Алисън Ноел
Страна на сенките (1)

Първа глава

— Всичко е енергия.

Тъмните очи на Деймън се взират напрегнато в моите. Настояват да слушам — и този път наистина да чуя и да разбера.

— Всичко около нас… — Ръцете му сякаш прегръщат хоризонта, проследяват очертанията му, които скоро ще изчезнат в настъпващия мрак. — Всичко в тази наша уж плътна и твърда вселена изобщо не е такова. Енергия е. Чиста, вибрираща енергия, която преминава от едно състояние в друго. И макар нашите възприятия да се опитват да ни убедят, че предметите край нас са твърди, течни или газообразни, на квантово ниво всички те са просто частици в частиците. Просто енергия.

Стискам устни и кимам, но гласът в главата ми надвива неговия: Кажи му! Кажи му веднага! Спри да стърчиш безмълвно и да отлагаш — просто приключвай с това! Побързай, преди да е започнал да говори отново!

Но не го правя. Не казвам нито думичка. Просто го изчаквам да продължи. Така мога да отложа още малко думите, които не искам да произнеса.

— Вдигни си ръката.

Кимва ми окуражително и протяга собствената си длан към моята. Внимателно и бавно повдигам ръка, решена да избягна всякакъв физически контакт. Той продължава:

— А сега ми кажи — какво виждаш?

Намръщвам се, защото целта на думите му остава неясна. После с усилие казвам:

— Ами — бледа кожа, дълги пръсти, няколко лунички… и нокти, които силно се нуждаят от вниманието на маникюристка…

— Точно така. — Той се усмихва, като че ли току-що съм преминала най-лесния тест на света. — Ако можеше обаче наистина да видиш същността й, нямаше да отговориш по този начин. Защото щеше да си видяла вихрушка от молекули, в която се гонят протони, неутрони и кварки. А ако прозреш в тези миниатюрни кварки чак до последната им невидима с просто око частица, ще съзреш именно чиста пулсираща енергия. Тя се движи толкова бавно, че изглежда твърда и плътна. Същевременно скоростта й е достатъчна, за да се различи какво представлява в действителност.

Присвивам очи. Не съм сигурна дали вярвам в казаното от него, независимо че е изучавал тези неща стотици години.

— Наистина, Евър. Нищо не е самостоятелно. — Той се навежда към мен, завладян напълно от темата. — Всичко е едно цяло. Нещата, които изглеждат твърди — като теб и мен, като пясъка, на който сме седнали, всъщност са само форми, съставени от енергия. Тя просто трепти достатъчно бавно, за да изглеждат плътни. А у други, като призраците и духовете, вибрира толкова бързо, че за повечето хора е невъзможно да ги съзрат.

— Аз обаче виждам Райли — нетърпеливо му припомням времето, което прекарах със сестра си, след като тя се бе превърнала в призрак, — или поне я виждах, де — преди да прекоси границата и да продължи нататък.

— Точно това е причината да не я виждаш вече — кимва той. — Вибрациите й са твърде бързи. Макар да има хора, които прозират и отвъд тях.

Вглеждам се разсеяно в океана пред нас. Вълните мързеливо се надигат и плъзгат една след друга. Безспирни, безкрайни, вечни… като нас.

— Сега вдигни отново ръка и я приближи към моята. Спри точно преди да се докоснат.

Поколебавам се за миг, пълня дланта си с пясък — не искам да се подчиня. За разлика от него, зная цената на това действие. Знам какво ще се случи, ако дори съвсем бегло се допрем. Заради това избягвам докосването му от миналия петък насам. Когато обаче го поглеждам отново — с изпъната длан, очакваща моята, си поемам дълбоко въздух и повдигам ръка. Почти ахвам, когато той се приближава толкова, че разделящото ни пространство става не по-дебело от косъм.

— Усещаш ли го? — Той се усмихва. — Трептенето, топлината? Сякаш нещо лекичко те боцка? Това е така, защото енергиите ни се свързват.

Започва да движи дланта си напред-назад, като по този начин мести и енергийното поле помежду ни.

— Само че, ако наистина всички сме свързани, както твърдиш, защо тогава усещането не е същото при всички? — прошепвам, привлечена от магнитния поток, който тече между нас и чието съществуване не мога да отрека. Не и с тази невероятна топлина, която предизвиква в тялото ми.

— Всички ние сме свързани. Всички сме произлезли от един и същ вибриращ източник. Енергията на някои хора обаче не предизвиква отклик у теб — оставаш хладна или дори студена, безразлична към нея. Съвсем различно е усещането, когато става въпрос за онази енергия, която е твоята съдба. Тогава се чувстваш точно както в момента.

Затварям очи и се обръщам. Сълзите най-накрая рукват по бузите ми. Не съм в състояние да ги сдържам повече, като знам, че в действителност съм лишена от допира на кожата му, милувката на устните му, успокояващата топлина и твърдост на тялото му, притиснато към моето. Това енергийно поле, което в момента трепти помежду ни, е най-многото, което ще получа. И всичко е заради ужасното решение, което взех.

— Чак сега науката догонва познанието, придобито от метафизиците и великите духовни учители още преди векове. Всичко е енергия. Всичко е едно цяло.

Чувам смеха в гласа му, когато се приближава. Зная, че иска да преплете пръсти с моите. Само че аз бързо се отдръпвам. Не пропускам погледа му — болка прекосява лицето му. Често му се случва да ме гледа по този начин, откакто му дадох да пие противоотровата, която спаси живота му. Чуди се защо се държа толкова странно, защо съм толкова тиха и сдържана. Защо отказвам да го докосна, при условие, че само допреди седмица не можех да му се наситя. Приема — погрешно, разбира се — че се дължи на поведението му преди това. Че ме е наранил, когато флиртуваше със Стейша и се държеше студено с мен самата. Всъщност причината въобще не е в това. Зная, че бе под влиянието на магията на Роман, с която той бе подчинил цялото училище. Деймън не бе виновен.

Той обаче няма представа, че макар противоотровата да го върна към живот, в момента, в който прибавих кръвта си към сместа, това промени съдбите ни. Сега вече не можем да бъдем заедно.

Никога вече.

Абсолютно никога.

Вовеки веков.

— Евър? — прошепва той, а гласът му е дълбок и искрен.

Само че аз не мога да го погледна. Не мога да го докосна.

И определено не мога да му кажа онова, което заслужава да чуе:

Оплесках нещата… толкова съжалявам… Роман ме изигра, а аз бях така отчаяна… Оказах се невероятно глупава и се хванах на тактиката му… И сега няма надежда за нас, защото, ако ме целунеш, ако обменим ДНК… ще умреш!

Не мога да го направя. Аз съм гадна страхливка. Жалка съм. И слаба. Просто няма начин да намеря необходимата смелост.

— Евър, моля те! Кажи ми какво има? — пита ме, стреснат от сълзите ми. — Държиш се така от дни. Аз ли съм виновен? Или нещо, което съм сторил? Защото, нали се сещаш — не помня много от случилото се… А и спомените, което изплуват напоследък… Е, би трябвало да знаеш — аз не съм такъв! Никога, абсолютно никога не бих те наранил нарочно. Никога не бих ти сторил зло!

Обгръщам се плътно с ръце и свеждам глава. Раменете ми увисват. Иска ми се да се смаля, да стана толкова дребна, че да не ме вижда повече. Знам, че казаното от него е истина, че той не е в състояние да ме нарани. Единствено аз самата мога да направя нещо толкова лошо, толкова необмислено и безумно импулсивно. Само аз мога да съм толкова глупава, че да се хвана на уловката на Роман. Толкова нетърпелива да докажа, че съм единствената истинска любов на Деймън… да съм онази, която го е спасила… И ето каква каша забърках!

Той се придвижва към мен, плъзва ръце около тялото ми. Сграбчва ме през кръста и ме притиска към себе си. Само че аз не мога да допусна тази близост, не мога да поема този риск. За него сълзите ми са вече смъртоносни — не мога да позволя да докоснат кожата му.

Изправям се със залитане и тичам към водата. Бягам по края на пясъка, бялата пяна залива глезените ми. Студено е. Иска ми се да мога да се гмурна в безбрежния океан и да се оставя на отлива да ме отнесе. Да направя нещо — каквото и да било — което да предотврати признанието. Да ми попречи да съобщя на своята истинска любов, на своята вечна половинка, на онзи, който е бил другото ми аз през последните четиристотин години, че макар да ми е подарил вечността, аз предизвиках края ни.

Оставам така, безмълвна и неподвижна. Изчаквам слънцето да се скрие, преди да се обърна към него. Поглъщам с очи тъмните очертания на тялото му, които почти не различавам в настъпилия мрак. Мърморя, а думите изгарят гърлото ми:

— Деймън… трябва да ти кажа нещо.