужасяваща воня. Затворниците се разбудиха и веригите им задрънчаха.

— Остани пред вратата на пост, за да не ме изненада някой! — каза Фернандо на испанеца, влезе и дръпна вратата след себе си.

В помещението зацари тишина на очакване. Хората бяха чули, че някой дойде, а при известната жестокост на султана, визитата можеше да носи смъртта на онзи, когото касаеше.

— Има ли някой свободен сомалиец тук? — запита графът.

— Да. — обадиха се два гласа.

— Значи двама сомалийци. От кое племе?

— От племето сареб, ние сме баща и син: Абу Мурад и Мурад Хамсади. — поясни единият.

— Добре, сега трябва да ме последвате без да вдигате шум. Колкото сте по-покорни, толкова по-добре за вас. Подчинението ще ви донесе свободата.

Фернандо измъкна гаечния ключ, който бе взел със себе си и пристъпи да освободи онзи, с когото бе разговарял от приковаващите го към зида вериги. Прангите на ръцете и краката обаче не му сне.

— Къде е другият? — попита сетне.

Въпросният се обади и въпреки че поради царящата тъмнина можеше да се работи опипом, скоро и той бе освободен.

— Сега излизайте! — нареди графът.

Пред вратата двамата бяха принудени да спрат, докато Фернандо пренесе стража с помощта на спътника си във вътрешността и тикна отново резетата. После ги отведоха на известно разстояние, за да нямат възможност останалите затворници да доловят нещо от разговора. Старият каза:

— Говорете тихо, така че само ние двамата да ви чуваме. Защо сте затворени?

— Ние сме мирни хора — отговори Абу Мурад, — ала султанът заповяда да ни заловят, защото някой от нашето племе му откраднал един кон.

— От колко време сте затворени?

— От две години.

— Ужасно! Искате ли да бъдете отново свободни?

— Сърцето ни копнее да се вирнем при близките ни. Но кой си ти, о, ефенди, дошъл така тайнствено да ни разпитва?

— Понеже сте свободни сомалийци, ще ви се доверя. Аз и моят другар също бяхме затворници като вас, но надхитрихме султана и сега ще бягаме. Искаме да поемем по най-краткия път към морето и имаме нужда от водач, който да бъде и наш аббан. На морския бряг ние ще получим сребро, с което ще му заплатим. Ако искате да бъдете наши водачи и закрилници ще ви освободим от веригите и ще ви вземем с нас. Отговаряйте бързо, защото нямам време за губене!

— Ефенди, вземи ни с теб! — помолиха те.

— Добре! Ще се закълнете ли да защитавате мен и двамата ми спътници от вашите хора и от всякакви врагове?

— Заклеваме се!

— В името на Аллах и Пророка?

— В името на Аллах, Пророка и всички свети Халифи!

Е, тъй като сомалийците положиха тази клетва, която никой благочестив мохамеданин не нарушава, бяха освободени и от останалите окови. Те побързаха с испанеца към яхъра, а Фернандо се върна при Ема. Тя се зарадва и успокои, когато го видя да идва. Той я накара да вдигне високо косата си и върза около главата й като тюрбан парче фин индийски воал, така, че спокойно би могла да мине за юноша. Сетне графът подбра две кремъклийки, барут, куршуми, дрехи, ножове и ятагани за двамата сомалийци. Оставаше единствено да се намери верният ключ за портата. Харар имаше пет врати. И понеже към всеки ключ висеше ламаринка с номер, нямаше начин графът да се обърка и вземе погрешен. Чак сега можеше да се отдалечи. Нарами багажа и помоли Ема да го последва. Когато стигнаха при навеса, двамата сомалийци ги чакаха с нетърпение.

— Ето ви дрехи, оръжия, барут и куршуми — рече графът. — Обличайте се бързо! Двата килима са за вашите камили, които ще набавим отвън. И побързайте, че времето напредна!

— Ефенди, — отвърна Абу Мурад — ние не те познаваме, но нашият живот е като твой; той ти принадлежи. На нас са ни известни всички пътища и ще те отведем до морето, без всякакви опасения за преследвачи. Ти няма да ни плащаш, защото ни даде свободата, която е много по-ценна от всичкото злато и сребро.

— Твоята реч е реч на благодарен човек. При това положение няма да ви платя, но ще ви направя подарък — ценен колкото верността, която искате да ни окажете. Ние разполагаме с четири камили, три от тях ще ни носят, а четвъртата е предназначена за багажа. По-младият ми другар наистина не е жена, но тъй като така и така имаме в наличност атуша, той ще я ползва. Ще излезем през портата, която води към Гафра. Вие двамата ще вървите край нас, давайки вид, че сте наши слуги. При портата аз ще се представя за султана. Ето и ключа. Ти ще я отключиш и отвън отново ще я заключиш. Засега това е всичко, което се иска от вас. Напред!

Камилите бяха възседнати и ездата започна. Когато достигнаха портата, вратарят спеше. Сомалиецът отключи и този шум го разбуди. Той приближи бързо, нарамил тоягата — символ на заемания пост. Тъй като нямаше време да запали светлина, не успя да разпознае ездачите.

— Кои сте вие? — запита той. — Стой! Без разрешение на султана никой няма право да минава през портата. Забранявам ви да отваряте!

— Какво си позволяваш, кучешки син! — ревна Фернандо, правейки опит да имитира гласа на владетеля. — Не знаеше ли, че ще яздя до бащата на моята жена? Или не можеш да познаеш господаря си? Утре ще има да ми пълзиш в прахта, син на чакал!

Изпълнен със страх, човекът се хвърли на земята и не посмя да каже повече и думица. Бегълците преминаха бързо през портата и сомалиецът отново заключи. От другата страна гореше лагерният огън на търговския керван, който още не бе приключил търговията си в Харар. Графът продължи да язди още известно време, след което нареди да спрат и слезе от камилата.

— Елате! — обърна се той към сомалийците. — Отсреща пасат животните на султана, а в един навес до тях има седла и мехове. Да опитаме да надхитрим пазачите и им отмъкнем две хубави камили.

Когато тримата стигнаха пасището, никакъв пазач не се упъти към тях.

— Къде ли може да са? — запита Абу Мурад.

— А-а, сигурно са оттатък при кервана, където не е толкова скучно като тук. — отвърна графът — Работата ни се улеснява. Вие си изберете камили, а през това време аз ще отида до навеса да подбера две седла.

Нямаше и четвърт час, и сомалийците обяздиха две бързи камили и сега бягащият керван, наброяващ шест животни, се приведе в движение. Когато Ема вчера съгледа пред себе си града и през ум не й мина, че днес ще го напусне, преоблечена като юноша.