Даяна Палмър
Повече от всичко на света (8)

Осма глава

Същата вечер Дру покани Джени да излязат, ала тя му отказа с усмивка. И без това много не обичаше вечерните излизания. Когато се налагаше, придружаваше Сали, но това бе само в случаите, когато трябваше да привлекат нов клиент, да обсъждат предстоящи проекти. Извън тези излизания, тя нямаше никакъв личен живот. Повечето време прекарваше сама, в скромния си апартамент, преглеждаше скиците си и работеше над проекти за нови стаи.

Работата за Сали й допадаше. Хюстън бе голям град, макар и значително по-малък от Ню Йорк. Имаше конкуренция, но тя не беше толкова жестока. Напрежението бе много по-малко. А най-хубавото бе, че Джени имаше пълна свобода при изпълнението на проектите. Можеше да съчетава идеите си както желае, стига да бяха съобразени с изискванията на клиентите. Обичаше работата си, всеки ден за нея бе удоволствие и тя постепенно разцъфваше и се превръщаше в жената, която бе преди. Само че сега не си позволяваше да се претоварва и измъчва. Пресмяташе внимателно парите, включително и за красивите дрехи, които обожаваше — купуваше ги от разпродажби по няколко и внимаваше всяка да е съчетана с определен костюм.

Животът й бе добър. Въпреки това част от нея продължаваше да скърби за Евърет. Не минаваше и ден, без да си спомни високия строг мъж. Та те бяха съвършени един за друг. Никога не бе срещала по-голяма нежност.

Стана от канапето и погледна към небето над Хюстън. Градът бе светъл и красив, но въпреки това с тъга си спомняше обсипаното със звезди небе над фермата. Някъде в далечината виеха кучета, свиреха щурци, скрити под стълбите на къщата. Навсякъде наоколо имаше простор и се мяркаха силуетите на добитъка на Евърет.

Стисна раменете си с ръце и въздъхна. Може пък някой ден болката да отшуми и да го забрави. Дори някой ден бе възможно да забрави грубите му думи и раната да заздравее. В момента, обаче, болката продължаваше да я прорязва. Значи той бе готов да я остави като своя любовница, като някаква вещ, която да използва, когато му скимне. Нямаше обаче никакво намерение да я направи част от живота си. Нямаше нужда от думи, за да й обясни какво е мнението му за нея. Това я бе наранило най-силно. И това се случи след всичката онази нежност, което означаваше, че за него е била просто едно тяло, което да задоволи нуждата му. Той не я обичаше. И се бе постарал да й го покаже.

Имаше нощи като тази, когато тя крачеше напред-назад непрекъснато и се чудеше дали той все пак не съжалява за случилото си. Съмняваше се. Евърет бе мъж с желязна воля. Не допускаше никого до себе си. А пък за едно градско момиче в живота му нямаше никакво място, при това напълно невинно момиче.

Тя се разсмя горчиво. Колко жалко, че още първия път се влюби в такъв циник. Вече гледаше на света с други очи. Имаше чувството, че малко неща можеха да я наранят. Бе скътала чувствата си някъде дълбоко, на място, където не можеха да бъдат докоснати. Бе недосегаема. Чувстваше се спокойна, в безопасност, на скришно място в малкия си пашкул. Вече можеше да прояви същото коравосърдечие като него. От една страна това бе истинска благословия. Можеше да се смее щастливо и да излиза с Дру, въпреки че това не означаваше нищо. Вече не рискуваше нищо като излизаше на срещи. Сърцето й бе скрито.

Погледна за последно небето, загаси лампата и си легна. Унасяше се, когато се сети за новия клиент и се зачуди кой ли е той, а след това се усмихна заради забележката на Сали, че имал сексапилен глас.

На следващата сутрин се успа за пръв път от месеци. Изписка уплашена, облече бързо бежова копринена рокля и приготви обувки на висок ток. Изпъшка, докато оправяше непокорната си коса, бухнала около раменете. Оправи си набързо лицето и хукна в хладното есенно утро без сако и жилетка. Дано да не измръзне, каза си тя, докато се качваше на таксито, за да стигне час по-скоро в офиса.

— Ето те и теб — заяви Дру с престорен гняв, когато тя се втурна вътре, поруменяла, рошава, но много сексапилна. — Трябва да те уволня.

— Хайде давай. Да те видя. — Изсмя се тя. — Ще кажа на Сали как подправи онзи чек.

— Изнудвачка! — изръмжа той. Прегърна я и завъртя във въздуха.

— Да ме пуснеш веднага, мъж шовинист такъв — смееше се весело тя. Беше толкова красива, тялото й великолепно, подпряла ръце на раменете му, докато го наблюдаваше. — Хайде пусни ме — помоли се тя. — Пусни ме, Дру и обещавам да те заведа на обяд.

— Е, тогава може — съгласи се сухо той.

— Дженифър! Дру! — възкликна Сали и влезе в стаята с нервен смях. — Престанете да се глезите. Трябва да поговорим по работа, а първото впечатление, което създавате не е особено благоприятно.

— Олеле — смути се Дру. Двамата с Дженифър се обърнаха едновременно и смехът и лъчезарното излъчване се стопиха от лицето на младата жена на секундата. Тя погледна новодошлия напрегната, шокирана и много ядосана.

Дру я пусна, обърна се към клиента и протегна ръка с усмивка.

— Съжалявам. Просто порицавах персонала заради несериозно отношение. — Засмя се. — Аз съм Андрю Питърсън, архитект. Това е сътрудничката ми, Дженифър Кинг.

— Знам как се казва — отвърна тихо Евърет Кълхейн. В тъмните му очи нямаше и следа от любезност или желание за примирие. Бяха гневни, студени, но той се усмихна подигравателно, докато местеше поглед от Дженифър към Дру. — Познаваме се.

Сали започваше да се чувства неловко. Щом забеляза пребледнялото лице на Дженифър, по-възрастната жена се сети кой може да бъде Евърет.

— Господин Кълхейн е новият ни клиент — представи го колебливо тя. Дженифър имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне. — Нали си спомняш, Джени, вчера споменах, че се е обаждал.

— Не спомена името му — отвърна хладно Джени, а гласът й потръпваше от гняв. — Моля да ме извините, трябва да се обадя по телефона.

— Не бързай толкова — спря я с тих глас Евърет. — Първо ще поговорим.

Очите й блеснаха, а тялото й потръпна от едва сдържан гняв.

— Нямам за какво да говоря с вас, господин Кълхейн — успя да изрече тя. — А и едва ли вие можете да ми кажете нещо, което ме интересува.

— Дженифър… — обади се нервно Сали.

— Ако работата ми зависи от това да работя по поръчката на господин Кълхейн, можеш да приемеш оставката ми незабавно — заяви неуверено младата жена. — Не желая да разговарям с него, още по-малко да работя с него. Съжалявам.

Тя се обърна и разтреперана се върна в офиса си. Затвори вратата след себе си. Дори не можа да седне. Трепереше като лист, а сълзите пареха очите й. Отвън долитаха гласове, но тя не им обръщаше никакво внимание. Остана загледана в абстрактната картина на стената, докато най-сетне реши, че ще ослепее, ако продължава да се взира в нея.

Дори не усети кога се е отворила вратата. Когато се хлопна, тя се обърна през рамо и забеляза Евърет.

Едва сега забеляза, че е облечен в костюм. Много скъп костюм, който подчертаваше още повече загорялото му лице. Стегнатото тяло изглеждаше безкрайно елегантно в новите дрехи. Стискаше шапка Стетсън в една ръка и я оглеждаше хладно и пресметливо.

— Моля те, върви си — помоли тя колкото може по-убедително.

— Защо? — попита небрежно той и подхвърли шапката на бюрото. Настани се на фотьойла и кръстоса крака. Запали цигара и дръпна пепелника, но така и не откъсна очи от разстроеното й лице.

— Ако искаш някой да ти оправи къщата, има и други фирми — уведоми го тя дръзко, въпреки че краката й продължаваха да треперят.

Той забеляза това, очите му се присвиха и стисна зъби.

— Страхуваш ли се от мен? — попита тихо той.

— Вбесена съм — отвърна шепнешком тя. Ръката й отмести дълъг непокорен кичур коса от челото. — Все едно че ме нашиба с камшик, преди да си тръгна от фермата. Сега какво искаш? Да ми покажеш как си се замогнал ли? Забелязах кройката на костюма ти. А фактът, че можеш да си позволиш да наемеш фирмата, за да ти обзаведе къщата е достатъчно красноречив. — Усмихна се притеснена. — Поздравявам те. Дано това неочаквано богатство те направи щастлив.

Той мълча дълго. Очите му бавно я оглеждаха, без да се държи обидно, сякаш бе забравил как изглежда и имаше нужда да я гледа, за да й се наслади напълно.

— Няма ли да ме попиташ как се сдобих с тези пари? — попита накрая той.

— Не, защото не ме интересува — отвърна тя.

Едното ъгълче на устата му трепна. Дръпна от цигарата и я тръсна в пепелника.

— Продадох правата за петрола.

Дотук с принципите, прииска й се да му каже. Само че нямаше сила. Заобиколи бюрото и седна.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита той.

Тя пребледня и си спомни ясно кога й бе задал същия въпрос. Изглежда и той си спомни, защото стисна зъби и си пое рязко дъх.

— Искам къщата ми да се оправи — заяви той. — Искам ти да я направиш. Никой друг. Искам да останеш при мен, докато трае работата.

— Първо адът ще замръзне — заяви тихо тя.

— Аз пък бях останал с впечатлението, че тази фирма има нужда от поръчки — отвърна той, докато оглеждаше офиса й. — Комисионната ще бъде доста голяма.

— Веднъж вече ти бях казала, че не можеш да ме купиш — заяви тя. — Предпочитам да скоча от някоя скала, вместо да съм под един покрив с теб!

Той затвори очи. Когато ги отвори отново, погледна към ботуша си.

— Заради червенокосия клоун отвън ли е цялата тази работа? — попита неочаквано той и срещна погледа й.

Устните й потръпнаха.

— Не е твоя работа.

Той не откъсваше поглед от нея.

— С него изглеждаше различна — отбеляза той. — Жизнена, весела, щастлива. Щом ме забеляза, сякаш животът се отцеди от теб. Сякаш водата изтече от някаква чаша.

— А ти какво очакваш, за бога? — избухна тя вбесена. — Ти ме съсипа.

Той си пое бавно дъх.

— Да, знам.

— Тогава защо си дошъл? — попита уморено тя. — Какво искаш от мен?

Той загледа цигарата, без да я вижда.

— Вече ти казах. Искам да оправиш къщата. — Вдигна очи. — Мога да си позволя най-доброто и съм готов да платя. За теб.

В гласа му прозвучаха странни нотки, но тя бе прекалено нервна и не ги чу. Мигна и се опита да се овладее.

— Няма да го направя. Ще се наложи Сали да ме уволни.

Той стана и се надвеси над бюрото, загаси цигарата, натъпка ръце в джобовете и я погледна гневно.

— Има и по-неприятни начини да постигна своето — уведоми я той. — Мога да направя нещата за теб и за работодателката ти много трудни. — Всеки негов поглед бе предизвикателство. — Да те видя сега какво ще направиш. Ще зарежеш всичко и ще си заминеш с този товар на съвестта ли?

Не можеше да го направи и той го знаеше. Имаше чувството, че я разкъсват.

— И какво ще постигнеш като ме накараш да се върна? — попита тя. — Ако можех, бих ти забила нож. Няма да спя с теб, каквото и да направиш. Така че какъв е смисълът?

— Да обзаведеш къщата ми — отвърна небрежно той. Така и не бе откъснал очи от нея. — Другото не ме интересува. Какво са казали хората, че очи, които не се виждат, се забравят, нали така? — Той сви рамене и се обърна, а по лицето му се изписа хитро изражение. — А в тъмното едно тяло е почти като всяко друго — добави той и се пресегна да си вземе шапката. Забеляза как трепкат очите й и се усмихна доволен, докато отваряше вратата. — И така, госпожице Кинг, избирайте. Ще дойдете ли с мен в Биг Спър, или ще трябва да съобщя на госпожица Уейд, че я зарязвате да се оправя сама в тази каша?

Очите й искряха гневно. Нямаше избор. Но той щеше да си плати за всичко това. Все някак щеше да го накара да си плати.

— Ще дойда — сопна се тя.

Той не каза нищо повече. Излезе от офиса й, сякаш й правеше услуга, че ще му обзавежда къщата!

Сали се показа на вратата след няколко минути, притеснена и готова да се извини за всичко.

— Нямах никаква представа — каза тя на Дженифър. — Честна дума, наистина не знаех кой е той.

— Сега вече знаеш — засмя се неуверено Джени.

— Не е нужно да го правиш — заяви по-възрастната жена.

— Страхувам се, че трябва. Евърет никога не заплашва напразно — каза тя и се изправи. — Ти беше толкова добра с мен, Сали. Не мога да му позволя да ти причини неприятности заради мен. Ще тръгна с него. Все пак това си е просто работа.

— Смъртно бледа си. Ще изпратя Дру с теб. Ще му дадем да се разбере…

— Евърет жив ще изяде Дру — предупреди тя Сали. — Не се преструвай, че не го знаеш. Дру е мило момче, но не може да се мери с Евърет нито като физически възможности, нито като нрав. Тази война е между нас двамата.

— Война без оръжия ли? — попита тихо Сали.

— Именно. Той не понася жените от града, а аз не бях напълно откровена с него. Той просто иска да ми го върне.

— Защо ли си мислех, че отмъщението е отминало още с времето на Борджиите? — измърмори Сали.

— Не съвсем. Пожелай ми късмет. Ще имам нужда.

— Ако стане напечено, обади се да ти пратя подкрепления — предложи Сали. — Ще си събера багажа и ще дойда при теб, а Евърет хич няма да ме уплаши.

— Ти си истинска приятелка — отбеляза топло Дженифър.

— Аз съм една гадина — долетя тъжният отговор. — Иска ми се да не ти бях причинявала това. Ако знаех кой е той, никога нямаше да му кажа, че работиш тук.

 

 

Дженифър се бе надявала да отиде сама до Биг Спър, ала Евърет се върна с нея до апартамента й, решен да не я оставя сама.

Изчака я в хола, докато се приготви и огледа много внимателно обстановката.

— Гледаш дали не е прашно ли? — попита любезно тя, стиснала багажа в ръка.

Той се обърна и я погледна.

— Това сигурно ти струва цяло състояние — отбеляза той.

— Така е — отвърна тя, без да крие сарказма си. — Мога да си го позволя. Изкарвам доста пари, както сам ми беше казал.

— Казах много жестоки неща, нали, красива кукличке? — попита тихо той и погледна шокираното й лице. — Дълбоки белези ли оставих?

Тя вирна брадичка.

— Може ли да вървим? Колкото по-бързо пристигнем, толкова по-бързо ще приключа с работата и ще мога да се върна вкъщи.

— Никога ли не мислиш за фермата като за дом? — попита той, без да откъсва очи от нея. — Отначало много я обичаше.

— Нещата тогава бяха различни — отвърна тя без желание и пое към вратата.

Той взе сака и пръстите му докоснаха нейните и й се стори, че я удря ток.

— Еди и Биб ме подлудиха, когато разбраха, че си заминала — призна той, докато й отваряше вратата.

— Сигурно си бил прекалено зает да празнуваш и дори не си забелязал.

Той се изсмя.

— Да празнувам ли? Проклета малка глупачка, аз… — Въздъхна дълбоко и замълча. — Както и да е. Можеше да оставиш поне една бележка.

— Защо, за да знаеш къде съм отишла ли? — попита тя. — Това бе последното, което исках.

— Забелязах — съгласи се той. Затвори вратата, подаде й ключа и пое по коридора към асансьора. — Либи ми каза името на фирмата, където беше работила. Не беше трудно да се сетя, че са те назначили.

Тя отметна коса.

— Така значи ме намери.

— Между нас има недовършени неща — отвърна той, докато чакаха асансьора. Тъмните му очи следяха всяко нейно движение и тя стисна юмруци, за да се въздържи да не го ритне. Имаше такава власт над нея. Под привидната студенина бушуваше адски огън, жаден, роден от любов, но тя бе готова по-скоро да умре, преди да му признае.

— Мразя те — прошепна тя.

— Знам — отвърна той с необяснимо задоволство.

— Господин Кълхейн…

— Наричаше ме Рет — напомни й той. — Особено — поясни тихо той, — докато те любех.

Тя поруменя и понечи да го ритне. Той отскочи назад в мига, в който вратата на асансьора се отвори.

— Свиня! — изсъска тя.

— Мила, трябва да мислиш за децата — отвърна бавно той, когато забеляза, че асансьорът е пълен с любопитни. — Ако ме сразиш, как ще се грижа за десетима ви?

Силно изчервена, тя се качи и й се прииска вратата на асансьора да го притисне. Това, разбира се, не стана. Той въздъхна шумно и я погледна.

— Толкова много те молих да не бягаш с онзи търговец — продължи тъжно той. — Казах ти, че животът с него ще те въвлече в грях.

Наоколо се чуха възклицания. Тя го погледна истински вбесена. Тази игра бе за двама.

— А ти какво очакваше да направя? Да си стоя вкъщи и да плета, докато ти се мотаеш с онази черноока мръсница ли? — отвърна тя. — И то докато бях в толкова деликатно състояние…

— Деликатно състояние… — промърмори той, шокиран от неочакваната забележка.

— Бебето беше твое, животно такова — отвърна тя и се престори, че хлипа.

— Мила! — избухна той. — Ти не ми беше казала.

Сграбчи я и я целуна жадно пред очите на всички в асансьора, докато тя броеше до десет в напразен опит да не се издаде, че се разнежи от едно докосване на устните му.

Вратата на асансьора се отвори и той вдигна глава, когато останалите започнаха да излизат. Дишаше тежко.

— Не — промълви той, когато тя се опита да се отдръпне. Сграбчи я и отново наведе глава. — Имам нужда от теб — прошепна неуверено той. — Толкова се нуждая от теб.

Тези думи върнаха миналото. Нужда, значи. Имал нужда от нея. Имаше нужда от тялото й, това бе всичко. Знаеше, че е така! Изтръгна се от ръцете му и изфуча от асансьора.

— Направи го още веднъж и няма да ме видиш повече! — заплаши го тя, щом излязоха навън. Лицето й бе поруменяло и си поемаше дъх с усилие. — Говоря ти сериозно! Ще се махна и този път няма да успееш да ме намериш!

Той сви рамене.

— Както желаеш.

Вървеше до нея, но веселото изражение бе изчезнало от лицето му. След минути тя вече се чудеше дали не си е въобразила, че го е видяла.