Вал Макдърмид
Скритият пожар (37)

Глава 36

Когато на другата сутрин Карол влезе в общото помещение на екипа за разследване на особено тежки престъпления, тя долови онова специфично напрежение, което наставаше непосредствено преди някой голям пробив в търсенето. Телефонното обаждане на Пола късно предната нощ постави начало на нов етап в разследването и Карол ги бе свикала на брифинг в седем сутринта, защото всички нямаха търпение да се захванат за работа. Приемаха само като бонус решението на Найджъл Барнс да си признае, че е потопил телата в езерото Уостуотър.

Всички насядаха около масата с чаши кафе в ръка. Точно преди да започнат, влезе и Тони.

— За къде без мен — заяви той бодро, придърпа най-близкия стол и постави куп записки на масата. Озърна се и отбеляза с престорена изненада: — Доколкото знам, имаше нови попълнения в екипа?

— Сержант Паркър бе призован да се върне незабавно в полицейската школа — заяви Карол и го изгледа мрачно. — Така че сме принудени да се справяме с твоя помощ.

— Добре дошъл отново сред нас, докторе — каза Кевин.

Карол сложи край на последвалите приветствия, казвайки:

— А сега може ли да пристъпим към работа?

Всички замлъкнаха и тя поде:

— Имаме развитие по случая. Пола, би ли обяснила как се стигна до него?

Карол повдигна вежди, обръщайки се към Пола. Вече бе дала да се разбере, че колкото и да се радва на новата следа, не одобрява това, че Пола е въвела външен човек в офиса, при поверителната документация по разследването.

Пола започна с тон, по който си личеше, че е обмисляла обяснението.

— Късно снощи дойдох в офиса заедно с доктор Елинор Блесинг…

Колегите й я прекъснаха с подвиквания и подсвирквания, проваляйки старателно подготвения й план. Карол съзнаваше, че всички имат нужда да се разтоварят от напрежението, затова ги остави да побуйстват — пък и Пола си го беше изпросила.

— Не можахте ли просто да наемете стая в хотел? — попита Кевин с невинно изражение.

— Много смешно. Всички сте адски остроумни — измърмори Пола, приемайки добродушно шегите им. Откритието на Елинор постави точка на романтичните планове за останалата част на нощта, но възторженото настроение от предната вечер все още не напускаше Пола. А може и да беше малко замаяна от недоспиване. — Някои от вас може би си спомнят доктор Блесинг от времето, когато работихме по убийството на Роби Бишоп, и каква помощ ни оказа тя тогава. — Колегите й отново започнаха да подвикват и да се смушкват шеговито. — Е, ето че доктор Блесинг пак ни дойде на помощ. — Пола кимна на Стейси, която натисна няколко клавиша на нетбука пред себе си. Познатите спирали на ДНК анализите се появиха на големия екран на стената. — Отляво виждате ДНК-то на Даниъл, отдясно е това на Сет. Ако погледнем внимателно, ще забележим значителни съвпадения. — Откроиха се определени участъци от ДНК-веригите. — Според доктор Блесинг това говори, че Сет и Даниъл са кръвни родственици.

Стейси натисна още няколко клавиша и на екрана се появиха още два ДНК-профила.

— Дженифър и Нийл — поясни Пола. — И при тях се забелязва същото. — Отново се откроиха отделни отрязъци от веригите. — Събудих доктор Шаталов в два часа сутринта, за да се убедя, че Елинор е права. И той се съгласи с мнението й. Свърза се с една университетска преподавателка, която е по-тясно специализирана в областта на ДНК-анализите, отколкото самият доктор Шаталов. Тя твърди, че децата са братя и съответно сестра по линия на единия родител.

— Какво искаш да кажеш, че всички тези жени са имали един и същи любовник и са забременели от него? И то през една и съща година? — попита Кевин недоверчиво. — Това звучи откачено.

— Разбира се, че не твърдя подобно нещо. Случаят е очевиден — поне за лесбийка като мен. Става дума за оплождане със сперма на донор. Трябва да е това. Нищо друго не дава логично обяснение. А за Сет вече знаем, че майка му е забременяла с оплождане „инвитро“ и сперма от донор.

За миг всички мълчаха зашеметени. После Тони се приведе напред.

— Лошата кръв — каза той. — Краят на кръвната линия. Това е, което върши той. Не ги избива, защото приличат на него. Избива ги, защото са част от негр.

 

 

Инспектор Стюарт Патърсън съзнаваше, че няма право да прехвърли отговорността за предстоящия разговор другиму. Точно както бе редно старши офицер да отдели внимание на семейство Мейдмънт, когато трябваше да им бъде съобщено за смъртта на дъщеря им, днес те също имаха право на такова внимание за дълбоко личния въпрос, който трябваше да им бъде поставен. Тъй като беше още доста рано, Патърсън можеше да има късмет да открие и двамата все още у дома.

Пол Мейдмънт отвори вратата. Беше облечен с костюм, избръснат, на вид като всеки друг преуспял бизнесмен, подготвящ се за началото на работната седмица — само очите му бяха сякаш угаснали. Когато видя инспектора, той кимна, въздъхна и каза безжизнено:

— Заповядайте.

Патърсън го последва в кухнята. Таня Мейдмънт седеше край масата, облечена с халат. Косата й беше несресана, сплъстена и стърчеше асиметрично, деформирана от възглавницата. Тъмни сенки ограждаха очите й, очевидно цигарата, която пушеше, не бе първата за деня.

— Арестувахте ли го вече? — попита тя веднага щом видя Патърсън.

— Съжалявам, но още не сме — каза Патърсън, застанал на прага. Никой не го беше поканил да седне. — Но имаме напредък.

— Напредък? — избухна Мейдмънт. — Какво означава това?

Патърсън не знаеше как да отговори на такъв въпрос. Искаше му се Амброуз да бе дошъл с него. Солидното му, непоклатимо присъствие би било от полза в такъв момент.

— Трябва да ви задам един въпрос за Дженифър — каза той. — Съзнавам, че ще засегна чувствителна тема, но се налага да знаем отговора.

Таня изсумтя.

— Мислех, че не са останали чувствителни теми, из които да не сте газили. Имате ли представа колко трудно е да опазим спомените си, когато полицията и медиите тъпчат навсякъде из живота на дъщеря ни?

— Съжалявам — каза Патърсън. — Но трябва да ми помогнете. — Имаше чувството, че яката го задушава. — Чрез изкуствено оплождане ли е зачената Дженифър?

Таня отблъсна рязко стола си назад, краката му застъргаха остро по плочите на пода. Тя скочи на крака с разкривено от гняв лице.

— Какво общо има това със случилото се? Господи, нима вече нямаме никакво право на личен живот?

Мейдмънт бързо застана до нея и я прегърна, тя се обърна, вкопчи се в ризата му, сви ръка в юмрук и заудря по гърдите му.

— Да — каза той с овлажнели очи, прегърнал здраво жена си.

— Копнеехме за свое дете. Опитвахме. — Въздъхна и продължи: — Опитвахме много дълго време. После си направихме тестове и се оказа, че аз съм безплоден. Затова се обърнахме към една бирмингамска клиника за оплождане „инвитро“. Таня забременя при втория опит.

Тя извърна набразденото си от сълзи лице към Патърсън.

— Пол винаги е я приемал за своя дъщеря.

— Тя беше моя дъщеря — настоя той. — Случвало се е с години да не се сетя за тази история.

— Дженифър знаеше ли? — попита Патърсън.

Мейдмънт отклони поглед.

— Никога не сме й казвали. Когато беше малка, обмисляхме дали да й кажем някой ден. Но…

— Аз реших да не й казваме — отвърна Таня. — Нямаше нужда от това. Постарахме се да намерим донор, приличащ на Пол, така че тя да прилича донякъде на баща си. Никой освен нас не знаеше за това, така че нямаше опасност някой роднина да изтърве неволно нещо…

С това тя отговори и на следващия въпрос на Патърсън.

— Благодаря за откровеността — каза той.

— Защо ни задавате този въпрос сега? — попита Мейдмънт.

— Защото може да има отношение към една от насоките, в които ориентираме търсенето.

— Божичко, не можахте ли да кажете нещо по-смислено — каза Таня. — Вървете си, моля ви.

Мейдмънт го изпрати до антрето и каза:

— Съжалявам.

— Няма за какво.

— Тя не е добре.

— Виждам. Правим всичко по силите си, разбирате ли.

Мейдмънт отвори вратата.

— Знам. Измъчва я опасението, че това може да се окаже недостатъчно.

Патърсън кимна.

— И аз се измъчвам от същото опасение. Но ние няма да се предадем, господин Мейдмънт. И наистина имаме напредък.

Той тръгна към колата, чувствайки с гърба си погледа на опечаления баща, съзнавайки, че какъвто и да бъде изходът, той никога няма да бъде достатъчно добър за Таня Мейдмънт. Патърсън имаше у себе си достатъчно егоизъм, за да изпита благодарност, че не му се налага да живее в такъв ад.

 

 

Пола вече беше готова да се откаже от разговора с Майк Морисън, когато вратата най-сетне се отвори. Той беше облечен с тениска и боксерки и миришеше силно на алкохол. Загледа я с мътен поглед, изръмжа:

— О, това сте вие — обърна се и влезе обратно в къщата.

Пола реши да приеме думите му като покана и го последва в опустошената дневна. Край дивана бяха наредени празни бутилки от уиски. На ниската масичка имаше друга редица бутилки с малцово уиски — от почти пълни до почти празни. До тях стоеше мръсна чаша. Морисън я взе и се отпусна тежко на дивана. До него имаше пухена завивка, която той придърпа върху краката си. Стаята беше студена, просмукана със застояли миризми на алкохол и на немит мъж. Пола се опита да диша дискретно през устата.

Погледът й падна на телевизионния екран. На стоп кадър се виждаше как Даниъл и майка му, облечени в скиорски екипи, правят смешни гримаси към обектива. На фона се виждаха заснежени планини. Морисън си наля скоч и проследи погледа й.

— Чудесата на съвременните технологии. Все едно, че са живи — изфъфли той.

— Това не е добра идея, Майк — каза тя меко.

Той се разсмя хрипкаво.

— Така ли? А какво друго ми остава? Обичах жена си. Обичах сина си. Сега в шибания ми живот не остана нищо за обичане.

Пола си каза, че е трудно да се възрази на такива думи. Реши после да се свърже с личния му лекар и с колегите му. Да провери дали те не познават някои негови приятели. Не можеше просто да пренебрегне такова страдание.

— Трябва да ви задам един въпрос — каза тя.

— И каква полза ще има от това? Нали не можете да ги съживите?

— Не. Но можем да попречим на този човек да причини същото на друго семейство.

Морисън отново се разсмя — този път истеричната нотка в смеха му бе съвсем ясно доловима.

— Мислите ли, че у мен е останала способност да се безпокоя за съдбата на други хора?

— Да, Майк. Мисля, че е така. Вие сте почтен човек, не бихте пожелали другиму да изживее това, което изживявате вие.

Очите му плувнаха в сълзи и той ги избърса с опакото на ръката си. Отпи пак от чашата и каза:

— Да ви вземат дяволите. Хайде, задавайте въпроса си.

„Започва се. Дали да не се огледам къде мога да се скрия?“

— Двамата с Джесика подлагали ли сте се на лечение преди раждането на Даниъл, за да може тя да забременее?

Ръката му с чашата застина на половин път към устата.

— От къде, по дяволите, знаете за това?

— Не знам, затова питам.

Той потри наболата си брада.

— Джес направи няколко спонтанни аборта. Тя искаше отчаяно да има дете. Аз не придавах особено значение на това, но пък не бях в състояние да й откажа нищо. — Той се вторачи в екрана. — Направиха ни изследвания и се оказа, че тя е алергична към моята сперма. Представяте ли си? Винаги сме мислели, че си подхождаме идеално, а пък през цялото това време организмът й не е можел да ме понася — той отпи нова глътка уиски. — Ако зависеше от мен, щях да спра дотук, но тя отказа да се примири. Отиде в клиниката за оплождане „инвитро“ в „Брадфийлд Крос“ и се подложи на изкуствено оплождане с чужда сперма.

— Сигурно не ви е било леко.

— Нямате и най-смътна представа. Имах чувството, че друг мъж е бил с нея, вътре в нея, в моята жена — той се почеса по главата. — Съзнавах, че не е така, но сърцето ми говореше друго.

— А как се почувствахте след раждането на Даниъл?

Нежна усмивка изгря на измъченото му лице.

— Беше любов от пръв поглед. И нито за миг не съм преставал да го обичам. Но същевременно през цялото време съзнавах, че той е чужд за мен, че не е плът от плътта ми. Никога не можех да разбера какво става в главата му. Обичах го безкрайно, но така и не го опознах. — Той посочи към телевизора. — И все още се опитвам да го опозная, но сега вече е сигурно, че няма да успея, нали?

Нямаше какво повече да се каже. Пола стана и го потупа по рамото.

— Ще ви се обадим.

Не помнеше кога за последен път е казала нещо по-безсмислено.

 

 

— Това беше началото на края за моя брак — каза с горчивина Лара Куонтик. — Надявах се, че бебето ще ни свърже по-здраво. А той се държеше като някаква отвратителна горила. Мразеше Нийл, защото в неговите очи той си оставаше син на друг мъж, а освен това го приемаше и като постоянно напомняне за собствената му полова непълноценност. Сигурна съм, че дори сега не изпитва скръб.

Сам кимна, опитвайки се да изобрази на лицето си съчувствие. Беше получил това, което му трябваше — потвърждение, че Нийл Куонтик е заченат чрез изкуствено оплождане, и че донорската сперма е от болницата „Брадфийлд Крос“. Не виждаше смисъл да продължава разговора с Лара Куонтик. Сега трябваше да побърза да се измъкне, преди тя да е успяла да го принуди да изслуша пълен анализ на проваления й брак. Почти беше склонен да съчувства на бившия съпруг. Беше убеден, че всеки път, когато са се карали, Лара не е пропускала да му напомни, че е непълноценен като мъж. Сам се изправи. Беше ченге, не психоаналитик, а освен това, докато си губеше времето с нея в този мърляв апартамент, важните събития се случваха другаде.

— Ще ви се обадим — каза той. В мислите си вече беше другаде.

 

 

Отношението на Амброуз към антитерористичните мерки на правителството не беше еднозначно още от момента, когато те бяха въведени. Полицаят у него се радваше на всичко, което му даваше повече власт да гарантира сигурността на хората по улиците. Но цветнокожият посрещаше със съмнение всичко, което улесняваше изолацията на малцинствата и превръщането им в прицел на омраза. Предполагаше се, че настоящото правителство е с леви убеждения, но се оказа, че и то е способно на сериозни репресивни мерки. Кой знае какви нови правила биха могли да бъдат въведени при режим, не проявяващ особено уважение към гражданските свободи. Достатъчно бе да си помисли човек колко вреда бе нанесъл на САЩ този подход по времето на Буш. А при това в тяхното законодателство имаше доста повече механизми, възпрепятстващи самоволните действия на отделни правителствени институции, отколкото в законодателството на Обединеното кралство.

Но беше принуден да признае, че някои аспекти на тези промени в законодателството улесняваха значително работата му. Несъмнено понякога се налагаше да преувеличиш и да представиш дадено лице като доста по-опасно, отколкото бе всъщност, но пък напоследък бе улеснен достъпът до определени видове информация, който преди бе изисквал доста по-голяма загуба на време и представянето на такива доказателства, каквито невинаги можеше да се осигурят. Да вземем например списъците с пътниците от даден полет. Навремето, ако се опитаха да изискат от дадена самолетна компания списъка на пътниците от определен рейс, наставаше истински кошмар. Необходими бяха специални разрешения от магистрати, които невинаги се съгласяваха, че нуждите на полицията са по-важни от правото на компанията да запази поверителността на личните данни на клиентите си. А дори да преодолееха тези пречки, трябваше да се молят списъците да не са вече унищожени.

Сега обаче беше лесно. Всеки, който пътуваше със самолет, беше регистриран в компютърните системи на службите по безопасност. А хора като Амброуз обикновено успяваха да открият добронамерен представител на въпросните служби, който напълно съзнаваше, че залавянето на убиец е значително по-важно от абстрактната идея за неприкосновеност на личното пространство. Особено ако бяха от онзи тип ченгета, които се стараят да си създават повече приятели, отколкото врагове.

Затова и в понеделник сутринта Амброуз получи съобщение от неидентифициран номер, което гласеше. „Вашият човек не се е качил на самолета. Не е бил и на друг полет“.

Амброуз се поздрави за верния инстинкт. В края на деня беше отбелязал няколко имена в списъка си като възможни заподозрени. Но нещо дълбоко в него го караше да се ориентира към компютърния специалист с хранилищата за бази данни, особено след като приятелката му им представи потенциала на техните съоръжения. Ако някой бе в състояние да осъществи такова проследяване на жертвите в киберпространството, за каквото ставаше дума в настоящия случай, това бе Уорън Дейви. А каквото и да си мислеше неговата приятелка, Уорън Дейви не беше в Малта. Той беше някъде тук, наоколо — развилнял се сериен убиец.

Където и да беше, Амброуз бе готов да се обзаложи, че подготвя за заколение следващата си жертва.

 

 

След мъчителния застой през изминалите няколко дни настроението на Карол бе близко до въодушевление поради бързината, с която постъпваше новата информация. Започваха да се очертават връзки, и тя чувстваше трепета на ловеца, хванал най-сетне следата на дивеча. Пробивът с ДНК-анализите обърна всичко с главата надолу, потвърждавайки убеждението на Тони, че убийствата нямат сексуален мотив.

Сега вече те знаеха със сигурност, че четирите жертви са били заченати чрез оплождане „инвитро“. Три от майките се бяха подложили на оплождане в болницата „Брадфийлд Крос“, четвъртата — в частна клиника в Бирмингам. Следващото посещение на Карол щеше да бъде в клиниката за изкуствено оплождане към „Брадфийлд Крос“. Нямаше представа какво могат да й кажат. Познанията й за законите, свързани с донорството на сперма при оплождане „инвитро“, бяха съвсем оскъдни, но все пак й беше известно, че когато са били заченати тези деца, донорите са оставали анонимни.

Тя се канеше да каже на Пола да си вземе палтото и да тръгне с нея, когато телефонът иззвъня.

— Обажда се Стюарт Патърсън — инспекторът дори не дочака тя да се представи. — Мисля, че Алвин има вече заподозрян.

— Това е вашият сержант, нали? Онзи, който отиде в Манчестър?

— Точно така. Вчера обикалял по адреси, опитвал се да открие нещо във връзка с онзи списък с регистрационните номера. Набелязал няколко възможни заподозрени, но за единия от тях приятелката му, която е и негов делови партньор, казала, че е в Малта. Само че той не е там. При това е идеалният кандидат за нашия случай. Те имат някаква фирма, наречена „Ди Пи Ес“, която се занимава със съхраняване на бази данни и компютърни системи за сигурност…

— Полека, Стюарт — Карол чувстваше, че й се завива свят поради усилието да разбере нещо от откъслечните изречения на Патърсън. — Каква е ролята на Малта в цялата история?

— Извинявай, съжалявам. Аз просто… като че ли за първи път сме на прага на истинско откритие, нали разбираш? Всичко започва да се засича — профилът, сведенията от обичайните полицейски доклади и от високотехнологичните анализи — и ни води към това, което ни трябва — тя чу как той си пое дълбоко дъх. — И така, една от колите, влезли в Устър в деня, когато Дженифър е била убита, е тойота версо, регистрирана на името на някой си Уорън Дейви. Той има партньорско участие във фирма за компютърни системи за сигурност с название „Ди Пи Ес“. Когато Алвин отишъл на мястото, където живее, се оказало, че той отсъства от дома си от една седмица. Приятелката му казала, че е заминал със самолет за Малта, където трябвало да инсталира система за сигурност, поръчана от техен клиент. Но когато Алвин проверил списъците на пътниците, установил, че Дейви не се е качил в самолета, за чийто полет е имал билет. А не е пътувал и с друг полет. Дейви е изчезнал от лицето на земята след убийството на Дженифър и преди смъртта на трите момчета. Излъгал е приятелката си, че ще лети за Малта, за да си осигури време за извършването на другите убийства.

— А приятелката? Как мисли Алвин, тя наясно ли е?

— Според него няма никаква представа. Казала, че когато Дейви се свърже с нея, ще му предаде да се обади на Алвин. Засега не се е обаждал.

— А мислиш ли, че ще се обади?

— Зависи за колко хитър се има. Може да реши, че е в състояние да ни надхитри и да блъфира — Патърсън говореше все така разпалено. Карол знаеше отлично как се чувства той, но съумяваше да прикрие по-умело собственото си вълнение.

Нечия сянка падна на прага на кабинета й, тя вдигна очи и видя Стейси, която се колебаеше дали да влезе. Вдигна два пръст в знак, че приключва разговора.

— Мислиш ли, че трябва да огласим търсенето? — питаше тъкмо Патърсън. — Да разпространим снимката му, да предупредим хората да се оглеждат за него? Да претърсим фермата, където живее с приятелката си? Може би там ще успеем да намерим нещо?

Преди да вземе такова решение, й се искаше да се посъветва с Тони. Инстинктът й подсказваше, че не бива да избързват, но предвид това, че нямаха никаква представа кога убиецът ще нанесе следващия си удар, такава стратегия би била много рискована.

— Може ли да поговорим пак след малко по този въпрос, Стюарт? Не искам да прибързваме с решението. Ще се обадя малко по-късно. Предай на Алвин поздравленията ми за блестящата работа.

Карол прокара пръсти през косата си и махна с ръка на Стейси, за да я покани да влезе.

— Дни наред няма нищо, а после настава истинска лудница — каза тя. — Трябва да измъкнеш от виртуалното пространство всичко, което успееш да откриеш за мъж на име Уорън Дейви. Той управлява фирма за компютърни системи за сигурност, наречена „Ди Пи Ес“. Трябва ми абсолютно всичко — кредитни карти, записи на обажданията по мобилни телефони.

Стейси повдигна вежди.

— Аз познавам Уорън Дейви.

Стъписана, Карол повтори:

— Познаваш го? От къде?

— Е, като казах, че го познавам, го казах в смисъл, че съм го срещала във виртуалното пространство. Свързвал се е с мен няколко пъти във връзка с приложенията на различни видове софтуерни продукти. Разговаряхме онлайн. Много е способен — тя изгледа обезпокоено Карол. — Той ли е нашият заподозрян?

— Това проблем ли е за теб?

Стейси поклати глава, но изражението й беше все така тревожно.

— Не е проблем в смисъл на конфликт на интереси. Той не ми е приятел, нямам и делови отношения с него… Работата е там, че ако той не иска да бъде намерен, ще ни бъде трудно да го намерим.

— Прекрасно. Само това ми трябваше — изпъшка Карол.

Лицето на Стейси се проясни.

— Приемам това като лично предизвикателство. Той не знае, че съм ченге — този факт ще работи в моя полза. В неговите представи съм просто компютърен специалист. Ако беше наясно, че ще си има работа с мен, сигурно би взел всички възможни предпазни мерки, но вероятно предполага, че го издирват стандартните специалисти на полицията, и може да прояви небрежност. Ще се заема веднага с това, но има нещо, което исках да знаеш.

Когато Стейси отделяше време да проговори, винаги си струваше човек да я изслуша.

— Казвай.

— Бърниках тук-там — поде тя. — Благодарение на кодовете, които хората от РигМароул бяха така любезни да ми предоставят, си запазих една тайна вратичка към тяхната система. За мен би било лесно да организирам глобално „С & А“ търсене в рамките на „Риг“.

— Може ли да преведеш? — осведоми се Карол. — Доколкото ми е известно, „С & А“ е европейска верига универсални магазини.

— Фиксиране и анализиране^[1]. Задаваш на сървъра задача да търси определена комбинация от изписвани знаци, после вкарваш критерии за елиминиране. Мога да подам задачата така, че да се добера до всеки, който използва два еднакви инициала за ник. А после вече ще можем да проследим и това, което всички тези хора говорят онлайн. Така можем да идентифицираме следващите жертви и да заловим убиеца на местопрестъплението.

Карол я изгледа със съмнение.

— Наистина ли такова нещо е осъществимо?

— Компютърният аспект на операцията не представлява никакъв проблем. Но не мога да гарантирам за това, което ще се случи, когато преминете към полева работа. Много труд е, но си мисля, че си струва да се опита.

Карол се позамисли за миг, после взе решение.

— Добре, заеми се. Но търсенето на Уорън Дейви има приоритет. Ако успееш да засечеш мобилния му телефон, за да разберем къде се намира, това би било огромно предимство за нас.

— Абракадабра — каза Стейси и излезе. Карол би могла да се закълне, че в тона й се долавяше ирония.