Сара Адисън Алън
Тайна с цвят на праскова (1)

Първа глава
Скривалища

В деня, когато Пакстън Осгуд отнесе тежката кутия с обрамчени със сребриста ивица пликове в пощенския клон — същите пликове, адресирани от професионален калиграф — заваля толкова пороен дъжд, че въздухът изсветля като избелено памучно платно. През нощта реките едва не преляха от коритата си и за пръв път от 1936-а насам пощата не беше разнесена. Когато се позасуши, когато изпомпаха водата от мазетата и разчистиха клоните от дворовете и улиците, поканите най-сетне пристигнаха, ала на погрешни адреси. Съседите се смееха над оградите, подавайки пликовете на законните им притежатели, и обсъждаха безумното време и нехайния пощальон. На другия ден необичаен поток от пациенти се струпа пред лекарския кабинет с инфектирани рани от втвърдена хартия, защото влагата бе запечатала пликовете като с цимент. По-късно картичките с поканите започнаха някак си да се крият и да се появяват изневиделица. Тази на госпожа Джеймсън изчезна за два дни и после надникна от птиче гнездо в двора. Откриха поканата на Харпър Роули в църковната камбанария, а на господин Кингсли — в градинската барака на възрастната му майка.

Ако някой бе обърнал внимание на поличбите, щеше да се досети, че въздухът побелява, когато назрява промяна, драскотините от хартия ни приканват да четем между редовете, а птиците открай време ни закрилят от нещата, които не виждаме.

Никой обаче не обърна внимание. Най-малкото Уила Джаксън.

Пликът престоя неотворен на задния тезгях в магазина й повече от седмица. Когато го донесоха с другата поща, тя го огледа любопитно, но тутакси го пусна като горещ въглен, щом разбра какво представлява. Дори сега го измерваше с подозрителен поглед, когато минаваше край него.

— Отвори го най-после — каза й раздразнено Рейчъл тази сутрин.

Уила се обърна към Рейчъл Едни, застанала зад бара за кафе в отсрещния край на магазина. Тъмната й коса беше подстригана високо и в късите панталони и блузка Рейчъл изглеждаше така, сякаш се кани да изкачва непревземаема скала. Независимо колко често й повтаряше, че не е длъжна да носи дрехите, които магазинът продава — самата Уила рядко сменяше джинсите и ботите — Рейчъл държеше да представя стоката.

— Няма да ходя. Защо да го отварям? — отвърна Уила и реши да се заеме с досадната задача да сгъне новите органични тениски с надеждата да надмогне странното усещане, обземащо я всеки път, когато се сети за поканата — сякаш балон от очаквания се надуваше в сърцевината на тялото й. Като млада често изпитваше такова чувство точно преди да изтърси нещо наистина глупаво. Смяташе обаче, че то е останало в миналото. Беше издигнала около живота си непреодолима ограда от спокойствие. Ала се оказа, че някои неща все още успяват да я прескочат.

— Много си извисена — цъкна недоволно с език Рейчъл.

Думите й разсмяха Уила.

— Обясни ми как ме извисява нежеланието да отворя покана за празненство, организирано от най-богатите жени в града.

— Гледаш отвисоко на всичките им начинания, сякаш са твърде глупави, за да им повярваш.

— Не е така.

— Е, тогава потискаш тайно желание да бъдеш като тях — заключи Рейчъл и надяна зелена престилка с избродиран в жълто надпис: „Спортни стоки и кафене Натура“.

Тя беше с осем години по-млада от Уила, но Уила никога не отписваше хрумванията й като прищевки на двайсет и две годишна хлапачка, въобразила си, че всичко й е ясно. Рейчъл бе живяла бунтарски и бохемски и познаваше човешката природа. Засега се задържаше в Уолс ъв Уотър по една-единствена причина — беше се влюбила в местен мъж. „Любовта — обичаше да казва тя — променя правилата на играта“.

Уила обаче не искаше да обсъжда какви чувства изпитва или не изпитва към богатите семейства в града. Като малка Рейчъл се бе задържала едва по няколко месеца на едно място. Уила бе прекарала тук почти целия си живот. Разбираше интуитивно загадъчната социална динамика в Уолс ъв Уотър; просто не знаеше как да я обясни на хора, които не я разбираха. Затова зададе единствения въпрос, който със сигурност щеше да отклони вниманието на Рейчъл.

— Какво си включила в менюто днес? Мирише фантастично.

— О! Превъзходен подбор от кафеени зърна с шоколадова глазура, бисквити с овесено брашно с глазура от кафе и еспресо курабийки.

Махна като водеща на телевизионно шоу към сладкишите зад стъклената витрина под тезгяха.

Преди около година Уила й беше позволила да поеме в свои ръце затворения дотогава кафе-бар в магазина и да включи бисквити с кафе в менюто. Идеята се оказа великолепна. Да влезеш сутрин в магазина беше истинско удоволствие. Острият аромат на шоколад, съчетан с влажния мирис на врящо кафе, придаваше на атмосферата здрачен, тайнствен привкус, сякаш Уила най-сетне е открила съвършеното скривалище.

Магазинът, в който тя продаваше, екологично спортно облекло, се намираше на Нешънъл Стрийт — главното шосе, отвеждащо до входа на националния парк „Катаракт форест“, прословут с красивите си водопади в сърцето на Блу Ридж Маунтин. Всички магазини, обслужващи туристите и планинарите, се редяха тук, по дългата оживена улица. И тук Уила най-после бе открила своята ниша, ако можеше да се нарече така. Всъщност лагеруването, планинарството и другите природолюбителски занимания, от които се издържаше градът, не я влечаха много, но се чувстваше по-уютно сред останалите собственици на магазини и новодошлите в града, отколкото сред хората, които познаваше от младини. Щом се налагаше да остане в този град, нейното място беше тук, а не сред лъскавото гражданство.

Магазините се намираха в стари сгради, построени преди повече от век, когато Уолс ъв Уотър бил малък градец, препитаващ се от дърводобив. Таваните бяха от нагъната ламарина, а излъсканите подове ухаеха на лимонов паркетин. При най-малкия натиск дъските скърцаха и пукаха като кости на старица. Ето защо Уила разбра, че Рейчъл приближава до нея.

Обърна се и я видя да й подава омразния плик.

— Отвори го.

Пое го неохотно. Хартията беше плътна и луксозна, все едно докосваше кашмир. Разкъса я само за да запуши устата на Рейчъл. В същия миг камбанката над вратата звънна и двете се озърнаха да погледнат кой е.

Нямаше никого.

Рейчъл потърка голите си ръце. Кожата й беше настръхнала.

— Стана ми студено.

— Баба казваше, че става така, когато край теб мине призрак.

— Чрез суеверията хората се опитват да контролират онова, което не им се подчинява — изсумтя презрително Рейчъл.

— Благодаря, философке.

— Давай! — сръга я с лакът Рейчъл. — Виж поканата.

Уила извади картичката и прочете: „На 12 август 1936 г. малка група дами от Уолс ъв Уотър, Северна Каролина, основали общество, превърнало се впоследствие в най-влиятелния социален клуб в района, който организира благотворителни кампании, финансира местни културни събития и отпуска годишни стипендии.

С огромна гордост настоящите членове на Дамския клуб Ви канят в качеството Ви на бивш член или роднина на бивш член на специалното честване на седемдесет и петата годишнина от сформирането на тази забележителна организация.

Помогнете ни да отпразнуваме седемдесет и пет години добротворство. Празненството ще е първото събитие, което ще се проведе в обновената Блу Ридж Мадам на 12 август от седем вечерта. Потвърдете участие с обратна поща до Пакстън Осгуд, президент на клуба“.

— Виждаш ли? — обади се Рейчъл иззад рамото на Уила. — Не е толкова страшно.

— Не мога да повярвам, че Пакстън го организира в Блу Ридж Мадам.

— О, хайде. Бих дала всичко да надникна вътре. Ти също.

— Няма да отида.

— Лудост е да го пропуснеш. Баба ти…

— Е помогнала да основат клуба. Знам — довърши Уила вместо нея и остави плика. — Тя е участвала, аз — не.

— Ти си й наследничка.

— Нямам нищо общо с това.

Рейчъл разпери ръце.

— Отказвам се. Искаш ли кафе?

— Да — каза Уила, доволна, че сменят темата. — Със соево мляко и две захарчета.

Миналата седмица Рейчъл беше решила, че начинът, по който хората пият кафето си, разкрива тайнствените дълбини на характера им. Неотстъпчиви ли са тези, които го предпочитат черно? В конфликт ли са с майките си онези, които го пият с мляко, но без захар? Пазеше бележник зад тезгяха, за да записва проникновенията си. Уила се зарече да я държи нащрек с различна поръчка всеки ден.

Рейчъл отиде зад тезгяха да си запише новата.

— Хмм… интересно — промърмори сериозно, сякаш е открила някакъв съкровен смисъл и най-сетне е разгадала тайните на Уила.

— Не вярваш в духове, но вярваш, че начинът, по който си пия кафето, издава нещо за характера ми.

— Онова е суеверие. Това е наука.

Уила поклати глава и се залови отново да сгъва блузи, стараейки се да не обръща внимание на поканата върху масата. Тя обаче улавяше непрекъснато погледа й, потрепвайки леко, сякаш понесена от бриз.

Уила метна една тениска върху нея и се опита да я забрави.

* * *

Когато затвориха магазина, Рейчъл тръгна на излет в планината с приятеля си — толкова безочливо здравословно, че Уила си отмъсти с една курабийка от витрината, която погълна на три големи хапки. После се качи в светложълтия си джип „Ранглър“, за да се прибере вкъщи и да пере. Вторнишките вечери бяха посветени на прането. Понякога дори ги очакваше с нетърпение.

Животът й течеше монотонно, но така се спасяваше от неприятностите. Беше на трийсет. „Това — както казваше баща й — вече е зряла възраст“.

Вместо да се отправи направо към вкъщи обаче, Уила сви към Джаксън Хил — тайното й ежедневно отклонение. Джаксън Хил беше стръмен планински склон, изкачването беше драматично, почти рисковано, но само така се стигаше до имението на върха му отпреди Гражданската война, известно сред местните като Блу Ридж Мадам. Откакто преди повече от година започнаха да го възстановяват, Уила превземаше скрито височината и наблюдаваше напредъка.

Мястото беше изоставено преди години от последния от цяла поредица съмнителни строителни предприемачи. Изглеждаше занемарено и обречено на бавна разруха, когато семейство Осгуд го купиха. Сега имението — бъдещ пансион с банкетна зала — беше почти напълно обновено, а белите дорийски колони се възправяха отново по местата си по цялото протежение на къщата в натрапчив неокласически стил. От тавана на ниското преддверие висеше старинен полилей. В галерията бяха подредени столове от ковано желязо. Имението бе опасано от многобройни прозорци, доскоро счупени или преградени с дъски. Изглеждаше като преродена частица от стария Юг — дом на плантатори, където жени в кринолини си веят с ветрила, а мъже в костюми обсъждат цените на зърното.

През 1800 година прапрадядото на Уила — основател на вече несъществуващата „Джаксън Лоджин Къмпани“ — построил Блу Ридж Мадам. Имението било сватбен подарък за младата му съпруга — красива, деликатна жена, потомка на изтъкнат род от Атланта. Тя обичала къщата, смятала, че й приляга, ала мразела градчето, наречено Уолс ъв Уотър, и ненавиждала зелената му мокрота. Прославила се с изисканите си празненства, които организирала с надеждата да облагороди нравите на гражданството по своя мяра. Не успяла. Неспособна да създаде отбрано общество от материала, с който разполагала, тя решила да си доведе общество. Увещавала приятелите си от Атланта да й гостуват, да си строят къщи тук, да възприемат мястото като райско кътче — нещо, което тя самата така и не успяла да почувства. За сметка на това умеела да придумва другите по силата на характерната магия на красивите, неудовлетворени жени.

Така в малкото градче в Северна Каролина, заобиколено от водопади и населено предимно от недодялани дървари, се сформирало висше общество. Благоденстващите семейства се отличавали с любознателност, непреклонност и упорство. Не ги посрещнали с отворени обятия. Ала когато правителството купило околните гори и ги превърнало в национален парк и местната дърводобивна индустрия секнала, именно тези семейства помогнали на града да оцелее.

По ирония на съдбата семейство Джаксън — една от най-изисканите фамилии в града и причина за съществуването му — изгубило цялото си богатство, когато дървосекачеството замряло. Споменът за миналото им и за парите, които притежавали навремето, ги крепял известно време. Скоро обаче престанали да плащат данъците си и били принудени да напуснат Блу Ридж Мадам. Повечето хора с фамилия Джаксън напуснали и града. Един обаче останал — девойка на име Джорджи Джаксън, бабата на Уила. Била на седемнайсет, неомъжена и бременна. Станала, представете си, прислужница на семейство Осгуд, някогашни добри приятели на Джаксънови.

Уила отби встрани от шосето точно преди завоя към алеята, отвеждаща до имението. Винаги преценяваше внимателно времето, за да пристигне, след като строителите са си тръгнали. Слезе от джипа и седна върху предния капак, облегната на стъклото. Беше краят на юли — най-горещата и душна част от лятото, огласяна от песните на влюбени щурци. Уила си сложи слънчевите очила, за да затъмни лъчите на залязващото слънце, и се взря към къщата.

Оставаше само да обновят градината, с което очевидно се бяха заловили днес. Уила се развълнува.

Нещо ново за проучване. Дървени колчета и въжета ограждаха квадратни площи в предния двор, а разноцветни линии върху тревата сочеха мястото на подземните кабели и тръбопроводи, за да не ги разкопаят работниците. Най-трескава деятелност обаче явно цареше около единственото дърво върху равното теме на хълма, където се издигаше къщата.

Дървото се възправяше точно над левия скат на възвишението. Листата му приличаха на дълги, източени гроздове, а клоните му се протягаха далеч настрани. Когато слънцето осветеше дървото надвечер, то заприличваше на човек, надвесен над урва, канещ се да скочи в океана. До него чакаше багер, а клоните му бяха овързани с найлонови въжета.

Да го махнат ли възнамеряваха?

Почуди се защо. Изглеждаше съвсем здраво.

Е, каквото и да си бяха наумили, щеше да е за добро. Осгудови се славеха с изтънчения си вкус. Блу Ридж Мадам щеше отново да се превърне в място за чудо и приказ.

Колкото и да не искаше да го признае, Рейчъл беше права. Уила мечтаеше да надникне вътре. Просто мислеше, че няма право. Къщата не беше собственост на семейството й от почти цял век. Дори сега се чувстваше като нашественик… което, честно казано, беше една от причините да е тук. Ала не смееше да приближи и да надзърне вътре дори като момиче, когато взломът в срутени къщи се смяташе за свещен ритуал. На младини вършеше всякакви лудории, и то толкова умело, че никой не разбираше кой е виновникът чак до самия край. Беше легендата на випуска в гимназията. Съучениците й измислиха прякор Жокера. Това място обаче беше различно. Оказваше й тайнствено въздействие — привличаше я и същевременно я отблъскваше. И досега. Всички младежи, проникнали в къщата, разказваха истории за загадъчни стъпки и захлопващи се врати и за тъмна филцова шапка, носеща се из въздуха, сякаш върху главата на невидим мъж. Сигурно затова не смееше да приближи. Страхуваше се от духове благодарение на баба си.

Уила се изправи и бръкна в задния джоб на джинсите си. Извади поканата и я прочете отново. Пишеше да върне с обратна поща приложената картичка. Надникна в плика и я извади.

Изненада се от прикрепената към нея бележка: „Уила, твоята и моята баба са единствените живи членове на първоначалния клуб. Иска ми се да ги поздравим с нещо специално на празненството. Обади ми се да го измислим. Пакс“.

Почеркът беше красив, разбира се. Помнеше го от гимназията. Веднъж прибра бележка, която Пакс бе изпуснала в коридора, и я пази месеци наред — странен списък с качества, които Пакстън искаше да притежава бъдещият й съпруг. Уила го изчете стотици пъти, изучавайки косите и наперени букви. След толкова взиране откри, че може да ги имитира. И щом се научи да подражава на почерка й, не устоя на изкушението да приложи умението. Резултатът беше много неловка разправия между надменната Пакстън и училищния донжуан без пукнат грош Роби Робъртс, решил, че Пакстън му е изпратила любовно писмо.

Жокера от гимназията бе нанесъл поредния си удар.

— Красиво е, нали?

Уила се сепна при тези думи, а сърцето й подскочи в гърдите. Изпусна поканата и вятърът я понесе към собственика на гласа, застанал на няколко крачи вдясно от джипа й.

Носеше тъмни панталони, а вратовръзка с индийски десен стърчеше от джоба му. Бялата му риза беше станала прозрачна от пот, а тъмната му коса лепнеше по челото и по врата. Слънчеви очила с огледални стъкла криеха очите му. Поканата го улучи право в гърдите и запляска като риба на сухо. Той се усмихна леко и изморено и я отлепи от ризата си, сякаш е последното нещо, с което му се занимава. „Това е знак“, помисли си Уила. Ала знак за какво? Нямаше представа. Така казваше баба й, когато се случеше нещо неочаквано, и обикновено прибавяше указания да почука три пъти, да се завърти в кръг или да остави няколко пенита или кестени върху перваза.

Той свали очилата си и я погледна. Странно изражение се изписа по лицето му.

— Ти? — възкликна.

Тя се втренчи в него и най-после разбра. „Божичко“. Да я спипат тук беше едно; да я спипа някой от тях беше съвсем различно нещо. Унизена, Уила се плъзна бързо по капака на джипа и скочи, вътре. Беше знак, естествено. Знак да си плюе на петите.

— Чакай! — чу го да казва, когато запали двигателя.

Но тя не почака. Включи рязко на скорост и потегли главоломно.