Даяна Палмър
Повече от всичко на света (4)

Четвърта глава

Бе минало доста време, откакто Дженифър бе яздила за последен път. Една сутрин Евърет реши да я изведе на езда, а с него нямаше никакъв смисъл да се спори.

— Ще падна — мърмореше тя, докато оглеждаше жребеца, който той бе избрал за нея. — Да не говорим, че ме чака работа.

— Вече си изгладила всички пердета в кухнята, изми всичко, което може да се измие, лъсна подовете и довърши цялата документация. Останало ли е още нещо? — попита той, подпрял ръце на ханша с присмех в очите.

— Не съм започнала вечерята — заяви победоносно тя.

— Значи ще ядем по-късно — отвърна той. — Сега се качвай.

Тя го погледна нацупено, но се остави да я повдигне на седлото. Все още се чувстваше слаба, но косата й бързо си възвръщаше блясъка.

— Винаги ли командваш така хората или си преминал специално обучение? — попита тя.

— Тук това ни идва отвътре, миличка — засмя се той. — Или заякваш, или животът те пречупва.

Огледа я цялата, от блузата с къс ръкав и копчета отпред, до протритите дънки и се намръщи.

— Трябват ти нови дрехи — отбеляза той.

— Имах цяла стая дрехи — въздъхна тя. — Само че през последните месеци бюджетът ми за дрехи се сви прекалено много. А и тук защо да се докарвам?

— Един чифт нови дънки ще ти дойдат добре — отбеляза той. Стегнатата му ръка се плъзна леко по бедрото й, където тъканта бе станала почти прозрачна и при допира пулсът й се ускори.

— Твоите да не би да са по-добри — засече го тя и спусна поглед към дънките, подчертали мускулестите крака.

— Моите се износват бързо — напомни й той. — Фермерската работа съсипва дрехите.

Това й беше добре известно, след като непрекъснато й се налагаше да изпира калта и мръсотията от неговите.

— Аз пък не използвам моите чак толкова. Не поправям огради, не паса и не гоня добитък.

Той изви едната си вежда. Ръката му продължаваше да стои отпусната на слабото й бедро.

— Ти работиш достатъчно упорито. Ако не го знаех сам, Еди и Биб ми го напомнят по два пъти на ден.

— Твоите хора ми харесват — призна тя.

— И те много те харесват. Аз също — добави с усмивка той. — Ти озари къщата.

Но не като жена, помисли си тя, докато го наблюдаваше. Той дори не я забелязваше сексуално. Дори когато погледът му се спираше на нея, той бе напълно безразличен. Това я притесняваше, колкото и да беше странно, защото наистина не я възприемаше като жена. Истината бе, че тя го приемаше като мъж. Невероятното му тяло й въздействаше дори в този момент и тя не можеше да не го погледне, без да скрие възхищението си.

— Липсва само една цигулка — прошепна тя и се усмихна.

Той не откъсваше очи от нея и я наблюдаваше сериозен.

— Косата ти ми си струва по-светла — отбеляза той.

Обзе я невероятно задоволство. Беше забелязал. Току-що я бе измила, а и вече бе по-бухнала и жива, отколкото в началото. Кичурите, които се бяха измъкнали изпод шапката проблясваха на слънцето.

— Преди малко я измих — обясни тя.

Той поклати глава.

— Никога преди не е изглеждала така.

— Все още не бях оздравяла напълно — отвърна тя. — Тук наистина се чувствам много по-добре — призна тя, въздъхна и се огледа, а от нея струеше щастие. — Каква прекрасна гледка! Горките граждани.

Той я остави, за да се качи на своя кон.

— Ела, ще ти покажа пасищата. Там са новите говеда.

— Тук наводнява ли се, когато вали? — попита тя. Беше й много трудно да влезе в ритъма на коня, но все някак успяваше.

— И още как — увери я той мрачно. — Чичо Бен загуби трийсет глави добитък в едно наводнение, още бях момче. Гледах как водата ги отнася. Силата на водната стихия е невероятна.

— И вкъщи понякога ставаха наводнения — спомни си тя.

— Не може да са били същите като тук — отбеляза той. — Чакай само да видиш какво е порой в Тексас и ще разбереш за какво говоря.

— Израснах с романите на Зейн Грей — уведоми го тя. — Знам всичко и за сушата, и за наводненията, и за препускащите стада.

— Зейн Грей значи? — попита той и я погледна. — Не може да бъде.

— Казах ти, че много обичам Тексас — усмихна се бързо тя. Затвори очи и пусна коня сам да си избере ритъм. — Поеми от този въздух — обади се мързеливо тя. — Рет, обзалагам се, че ако започнеш да го бутилираш, ще забогатееш за нула време.

— Ще забогатея за нула време като продам правата за сондиране — сряза я той. Запали си цигара и я погледна.

Стори й се, че го е обидила.

— Извинявай — прошепна тя. — Болното ти място ли докоснах.

— Заби пръст право в отворената рана — съгласи се той и я погледна. — Боби все ме натискаше да продам правата.

— Така и не е спечелил — усмихна се тя. — Нали?

Евърет сви едрите си рамене.

— Замислих се веднъж, или два пъти, когато ни беше особено трудно, но все не бях готов. Желанието ми бе да се издържам с добитък, не с петрол. Не исках да надупчат земята със сонди, а помпите да вдигат непрекъснато шум. — Той протегна ръка към хоризонта. — Недалеч от това място са станували апахите. Войските на Санта Ана са минали оттук на път към Аламо. След това местните говедовъди са събирали по тези места стадата, за да тръгнат по Чизълския път с добитъка. През Гражданската война войските на Конфедерацията са минали тук на път за Мексико. Тук е събрана толкова история, че никак не ми се иска да я съсипвам.

Тя го наблюдаваше, докато говори и очите й не се откъсваха от силната челюст и чувствената уста.

— Да — съгласи се тихо тя. — Разбирам те.

Той я погледна над цигарата и се усмихна.

— Къде си отраснала? — попита любопитно той.

— В малко градче в южна Джорджия — започна да разказва тя. — Едисън. Наистина малко, но пък хората бяха толкова сърдечни. Наоколо имаше поля, много борови гори, а като погледнеш към хоризонта, сякаш земята нямаше край. Около нас бяха пръснати ферми, хората обработваха земята. Фермата на дядо беше малка. Едно време отглеждал памук. Сега всички се бяха насочили към фъстъци и соя.

— Колко време си живяла там?

— Докато станах на десет — обясни тя. — Тогава татко си намери работа в Атланта и се преместихме. Живеехме по-добре, но не ми беше по сърце както вкъщи.

— Баща ти с какво се е занимавал?

— Беше архитект — усмихна се тя. — Много добър. И той има принос към днешния облик на града. — Тя го погледна. — Твоят баща…

— Не говоря за него — прекъсна я той с равен категоричен глас.

— Защо?

Той си пое нетърпеливо въздух и дръпна юздата на коня, за да си запали нова цигара. Пушеше, без да спира, нещо, което рядко му се случваше.

— Вече ти казах, че не говоря за него.

— Извинявай, шефе — отвърна тя и смъкна шапката над очите си в опит да имитира високият слаб Биб и заговори бавно като него. — Не исках да те ядосвам.

Устните му трепнаха в усмивка. Издуха облак дим и изпъна едрите си рамене.

— Баща ми беше алкохолик, Джени.

Тя вече знаеше, но нямаше намерение да издава тайната, която Еди бе споделил с нея. На Евърет нямаше да му стане приятно, че служителката му е клюкарствала за него с един от работниците.

— Сигурно ви е било трудно и на двамата с Робърт — продължи невинно тя.

— Чичо Бен и леля Ема отгледаха Робърт — каза той. — Ние с Боби наследихме фермата от тях. Чудесни хора. Бен прекара целия си живот в опити да запази собствеността си. Все се бореше да отдели пари, за да плати данъците. Помагах му да отглежда добитък от породата Хиърфорд, когато се преместих при тях. Тогава бях млад и зелен — спомняше си той. — Не изпусках и дума, обикалях навсякъде и бях пълен с идеи. На петнайсет си мислех, че знам всичко. — Той въздъхна и издуха нов облак дим. — Сега съм почти на трийсет и пет и все по-малко отговори ми идват наум.

— Така е с всички ни — усмихна му се Дженифър. — Аз, изглежда, съм имала късмет. Родителите ми се обичаха, обичаха и мен и бяхме заможни. По онова време не го оценявах. Когато ги загубих, ударът беше страхотен. — Тя се приведе напред на седлото и се вгледа в хоризонта. — Ами майка ти?

— Отчаяна жена, която нямаше никакъв усет към домашния уют — призна тихо той. — Избяга с първия мъж, който й предложи нещо по-различно от мизерията и глада. Застраховател — намръщи се той. — Боби беше още бебе. Тя си тръгна, без да се обръща назад.

— Не мога да си представя толкова коравосърдечна жена. — Джени вдигна поглед към него. — След това обаждала ли се е? Жива ли е?

— Не знам. И пет пари не давам. — Той вдигна цигарата към изваяните си устни. Очите му се стрелнаха към нейните студени, пълни с болезнени спомени. — Не уважавам много жените.

Признанието му я порази. Тя знаеше защо той не харесва и не уважава жените, точно в това бе проблемът, но бе достатъчно интелигентна и знаеше, че не бива да пита и да настоява, че в никакъв случай не бива да споменава гражданката, която го бе зарязала, защото бил беден.

— Такива неща оставят дълбоки белези — съгласи се тя.

— Хайде да пояздим. — Стисна цигарата между устните си и подкара коня в галоп.

Дженифър вече яздеше без всякакви трудности и се чувстваше жизнена и щастлива. Той бе удивителен мъж, каза си тя и го погледна, невероятно чувствен дори в избелелите дънки и риза. Бе едър и стегнат, също като атлет и според нея не бяха много мъжете, които биха могли да излязат срещу него.

— Някога участвал ли си в родео? — попита неочаквано тя, без дори да се замисли.

Евърет я погледна и забави коня.

— Какво?

— Участвал ли си в родео?

Той се разсмя.

— Това пък откъде дойде?

— Толкова си едър…

Той спря коня и я погледна, а след това подпря кръстосаните си китки на седлото.

— Прекалено едър съм бил — повтори той. — Най-добрите ездачи са слаби и жилави.

— А-ха.

— Докато бях млад обяздвах диви коне. Беше забавно, докато не си счупих ръката на две места.

— Това те е поукротило — отбеляза сухо тя.

— Май нищо друго не беше успяло.

Погледна захласнатото й лице. Чак до хоризонта се виждаха дъбове и мескити с провиснали ситни листа, бодливи кактуси и диви цветя. Дженифър се оглеждаше така, сякаш бе попаднала в рая. Навсякъде бяха издигнати ограждения около пасища, където се мяркаха белочелите говеда от породата Хиърфорд. Оградите бяха стари, посивели и чворести. Повечето приличаха на стълбове, отколкото на грижливо оформени дървета, а между тях бе прокарана бодлива тел.

— Харесва ли ти наоколо? — попита Евърет.

— О, да — въздъхна тя. — Дори мога да си представя какво е било преди сто и повече години, когато заселници, каруцари, каубои и стрелци са минавали по тези места. — Младата жена вдигна поглед към него. — Ти знаеш ли, че доктор Джон Хенри Холидей, по-известен като Док, е поел насам от Валдоста в Джорджия? — попита тя. — Тръгнал на запад, защото лекарите казали, че ще умре от туберкулоза, ако не се установи на някое място с по-сух климат, при това бързо. Трябвало да се ожени за братовчедка си, но когато се разбрало, че е болен от туберкулоза, заминал на запад, а тя станала монахиня в манастир в Атланта. Веднъж помогнал на банда каубои в Додж Сити и спасил живота на Уайът Ърп.

Той избухна в смях.

— Боже, добре си научила историята, нали?

— Имаше чудесна биография на Холидей, написана от Джон Майърс — продължи тя. — Най-интересната книга, която някога съм чела. Исках да си я купя, но беше изчерпана.

— Холидей не беше ли погребан някъде на запад? — попита Евърет.

— В Гленуд Спрингс, Колорадо — отвърна тя. — Бил се обзаложил, че ще го повали куршум преди болестта да успее, но загубил баса. Починал в един санаториум. Все разправял, че излиза жив от престрелките, защото не го е било грижа дали ще остане жив, или не, докато повечето мъже милеели за живота си. — Тя се усмихна. — Бил дребен мъж, слаб, нямал нищо общо с образа, който показват днес по филмите. Бил рус, със сини очи и сигурно е говорел бавно и провлачено като повечето южняци. Участвал в двубои, бил отявлен комарджия, непрекъснато се наливал, но имал чудесни качества като преданост и смелост.

— И ние в Тексас сме имали смелчаци — отвърна той и продължи да пуши с усмивка. — Някои са се сражавали в битка срещу няколкостотин мексиканци в испанската мисия в Сан Антонио.

— Да, при Аламо — усмихна се и тя. — Било е през 1836 година и някои от участниците в битката са били от Джорджия.

Той избухна в смях.

— Май няма нещо, което да не знаеш, а?

— Гордея се със своя щат — каза му тя. — Въпреки че не съм от Тексас, много го обичам. Ако дядо не се беше върнал, можех да съм родена тук.

— А той защо се е върнал? — попита любопитно той.

— Така и не разбрах — призна тя. — Сигурно се е забъркал в неприятности. Спомням си, че беше голям беляджия. — Представи си стареца, седнал разкрачен на стол в кухнята на майка й, пуши лула и разказва страховити случки за бягството си от германците по време на Първата световна война. Тя бе на четиринайсет, когато той почина и все още си спомняше погребението в Едисън, гробището близо до Форт Гейнс, дърветата, покрити с мъх. Мястото бе тихо и там старият господин щеше да почива в мир. Беше погребан у дома, под дъб, широко разперил клони.

— Той ти липсва — отбеляза тихо Евърет.

— Да.

— И моят чичо Бен беше такъв — промълви той и вдигна очи към хоризонта. — Имаше огромно сърце и ужасен нрав. Понякога ми беше трудно да разгранича едното от другото — добави той през смях. — Беше моят идол. Нямаше нищо, но не свеждаше глава пред никого. Щеше да е доволен от това, което правя с фермата. И той нямаше да одобри бързата печалба. Обичаше предизвикателствата.

По всичко личеше, че племенникът му е същият. Не можеше да си представи на Евърет Кълхейн да му допадне нещо, което е постигнато лесно. На него щеше да му хареса животът през деветнайсети век, когато човек можеше с две ръце да създаде империя.

— В средата на деветнайсети век щеше да се чувстваш чудесно тук — разкри тя мислите си. — Щеше да изградиш своя империя също като Джон Чизъм.

— Мислиш ли? — зачуди се той. Погледна я. — А според теб какво се опитвам да направя?

— Същото — прошепна тя. — Обзалагам се, че ще успееш.

Евърет я погледна.

— Нима? — Очите му задържаха нейните дълго, докато най-сетне хвърли цигарата в тревата, скочи от седлото и я загаси с ток.

Неочакван съскащ звук стресна Дженифър, но конят й направо пощуря. Жребецът се вдигна рязко на задните си крака, а когато отново стъпи на земята препусна напред като полудял.

Тя задърпа трескаво юздите, но конят дори не намали.

— Стой! — кресна в ухото му тя. — Спри, тъпо животно!

Накрая се приведе напред и стисна юздите и гривата, стегнала с всички сили колене. Той препускаше диво, а на нея не й остана време да се притеснява дали ще оцелее. Някъде отдалече чу стреснатият вик на Евърет, но след това всичко друго се загуби.

Вятърът я блъскаше в лицето, косата й се изхлузи от хлабавия кок. Тя затвори очи и започна да се моли. Бе толкова напрегната, че усещаше болка чак до костите. Трябваше само да се задържи на гърба на коня и да не допусне да падне!

Чу как втори кон препуска до тях и тогава разбра, че всичко ще бъде наред. Просто трябваше да се държи здраво, докато Евърет я спаси.

В този момент жребецът беглец стигна до някаква ограда и най-неочаквано забави ход. Закова се на място пред препятствието, но Дженифър не успя да се задържи. Отлетя над главата на коня и се озова по гръб на пасището от другата страна на бодливата тел.

Остана напълно без дъх. Лежеше неподвижна и се взираше в листата и синьото небе и имаше чувството, че никога повече няма да си поеме нова глътка въздух.

Някъде наблизо се чуваха ругатните на Евърет, цветисти, съставени от думи, които не бе чувала никога досега, дори от ядосаните си клиенти в Ню Йорк Сити. Забеляза лицето му пред себе си, а след това й направи впечатление колко е блед. Очите му искряха гневно към нея.

— Не… съм… виновна… аз — успя да каже тя с тъничък гласец.

— Знам — изръмжа той. — Аз съм виновен. Проклетата гърмяща змия, как можех да тръгна без пистолет…

— Нали… не… те… ухапа? — попита уплашено тя, а очите й се разшириха от страх.

Той изпусна дълго сдържания въздух и се разсмя.

— Не, не е. Сладката Джени. За малко да умре от това падане, а се притеснява за мен. Невероятна си, миличка.

Наведе се до нея.

— Някъде боли ли те? — попита мило той.

— Навсякъде — призна тя. — Не мога… дъх да си поема.

— Нищо чудно. Проклетият кон. Обещавам ти да го накиснем в следващото ти чили — опита се да я развесели той с немощна усмивка. — Да видим сега какви са пораженията.

Стегнатите му ръце запълзяха по ръцете и краката й и провериха за счупени места.

— Как ти е гърбът? — попита той угрижен.

— Още… не го чувствам.

— Няма страшно — обеща намръщен той.

Тя все още си поемаше дъх с огромно усилие. Беше чувала за хора, които са останали без дъх, но досега нямаше представа какво е. Погледна Евърет.

— Мъртва ли съм? — попита спокойно тя.

— Не съвсем. — Той отметна косата й от лицето. — Ще пробваш ли да се изправиш?

— Ако ми помогнеш — отвърна с дрезгав глас младата жена.

Той я повдигна и тя чак тогава забеляза, че няколко копчета от блузата й са отлетели, а гърдите й са голи. Точно днес не си бе сложила сутиен.

Опита се бързо да прикрие белите хълмчета.

— Не се притеснявай — сгълча я той. — Между нас няма нищо такова. Няма да те поставя в неловко положение като започна нещо сега. Изправи се.

Това бе фаталният удар. Дори полугола, той пак не я възприемаше като жена. Прииска й се да седне на земята и да ревне. Не че щеше да има смисъл, но поне щеше да облекчи болката, сграбчила сърцето й.

Позволи му да й помогне и застана неуверено до нея. Светлите й очи се извърнаха към жребеца, който спокойно пасеше от другата страна на оградата.

— Първо — изрече задъхано тя, — ще издълбая дълбок ров. След това ще го напълня с огромни гърмящи змии. А накрая ще натикам тъпия кон вътре!

— Не предпочиташ ли да го изядеш? — предложи той.

— Като си помисля, може, поне ще натрупам някой и друг килограм — измърмори тя. — Не само един, а много. Ще го яздя по два часа всяка сутрин.

— Някой и друг килограм няма да ти се отразят зле — отбеляза той, докато оглеждаше слабото й тяло. — Още малко и ще се стопиш.

— Не е вярно — отвърна разпалено тя. — Нали бях дребна, забрави ли? Освен това ще се оправя.

— Вече си се оправила — измърмори сухо той. — Щом се справяш с домакинството.

— Бавно, но сигурно — съгласи се тя. Загърна се с блузата и завърза долните краища.

Когато вдигна поглед, забеляза, че той наблюдава ръцете й напрегнато. След това забеляза учудения й поглед.

— Добре ли си вече? — попита Евърет.

— Малко съм стресната — отвърна с усмивка тя.

— Ела тук. — Наведе се, пое я на ръце без всякакво усилие и закрачи към най-близката порта на оградата.

Тя остана изумена от реакцията си, когато се допря до него. Усети вълни на удоволствие да я заливат, горещи като огън, разгорял се в топлите й гърди. Дори през два пласта дрехи докосването му й се стори възбуждащо, невероятно. Стисна здраво зъби, за да не се поддаде на желанието си да се притисне в него. Та той бе мъж и съвсем не бе неуязвим. Можеше да започне нещо, което после да не успее да спре.

— Прекалено тежка съм — опита се да протестира тя.

— Не си — отвърна нежно той и я погледна, без да се усмихва. — Лека си като перце. Дори прекалено лека.

— На теб повечето жени ще ти се сторят леки — прошепна тя и сведе поглед към ризата му. Горните копчета бяха разкопчани и отдолу се виждаше бялата му тениска и снопчетата тъмни гъсти косми. Миришеше на кожа, на вятър и на цигари и на нея отчаяно й се прииска да се сгуши до него и да целуне твърдите изваяни устни…

— Отвори портата — нареди той и посочи с глава резето.

Тя посегна и го дръпна, за да отвори. След като той мина, тя отново дръпна резето. Докато прибираше ръка забеляза, че погледът му е попаднал на тялото й. Дженифър също сведе поглед и забеляза, че краищата на блузата й са се разтворили толкова много, че едното розово зърно се подава навън.

Ръката му бавно подръпна плата и го върна на място.

— Извинявай — прошепна тя притеснено.

— И аз се извинявам. Нямах намерение да се заглеждам — отвърна тихо той и я притисна по-близо до себе си. — Не се притеснявай, Джени.

Тя си пое бавно дъх и скри поруменялото си лице до врата му. Той се стегна и я привлече до себе си, а ръцете му я притиснаха още по-близо до широката топла гръд. Не каза нито дума, докато крачеше, тя също мълчеше. Дженифър усети тежките удари на сърцето му, накъсаните му въздишки, напрегнатите мускули, притиснати до гърдите й. Тялото й запя по неочакван и непознат досега начин, шептеше за удоволствие, за нежно докосване и дива страст. Обви с ръце врата на Евърет и затвори очи. Прииска й се този миг никога да не свършва.

Стигнаха при конете прекалено бързо. Той я отпусна по много възбуждащ начин, плъзна я покрай себе си така, че тя усети всеки сантиметър от него. След това отново я привлече към себе си и я притисна, а бузата му остана опряна в косата й, развявана от всеки полъх на вятъра.

Тя също се притисна към него и усети стегнатите мускули на гърба му под дланите си, наслади се на мъжката му сила, на топлината и мириса. Никога не бе копняла така силно за някого, както за близостта му в този момент. Усещането бе сладко, опияняващо и напълно диво.

След секунди той я пусна, тъкмо когато й се стори, че усеща тръпка в ръцете му.

— Добре ли си? — попита тихо той.

— Да — отвърна тя и се помъчи да се усмихне, но така и не й стигнаха силите да вдигне очи към него. Прегръдката й се бе сторила толкова интимна. Също толкова интимна, колкото целувка й бе причинила неочакван обрат във връзката им.

— Най-добре да се връщаме — каза той. — Имам си работа.

— И аз — побърза да отвърне тя и се качи на жребеца предпазливо, без да се опитва да се прави на смела. — Хайде, грозно животно — подкани го тя. — Смей да ми причиниш отново същото и ще паркирам пикапа върху теб.

Ушите на коня щръкнаха и той наведе леко главата си на една страна. Тя избухна в смях.

— Виждаш ли, Рет, той ме чу!

Само че Евърет не гледаше към нея. Вече бе подкарал своя кон и палеше нова цигара. Докато се връщаха към къщата, той не продума.

В двора тя се почувства неестествено напрегната. За да наруши мълчанието, тя повдигна въпроса, който я тормозеше вече цял ден.

— Рет, може ли да купя кутия боя?

Той я погледна.

— Какво?

— Може ли да купя кутия боя? — повтори тя. — Само една. Искам да боядисам кухнята.

— Виж какво, госпожице — започна той. — Наел съм те да готвиш, да домакинстваш и да печатиш. — Очите му се присвиха и тя едва успя да скрие колко е разочарована. — Къщата ми харесва такава, каквато е и не искам никакви промени.

— Само една-единствена кутия — опита се да се примоли тя.

— Не.

Джени го погледна гневно, но той й отвърна с не по-малко ядосан поглед.

— Значи ти се харчат пари — заяви той. — Ще ти купя нов чифт дънки. Но няма да пилеем пари за пребоядисване. — Така го каза, сякаш бе обидна дума.

— Това е цяло изкуство — отвърна тя в опит да защити честта на професията си. Тъкмо се канеше да му каже с какво се е занимавала преди, но в мига, в който си отвори устата, той заговори отново.

— Не е нищо повече от една мошеническа игра за богаташи — отвърна разпалено той. — Дори да имах пари, нямаше да наема някой от онези тъпаци да ми се влачи в къщата. Представи си само, да платиш на някой безмозъчен идиот, дето няма никакъв вкус, да ти съсипе къщата, а освен това да ти поиска цяло състояние! — Наведе се напред на седлото и я прониза с поглед. — Никаква боя. Разбрахме ли се, госпожице Кинг?

Има ли начин да се разбере с теб човек, помисли си побесняла тя. Вирна гордо глава.

— Ще имаш огромен късмет, ако тук влезе истински дизайнер — отвърна разпалено тя. — Говоря ти за човек, който няма да припадне, когато види как си съчетал старите персийски килими с пепелници, направени от кожи на гърмящи змии.

Тъмните му очи блеснаха застрашително.

— Къщата е моя — заяви студено той.

— Слава Богу! — отвърна тя.

— Ако не ти харесва, затвори си очите! — сопна се той. — Или пък си събирай проклетия багаж и се връщай в Атланта, за да си вириш там носа…

— Не съм си вирила носа! — кресна тя — Поисках една кутия боя!

— Нали знаеш кога ще я получиш? — предизвика я той. Нахлупи шапката си и подкара коня, а тя остана да гледа след прашната следа.

Да, знаеше. Очите му й бяха подсказали, при това много ясно. Когато адът замръзнеше. Спомни си, че има едно място, наречено Ад, което наистина бе замръзнало и писаха във всички вестници. Прииска й се да бе запазила някоя изрезка. Щеше да му я тикне под арогантната муцуна и може би тогава щеше за си получи боята.

Влезе в къщата и се изненада, когато се сблъска с Еди на вратата.

Той бе зачервен, въпреки това докосна шапката си за поздрав.

— Добро утро, госпожо — избъбри той. — Оставих пощата на масата.

— Благодаря, Еди — отвърна тя с немощна усмивка.

Той я погледна.

— Шефът май си е изпуснал нервите.

— А-ха — съгласи се тя.

— От доста време не го бе правил.

— А-ха.

— Нали ще го преглътнете?

— А-ха.

Той се разсмя, докосна отново шапката и заслиза към двора. Тя влезе в къщата и избухна в смях. Най-сетне започваше да говори като момиче от Тексас.