Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Venetian house, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Мери Никсън. Венецианската къща

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 954-585-689-2

История

  1. — Добавяне

Специално на Сузана:

С любов, както винаги!

Пролог

Пътеката от къщата към морето се извиваше кротко през маслиновата горичка — един приятен и лесен за разходка маршрут, с който всеки би могъл да се справи, но после изведнъж ставаше стръмна, камениста и тясна. „Не съвсем подходящо място за възрастни дами“ — кисело си помисли Еванти Дукас, докато стъпваше внимателно по неустойчивите камъни и край дупките в напуканата земя, където лесно можеше да си счупи крак. Преди много години бе подскачала надолу по същата тази пътека също така леко и безгрижно, както сега внучката й Виктория. И някак си неусетно пъргавата и гъвкава чернокоса девойка, каквато някога беше — промъкваща се из стръмните скали и шубраците не по-малко уверено от козите, които бродеха из планинските дебри, — се бе превърнала в трудноподвижна жена на средна възраст с леко отекли глезени, задъхваща се при всяко по-дълго ходене.

Тя спря да си поеме дъх и се заслуша в смеха на децата откъм ниското, докато се плискаха и смееха сред вълните. Детските им гласове отекваха още по-силно сред високите скали, надвиснали над залива. Нафсика би трябвало да е с тях и да ги наглежда, докато плуват, но вместо това се бе отпуснала върху една скала и дремеше под топлите лъчи на слънцето като гущер на припек. Трудно можеше да си представи човек с какво би могла да им помогне, ако някое от тях наистина изпадне в беда. Добре че трите деца бяха винаги заедно, както у дома, така и сред вълните на морето, където се гмуркаха като млади делфини. Нафсика бе родена и отраснала на острова, но така и не се научи да плува. Нито пък някога бе показала и най-малкото желание за това. У нея се преплитаха благоразумното страхопочитание към морските стихии и лишеното от сантименталност пренебрежително отношение на човек, живял край морето през целия си живот и привикнал на променливите му настроения, към силата и притегателното му очарование, неустоими за някои хора.

„Ние и двете сме вече стари жени“ — сепнато си помисли Еванти. Старостта се бе промъкнала незабелязано, но неотменно.

„Колко е отчайващо, че никой от нас не може да стори абсолютно нищо, за да спре нейната безмилостна неизбежност, нежелания ход на времето! Но когато най-сетне старостта дойде, Нафсика май ще се нагоди към нея по-добре от мен, защото по природа не е склонна да недоволства, нито да се терзае от въпроси. Тя ще се излежава в стария си дървен люлеещ се стол на огрения от слънцето праг на къщата, облечена в черната си рокля, с черна кърпа на главата — доволна да наблюдава как светът отминава покрай нея. Ще се превръща по-скоро в част от пейзажа, също както високите кипарисови дървета, пурпурните цветове на мушкатото и скитащите котки. Но аз — помисли си Еванти — аз не бих се примирила толкова лесно с всичко това.“

 

 

През годините двете жени неведнъж заедно бяха опаковали багажа за многобройните пътувания в скитническия живот на Еванти, докато следваше по света съпруга си, световноизвестен адвокат — не че прислужницата придружаваше често господарката си на тези пътувания. „Но един ден дори и домошарката Нафсика ще бъде принудена да пътува — каза си Еванти. — И за двете ни няма да има избор, — и двете ще се отправим на едно пътуване, за което няма да се нуждаем от сандъци с дрехи или други принадлежности.“ Тръсна глава. Със сигурност скоро не възнамеряваше да се отправи точно на това пътуване. Все още имаше да свърши много неща; твърде много хора се нуждаеха от нея — а особено един човек. „Каквото и да се случи, аз трябва да видя как Виктория навлиза в живота — реши Еванти. — Може би ще успея да й попреча да стори същите грешки като мен.“ Ала истината беше, че се съмняваше в това. Човек може само да наблюдава безпомощно драмите, случващи се в живота на другите хора. Тя си спомни с тъга за своя син Константин, бащата на Виктория, който никога нямаше да види как детето му пораства. „Мили боже — замоли се Еванти, — дай ми още дълги години живот!“

Това беше може би по-скоро заповед, отколкото молба, тъй като през целия си живот Еванти Дукас бе свикнала да заповядва; раздаваше команди към всички наоколо — разбира се, по възможно най-чаровния начин. Не виждаше защо трябваше да прави изключение и за Всевишния.

 

 

Когато най-после се озова край малкия залив, където можеше да се стигне само по скалистата пътека или с лодка — това на практика превръщаше мястото в частен плаж на фамилията Дукас, — двете момчета плуваха, а Нафсика разтриваше Виктория с кърпа, суетеше се край момичето като разтревожена кокошка край пиленцата си и мърмореше нещо на гръцки. Всъщност Нафсика можеше да говори перфектно английски и често го правеше, но със сигурност не и с Виктория. Не одобряваше факта, че сега дъщерята на Константин расте в Англия и при леля си Спиридоула, дъщерята на Еванти — или Тоула, както я наричаха близките й, — която бе проявила лошия вкус да се омъжи за англичанин, а по този въпрос Нафсика имаше твърдо и непоклатимо мнение.

— Е, малка моя, добре ли поплува? — попита Еванти.

— Ммм… — започна Виктория и се облегна на баба си. Тя винаги се бе държала като спокойно и уверено малко момиче, ала след смъртта на родителите й при самолетна катастрофа предишната година сега жадно търсеше успокоение и сигурност в докосването. Баба й погали мократа й тъмна коса и печално си помисли колко много малката приличаше на баща си.

— Момчетата ме научиха да се гмуркам под водата, като си стискам носа. И, Нона, преплувах цели километри под водата! Но сега се бият с дюшеци и заявиха, че аз не мога да участвам.

На седем години Виктория приличаше на малко птиченце, цялата само огромни очи и тънки кости — или поне така биха казали момчетата, — с постоянно отворена уста, която крещеше за внимание. Краката й бяха толкова тънки, сякаш всеки миг щяха да се счупят. Тя обичаше да се влачи след момчетата — братовчед си Гай, сина на Тоула, и приятеля му Ричард. Където и да отидеха, тя беше неизменната им спътница и понякога тяхно мъчение, макар че като цяло те проявяваха търпение към нея: двама великодушни тирани — или по-скоро един, защото Ричард обикновено се съгласяваше с всички предложения на Гай, както често се случва между децата. Те се отнасяха покровителствено с нея, но я закриляха, а понякога тя дори им беше полезна — особено при театралните постановки, които момчетата постоянно играеха. Гай, разбира се, беше режисьорът и обикновено изпълняваше и главната роля, макар че — колкото и да бе изненадващо — Ричард се оказа по-добрият актьор. Виктория бе натоварена с две роли — да вдига завесата и момче за всичко, но понякога й даваха да играе и незначителни роли.

— Е, не го взимай присърце, скъпа — успокои я Еванти. — Момчетата винаги изглупяват на тема схватки. Както и да е, аз дойдох, за да ви извикам да се прибирате. Време е за чай, а и отчето ще се отбие днес. Искал да се види с вас.

При новината лицата на момчетата помръкнаха. Те смятаха облечения в дълго черно расо селски свещеник за скучен стар досадник и не можеха да разберат какво толкова намира Еванти в него.

— Той мирише — смръщи нос и тихо промърмори Гай, така че баба му да не чуе коментара.

След като се изкачиха по стръмния хълм (цели двадесет минути дори при бърз ход), всички седнаха да пият чай в трапезарията, която почти не се бе променила от детството на Еванти. Капаците на прозорците бяха спуснати, за да предпазват от палещата топлина на слънчевите лъчи, и стаята сякаш бе обгърната от тишина; навън ехтеше несекващата песен на щурците и изпълваше въздуха с монотонните си звуци. Нафсика внесе тежък сребърен поднос с пищна украса, върху който бяха подредени сребърен чайник, каничка и захарница, и го постави внимателно върху дантелената покривка. Върху подноса имаше също и чинийки с бисквити, малки кексчета и изящна порцеланова чашка, пълна с гъсто сладко кафе за стария свещеник, който не беше възприел обичая на семейство Дукас да пие следобеден чай. Децата седяха почтително изправени на столовете, тъй като баба им беше непримиримо строга относно доброто държание и изисканите маниери и никога не би толерирала разхайтеното поведение, така типично за английските деца от седемдесетте години.

На прага на своята тринадесета годишнина двете момчета бяха достигнали тясната граница между детството и юношеството. Еванти си помисли, че следващата година те едва ли биха се задоволили да прекарат лятната си ваканция сред тази сравнително уединена компания. Сигурно не биха се чувствали щастливи в подобна почти лишена от светски развлечения среда. Компанията на две жени на средна възраст и едно малко момиче едва ли би било най-доброто развлечение за тях. Тя беше сигурна, че особено Гай — винаги неспокойният, талантлив и вечно търсещ Гай — много скоро ще се нуждае от нови преживявания и много по-предизвикателна среда, в която да се изяви. Не беше толкова сигурна за Ричард — той все още си оставаше загадка за Еванти, макар че тя понасяше присъствието му, защото беше много по-лесно да се справяш с две момчета в къщата, отколкото с едно.

— И така, момчета — поде отец Теодорис, — какви смятате да станете, като пораснете?

Гай, който никога не бе страдал от прекалена скромност, тутакси заяви, че ще стане известен писател.

— Ще пътувам до далечни места и след това ще пиша книги за тях. И ще бъда невероятно прочут.

По-предпазливият Ричард сподели, че вероятно ще стане фермер или ще има някаква служба в града — или навярно и двете, също като баща си.

— Колко досадно! — пренебрежително промърмори Гай.

— А ти, Виктория? — попита отец Теодорис.

— Аз ще се омъжа за Гай и ще имам осем деца, всичките момчета.

— Не можеш да го направиш. Аз съм ти първи братовчед — почти като брат. Децата ни ще са откачени, а и освен това аз никога няма да поискам да се омъжиш за мен.

— Тогава ще се омъжа за Ричард — нацупи се Виктория. — Той е много по-мил от теб и ние ще продължим да бъдем заедно, така че няма да има никаква разлика. Ето, това е.

Всички се засмяха.

— О, Виктория! — възкликна Еванти. — Изглежда вече всичко си планирала! Но приятелите от детинство невинаги са най-подходящите бъдещи съпрузи. Ти трябва да изживееш голяма и разтърсваща любов. Трябва да почакаш, докато срещнеш някого, който ще те порази като светкавица.

— А ти била ли си някога поразена от такава светкавица, Нона? — ококори очи Виктория.

— Може и да не ми вярваш, скъпа моя, но е така — някога, преди много време, бях.

Гай погледна невярващо баба си. Той си спомняше сдържания и студен дядо Дукас — безчувствен също като препарирания орел в библиотеката на долния етаж, чиито безизразни стъклени очи толкова много го плашеха като малко момче. Със сигурност не можеше да си представи страховития си дядо в ролята на романтичен герой.

Но Еванти Дукас явно нямаше намерение да се разпростира повече по темата и се извърна, за да си поговори на гръцки със стария свещеник.